Рискове на играта

56

Престън Уитман живееше в къща от червени тухли на Капитолийския хълм. Докато приближаваха към вратата, Делрей нареди на Били:

— Застани така, че да не те види през шпионката.

Делрей смяташе, че ако не свали очилата си, ще мине за ченге. Но с тази дълга и мазна руса коса Били… Е, изглеждаше като опасен хулиган, какъвто си беше.

Делрей натисна звънеца. Изчака, след това се облегна на него.

— Полиция — провикна се той. — Отворете.

Знаеше, че онзи е вътре — бяха го видели да влиза преди пет минути.

Шпионката се затъмни.

— Полиция — повтори Делрей. — Отворете.

Вратата се отвори и Престън Уитман попита:

— За какво става дума?

С дланта на дясната си ръка Делрей блъсна вратата, която удари Уитман и го запрати назад. Двамата с Били влязоха в къщата.

Видимо уплашен, Уитман продължаваше да си мисли, че има работа с полицаи.

— Що за нахалство, по дяволите? Не можете…

Делрей извади четирийсет и пет калибровия си пистолет и опря дулото в големия нос на Уитман.

— Млъквай.

Без да обръща внимание на Уитман, Били се поразходи из къщата. Забеляза огромния телевизор, по който вървеше политическо токшоу.

— Ей, това от новите 3D телевизори ли е?

— Какво? — озадачи се Уитман.

— Попитах дали телевизорът…

— Били — скастри го Делрей. После погледна към Уитман, все още насочил пистолет към лицето му, и каза: — Ще излезем оттук като добри приятели. Ако се развикаш или се опиташ да избягаш, или ни създаваш проблеми, ще те прострелям в гръбнака, ясно?

— Кои сте вие? Защо…

Делрей имаше много бързи ръце. Удари Уитман над лявото ухо с дулото на оръжието си.

— Ясно? — попита отново.

— Накъде? — попита Били.

Той шофираше. Делрей седеше на задната седалка с Престън Уитман, който плачеше. От мястото отстрани на главата му, където го беше ударил Делрей, се стичаше струйка кръв. Делрей извади носна кърпичка и я подаде на Уитман.

— Притисни я към главата си. — Делрей не искаше кръвта на Уитман в колата си. Той се обърна към Били. — Излез на 395, после се качи на 50-а в посока запад. Ако съм запомнил правилно, там има доста ферми. Ще намерим място.

— Моля ви, ако ми обясните… — простена Уитман.

— Млъквай — скастри го Делрей.

— Имаме ли време да минем покрай Белия дом, Дел? — попита Били. — Никога не съм виждал Белия дом.

— Не — отсече Делрей.

— Уитман, ти влизал ли си в Белия дом? — попита Били.

— Моля?

— Попитах влизал ли си в Белия дом?

— За бога! Просто ми кажете какво искате — примоли се Уитман.

Четирийсет и пет минути по-късно Делрей попита:

— Били, виждаш ли онези дървета? Завий натам.

Били спря колата пред нещо като горичка с широколистни дървета, които не бяха разположени много наблизо. Нямаше много храсти. Щеше да им е лесно да вървят. Делрей не знаеше колко дълбока е гората, но му се струваше достатъчно. Никой нямаше да ги види от пътя.

— Достатъчно — каза Делрей.

— Моля те, умолявам те — обади се Уитман. — Кажи ми какво искаш.

— Искам да излезеш от колата.

Тримата излязоха.

— Вземи лопатата, Били — изкомандва Делрей.

— О, божичко! — простена Уитман.

Навлязоха петдесетина метра в гората и Делрей каза:

— Тук е добре.

— Вижте, имам пари — предложи Уитман. — Аз ще…

— Съблечи се — нареди Делрей. — Може да останеш по гащи.

— Моля ви, сигурен съм, че може да оправим нещата.

Били, който носеше лопатата, замахна и дръжката й халоса отзад коленете на Уитман.

— Започвам да огладнявам — отбеляза той, — така че побързай и прави каквото ти се казва.

Уитман започна да се съблича. През това време Били подаде лопатата на Делрей и събра няколко малки камъка, кръгли и гладки, големи колкото топки за голф.

— Хвърли тук ризата си — каза Били на Уитман.

Той се подчини, Били я просна на земята под близкото дърво и седна отгоре.

— Благодаря. Не искам да си изцапам панталона, че трябва да го нося на химическо.

— Побързай — подкани пленника Делрей.

— Да не работите за…

Били замери Уитман с един от камъните и го улучи в гърба. В гимназията беше играл питчър.

— По дяволите! — изруга Уитман след болезнения удар.

— Побързай, мазнико — подкани го Били. — Предупредих те, че огладнявам, а огладнея ли, ставам раздразнителен.

Когато Уитман остана по гащи и чорапи, Делрей нареди:

— И чорапите.

Уитман свали чорапите си, а Били се засмя.

— Човече, не съм виждал по-големи стъпала от твоите. Божичко, Дел, погледни тези чудесии. Кой номер обувки носиш бе, човек?

Уитман отново се разрева, затова Били пак го замери с камък и този път го улучи в прасеца.

— Попитах те…

— Четирийсет и осми.

— Четирийсет и осми? По поръчка ли ти ги правят?

— Не, аз…

Делрей хвърли лопатата към Уитман. Той не го очакваше, затова тя отскочи от гърдите му и дръжката го цапардоса по носа.

— Започвай да копаеш — нареди Делрей.

— Моля те, недей…

Както си седеше, Били отново го замери с камък, този път с все сила, и го улучи в гърба.

Уитман започна да копае. През това време Били затвори очи, все едно дремеше, но Делрей знаеше, че не спи, така че, ако не се броеше носовото гъгнене на Уитман, в гората беше съвсем тихо. Напомняше му на гората в Северна Каролина, където си играеха като деца с по-големия му брат. Брат му умря в затвора, а Делрей от години не се беше сещал за него.

Когато гробът стана по-дълбок от половин метър, прасците и босите стъпала на Уитман бяха покрити с черна пръст, а лицето му лъщеше от пот и размазани сълзи.

— Видя ли колко е лесно? — обади се Делрей. — Отбиваме се у вас, вземаме те и те караме сам да си изкопаеш гроба. След това те прострелваме няколко пъти в главата. За нас е нищо работа. Сега тръгваме, но дано да си схванал посланието.

— Какво посла…

— Да не обелваш нито дума до края на живота си за Тед Алън и за връзката му с Моли Махоуни. Направиш ли го, ще се върнем и ще повторим всичко отначало, само че този път ще свършим работата докрай. А ако на шефа ми някога му потрябва лобист, ти си човекът. Разбра ли?

Само по тази причина не го убиха: на Ал Кастиля му допадаше идеята да разполага с личен лобист. Никога преди не бе имал.

— Да — отговори Уитман, — кълна се в бога, разбрах.

— Добре. Да вървим, Били.

Коленете на Уитман се огънаха, той се строполи на дъното на гроба и се разрида.