Седмата жертва

Каменская

Извикаха я в шест сутринта. След като постоя на тротоара десетина минути и разбра, че опитите в този час на деня да хване кола, чийто шофьор би се съгласил да я закара извън града, са безперспективни, тя отиде с метрото до гарата и се качи в мотрисата, като предварително се обади от автомат и съобщи на пейджъра на Зарубин с кой влак ще пристигне. Може пък Серьожа да се сети да отиде на спирката, за да я посрещне.

Във вагона беше топло и Настя, свита в едно ъгълче до прозореца, веднага започна да задрямва. Ако се вярваше на разписанието, предстоеше й да пътува около четирийсет минути, така че можеше да подреме малко, без да се страхува, че ще пропусне спирката. Притвори очи, но желанието й да заспи веднага се изпари. На негово място дойдоха спомените за това, което снощи й бе разказала Татяна.

… Всичко започнало като обикновена автомобилна катастрофа. Едната жена, по-възрастната, била зад волана, втората, младо момиче — на предната седалка. Колата с висока скорост излетяла в насрещното платно и в резултат на челен удар младата пътничка загинала, а шофиращата получила изключително тежки травми, смятани за несъвместими с живота. Това, което останало от колата, било закарано в автомобилната инспекция на платформа и при огледа в нея били открити наркотици. И то много, очевидно за търговия, а не за лична употреба. Експертизата показала наличие на същото наркотично вещество в кръвта на двете пострадали — и на загиналата, и на онази, която още била жива. В случая се включило Управлението по незаконна търговия с наркотични вещества и скоро се изяснило, че двете жени — майката и дъщерята Шувалови, били не дребни фигури в мощна групировка, снабдяваща Санкт Петербург с отровата. А за стабилна защита им служели името и репутацията на главата на семейството — Виктор Петрович Шувалов.

Оказало се, че семейство Шувалови отдавна било сериозно разцепено на два лагера. В единия били майката и дъщерята, в другия — бащата и синът. Московчанинът Виктор Шувалов имал втори брак с ярката красавица от Питер. Съпругата категорично отказвала да се премести в Москва, била израснала в Ленинград, тук били всичките й приятели и роднини, така че Шувалов живеел фактически в две къщи, постоянно посещавал съпругата си за по два-три дни, което очевидно напълно я задоволявало. Първа се родила дъщерята, после, след две години — синът. По това време Виктор Петрович ясно осъзнал, че след като се разделил с първата си съпруга, и във втория брак не се е сдобил с вярна спътница в живота. Бракът й бил нужен единствено заради статута и престижа, които й давал, било й удобно да бъде съпруга на голям учен, необикновен и талантлив човек, и в същото време да живее така, сякаш с нищо не е обвързана. Дори до Москва стигнали клюките за многобройните любовни похождения на съпругата на Шувалов и за нейния повече от свободен начин на живот.

Казват, че когато природата дарява на човека талант, той обикновено се проявява в различни области. Виктор Шувалов, освен че наистина бил блестящ и признат учен, рисувал, и то толкова професионално, че станал член на Съюза на художниците и правел самостоятелни изложби. В Москва имал ателие, но понеже се надявал някак да възстанови и сплоти семейството си, се възползвал от широките си връзки и си издействал ателие и в Питер, където се стараел да прекарва колкото може повече време. С годините обаче разбрал, че усилията му са напразни, че жена му толкова се е отдалечила от него, че дори децата няма да помогнат за сближаването им. И няма смисъл той постоянно да пътува до Петербург, напълно е достатъчно да я посещава от учтивост веднъж на два месеца. На предложението му да се разведат жена му реагирала бурно, със сълзи и скандал, крещяла, че го обича и че той е пълен идиот, ако вярва на хорски приказки, а ако подаде за развод, няма повече да види сина си. Но ако остави нещата така, добре, тогава тя ще му разреши да вземе момчето в Москва.

Той оставил нещата така, като с мъчителен срам признал пред себе си, че обича тази красива жестока жена, обича я до полуда и за да е щастлив, му е достатъчно просто да знае, че тя е жива и здрава и всичко с нея е наред. Обичал и дъщеря си и се надявал, че с годините тя няма да заприлича на майка си. И естествено обожавал сина си, влагал в неговото възпитание цялата си душа, всичките си сили и възможности. Момчето растяло чудесно — способно и с добър характер, и като го гледал, Шувалов всеки път с облекчение си мислел, че заради такъв син може да изтърпи всякакви семейни неуредици. Синът бил за него оправдание на унижението, което Виктор Петрович изпитвал постоянно, знаейки, че жена му никога не го е обичала и само го е използвала.

Така си и живеели: бащата и синът в Москва, майката и дъщерята — в Санкт Петербург. От време на време се виждали, разменяли си дежурни фрази, пред общите познати се престрували, че са семейство. Децата възприемали ситуацията спокойно — и на момичето, и на момчето им било съвсем удобно да живеят така. Майката глезела дъщеря си, от малка я приучвала да носи красиви дрехи, да ходи на ресторант, на увеселителни разходки извън града, а когато пристигал бащата, момичето ясно виждало, че това не му харесва, и въздъхвало с облекчение, когато той си заминавал за Москва. Синът пък всеки път, когато го довеждали при майка му и сестра му, виждал чужда голяма госпожица, която постоянно се подигравала на неговия детински манталитет и непохватност, на неговата необразованост, което означавало, че той не бил наясно с модните музикални групи, и на наивното му учудване, че мъжете понякога се уединяват с жени, при което заключват вратата. Виктор Петрович страдал, задето любимите му деца са толкова далеч едно от друго и толкова различни, и същевременно правел всичко възможно, за да попречи на сближаването им: не без основания се опасявал, че красивият живот, на който свиквала дъщеря му, ще се окаже твърде съблазнителен за сина, че той няма да може да му устои и всички усилия, положени, за да стане добър човек, ще отидат на вятъра.

Времето минавало, децата растели, Шувалов лека-полека остарявал, а жена му си оставала все така привлекателна, стройна и младолика — на четирийсет години й давали най-много трийсет и две. Виктор Петрович все така я обичал и страдал… И изведнъж от Питер пристигнала страшна вест: дъщеря му загинала, жена му била в критично състояние и можело всеки момент да почине. Същата вечер със сина си долетял от Москва и успял за последен път да зърне жена си, която починала на следващия ден. Виктор Петрович се постарал да се овладее и да организира погребението, но току се улавял, че почти не разбира случващото се. След като поменал съпругата и дъщеря си на деветте дни, той се заприготвял да се прибере в столицата. Трябвало да замине със сина си с вечерния влак — „Червената стрела“. През деня Шувалов подреждал останалия временно без стопанин питерски апартамент на покойната му съпруга, а сина си помолил да отиде в ателието, да вземе някакви четки и няколко особено скъпи за него миниатюри, на които били изобразени жена му и дъщеря му. Повече не видял сина си жив.

Такива истории, колкото и да е печално, се случват много често. След като намерили в колата на загиналите наркотиците, оперативните работници веднага, без да дочакат пристигането на Шувалов от Москва, направили подробен оглед на апартамента и ателието. Апартаментът се оказал в пълен ред, ако не се брояло огромното количество спринцовки и други атрибути, свързани с употребата на наркотици, в ателието обаче бил намерен цял склад с висококачествен хероин. Нито Екатерина Шувалова, нито дъщеря й били попадали в полезрението на милицията като потребители на наркотици или като продавачи — и сега станало ясно защо. Във веригата на разпространяването на хероина те били на нивото на едрите търговци. Никога нито един дребен разпространител, камо ли потребител, не е престъпвал прага на ателието на известния художник и уважаван човек Виктор Шувалов. Тук идвали само хора, които докарвали големи партиди, и такива, които ги купували оттук на едро, а от тези хора до редовите потребители разстоянието било, както определил някога Грибоедов, „с огромни размери“.

В такава ситуация единствено правилното решение било да организират засада в ателието, за да видят кой ще дойде тук за хероина. По принцип решението било правилно, само че изпълнението му се оказало лошо. Годината била деветдесет и четвърта, а висококвалифицираните милиционерски кадри — рядкост, в милицията работели все повече и повече случайни и зле подготвени лица, а често и изобщо непригодни за такава работа — хора, които не умеят твърде да разговарят, още по-зле умеят да разсъждават, но пък много ги бива да удрят и да стрелят, без да му мислят.

На стопанина на ателието не съобщили за засадата по една много проста причина: когато съпругата и дъщерята в Петербург се занимават с наркобизнес, а съпругът и шестнайсетгодишният син през това време живеят в Москва и семейството не възнамерява да се събере, тогава е напълно логично да се предположи, че разединението на това семейство е нещо чисто показно, измислено за заблуда на доверчивите милиционери, още повече че съпругът все пак посещава Питер, макар и рядко, но редовно. За какво може да говори това? Ясно за какво. Говори, че той взема активно участие в бизнеса, като си е поделил териториите със скъпата си съпруга: тя снабдява Питерския регион, а той — Московския. По тези простички съображения операцията в ателието се провеждала без знанието на Виктор Петрович, който, без да подозира, бил подложен на оперативна разработка. Милиционерите не се тревожели особено, че Шувалов може лично да дойде в ателието. Ако дойдел — тогава щели да решават как да се държат.

Но дошъл не Шувалов, а синът му. За дебнещите в засада милиционери от групата това бил не синът на покойната Екатерина Шувалова, а неизвестен младеж без документи, който, вместо да отговаря учтиво на въпросите, се ерчел и възмущавал, като обяснявал целта на посещението си тук с някакви глупости като четки и картини. При това не знаел точно къде се намират въпросните четки и картини. Повече от подозрително!

Било решено засега да не вдигат засадата, а подозрителния младеж, предварително „обработен“ с няколко удара с гумена палка, да изпратят в участъка. Кой би помислил, че той ще изпадне в паника и ще се хвърли през прозореца! През отворения прозорец на третия етаж на старинна сграда с високи тавани.

После се водили дълги служебни разследвания. Защо милиционерите не се обадили веднага на Шувалов и не го попитали къде е синът му, закъде е тръгнал, с каква цел и как е бил облечен? Да, момчето нямало документи, да, на ничии приказки не може да се вярва, но нали има елементарни начини за проверка. Защото, отговорили милиционерите, Шувалов-старши и младши можело да бъдат в сговор, хлапето да е дошло за стоката със знанието на баща си, а приказките за четки и миниатюри да са били съгласувана лъжа, така че било безсмислено да се обаждат на бащата. Защо милиционерите са се държали толкова неграмотно от психологическа гледна точка? Нима не са знаели, че към юношите трябва да се прилага по-специален подход, че те са способни на безразсъдни и явно неадекватни постъпки, особено когато ги обвиняват в нещо, което не са извършвали? В такава ситуация един възрастен човек може (макар също невинаги) да остане спокоен, понеже знае, че щом не е извършил нищо лошо, много скоро нещата ще се изяснят и ще го пуснат, защото възрастният човек признава правото на другите да грешат понякога. Юношите не признават на никого това право и ако са необосновано заподозрени или обвинени в нещо, вместо спокойно и аргументирано да се защитават, изпадат в ярост, чувстват се оскърбени и са готови дори да се осакатят или самоубият само за да докажат, че „всички наоколо са идиоти“. Това са азбучни психологически истини, как са могли милиционерите да не разбират това? Оказва се, че са могли. Защото на милиционерите, задействани в ателието, никой никога не бил обяснявал това, те не били учили в университет или в милиционерската школа, където се преподава специален курс по психология, нито един нямал завършено висше образование, но пък поне половината имали опит от бойни действия в „горещи точки“ и в Афганистан, където всеки от другата страна на фронта е враг. Без каквито и да било обяснения и дрънканици. Защо милиционерите не са предвидили възможността задържаният да скочи през прозореца и не са направили нищо за предотвратяването й? Ами защото…

Фактът, че момчето загинало, не доказал нищо на никого и Виктор Петрович Шувалов още дълго бил подозиран за участие в наркобизнеса, с който се занимавала жена му. Но самият той, изглежда, дори не се досещал за това. След като погребал сина си до съпругата и дъщеря си, той заминал за Москва. Преди да замине, в разговор със следователя Татяна Григоревна Образцова Шувалов казал:

— Отнеха ми всичко и с един замах. Смъртта на съпругата и дъщеря ми е съдба, но смъртта на сина ми лежи върху вашата съвест. Бог вижда всичко, той няма да остави нещата така. И на вас ще ви бъде отнето всичко, ще видите. Справедливостта винаги тържествува. Човек трябва само да умее да чака. И аз ще дочакам това.

В онзи момент той й се сторил обезумял, но тя разбирала, че човек, който в течение на две седмици е погребал цялото си семейство, не може да бъде друг. Често й се случвало да вижда хора в подобно състояние, съчувствала им от все сърце, но знаела, че рано или късно това минава.

Излиза, че на Виктор Петрович Шувалов не му е минало…

Надеждите на Настя се оправдаха, на перона я чакаше Сергей Зарубин. Когато видя мършавата му фигурка с дебело униформено яке, тя неволно се усмихна.

— Откога оперативният състав ходи с униформи? — пошегува се тя и целуна Сергей по челото.

— Откак заплатата започна да не стига за нормални дрехи — промърмори той. — Не всеки има за съпруг високоплатен професор. Да вървим, приятелко, там те очаква стар познат.

— Кой? — вдигна вежди Настя.

— Ами ето такъв…

Зарубин направи страховита гримаса, озъби се.

— Ушите му — ей такива! — Той вдигна ръце високо над главата си. — Очищата — ей такива! И страшно много зъби. Сети ли се?

— Ау, Андрюша Чернишов, така ли? — зарадва се Настя. — От сто години не сме работили с него. И кучето ли води?

— Че къде ще го дене — позасмя се Зарубин и поведе Настя от перона към милиционерския мотоциклет наблизо. — Какви парадокси крие милиционерският живот, а? За да се видиш с приятел, трябва да чакаш да убият някого на подходящото място. Страх ли те е да се возиш на мотоциклет, Павловна? Че аз не съм най-прекрасният мотоциклетист, за последен път съм карал преди десетина години. Услужиха ми с този всъдеход в местния участък.

Честно казано, Настя се страхуваше. Но нямаше друг изход, не можеше да тръгне пеш, нали.

— Ами пеша? — неуверено попита тя за всеки случай.

— Пеша е далече — обясни Сергей, — поне час и половина. До мястото са около осем километра.

— Да тръгваме тогава — въздъхна тя. — Ако ме претрепеш, Чистяков няма да ти прости.

— Хайде не ме плаши. — Той се качи на мотоциклета и нахлупи каска, втората подаде на Настя. — Много хора няма да ми простят, ако стане нещо. Да не взема сега да се плаша от всички?

След двайсет минути Настя слезе от задната седалка абсолютно вкочанена и схваната. Толкова страх беше набрала, докато се друсаха по неравния път, че всички мускули й се бяха схванали и сега с големи усилия мърдаше ръцете и краката си. До нея веднага дотича огромна овчарка и приветливо размаха опашка. Като се намръщи от болката в краката, Настя приклекна и зарови вледененото си от пронизващия вятър лице в гъстата козина на врата на кучето.

— Здравей, миличък, здравей, Кирюшенка, здравей, мъничък мой. Не си забравил значи старата леля Настася?

Кирил бързо я близна по бузата и веднага деловито се затича към стопанина си, оперативния работник от областното управление Андрей Чернишов, който разговаряше с някого, но се обърна и помаха с ръка на Настя. Тя се огледа, търсейки с очи познати лица. Освен Зарубин и Чернишов, тук бяха Коротков и следователят Олшански. Останалите не познаваше.

— Включвай се, Ася — строго й каза Юра Коротков. — Тук имаме две групи: бездомници и местно население. Тъй като си дама, можеш да избираш дали да работиш със скитниците, или да обикаляш къщите.

— Н-най д-добре да работя п-по къщите — отговори тя, тракайки със зъби от студ, — т-там е топло. А м-може ли да видя т-трупа?

— Само отдалече, сега там работят експертите.

— А ще ми го опишеш ли с две думи?

— Огнестрелна рана от близко разстояние, два куршума в областта на сърцето. Рибка с пластмасова кукличка. Пари за погребение. И бележчица.

— Парите много ли са?

— Като миналия път, точно толкова, в същите банкноти и същата валута.

— Дааа — проточи Настя, — трудно е да заподозрем нашия приятел единствено в непостоянство. Той се придържа твърдо към собствените си вкусове. И какво пише в бележката?

— Буквално не мога да го възпроизведа, но общият смисъл е… — Коротков се почеса по брадичката, извъртял очи надясно. — Нещо като… Не, не става за преразказване. Иди при експерта, бележката е вече у него, виж я сама. И започвай да работиш, не се мотай.

— Добре де, покомандвай, покомандвай — миролюбиво се усмихна Настя, — направи си удоволствието. Кой тук е старши по местните жители?

— Чернишов. Върви при него, ще ти каже къде да отидеш.

— Добре, само че първо да видя бележката…

Но не я пуснаха при експерта.

— Не пречи на човека да работи — сърдито й каза следователят Олшански, — не го разсейвай. После ще видиш бележката.

— Е, хайде, Константин Михайлович, кажете ми поне в общи линии какво пише — примоли се Настя.

— Той приближава.

— Какво, какво? — слиса се тя. — Кой приближава?

— Той.

— Към какво приближава?

— Към някоя от вас — към теб или към Образцова. С една дума, хайде върви, труди се, след огледа ще обсъдим всичко.

След като получи указания от Андрей Чернишов, Настя добросъвестно започна да обхожда най-близките къщи, но и след час, и след два резултатът си оставаше нулев. През миналата нощ никой нищо не бил видял или чул, макар че много хора познавали убития по физиономия, а някои и по име. Бил пазач в детския оздравителен лагер и винаги можели да го помолят за помощ в домакинството, особено ако ставало дума за поправяне на някой уред. Бил много сръчен и разбирал от машини. Никой не бил виждал никакви подозрителни хора да идват при него в лагера, а колкото до скитниците, които постоянно се навъртали около него, че те подозрителни ли били? Те били безвредни, макар че смърдели. Е, можело да задигнат нещо дребно — ботуши някакви или ватенка, или кокошка, измъкнала се през някой отвор на оградата на пътя, — ама и тях може да ги разбере човек, че нали гладуват, мръзнат. Те обаче не убиват.

В Москва се върнаха чак следобед. Настя смяташе да пътува с колата на Коротков заедно със Серьожа Зарубин, но Олшански я съжали и я качи в своята.

— Тази „копейка“ всеки момент ще предаде богу дух — заяви той, като огледа критично жигулата на Юра — праисторическа единица.

— Какво, Константин Михайлович, пазите си ценните кадри, така ли? — веднага обидено реагира Коротков. — Не ми поверявате да возя вашата любима подполковничка, страх ви е да не си повреди кожичката в моята кола? Добре де, ние със Серьога сме прости хора, ще стигнем и с моята таратайка.

— До гуша си ми дошъл с твоята простота — с познатата на всички грубиянщина отвърна следователят. — Че аз пазя не само Каменская, ами спасявам всички ви, глупаци с глупаци такива. Двама не е като трима, а за твоята развалина има значение всеки килограм. Тая бракма в никакъв случай няма да издържи трима.

В топлото купе Настя се отпусна, затвори очи и си заповтаря наум текста на бележката, която й бе показал експертът:

Коротков

Началническият хляб не е сладък, определено. А ако твоите подчинени са ти близки приятели, направо ти иде да се обесиш. Така или горе-долу така си мислеше Юра Коротков, след като извика в кабинета си своя стар приятел Коля Селуянов с неприятното намерение да поиска от него доклад по делото за убийствата на наркомани. Някой избиваше тези нещастници из целия град и когато се „събраха“ първите четири трупа, застреляни с един и същ пистолет, материалите от териториалните поделения бяха предадени на „Петровка“. Това се случи преди половин година и оттогава труповете станаха вече девет, а разследването не помръдваше и не даваше никакви признаци, че може да потръгне. Една от версиите беше война между наркогрупировки, друга — укрепване на дисциплината вътре в някоя от групировките, с каквато цел бяха взети „показателни“ наказателни мерки, но от всяко положение делото се водеше съвместно с Управлението по незаконна търговия с наркотици.

Селуянов нахълта в кабинета, грейнал в обичайната си идиотска на майтап усмивка, която много незапознати хора вземаха за негово истинско лице, без изобщо да подозират, че този човек, който обожава майтапите, е рядко сериозен и педантичен в работата си.

— Майор Селуянов се явява пред величеството! — шеговито рапортува той. — За триенето на сол по бедната ми глава — готов. Какво ще благоволите да ми наредите, ваша светлост?

Коротков въздъхна, като мислено се проклинаше, задето се бе поддал на нормалното служебно честолюбие и се бе съгласил да заеме длъжността, която не му носеше нищо друго, освен главоболия.

— Ще благоволя да изслушам отчета ти по наркоманите — строго каза той. — Само че без „ала-бала“ и накратко.

— Че закъде ще бързаме? — искрено се учуди Николай. — Някъде да няма пожар? Сега ще ти разкажа всичко обстойно.

Веднага стана ясно, че Коля не може да съобщи нищо ново. Бяха си разделили задълженията с оперативните работници от Управлението по наркотиците: специалистите от него работеха по връзките на убитите по линията на придобиването и разпространяването на дрогата, като се опитваха да намерят общо свързващо ги звено, а служителите от „Петровка“, начело със Селуянов — по другите им криминални и некриминални връзки, търсейки онова, което би свързало деветимата наркомани от различните краища на Москва. Работата беше огромна и трудоемка, но за съжаление безрезултатна засега. Тоест през цялото време се появяваха някакви резултати, но след по-обстойно разследване се оказваше, че те не им вършат работа.

— Добре, Коля, няма да правя изводи, ти си знаеш и без това. Сега дай да се посъветваме.

— Дай — с готовност се съгласи Селуянов. — Започвай.

— Има една фигура на име Шувалов. Виктор Петрович. Има адрес, има месторабота. Налице са и общи биографични данни. Налице са и сериозни подозрения, че именно той е нашият Шегаджия. Но освен това няма нищо друго.

— А какво трябва да има? — развълнува се Коля. — Само кажи, бързо ще свършим работата.

— Трябва да има улики, Коля. Трябва да го свържем някак с трите налични трупа.

— Това го разбрах, не съм вчерашен. Имаме ли оперативни подходи към него?

— Никакви! — сопна се Коротков. — Средата му се състои от учени и художници. Нито при едните, нито при другите имаме някакви подходи. Вече прерових всичките си източници, и Серьожка Зарубин го направи, и Мишаня — нищо. Нито една жива душа. Единствената ни надежда беше Боря Карташов… Спомняш ли си го?

— Не съм сигурен — каза колебливо Николай. — Фамилното име ми е някак познато, но никакви асоциации.

— През есента на деветдесет и трета беше свързан с делото за Вика Ерьомина. Беше неин съжител.

— А, да — кимна Селуянов, — така беше. Илюстрираше книги.

— Именно, именно — потвърди Коротков. — Той има връзки в средите на живописците, но за съжаление сега не е в Москва. И няма да е тук в близките два месеца. Така че ще трябва да се заемем със самодейност. Времето ни е малко, Шегаджията може всеки момент да ни поднесе четвърти труп и този път може да не е на безработен или на бездомник.

— Защо реши така? Доколкото знам, досега не е излизал от рамките на този контингент — напрегна се Коля. — Някаква информация ли е изтекла?

— Да беше само това. Там имаше бележка, Коля. Може и да е просто откачен тип, много ни прилича на това, но намекът в бележката е съвсем ясен. Дава на Татяна да разбере, че се приближава към нея. Точно това е написал, в прав текст. И после, явно променя схемата — за пръв път се появява бележка, адресирана до конкретно лице. При втория убит нямаше адрес: че, нали, ето пари за погребението ми, да не си ги присвоиш. А при първия нямаше никаква бележка. Така че е време да започнем сериозно да се страхуваме: той може да се опита да насочи следващия удар към някого от близките на Татяна или към самата нея. Накратко, Олшански ни постави задача да намерим доказателства по трите направления: пръстови отпечатъци, почерк или оръжие. Най-добре по всички заедно.

— Е, за пръстовите отпечатъци и за почерка съм наясно. Но за оръжието… Известно ли е къде е то?

— Там е работата, че не. Вариантите са много: в апартамента, ателието, гаража, колата, служебния кабинет, жилището на любовницата, ако има такова, но това тепърва трябва да се установи. Невъзможно е да получим разрешително за обиск, нито един съдия няма да даде, защото срещу него нямаме не само доказателства, но дори и една косвена улика, само общи съображения.

— А ако ние сами?… — тихичко предложи Селуянов. — Ще го направим много внимателно, никой нищо няма да усети, нали знаеш.

— Забрави! — отсече Коротков. — Колобок и без това беснее в болницата, смята, че без него ще проваля отдела. Ако, не дай си боже, научи — ще ме застреля без съд и следствие. Та това е един от неговите железни принципи: да работим така, че никой от нас да не може да бъде упрекнат в нарушаване на закона.

— Ама той няма да научи. Кой ще му каже?

— Хайде де, нямало да научи. — Юра отчаяно махна с ръка. — Кога е било Колобок да не научи нещо? Коля, аз съм нормален детектив и ако не замествах шефа в нашия отдел, пръв щях да хукна негласно да огледам помещенията на Шувалов. И през ум нямаше да ми мине, че ако някой научи, ще си пати началството, а не аз. И едва в ей това кораво кресло — изразително потупа той по облегалката въртящия се стол с доста износена дамаска — започнах да разбирам колко лайна е трябвало да преглътне Колобок по генералските кабинети заради нашата самодейност. Защото ние какво, той ще ни смъмри, па дори да е грубо, но после си продължаваме работата. Така де, всеки отделно взет оперативен работник получава конско само за онова, за което е сгафил лично, а началникът — за всички поред и наведнъж. С една дума, Колянич, изхвърли от главата си мисълта за незаконно проникване и тям подобни глупости. Прояви оперативното си въображение.

— Е, както кажеш — безропотно се съгласи Селуянов.

— Въображението — значи въображението.

Селуянов

Двамата с жена му употребиха за разработването на комбинацията два дни. Коля продължаваше да се занимава с убитите наркомани и още шест-седем престъпления, а Валентина, която и бездруго беше в отпуск, се качи в колата на Селуянов и тръгна да проучва придвижванията на Виктор Петрович Шувалов. Сутрин той отиваше на работа по един и същ маршрут, а след работа — на най-различни места, така че решиха да проведат операцията сутрин. Валентина разучи маршрута от дома на Шувалов в Царицино до университета, където той преподаваше, и Селуянов, който прекрасно познаваше Москва, бързо избра най-оптималната за осъществяването на замисъла точка.

Сутринта, преди да излезе, той за сто петдесет и втори път попита жена си:

— Валюша, защо да не отида сам, а? Остани си вкъщи, а?

— Аха. — Тя се огледа от главата до петите в голямото огледало в антрето. — Разбира се. Според мен съм невероятно красива, не намираш ли?

— Намирам. Хайде да направя всичко сам, за да не излагам на риск неземната ти красота.

— Да бе, ти ще го направиш… Слушай, струва ми се, че този шал не е подходящ за случая. Чакай мъничко, ще взема друг.

— Валя, на човешки език те моля, остани си вкъщи! — Селуянов повиши тон, за да придаде на думите си повече убедителност.

Валентина ловко промуши краищата на извънредно тънкия копринен шал през халката на лъскавата метална щипка във формата на цвете.

— Това е вече друго. Е, лицето ми естествено ще си бъде същото, но всичко останало изглежда напълно прилично, не намираш ли?

Тези думи й бяха любими и Селуянов се забавляваше, като всеки път се стараеше да им отговори по нов начин.

— Не мога да намеря нещо, което отдавна вече са намерили други. И престани да ругаеш лицето си, лично мен то ме задоволява напълно. Край, решено, тръгвам сам. Дай тука ключовете на колата.

Докато го слушаше, Валентина успя да си обуе есенните боти с нисък ток и дългото светлозелено яке. Взе и чантата и бързо погледна часовника.

— Коля, до тръгването имаме точно половин минута, затова ти предлагам да ме чуеш. Ти самият постоянно цитираш началника си, който казва, че всеки трябва да си гледа работата. Твоята работа е да търсиш престъпниците, моята — да карам колата, това го правя много по-добре от теб и ти не можеш да оспориш този факт. Не забравяй, че аз съм седнала зад волана, преди да се науча да чета, и че никой няма да направи по-добре от мен това, което си замислил.

— Аз ще направя всичко както трябва — упорстваше Николай, — между другото, и аз карам кола повече от десет години.

— Разбира се, че ще го направиш — съгласи се Валентина, като отвори вратата и лекичко побутна мъжа си към асансьора, — че кой се съмнява в това? Само че след това цялата ти годишна заплата ще отиде за ремонт на колата. А ако аз седна зад волана, ти гарантирам само лек удар и няколко драскотини. Край, скъпоценен мой, времето изтече, да вървим, че ще изпуснем твоя човек.

Той престана да спори, защото дълбоко в душата си разбираше, че жена му е права. Вече неведнъж бяха използвали за оперативни цели нейното майсторско шофиране и всеки път се бяха смайвали колко добре тази крехка млада жена чувства техниката и я подчинява на всяко свое желание. А главната прелест беше, че мъжете в другите коли изобщо не можеха да заподозрат подобни способности у младата дама, управляваща колата до тях, така че се поддаваха на разработените комбинации като първокласници.

До дома на Шувалов стигнаха точно в осем без петнайсет. Колата му — сива тойота — стоеше близо до входа.

— Завчера той излезе в осем без десет, а вчера — в девет без петнайсет, вероятно първия ден беше тръгнал за първия час, а втория — съответно за втория, който започва към десет и половина — коментира Валентина. — Приготви се, скъпи, напълно е възможно да се наложи да чакаме дълго. Но аз мисля, че ще е по-добре той да тръгне по-късно, движението ще бъде вече по-интензивно и ще ни бъде по-удобно, не намираш ли?

— Важното е Шувалов да излезе — отговори Коля. — Пък ние все някак ще се оправим.

В осем без десет Виктор Петрович Шувалов излезе от къщи и се качи в колата. Валентина не потегли, докато сивата тойота не се скри от погледите им.

— Е, с бога напред — каза тя тихичко и завъртя ключа. — Да се надяваме, че няма да промени маршрута си.

Като поснова из малките пресечки, Валентина излезе на улица „Дорожная“, по която можеше да стигне до отбивката към Околовръстното шосе. И предния, и по-предния ден Шувалов бе стигал до университета по Околовръстното шосе и Мичурински проспект. Именно на „Мичурински“ Селуянов бе набелязал мястото за запознанството.

Те видяха отново сивата тойота на Шувалов вече на „Мичурински“. Когато подминаха Олимпийското село, Николай каза:

— Стегни се, Валя, наближаваме. — И сам се изненада, че гласът му незнайно защо прозвуча приглушено и дрезгаво.

Валентина увеличи скоростта, като току поглеждаше колата на Шувалов доста пред тях, и стигна до кръстовището на Мичурински проспект и улица „Лобачевски“ точно в мига, в който трябваше, тъй че с точност до десет сантиметра да застане по отношение на тойотата така, както го бе планирал Селуянов. В очакване на зелен светофар Шувалов стоеше във втората колона, възнамерявайки да пресече кръстовището и да продължи напред. Валентина застана в третата и когато светна зелено, тръгна, включи мигач, показвайки, че иска да завие надясно, и нахално засече Шувалов, който най-спокойно си караше напред. Това беше извънредно грубо нарушение от нейна страна, от третата колона не можеше да завива надясно, всички желаещи трябваше да чакат в първата колона. Тъй като сблъсъкът се оказа неизбежен, той се случи.

Шувалов изскочи от колата с побеляло от гняв лице.

— Вие, госпожичке, имате ли ум в главата? — закрещя той. — Къде се тикате от третата колона?

Валентина лениво отвори вратата и с елегантно движение спусна крачетата си навън.

— Но аз трябваше да завия — капризно проточи тя. — Разбирате ли, трябваше да завия. Вие трябваше да видите, че включих мигача. Защо не се оглеждате?

— Абе какъв мигач, по дяволите! Ако щете, включвайте и десет мигача, аз не съм длъжен да ви гледам, защото от третата колона не се завива. Ясно ли ви е това, госпожичке? Не се завива. Ето, вижте! — Той вдигна ръка и започна да сочи знаците. — С една дума, хайде бързо да решаваме как ще ремонтирате колата ми, нямам време.

— И аз нямам — невъзмутимо отговори Валентина. — Хем и тепърва ще видим кой чия кола ще ремонтира. Вие ми смачкахте колата, одраскахте вратата ми.

— Аз? На вас? — Шувалов се задави от възмущение. — Вие ми направихте това, а не аз на вас! Не, просто да не повярваш, какви нагли хора има! Имате ли мобилен телефон?

— Ами имам — кокетно кимна тя. — Защо?

— Тогава се обадете и извикайте катаджиите или както се казваха сега. Хайде, госпожичке, давайте, размърдайте се, времето тече, аз закъснявам за работа.

— Впрочем и аз не съм тръгнала да се разхождам за удоволствие. Виж го ти, колко бил делови, сякаш само той на този свят работи, а останалите нищо, мотаят се — озъби се младата жена.

Докато чакаха инспектор от транспортната милиция, Валентина седеше до мъжа си в колата и внимателно наблюдаваше Шувалов. Той току си поглеждаше часовника, но изобщо не обръщаше внимание на повредите, нанесени на автомобила му, не обикаляше наоколо, не опипваше вдлъбнатините и не клатеше съкрушено глава. Личеше, че в момента е нервиран само защото закъснява за работа. Валентина свали стъклото на прозореца и го повика с ръка.

— Искате ли да се обадите в работата си и да предупредите, че ще се забавите? — миролюбиво попита тя. — Лично аз вече се обадих.

— Искам — сърдито избуча Шувалов.

Валентина му подаде телефона.

— Защо ли ви трябваше да си имате работа с милицията — каза тя, когато Виктор Петрович й връщаше телефона. — Можехте да ми дадете парите за ремонта и да се разотидем мирно и кротко. А сега ще киснем тук кой знае колко време. Да не би да се надявате, че в милицията ще ви наброят по-малко щети?

— Слушайте — тихо попита Шувалов, — вие изобщо имате ли съвест, поне мъничко? Вие грубо нарушихте правилата за движение, повредихте колата ми и на всичко отгоре искате да ви платя ремонта. Къде са ви учили така? Определено не е в шофьорските курсове. Такива като вас си купуват книжките и се качват в колите дори без да са се научили да познават пътните знаци. Мразя ви — и вас лично, и всичките като вас, „съвсем новите руснаци“. Нека си имам проблеми в работата, но заради принципа ще дочакам служителите на милицията само за да ви натрия носа.

— Я стига, принципен ми се пише сега — злобно просъска в отговор Валя. — Сигурно и той си е купил книжката заедно с колата. Коля — дръпна тя Селуянов за ръкава, — не чуваш ли как тоя тип ме обижда? Защо мълчиш? Кажи му…

— Млъквай! — грубо я прекъсна Селуянов. — Ти си си виновна, краво такава, вечно си търсиш белята. Цялата ми заплата отива за твоите глоби. Седи и мълчи!

Валентина се нацупи и се престори на дълбоко оскърбена.

Когато дойдоха катаджиите, огледът на ситуацията не отне много време. След като направиха всички измервания, милиционерите поред поканиха участниците в пътнотранспортното произшествие в своята кола и им предложиха собственоръчно да напишат обясненията си. Тъй като нито един от тях не се призна за виновен, случаят трябваше да се предаде в комисията по разглеждане на ПТП. След като получиха обясненията, милиционерите, за голямо удоволствие на Шувалов, строго скастриха Валентина, оценявайки нейното поведение на пътя като абсолютно неправомерно, и казаха, че ще ги известят за деня и часа, когато ще трябва да присъстват на заседание на комисията.

След още два дни Селуянов, Валентина и Виктор Петрович Шувалов седяха в кабинета на инспектора от инспекцията по пътищата, която величаво носеше името Комисия по разглеждане на пътнотранспортни произшествия.

— Шувалов и Селуянова? — уточни инспекторът. — Сега ще се ориентирам. А вие кой сте? Съпругът? Засега излезте в коридора, ако ми трябват свидетели, ще ви повикам.

Коля послушно излезе, зарадван, че инспекторът не беше забравил нищо. Бяха го предупредили да махне от помещението третия мъж.

На бюрото лежеше предно стъкло от нечий автомобил. Инспекторът се опита да намери малко свободно място, на което да подреди документите, но не успя: стъклото беше голямо и заемаше практически цялото доста широко бюро.

— Помогнете ми, моля — обърна се той към Шувалов.

Двамата с Виктор Петрович свалиха стъклото и внимателно го подпряха на стената. След това инспекторът зададе на двамата шофьори няколко въпроса, още веднъж прочете техните написани собственоръчно обяснения, проучи въпроса и оповести решението си: гражданката Селуянова да плати глоба и да възстанови на гражданина Шувалов сумата за ремонт на автомобила му. Валентина буквално изтръгна от ръцете на инспектора квитанцията и излетя като куршум от кабинета, като затръшна вратата. Инспекторът сви рамене и съчувствено се усмихна на Шувалов.

— Знаете ли колко такива има…

— Досещам се — позасмя се Виктор Петрович. — Благодаря ви, всичко хубаво.

След две минути в кабинета влезе Селуянов и доволен, огледа бойното поле. Негласното дактилоскопиране на Шувалов бе проведено, бяха получени и образци от почерка му. И което беше особено приятно — без ни най-малко нарушаване на законността.