Рискове на играта

3

— Шофьорът се казва Глийсън — каза Гюс. — Добрата новина е, че Донатели не го харесва и го използва само когато някой от обичайните му превозвачи е зает с друго. Преди е работил в държавната корабостроителница в Китъри, но вече е пенсионер и си пилее парите за пиячка и лотарийни билети. Живее в някаква скапана барака и ако Донатели не му е възложил да свърши нещо, през повечето време се храни с риба и раци, без да се интересува кои от тях са законно уловени.

Тед тичаше на бягащата пътечка във фитнес центъра на казиното по шорти и маратонки. На шията си беше преметнал къса бяла кърпа. Тялото му лъщеше от пот и явно изглеждаше добре — току-що беше забелязал една жена открито да се зазяпва. Ако тя беше на двайсетина, а не по-скоро към четирийсетте, може би щеше да я покани да поседят заедно в джакузито след тренировка. Половината от жените, с които спеше, той срещаше в спортната зала.

Тед погледна към екранчето на уреда, за да се увери, че пулсът му е над сто и трийсет, после отмести очи към Гюс и го подкани:

— Давай по същество.

Тед беше сигурен, че думата „примат“ е измислена специално за Гюс Амато. Беше около четирийсетгодишен и не много висок — около един и седемдесет и пет, — но имаше широки гърди, внушителни рамене и силни ръце с огромни космати длани. Носът му беше широк, а тъмната му коса беше толкова ситно къдрава, че според Тед Гюс сигурно беше потомък на мавърски нашественик, който преди няколко века бе изпраскал някоя сицилианка. Носеше сив панталон и оранжева фланелка с якичка, срещу което Тед не възразяваше, обаче беше обут с бели каубойски ботуши от крокодилска кожа, а на лявото му ухо висеше обица колкото мъжка брачна халка. Ботушите и обицата беше започнал да носи неотдавна и Тед ги намираше за абсурдни.

— Миналата седмица — продължи Гюс — Глийсън си е купил чисто нов пикап. Е, почти нов, само на трийсет и две хиляди километра, и нов двигател за рибарската си лодка.

— Откъде е взел парите? От Донатели ли?

— Не, и това му е най-хубавото. Донатели ще бъде адски изненадан, че загубенякът неочаквано се е сдобил с ново возило.

— Тогава откъде? — Тед забеляза, че пулсът му се покачва, но това не се дължеше на тичането, а на факта, че както обикновено Гюс му лазеше по нервите.

Гюс се изсмя и отговори:

— Преди две години този безполезен тъпак подал иск за обезщетение поради инвалидност срещу корабостроителницата с твърдението, че работата там е увредила слуха му. А държавата, кой знае защо, решила да му предложи споразумение. Преди две седмици му изпратили чек за трийсет и осем хиляди долара.

Ето това вече предизвика усмивката на Тед.

— Още нещо?

— Аха. Глийсън има внучка, която води за риба, когато не е пиян и тя не е на училище.

— Идеално — каза Тед.

Както обясни Тед на Грег, трябваше му нещо, което за известно време да разсее Макгрудър, трябваше му и нещо, което да го убеди, че счетоводните книги на казиното не са подправени, както си въобразява той. Не се нуждаеше от много време, само от няколко дни, може би най-много седмица.

А добрият Господ, изглежда, му поднасяше глупака Глийсън на тепсия.

Махоуни седеше, наклонил стола си назад и вдигнал големите си стъпала върху бюрото. Вратовръзката му беше разхлабена, бе съблякъл сакото си и в едрата си лапа държеше чаша с уиски. Докато разговаряше с Демарко, гледаше навън към Нешънъл Мол и продължаващите там протести.

Протестиращите се бяха доближили до Капитолия, доколкото им бе позволила полицията, но бяха твърде далече, за да прочете лозунгите, които бяха вдигнали. Струваше му се, че в парка постоянно има протести, че не минава нито ден, без някоя група да упражни конституционното си право да се организира и да излезе да се оплаче.

— Ако ставаше дума за Маги, можеше и да повярвам — каза Махоуни. — Дори Мици, но ако тя направи подобно нещо, то ще е, за да спасява секвоите, китовете или някоя друга проклетия. Не и Моли. Моли е моята мишчица, Джо. Тя никога не би направила такова нещо.

Махоуни имаше три дъщери: Маги, Мередит — с прякор Мици — и Моли. Най-голямата, Маги, беше червенокоса, издръжлива, умна и амбициозна — и лукава като баща си, когато се налага. В момента беше помощник-прокурор в Бостън и Махоуни се надяваше тя да се кандидатира за неговото място, когато той реши да се пенсионира. Двамата с Маги се дърляха като куче и котка, когато бяха заедно, но тя определено му беше любимка.

Най-малката, Мици, беше волен дух и отказваше да надене оковите на традицията. Тя напусна колежа във втори курс и оттогава сменяше една опасна и авантюристична работа с друга. Предизвикваше лавини по скиорските писти в Колорадо, гмуркаше се в Големия бариерен риф и снимаше изгладнелите бели акули; беше единствената жена в екипа, изкачил Анапурна II с рекордно темпо. Според последните новини, които Демарко беше чувал за нея, в момента се намираше в амазонската джунгла и се опитваше да предпази от изчезване рядък вид птици, чието единствено житейско предназначение беше да изсират семената на някакво екзотично дърво.

Моли беше средната дъщеря. Беше красива, но не шеметно и ослепително като сестра си Маги. И за разлика от Мици и Маги беше кротка. Когато и трите момичета бяха заедно с Махоуни и съпругата му, Моли си седеше с кротка усмивка и само слушаше как родителите и сестрите й разговарят и спорят. Не можеше да съперничи на разказите на Маги за политика и престъпления, а и никой не можеше да се мери с историите на Мици как едва не е станала жертва на морски твари или на тежък климат. Разбираемо беше защо Махоуни наричаше Моли мишчица.

— Защо е започнала работа в „Рестън Тек“? — попита Демарко. Знаеше, че Моли е някакъв инженер, май инженер-химик, но му беше известно само толкова.

— Допада й, че разработват новаторски проекти — отговори Махоуни. — Направо е луда по такива неща. Освен това заводът е близо до Вашингтон, което също й харесва, а заплатата е доста добра.

— Достатъчно, че да разполага с половин милион долара за инвестиции?

Махоуни поклати глава.

— Печели около деветдесет хиляди на година, а майка й ми каза, че пестяла за предплата за къща. Няма начин да е спестила половин милион. Тя е само на двайсет и шест, а в „Рестън“ работи едва от четири години. — Махоуни въздъхна. — Мери Пат направо се побърка от тази история. Иде й да вдигне във въздуха цялото скапано правителство, като започне от Комисията. Няма да има нито минутка покой, докато този въпрос не се уреди. А, и иска да те види.

— Разбира се — отвърна Демарко.

Мери Пат беше преданата и многострадална съпруга на Махоуни. Беше изтърпяла многобройните му похождения, пиенето, себичността. Беше отгледала децата му, въртеше домакинството и остана до него през всички подеми и спадове на политическата му кариера. За Мери Пат Махоуни Демарко беше готов да ходи бос по натрошено стъкло, понесъл на гръб цял хамър.

— Сигурно иска да те срита по задника, да се увери, че правиш всичко по силите си — каза Махоуни.

Демарко се съмняваше. Мери Пат не си падаше по сритването на задници. Но пък, като се замислеше, може и да си падаше, ако става дума за децата й.

— Трябва да поговоря с някой в тая комисия — каза Демарко. — С някой друг, не с Кей Кайзър.

— Дааа, бива си я… — промърмори Махоуни.

— Трябва да поговоря и с Моли.

— Тя в момента е пълна развалина, но ще й звънна да й кажа, че ще се отбиеш.

— У вас ли е?

— Не. Майка й настояваше, но Моли не иска. Може и да се премести при нас, когато пресата обсади дома й.

— Какво предприемат другите й адвокати?

Устните на Махоуни потрепнаха при думата „другите“. Демарко беше завършил право и дори беше приет в Адвокатската колегия на Вирджиния, но никога не беше практикувал. Вместо това беше започнал да работи за Джон Махоуни и беше вършил за него неща, които не би включил в професионалната си биография. Въпреки това Демарко се смяташе за адвокат и неизменно се вбесяваше, защото Махоуни не му го признаваше.

— Освен че ми вземат по шестстотин долара на час — отговори Махоуни, — в момента замерват КЦКФБ с хартиени камънаци, за да забавят процеса. Ако започне дело, ще вържат Кайзър на фльонга. Обаче до процес изобщо няма да се стигне, защото Моли не го е извършила.

Не си направи труда да добави: И твоята работа е да го докажеш, мамка му.

Махоуни се позамисли, допи питието си и стовари чашата върху бюрото.

— Някой е натопил дъщеря ми, мамка му. И когато намеря кучия син…

— Аз не мисля, че е била натопена — каза Демарко.

— Моля?!

— Шефе, не може да натопиш някого с половин милион долара.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Казвам само че ако някой е искал да натопи Моли, според мен не би хвърлил на вятъра половин милион долара просто за да метне въдицата. Няколко хилядарки може би, но не и половин милион. Според мен става едно от двете: първо, някой използва Моли за прикритие…

— За прикритие ли?

— Да. Някой — може би от нейната компания — се е опитал да направи удар на пазара точно както си мисли Кайзър, обаче са използвали самоличността на Моли, така че тя да опере пешкира, ако нещо се обърка.

Махоуни кимна.

— И второ?

— Второ, някой се опитва да засегне теб. И за целта е готов да се раздели с петстотин хиляди долара.

Махоуни замълча — не му беше хрумнала възможността той да е мишената.

— Може би си прав — каза той накрая. — Затова трябва да се размърдаш и да разкриеш какво се случва. Направи каквото трябва, Джо. Положи всички усилия. Разбираш ли?

Махоуни искаше да каже, че не му пука дори да се наложи да нарушат някой закон. На всичко отгоре Демарко беше наясно, че ако го пипнат да нарушава закона, на Махоуни също няма да му пука.

Демарко отново погледна навън към протестиращите. Лозунгите, които носеха, се поклащаха напред-назад в унисон, все едно хората пееха някоя бунтовна или скаутска песен. Демарко се зачуди дали пък да не престане да работи за Махоуни и да започне като координатор на протестите. Тези приятелчета трябваше просто да слязат от автобуса и той щеше да е на линия, снабден с разрешителни, боя за лице и хитроумни ритмични лозунги. А като допълнение щеше да им осигури сламени чучела, които да бесят — и всичките до едно щяха да са с лика на Махоуни.

Гюс Амато пътуваше с колата си от Атлантик Сити към Портсмут, Ню Хампшър, където живееше Глийсън. Не обичаше да лети, натъпкан на седалка, направена като за някакви вейки или за дванайсетгодишни деца, и заобиколен от хора, които непрекъснато кашлят и кихат. И никак не обичаше да пътува невъоръжен.

Бърлогата на Глийсън се оказа по-отвратителна, отколкото бе очаквал: шейсет и пет квадратни метра барака, която не беше виждала боя от двайсет години. Предната морава представляваше обрасла с глухарчета и бурени поляна, осеяна с боклуци: бутилки от бира, стара тоалетна чиния, детски велосипед без едно колело, ръждясало барбекю, катурнато на една страна. Единственото нещо, което не беше счупено, беше новичък форд 250 с четири врати, паркиран пред къщата. На ремарке за форда беше закачена четириметрова рибарска моторна лодка „Бостън Уейлър“ с лъскав извънбордов двигател „Мъркюри“.

Човекът, който се появи на прага, беше около шейсетгодишен. Малкото останала му коса беше изтъняла и прошарена. Мъжът имаше издуто шкембе и кървясалите очи на закоравял пияница. Носеше прилепнал бял потник, от който стърчаха отпуснатите му ръце, и дънки, покрити на няколко места с ръждиви петна, които Гюс заподозря, че са от рибешка кръв. Беше висок около метър и деветдесет, което го правеше с десетина сантиметра по-висок от Гюс, но ръстът на този тип беше последната грижа на госта.

— Какво искаш? — попита мъжът. Не го каза грубо, по-скоро звучеше изненадан, че има посетител.

— Ти ли си Том Глийсън? — попита Гюс.

— Да. Ама ако продаваш нещо…

Гюс го удари в корема и усети как юмрукът му потъва в десетсантиметров слой сланина. Глийсън се строполи на прага и започна да се дави.

— Исках да се уверя — каза Гюс.

Гюс завлачи Глийсън с една ръка по пода и го облегна на канапе със странен зелен цвят като на грахова супа. Докато Глийсън се опитваше да си поеме въздух, Гюс огледа жилището. Боже, как може някой да живее така? Чуваше как хлебарките пълзят по покритите с коричка от стара храна съдове в мивката.

— Чуваш ли ме? — попита Гюс, защото току-що беше забелязал, че Глийсън носи накрайници на слухово апаратче в двете си уши. Може пък наистина да заслужаваше обезщетението, което му беше платила държавата.

Глийсън кимна, защото още не можеше да говори.

— Добре. Преди няколко седмици е трябвало да откараш в Атлантик Сити един камион с риба, който Марко Донатели откраднал от „Лигъл Сийфудс“.

— Така е — потвърди Глийсън.

Гюс размаха пръст.

— Не, не, чуй ме. Трябва да си оправиш историята. Както ти казах, трябвало е да откараш рибата, но не си успял. Казал си на купувача от казиното, че системата за охлаждане на камиона се е скапала, и той бил достатъчно тъп да ти повярва. Обаче после знаеш ли какво станало, мамка му? Пред къщата ти се появил чисто нов форд, а лодката ти се сдобила с нов двигател.

— Не разбирам какви ги дрънкаш — възрази Глийсън. Наистина закарах рибата.

Гюс постави ръка на рамото му.

— Том, не ми се ще пак да те удрям. Имаш дебела малка внучка. Тя всеки ден се прибира от училище с автобуса, който я оставя на две пресечки от къщата на дъщеря ти. Искам да ти кажа, че ако не си коригираш историята, двама колумбийци — а те са зверове, Том — ще отвлекат детето и… Е, не се налага да ти обяснявам, нали? Чувал си какво правят тези типове — продават момиченцата на разни извратеняци, снимат ги в порнофилми. Направо ми се гади. Сега ще започна отначало, за да съм сигурен, че си разбрал.

Демарко почука на рамката на вратата на един кабинет, в който имаше издраскано дървено бюро и зад него тапициран с кожа черен стол с висока облегалка, четири сиви метални шкафчета и два дървени стола за посетителите. Върху всяка равна повърхност в стаята бяха натрупани листове, включително върху шкафчетата, на пода и върху двата стола за посетители. До телефона имаше купчинка от най-малко трийсет розови бележки със съобщения, оставени по телефона.

Зад бюрото седеше Пери Уолас — дебелак с тройна брадичка и малки лукави очи. Косата му беше обръсната ниско от двете страни, но на темето беше оставена дълга и изглеждаше така, все едно някой е залепил за големия му объл череп кожа на воден плъх. Беше толкова приятна гледка, колкото и размазана на шосето жертва от катастрофа. Обаче беше може би най-умният човек, когото Демарко познаваше, и определено най-трудолюбивият.

Пери Уолас беше началник на кабинета на Джон Махоуни.

Изработването на закони изисква работа, много работа, а Махоуни не беше трудолюбив човек. Пери Уолас вършеше всичко. Докато Махоуни изнасяше речи и позираше за снимка с бойскаути и ветерани, Пери управляваше служителите на Махоуни и ръководеше кампаниите по преизбирането му. Изчиташе всяка дума в дебелите законопроекти, които минаваха през Камарата, за да надуши скритите в тях глупости, и пресмяташе, за да провери кое колко ще струва. Не само превиваше гръб до малките часове заради Махоуни, а и бе в течение на всичко. Познаваше закона и знаеше как се изчислява държавният бюджет, владееше правилата за работа на Конгреса, които бяха по-трудни за разбиране от Свитъците от Мъртво море. И най-важното, познаваше всеки политик от Демократическата партия в Америка и знаеше как да го използва, за да прокара програмата на Махоуни, каквато и да беше тя.

Реакцията на Уолас към теорията на Демарко — че някой се възползва от проблемите на Моли със закона, за да навреди на Махоуни — гласеше:

— Не го виждам така. Дори да я осъдят, голяма работа. Всеки има деца и понякога децата вършат глупости. Рейтингът на Махоуни няма да падне дори с два пункта, ако тя влезе в затвора. Пък ако покажат как Мери Пат плаче, докато отвеждат Моли в затвора, рейтингът му сигурно ще се качи с два пункта.

Уолас имаше предвид рейтинга на Махоуни според статистическите проучвания, които той поръчваше преди всяко важно решение, за да провери доколко популярно или непопулярно ще е то.

— Добре де, ами ако някой отиде при Махоуни и му каже: „Имам доказателства, които ще оневинят Моли, но ще ги дам на адвокатите й, ако ти накараш демократите да гласуват както аз искам по еди-кой си въпрос“? Не мислиш ли, че Махоуни ще гласува както му наредят, за да не се стига дотам дъщеря му да влезе в затвора.

— Може би — съгласи се Уолас.

— Може би ли? — избухна Демарко. — Със сигурност. Никога няма да допусне дъщеря му да влезе в затвора за престъпление, което не е извършила.

Пък дори да го е извършила.

— Добре де, може би няма. И какво от това? — попита Уолас.

— Има ли законопроект, от който някой ще спечели една камара пари, толкова много, че да си струва да използва половин милион, за да натопи Моли?

Уолас се изсмя.

— Демарко, винаги има проектозакон, който ще донесе на някого една камара пари или ще струва на някого една камара пари. Не е зле да обръщаш внимание какво правят онези типове в голямата зала долу всеки ден.

— Да, но хрумва ли ти нещо конкретно?

— Хрумват ми двайсет конкретни неща. Много са законите, свързани с големи пари, но по-важното е, че броят на хората, които стоят зад тези закони, е почти безкраен. Може да бъде всеки изпълнителен директор в Америка, всеки милионер, който иска да стане милиардер, всяка от хиляда групи със специални интереси.

— Хайде, Пери, помогни ми. Кой е достатъчно богат и мрази Махоуни дотолкова, че да направи подобно нещо? Кой го мрази дотам, че да използва дъщеря му, за да му отмъсти?

— Кой го мрази… — Дребните очички на Пери Уолас изведнъж се ококориха и на широкото му лице се изписа потрес. — Боже, Джо, мисля, че се досещам кой е!

— Така ли?

— Да. Само че не е един човек, а голяма група, всъщност банда.

— Банда ли? Каква банда? Как се казва?

— Казват се републиканци, кретен такъв.

— Пат, обажда се Тед Алън.

— Какво искаш? — сдържано попита Макгрудър.

— Да ти се извиня за начина, по който ти говорих онзи ден, когато дойде в казиното. Знам, че просто си вършеше работата.

Макгрудър не отговори. Само си седеше и хриптеше по телефона. Колко дълго може да живее човек в неговото състояние? — зачуди се Тед.

— Както и да е, това не е основната причина да ти се обадя. Помниш ли, че докато беше тук, Грег ти обясни, че сме изгубили пари заради един камион с риба?

— Да, почти петдесет хиляди — отговори Макгрудър.

— Точно така. Марко Донатели съсипа цял камион с морски деликатеси, предимно омари и раци, който бяхме купили. Много пъти сме пазарували от него и никога досега не сме имали проблеми, обаче този път хладилната система на камиона се повредила и пратката се развалила. Разбира се, Донатели ни върна парите, обаче през следващата седмица се налагаше да купувам риба на дребно, за да зареждаме ресторантите. Което, както ти казахме онзи ден, се отрази на баланса с почти петдесет хиляди.

— Защо пак ми го обясняваш, Тед? Да не смяташ сега да променяш историята?

— Повтарям ти го, защото току-що научих, че шофьорът, който Донатели използвал, си е купил нов пикап. Май Донатели ни е излъгал за развалената риба, продал я е на друг и е задържал парите. Осведомявам те, защото ще поръчам на Гюс да се погрижи за този тип.

Тед отново чу тежкото дишане на Макгрудър по телефона — звучеше като парните ютии, които се използват в китайските перални.

— Искам Делрей да отиде с Гюс — каза той накрая.

— А, няма нужда. Гюс и бездруго е в Портсмут, пък и не му трябва помощ.

— Не те моля, Тед, нареждам ти. Делрей ще придружи твоето момче.

Тед затвори телефона и се усмихна.