Седмата жертва

Каменская

Май за пръв път в живота си Настя започна да се оглежда наоколо. Вероятността скоро да умре пробуди у нея интерес към всичко, което ставаше извън рамките на обичайната й любима работа. „Мен няма да ме има — мислеше си тя, крачейки бавно от зданието на «Петровка» към станцията на метрото «Чеховская», — а в кинотеатър «Пушкински» ще продължават да прожектират премиери на нови филми, в казиното всяка вечер ще идват любители на играта и всеки ден някой ще си тръгва оттук разорен, а друг — окрилен от неочаквания си късмет. И този магазин ще работи, в него ще получават нови и нови стоки, ще влизат нови и нови купувачи. Само че аз вече няма да видя тези стоки и няма да вляза да купувам“.

Обръщаше внимание на автомобилите, на елегантно облечените хора, на витрините на павилионите, у нея се пробуждаше жаждата да види и научи нещо, което не е виждала и не е знаела, защото довчера това не й е било интересно. Какво изпитва жена, когато влиза в скъп бутик да си избира нова рокля или бельо? Когато облича разкошната дреха и тръгва с мъжа си за нощен клуб? Когато разхожда кучето си? Когато пътува към вилата си и когато копае лехите там?

„Аз съм на трийсет и осем години — казваше си тя, докато пътуваше в метрото, — а какво съм видяла от този живот? Училище, университет, работа. Кабинети, трупове, лица на потърпевши, свидетели, престъпници. Метрото. Собственото ми жилище. Вече се примирих, че може би скоро ще умра, но ужасно ми е жал да умирам, без да съм видяла и почувствала маса неща, които са ми напълно достъпни, но които винаги съм отлагала «за после», защото съм си пестяла времето. Вярно, вече няма да успея да си почина из курортите край Маями, а и това не ми е по джоба, и в Лувъра няма да вляза, но пак има неща, за които може и да ми стигне времето. Например да изгледам няколко хубави спектакъла по театрите“.

Тя не подозираше, че изпитваните от нея чувства се наричат жажда за живот, само искаше поне отчасти да утоли тази жажда.

Когато се прибра, тя делово погледна часовника си — до идването на Чистяков оставаше половин час. Настя решително отвори гардероба. Боже мой, колко дрехи й бе надонесла майка й от своите безкрайни командировки в чужбина! И от цялото това изобилие тя бе използвала май само този сив костюм, когато се омъжваше, и тесния черен панталон — само веднъж. Всичко останало така си и виси като ненужно. Поне да успее да поноси едно-друго…

Погледът й се насочи към приготвените, но неизползвани строителни материали. Колко ли още ще лежат така? А после Льошка ще трябва да се трепе с ремонта. Защо ли не плюе на принципите си и не поиска пари от брат си? Тогава биха могли бързо да ремонтират жилището, та да не остават за мъжа й след нейната смърт и тези грижи. Какво друго остана? Трябва да седне и да помисли какви неща има за уреждане или довършване, та после те да не бъдат бреме за близките й.

Докато Чистяков се прибере, Настя успя не само да избере дреха, но и да се гримира.

— Какво значи това? — Ужасен, Алексей се спря на прага на стаята.

— Льошик, хайде да излезем някъде на вечеря — помоли тя.

— Защо?

Той се закашля, болезнено сбърчил нос.

— Искам да кажа: по какъв случай?

— Просто така. В хладилника няма никакви продукти…

— Аз донесох — прекъсна я Алексей. — Отбих се до пазара, купих храна за цяла седмица.

— Не искам сега да се захващаш с готвене. Хайде, моля ти се, слънчице, нека да отидем някъде.

Чистяков бавно съблече якето си, извади от джоба очилата, сложи ги и започна внимателно да оглежда жена си.

— Защо ме гледаш така? Не ми ли отива? — тревожно попита Настя.

— Отива ти. Добре ти стои.

— Тогава какво има?

— Аз искам да те попитам какво има. Когато си в нормално състояние, човек с нищо не може да те примами в ресторант, а да те накара да се облечеш прилично — и дума не може да става. Гледам, дори си се гримирала.

— И червило съм сложила — добави Настя.

— Именно, затова искам да знам какво става. Да не би да имаме някаква годишнина, за която благополучно съм забравил?

— Не.

— Случило се е някакво събитие, което искаш да отпразнуваш?

Събитие ли? Да, може да се каже. Нима промяната на отношението към собствения ти живот не е събитие? Случва се рядко, и то далеч не на всекиго. Още по-малко пък промяна на отношението към собствената ти смърт. Но нима може да обясни това на Льоша? Не, не че не може, но дали трябва? Той ще се изплаши, ще започне да се тревожи. От друга страна, не може и да не му обясни: ако обичаш един човек, не е хубаво да го смяташ за глупак и да го държиш в неведение. Но от трета, това е сериозен и дълъг разговор, не може да се започва ей така, набързо, както той е застанал на прага.

— Да, Льошенка, стана едно събитие, за което бих искала да ти разкажа. Но не с две думи. Хайде да отидем някъде на вечеря и тогава всичко ще ти обясня.

Чистяков въздъхна и седна във фотьойла, скръсти ръце.

— Асенка, високо ценя порива ти да излезеш сред обществото, но честна дума, хайде да го отложим за друг път. Първо, нямам настроение. Второ, тази вечер очаквам да ми се обадят по телефона поне трима души, вече съм се разбрал с тях и съм им обещал да си бъда вкъщи. Това са делови обаждания и не мога да ги пренебрегна.

Очите на Настя угаснаха, раменете й се отпуснаха. Естествено тя трябваше да предвиди това — нима Льошка е длъжен да се нагажда към нейните непредсказуеми пориви? Не само тя се уморява от работата си, и другите хора не си клатят краката. Колко жалко… Какво пък, и утре няма да е късно. Шегаджията тепърва трябва да намери и убие шестата си жертва. Ако не се откаже, като види днешните новини.

— Добре — каза тя вяло, — днес няма да стане, значи няма. Ще отида да измия козметиката.

Настя съблече тъмнозеления копринен костюм с дълга пола и отиде в банята. Като пусна водата, искаше само да си измие лицето, но реши друго и застана под душа. С настървение търкаше лицето си с малката кръгла гъба, напоена със специален гел, и си мислеше, че щом все пак трябва да умре — скоро или не, — как да направи така, че колкото може по-малко да разтревожи роднините и приятелите си. Ето го и първия въпрос: ако иска да промени начина си на живот в близките няколко дни, може ли да го направи, като не съобщава на Алексей своите траурни планове? Отговорът е очевиден: не, не може. Льошка не е идиот и изобщо е човек педантичен — никога не би направил нещо, без да разбира защо е нужно то. Да измисли някаква правдоподобна лъжа? Може да се опита и да скрои история, но прилично ли е да мами мъжа си за такива сериозни неща? И после, Льошка въпреки всичко ще се досети, той е проницателен и умен, знае и майчиното мляко на жена си, не току-така са заедно вече… Да, двайсет и три години. За двайсет и три години дори пълен глупак ще изучи характера и навиците на близък човек, камо ли Льошка… Въпроси, въпроси, само дето отговорите им са трудни.

През шума на леещата се вода тя чу как зазвъня телефонът. И буквално след половин минута — още веднъж. Сигурно бяха хората, които Чистяков бе очаквал да се обадят, помисли си тя. Жалко, ако знаеше, че те ще се обадят толкова скоро, можеше да не се съблича и мие и все пак да се опита да замъкне мъжа си на вечеря. И какво толкова я прихвана да ходят на ресторант? Всъщност Настя знаеше защо тази идея толкова се натрапва в главата й. Тя много пъти беше чувала как хора, на които не им се занимава с готвене, ходят на ресторант в най-обикновени делници, а не само в празник или по случай някакви тържествени събития. Имаше чувството, че тези разкази и тези хора са от някакъв друг живот, не московски, не руски и определено не от живота на държавните служители, каквито бяха и тя, и съпругът й. Нейната участ беше да живее в режим на строги икономии, особено след като се създаде тази чудовищна ситуация с изгубените хонорари и необходимостта да плащат данъци за тях. Но изведнъж толкова й се прииска да опита поне една вечер да поживее такъв живот! Просто от любопитство.

Настя се избърса с голямата хавлиена кърпа, загърна се в топлия халат и излезе в стаята. Чистяков седеше във фотьойла пред включения телевизор и слушаше новините. По-точно, отначало й се стори така. Защото след секунда разбра, че Льошка нищо не чува. Той седеше с мъртвешкибледо лице и се взираше някъде в ъгъла.

— Какво се е случило? — разтревожено попита тя. — Лоши новини ли?

Алексей трепна, премести поглед към нея и изключи телевизора с дистанционното.

— Ти би могла да ми кажеш — тихо произнесе той.

— Какво да ти кажа?

— За изявлението ти по телевизията. Или смяташ за нормално да науча това от съвсем чужди хора? Обадиха ми се двама — двама! — и ми казаха бързо да си пусна телевизора, защото там говорят за жена ми. Пуснах го и успях да видя твоето обръщение. Но ти, кой знае защо, не сметна за нужно да ми кажеш нещо по въпроса.

— Льоша, аз…

— Какво „Льоша“? — Той повиши глас. — Цялата ти работа мина пред очите ми, ти работиш в милицията повече от десет години и през всичките тези години нито веднъж не си се обръщала към издирван престъпник по телевизията. Какъв извод трябва да си направя аз?

— Льошенка, само не си прави прибързани изводи — колкото можеше по-спокойно каза Настя. — Обръщението по телевизията е мое ноу-хау, опит за внедряване на нови технологии в работата по залавянето на престъпник, нищо повече. Ако искаш да кажеш…

— Да — кресна Чистяков, — именно това искам да кажа! Ти говориш за убиец, който вече е премахнал петима души и смята да убие още двама, а след това си обличаш елегантна рокля, гримираш се и молиш да те заведа на ресторант. Какво, да не смяташ, че съм идиот без капка мозък? Че можеш да ме водиш на въженце като сляпо-глухоням овен? Аз съм ти съпруг и имам право да знам какво става.

Тя приседна на облегалката на фотьойла до Алексей с надеждата той да я прегърне, както ставаше винаги, но Чистяков леко се отдръпна.

— Така си се разкрещял… — подзе тя.

— Извинявай — промърмори той и сниши глас, — но се съгласи, че си го заслужи.

— Не ме прекъсвай. Така се разкрещя, че ми е абсолютно ясно: ти и без моите обяснения знаеш какво става. Льошенка, та ти си ми умничък, нима не разбираш, че ми е трудно да говоря за това. Трудно, болно и страшно. Не мога да произнеса всички нужни думи, защото не искам да те плаша напразно. Може всичко да се размине, а ти ще се съсипеш от тревога и косата ти още повече ще побелее. Щом и бездруго всичко си разбрал, не ме карай да говоря за това на глас.

Чистяков помълча известно време, сякаш обмисляше чутото. Най-сетне леко се премести към Настя и я прегърна. Тя разбра, че мирът е възстановен.

— От какво си направила извод, че той смята да те убие? — попита той със съвсем делничен тон, сякаш питаше откъде й е хрумнало, че в хладилника имат масло, след като то е свършило още преди два дни.

— Гледах един филм, за който той ми намекваше, и в този филм маниакът убива шестима души, които олицетворяват шест смъртни гряха, а после провокира полицая да убие него, защото самият той е носител на седмия грях.

— И какво? Защо реши, че това има отношение към твоята смърт?

Той говореше все така спокойно и делово, точно както Настя неведнъж го бе чувала да разговаря с аспирантите, които идваха при него да се консултират за дисертациите си. Тя разбра, че Чистяков е отхвърлил емоциите и е пристъпил към нормално обсъждане на проблема, абстрахирал се от тягостната мисъл, че всъщност става дума за възможната смърт на жена му. Настя винаги бе ценила у него това качество, от което самата тя бе лишена: в критичен момент да запазва пълно хладнокръвие и способност за спокойно логично осмисляне на задачата. Тя слезе от облегалката на фотьойла, премести се на дивана и се обърна така, че да вижда лицето на мъжа си.

— Разбираш ли, Льошик, този човек — ние го наричаме Шегаджията — всеки път оставя до трупа керамична рибка с пластмасова кукличка, пъхната в устата й. Исках да кажа, в пастта — поправи се тя. — Аз дълго не можех да разбера защо го прави и какво означава тази рибка, докато Ирочка Милованова не се сети, че това е един от любимите образи на Бош. Ние пак нищо не разбрахме: какво общо има тук Бош? Но го запомнихме. И ето че ми попадна американският филм „Седем“ и аз…

— Разбрах — прекъсна я Алексей, — гледал съм този филм, нали Саша и Даша ти го подариха. Имаш предвид оформлението на кутията ли?

— Ами да — разгорещи се Настя, — и оформлението на кутията, и самото съдържание на филма. На кутията има картина от Бош, тоест със своите рибки той се е опитвал да привлече вниманието ми към филма.

— Съмнително — поклати глава Льоша. — Откъде може да е бил сигурен, че ти ще разбереш толкова сложен ход? Първо, трябва да се сетиш, че рибката с човечето имат отношение към Бош. Второ, ти трябва поне веднъж да вземеш в ръце тази касета, а никой не може да гарантира това. Може да не си почитателка на този жанр и изобщо никога да не гледаш такива филми. А може да нямаш видео и да не проявяваш интерес към видеокасети. Трето, трябва да обърнеш внимание на оформлението на кутията и да разбереш, че в него се съдържа препратка към Бош. Четвърто, трябва да се сетиш да изгледаш самия филм. И пето, след като видиш филма, да го интерпретираш правилно. Не са ли твърде много условията, Асенка? Човек, който иска по някакъв начин да управлява поведението ти, трябва да бъде сигурен, че ще чуеш командата. А в тази схема има доста препятствия, поради които командата може да не стигне до теб. Нещо не си доизмислила. Или си разбрала нещо погрешно. Хайде да опитаме да разсъждаваме спокойно.

Настя наведе глава и се замисли. Ами да, той е прав — прекалено много са условията. За да се съгласи човек с тях, трябва да се поставят още няколко, вече съвсем невероятни. Престъпникът трябва да се погрижи поне един човек от обкръжението на Настя да познава творчеството на Бош и да има възможност да обсъжда убийствата, извършвани от Шегаджията. Трябва да направи така, че да има, макар и минимален достъп до Саша и Дашенка. Прекалено е сложно, така не става. Ако признаем, че всичко е било именно така, трябва да отидем и по-далеч и да признаем, че Шегаджията е човек от нейното обкръжение, човек, който се познава и с Ирочка, и със семейството на Саша Каменски. Вероятно и със самата Настя. Приятен извод, няма що.

— Льоша, но нали това не може да бъде някой от нашите познати, а? — попита тя, изненадана, задето гласът й незнайно защо прозвуча жално.

— Защо да не може? — позасмя се Чистяков. — Нима нашите познати са много специални? Ти хиляди пъти си ми втълпявала, че престъпниците са абсолютно същите хора като всички останали, ходят в същите училища, четат същите книги, гледат същите филми по телевизията, купуват вестници от същите будки, а хляба и захарта — от същите магазини, от които ги купуваме и ние, и те получават главоболие като нас, и те като нас си купуват аналгин от аптеката. Това са твои думи, нали?

— Мои са — съгласи се тя.

— Но ако престъпниците са като всички останали хора, защо изведнъж да не се окаже, че са сред нашите познати? От гледна точка на теорията на вероятностите е възможно, възможно е и от гледна точка на статистиката. Тук няма никакво противоречие. Друг е въпросът, че ти е неприятно да разсъждаваш така. Но това далеч не означава, че самата мисъл е неправилна. На мен обаче ми допада друга логика.

— А именно? — с надежда попита Настя.

— Повече ми допада да смятам, че твоят Шегаджия не е от нашето обкръжение. А това неизбежно означава, че всички онези предположения са неправилни. А щом е така, значи, че и твоите изводи са грешни. Той изобщо няма намерение да убива теб. И не е имал предвид никакви филми.

Настя се усмихна, изведнъж й стана спокойно и уютно. Какво щастие, че съдбата й подари Льошка! Толкова стабилен, толкова уверен, човек, зад когото можеш да се скриеш като зад каменна стена и за нищо да не се тревожиш. Какви ги беше съчинила тя? Ако се случи това или другото, ще стане еди-какво си, второ, трето… При сериозните хора няма толкова много „ако“, а Шегаджията несъмнено е човек сериозен. Не е възможно да е разчитал на такова количество случайности и съвпадения, а това означава, че наистина не възнамерява да я убие. Ама защо, защо мозъкът й е подреден така идиотски? Ту отхвърля страшните мисли, ту изведнъж се втурва в другата крайност и започва да съчинява кой от кой по-ужасни кошмари. Не може той да работи в режим на златна среда, хладнокръвно и ритмично като мозъка на Льошка. Разкошен е този негов мозък, не току-така, не заради красивите си очи е получил той всичките си научни титли.

— Льош, да отидем да пийнем чай, а?

— Че защо пък само чай? — шеговито отговори той и стана от фотьойла. — Донесъл съм какво ли не. Но ще получиш всичко това само ако отмениш погребението си.

Тя понечи да каже нещо весело в отговор, но не успя. Като на пожар прогърмя звънецът на вратата. Някой натискаше копчето непрекъснато. Алексей погледна Настя въпросително.

— Очакваме ли някого?

— Аз — не — бързо отговори тя.

Чистяков тръгна да отвори.

— Аска вкъщи ли е? — чу тя познат глас.

В жилището нахълта запъхтяният Селуянов.

— Какви реакции обаче има тоя тип! — с усилие си пое дъх той. — В новините в седем за пръв път излъчиха твоето обръщение, а в десет вече получихме шестия труп.

Краката на Настя се подкосиха и тя се отпусна обратно на дивана.

— Как?… Вече?… — само това можа да изрече.

— Аха, вече. Професоре, моля ти се, налей ми водичка, че ще умра в движение. Асансьорът ви не работи, трябваше да тичам нагоре пеша. И защо дотърчах ли? Поднесъл ни е трупа тук наблизо, на „Байкалска“. Благодаря, професоре. — Той буквално изтръгна чашата от ръцете на Чистяков и я пресуши до дъно. — При трупа има бележчица, експертите веднага я грабнаха, но аз я преписах за теб. На, прочети я.

Николай подаде на Настя лист хартия, изписан с неговия едър, силно наклонен почерк.

— Цяло послание. Нещо се е разпуснал днес, виж колко много е писал. Днес изобщо е бил в настроение: и рибката, и кукличката, и парите за погребение — целият джентълменски комплект.

Настя се зачете в бележката.

— Е, какво ще кажеш за това? — попита Селуянов, който вече бе успокоил дишането си.

— Я дай тук.

Чистяков взе бележката от Настя и бързо я прочете.

— Няма да кажем нищо добро — сухо отговори той.

— Чакай, Льоша — спря го Настя. — Кой е потърпевшият този път?

— Даун.

— Кой, кой?

— Младеж, страдащ от синдрома на Даун. На двайсет и шест години, живеел с хронично болната си майка, която първо го дала в специален интернат, а когато момчето пораснало, не го настанила в дом за инвалиди. Кой знае защо, искала да живее с нея. Между другото, тя прие смъртта му спокойно.

— Защо? — учуди се Чистяков. — Толкова ли е луда и не разбира какво се е случило?

— Абе не, изобщо не е луда — поясни Селуянов, — има хронични заболявания на сърцето, на бъбреците и някакви други… Просто хората със синдрома на Даун не живеят дълго, дори двайсет и шест години е твърде много за тях. Майката отдавна е била подготвена, че синът й може да умре всеки момент. И ето че той умира. Дори си мисля, че е изпитала известно облекчение — и без това е болна от главата до петите, а е трябвало да се грижи и за сина си. Откъде да вземе сили? Добре, хора, аз ще тичам обратно, там Олшански къса и хвърля, ръководи процеса. Едва го придумах да ме пусне за двайсет минути, за да ти донеса бележката. Утре в петнайсет нула нула нареди да се явиш при него.

— Между другото, утре е събота — недоволно отбеляза Алексей.

— Ха, пука му на него — махна с ръка Селуянов. — Затворете след мен. Чао!

Вечеряха мълчаливо, за половин час си размениха само две-три реплики от рода на: „Подай ми солта, ако обичаш“ или „Имаме ли майонеза?“. Настя се страхуваше да започне първа и се чудеше защо и Льоша не продумва. Когато приключиха с вечерята, тя изми чиниите, прибра донесените от мъжа й продукти в хладилника и безпомощно погледна Алексей.

— Ще си лягаме ли? — попита предпазливо.

— Хайде.

Все така мълчешком те разгънаха дивана и го застлаха. Настя бързо съблече халата, мушна се под одеялото и се притисна до стената, свита на кълбо. След няколко минути от банята излезе Алексей, угаси лампата и също си легна.

— Ася, не съм бил прав — тихо каза той.

— Знам — едва чуто отговори тя.

— Изразил е задоволство от това, което ти каза по телевизията в обръщението си. Значи постъпваш и мислиш така, както иска той.

— Да.

— Значи правилно си разбрала намека за Бош и за филма.

— Да — повтори тя.

— Значи остава още едно убийство, седмото.

— Да — за трети път се съгласи тя.

— Седмото и последното.

— Да. Лека нощ, слънчице.

— И това е човек, който те познава.

— Да. Колкото и тъжно да е да си го признаем. Нека да спим, моля те.

Убиецът

Решението беше взето, но засега само на теория. Открит оставаше въпросът: кога? Аз имах работа, която обичах и в която бях направил блестяща кариера. Бях още относително здрав, поне нямаше никакви признаци, че внезапно може да ме повали тежка болест. Оставаха непредвидените случайности, които не зависят от здравословното състояние, но те можеха да се случат всеки момент и това беше минусът, който трябваше да сравнявам по тежест с двата, вече съществуващи плюса. Първият — работата, която ми доставяше радост и която беше нужна на моята Родина. Вторият — синът ми от първия брак, във връзка с когото все още хранех някакви надежди. Вярно, бях пропуснал възпитанието му през първите години от неговия живот, но може би не всичко бе загубено и аз бих могъл да направя от него наследник на традициите на рода Данилевичи-Лисовски-Есен.

Момчето, както ми се стори в началото, имаше заложби и това дори ме изпълваше с гордост. Кръвта на нашия род си проличаваше въпреки неправилното възпитание, по-точно, липсата на такова от страна на първата ми съпруга. Самата тя така си и остана малограмотна лекомислена глупачка и аз не без основание се опасявах, че лошото й влияние ще се отрази на Александър. Но при първата ни след дългото прекъсване среща моят син ми хареса: имаше увлечение, напълно оформен стабилен интерес и при такива прекрасни заложби от него би могъл да излезе превъзходен специалист, уникален и широко известен, от когото аз не бих се срамувал пред дедите ни. Наистина Александър категорично отказа да започне ранна специализация и да се прехвърли в училище с биологически профил, това ме огорчи, но надеждата не ме напусна. В края на краищата, и аз завърших не физико-математическа, а немска езикова гимназия с изучаване и на втори чужд език, но това не ми попречи да вляза от първия опит в технически университет и да го завърша блестящо.

Строго контролирах развитието на сина си, проверявах успехите му не толкова в учението, колкото в избраната специалност, и в продължение на няколко години имах чувството, че всичко трябва да се получи. И въпреки това, въпреки всички положени от мен усилия, Александър не пожела да продължи образованието си и дори не се опита да кандидатства във висше учебно заведение. Отиде в казармата, а аз събрах търпение и очаквах завръщането му. Бях сигурен, че службата ще го научи на ум и разум и ще избие глупостите от главата му, той ще се върне вкъщи по-зрял и ще осъзнае необходимостта да учи. Две години напразни и глупави илюзии… Синът ми наистина се върна по-зрял, но това се изразяваше само в начина, по който разговаряше — рязко и грубо. Много скоро разбрах, че няма да успея да го прекърша, че и той е умствено ленив като майка си и също като нея не проявява интерес към систематизирани задълбочени знания и към собствена кариера.

Разочарованието беше болезнено, бях похабил за сина си години и усилия, които не дадоха резултат. Ако можех да предвидя това, нямаше да свързвам с него толкова надежди, а щях да опитам да си намеря друга съпруга, която да ми роди дете, и тогава не бих оставил на когото и да било да възпитава това дете. Но отново сбърках.

Завръщането на Александър от казармата и моето скъсване с него съвпадна по време с намаляването на мащабите на научните изследвания в областта на новите технологии. Конверсията засегна не само отбранителното производство, но и научните разработки. Моята лаборатория бе съкратена отначало с трийсет процента, после с още петдесет и накрая я закриха напълно. Аз, с всичките си знания и опит, се оказах ненужен на Родината си, а толкова я бях обичал и продължавах да я обичам.

Отначало дори не осъзнах мащабите на катастрофата. Трудностите ми изглеждаха временни и несериозни, но от ден на ден все повече се убеждавах, че моето научно направление се закрива поради ненужност и няма никакви перспективи то да се възроди. „Е, какво пък — утешавах се, — мога да сменя специалността си, мога да намеря ново поприще, на което да бъда полезен на Родината“. Но се оказа, че не е толкова лесно да смениш специалността си, колкото си бях мислил в началото. Науката свиваше мащабите си навсякъде и хората, които бяха успели да се вкопчат и да останат в нея, далеч не жадуваха да ми отстъпват местата си. И после, аз си имах своя научна гордост. В своя отрасъл бях достигнал големи висоти, бях си създал име, признато не само в нашата страна — е, какво сега, трябваше да се отрека от всичко това само заради къшея хляб ли? Или да започна да кроя интриги, да задействам връзки и познанства, за да си спечеля място, равно на онова, което бях загубил? Или да се съглася да заема длъжност на младши научен сътрудник? Всички тези варианти са недостойни за представител на нашия род. И освен това аз изобщо не умеех и не исках да работя нещо, което нямаше да ми е интересно.

Пари имах, и то доста, така че можех да не се замислям за проблема с къшея хляб. Замислих се за друго. Докъде стигнах? Научната ми кариера приключи и нямам никакви шансове да я възобновя, без да погазя принципите си. За Родината си се оказах ненужен, но тя не е виновна за това. Просто така се случи. Сега няма да мога да завърша дните си с ранга на достоен продължител на традициите на рода Лисовски. И не можах да направя нищо, та моите потомци да поддържат с чест тези традиции. От сина ми нищо не излезе, а да започвам днес всичко отначало, да си търся жена и да отглеждам още едно дете — вече е късно. Докато то порасне, аз ще остарея, няма да успея да си тръгна от живота навреме и тогава ще ме издебне онази недостойна смърт, която толкова искам да излъжа.

Мина почти година, докато напълно ясно осъзнах: време е. Няма защо да чакам повече, трябва да се заема с подготовката на смъртта си.

Какво е смъртта? Как изглежда? Какво означава? Тези въпроси дълго време ми бяха изглеждали празни и безсмислени — нали бях възпитан в строго материалистичен дух. Но дългите години и огромният опит от работата ми с техника ми подсказваха, че втълпеното ни материалистично учение не е нищо повече от мит, който не може да обясни огромното множество явления, но който, сблъсквайки се с неразбираемото и необяснимото, издига това в ранг или на научна и експериментална грешка, или на строго секретни сведения, пазени от многобройни грифове. Мисълта за неизбежността на смъртта се бе оформила в моето съзнание преди въпроса: а какво всъщност представлява смъртта? Но след като въпросът възникна, аз трябваше да получа отговора му, преди да пристъпя към изпълнението на взетото решение.

Снабдих се с безброй книги и се задълбочих в изучаване на проблема. Четях трудове на Лаврин и Уотсън, на Доброхотова и Мууди, на Ландсберг и Файе. С учудване и удовлетворение разбрах, че не съм сам в своите възгледи и опасения. Особено ме зарадва следният пасаж:

„Когато се каните да тръгнете на пътешествие, вие непременно го планирате, проверявате всичко ли е наред с билетите и настаняването, имате ли подходящи за пътешествието дрехи. По ирония на съдбата повечето хора изобщо не се подготвят за най-важното и неизбежно пътешествие в живота си — към смъртта. Липсата на такава подготовка, в чиято основа лежи страхът от смъртта, е характерна за повечето хора от западната цивилизация. В източните и африканските култури, където смъртта е предшествана от грижлива подготовка и съществува школа за умиране, която дава възможност да научиш какво да очакваш, хората не познават танатофобията“.

Какво пък, бил съм прав — мисълта, че напускането на живота не бива да се оставя на самотек, има много привърженици. Но техният брой е песъчинка в пустинята в сравнение с броя на хората, които панически и неосъзнато се страхуват от смъртта и съответно не желаят да мислят за нея, а още по-малко — да се подготвят за срещата с кончината си. От всичко прочетено най-силно впечатление ми направи преразказът на „Тибетска книга на мъртвите“. Разбрах, че смъртта „не е нищо повече от миг в безкрайния поток на опита от «преди раждането» до «след смъртта» и че ако човек запази спокойно и ясно съзнание по време на умирането, опитът на смъртта може да се окаже духовен и освобождаващ, а скръбта на приятелите и близките хора затруднява умирането, защото забавя отпътуването на душата и пречи на духовното освобождаване“.

Следователно, за да напусна живота правилно, трябваше да спазя три условия.

Първото: трябваше да усвоя науката на „осъзнатата смърт“ според Гулд, така че да съумея да се удържа в съзнание в течение на целия процес — смърт — преход — възраждане. Ако човек следва това учение, под възраждане трябва да се разбира възникване на съзнанието отново на по-високо ниво на съществуването. По време на „прехода“ интелектът е подложен на разлагане и е необходимо да имаш дълбока подготовка, за да не се окажеш зашеметен и несъзнателно пренесен в новото си раждане. Гулд е смятал, че именно различията в нивото на подготовка обясняват защо едни хора, изпадали в състояние на клинична смърт, са способни да изживеят някакъв опит и после да разкажат за него, а други — не. Аз намерих трудовете на Гулд на английски и немски и най-внимателно ги изучих, като грижливо и педантично изследвах предлаганите от него методики за такава подготовка.

Второто: за да мога да запазя яснотата на ума си в критичния момент, смъртта не бива да бъде неочаквана. Аз трябва точно да знам часа на срещата си с нея.

И третото: трябва да избегна скръбта на приятели и близки, събрали се около смъртния ми одър. Или около ковчега ми.

Като изведох за себе си тези три условия, аз започнах да съставям план, който да ми позволи да ги спазя. Най-сетне планът беше готов. Оставаше само да подбера изпълнителите в този спектакъл и да чакам подходящия момент.

Каменская

Чак до сутринта Настя и Алексей старателно се преструваха, че спят, като гледаха да се въртят по-малко, за да не събудят другия. Към шест сутринта Чистяков все пак заспа. Когато чу равномерното му дишане, Настя внимателно се измъкна изпод одеялото, извади от гардероба поредния необличан костюм и на пръсти се прокрадна до кухнята. Затвори плътно вратите на стаята и на кухнята, набързо изпи две чаши кафе, изпуши три цигари, облече се, гримира се и като се стараеше да не шуми в антрето, излезе.

В седем сутринта в събота улиците бяха съвсем пусти. Дъждът, който бе ръмял през целия вчерашен ден, бе спрял, облаците лека-полека се разпръсваха и градът напомняше още ненапълно разбудено дете, което е заспало в сълзи, но на сутринта е забравило за снощната си мъка и едва отворило очи, се готви да се усмихне на всички с подпухналото си от плач личице. Настя вървеше без ясна представа накъде е тръгнала, но знаеше, че трябва да стигне до метрото.

„Ето, и това никога не ми се беше случвало — мислеше си тя, бавно крачейки по улицата, — в ранна съботна утрин аз не спя в леглото си и не тичам за работа с дънки и маратонки, а бавно се разхождам с прилични дрехи и обувки с токчета. Колко хубаво се диша след дъжд, докато колите са още малко и не са успели окончателно да отровят атмосферата! Струва ми се, че от хиляда години не съм дишала такъв въздух“.

До нея спря страховит наглед черен джип.

— Красавице, да те закарам донякъде?

Настя се извърна и видя седналите в джипа трима млади мъже, приличащи на бикове.

— Благодаря, ще стигна пеш — миролюбиво се усмихна тя.

— От работа ли се прибираш? — поинтересува се човекът зад волана.

— А, не, за такава работа вече съм стара — засмя се тя. — Обратното, отивам на работа.

— Е, ти си знаеш, ама ако искаш, ще те закараме. Ние сме яки момчета, възрастта не ни пречи. Защо не ни дадеш телефончето си?

Тя отрицателно завъртя глава, отново им се усмихна и продължи пътя си. Джипът още известно време бавно се движи до нея, момчетата се опитваха да я заговорят, после шофьорът натисна два пъти клаксона за сбогом и изфуча напред. „Я виж ти — с иронична усмивка си помисли Настя, — излиза, че още мога да привличам нечие внимание, когато изглеждам прилично“.

В осем часа Настя излезе от метрото в центъра на Москва, на станция „Площад на Революцията“, и бавно тръгна да прекосява Червения площад към Големия Москворецки мост. Измина го, свърна по Кадашевската крайбрежна улица, после по Големия Каменен мост се върна на Кремълската крайбрежна и пое покрай библиотеката „Ленин“ към хотел „Национал“, после по „Тверская“ стигна до Пушкинския площад. Още десет минути — и ще се озове на „Петровка“, в сградата, където работи. Но днес тя няма да влезе там. Днес тя просто се разхожда, безсмислено и безцелно, разхожда се именно за да се разхожда, да върви нанякъде, осъзнавайки, че изглежда добре, и от време на време улавяйки заинтересовани мъжки погледи, за чието съществуване вече някак е забравила.

Точно в девет влезе в една телефонна будка и се обади на Ларцев. Гласът на Володя беше сънен — явно в почивни дни той не си правеше труда да става рано.

— Може ли да дойда? — попита Настя.

— Ъхъ — неясно смотолеви Ларцев. — Ранобудница такава… За закуска ли да те очаквам?

— Очаквай ме, ще бъда при теб след двайсет минути.

Когато й отвори, Ларцев беше още по халат, но гладко избръснат и с влажна от душа коса.

— Охо, бива си те! — ахна той, като видя Настя. — Тъкмо се бях посъвзел от смайването, че си станала толкова рано, а сега направо ме шокира с вида си. Какво ти става?

— Нали си психолог — позасмя се Настя и съблече плътния шлифер с кожена гарнитура, който също някога й бе донесла майка й и който бе висял непотърсен на закачалката почти две години. — Е, тогава си отговори сам на въпроса.

— Когато една жена рязко променя външния си вид, това означава, че тя се готви коренно да промени отношението си към живота, това всеки го знае.

— Е, значи се готвя. Къде е обещаната закуска?

— Хайде в кухнята. Днес сме на самообслужване. Надюшка замина с класа си на тридневна екскурзия по Златния пръстен14.

Тя отдавна не беше пила кафе с такава наслада. Сутрешната разходка бе пробудила у Настя здравия й апетит, а историята с момчетата от джипа все още я развеселяваше.

— Представяш ли си, Володя, още в ранни зори три млади мутри се опитаха да ме свалят — съобщи тя, докато палеше цигара.

— Разбирам ги, днес изглеждаш страхотно. Новини ли имаш, или ще работим със стария материал?

— Имаме шести труп с рибка, пари за погребение и бележка. Запознайте се, сър. — Тя му подаде бележката, която Селуянов бе донесъл предната вечер.

Ларцев внимателно прочете бележката и поклати глава.

— Всичко е ясно, Настася. Тежък случай, но бързам да те зарадвам: това не е патология. Той е абсолютно нормален. Е, странен е, това е очевидно, мисленето му е толкова своеобразно, че не може да бъде вкарано в обичайните стереотипи. Но доколкото мога да преценя, няма психично заболяване. И между другото, не е нужно ти да се готвиш за промени.

Настя вдигна глава и го погледна тревожно.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, което казах. Нали миналия път ми съобщи, че се готвиш да станеш седмата жертва на тоя идиот. Това ми заяви, нали?

— Вярно, казах го.

— Е, успокой се. Той не смята да те убива. И през ум не му е минавала такава глупост. Той е много по-умен, хитър и изтънчен. Какъв човек е шестата жертва?

— Младеж със синдрома на Даун.

— Възраст?

— Двайсет и шест.

— Охооо, с такава диагноза може да мине за старец на преклонна възраст — поклати глава Ларцев. — Почакай, ще ида да си взема твоите бележки, ще надничам в тях, за да не се оплета в имена и факти.

Той излезе от кухнята и след минута се върна със справката, подготвена от Настя, в ръцете.

— Ето какво имаме. Първата жертва — Надежда Старостенко, никому ненужно пропило се създание, в миналото красавица, балерина, кумир на много мъже. Втората жертва — многократно осъжданият в миналото Генадий Лукин, без определено местожителство и без каквито и да било средства за съществуване, болен, самотен и също никому ненужен. Третата жертва — Валентин Казарян, фалирало бивше ченге, полакомило се за феерични доходи, а получило среден пръст и шамар по физиономията, нещастник, живеещ с оскъдната заплата на пазач и също никому ненужен. Четвъртата жертва — Серафима Фирсова, осемдесет и осем годишна, стара, болна и отново никому ненужна. Петата жертва — нещастна млада жена, красива и обезпечена в социално отношение, но преживяла страшна трагедия и мечтаеща единствено да умре. За нея, забележи, Настася, не може да се каже, че е била никому ненужна. Тя има съпруг, има родители, братя и сестри. И накрая, шестата жертва — неизлечимо болен по рождение младеж, който не разбира кошмара на своето съществуване, но превръща в кошмар живота на своите близки. Той има ли роднини?

— Има — майка. Вече на възраст и с безброй хронични болести.

— Ето, виждаш ли, нещата се подреждат точно. Честно казано, майка му само е била облекчена от неговата смърт.

— А какво ще кажеш за греховете? — попита Настя. — Похот, чревоугодие, горделивост, алчност — тези той ги отработи. Колкото до Ястребова, тя демонстрира греха на безделието, тоест леността. Не работи вече дълги години, живее с парите на мъжа си. Отначало си мислех, че леността олицетворявам аз, но явно Шегаджията смята да ми вмени завистта. А още по-вероятно — гнева. Вече ме докара до бяс, всеки момент може да изпадна в истерия. Но какъв е грехът на това нещастно момче?

— Абе какво общо имат тук греховете?! Забрави за тях. Ти ми постави задача да нарисувам психологическия портрет на човека, който е извършил пет… вече шест убийства. За целта трябва да разбирам на какви хора посяга.

— На хора с грехове — упорито възрази Настя.

— Слушай! — Ларцев започна да се ядосва. — Не беше ли тъкмо ти тази, която винаги е твърдяла, че ако поне едно явление не се побира в схемата, причината не е, че явлението е неправилно, а че схемата е невярна. Човек със синдрома на Даун по правило не може да съгреши, защото нищо не разбира и не може да различава добро от зло. Щом сред жертвите на Шегаджията има такъв човек, значи работата не е в греховете.

— А в какво е?

— В смъртта, Настенка. Общото у тези хора са не техните грехове, а единственият и неопровержим факт, че са умрели. И ще бъдат погребани по достоен начин, а не захвърлени в моргите и непотърсени. Твоят Шегаджия е маниак на тема смърт. В своите престъпления той я разглежда от различни страни. Да речем, Казарян — въпреки че е човек приличен във всяко отношение, ако той умре, никой няма да заплаче за него и няма да даде пари за погребението му. Или пропилата се Танцьорка, при която всичко е останало в миналото й — и славата, и красотата, и мъжкото внимание, и бохемският живот. Нищо не я очаква в бъдеще; вярно, има цял куп приятели, другари по чашка и любовници, но на кого е потрябвал такъв живот? Да вземем и съвсем ненужния Генка Лишея — и него, както и приличния Казарян, няма кой да го погребе и никой няма да заплаче за него. Или напълно достойната бабичка Фирсова, макар и алчна, но не и пропаднала — и нея обаче няма кой да я погребе. Ако умре, ще изгние в жилището си, докато я намерят. Виж, съвсем друг феномен е Светлана Ястребова. Тя иска да умре, иска доброволно да си отиде от живота, а не й дават, принуждават я да се лекува, подлагат я на хипноза, тоест пречат й да направи това, което тя иска. Тази жена има право самостоятелно да реши съдбата си, но никой не й признава това право. Справедливо ли е това? И ето, най-накрая, младежът със синдрома на Даун. За какво да живее той? На никого не доставя радост, напротив, пречи на всички, бреме е. Нещо повече, на него и без това не му е оставало много да живее. Може ли майката да реши съдбата му? А той самият? С една дума, твоят Шегаджия с убийствата си ви представя различни образци на ситуации, свързани с края на човешкия живот. Сега разбираш ли?

— Но защо? Защо го прави?

— Е, Настасюшка, нали си гледала филма, дори на мен донесе касетата, а сега ми задаваш въпроси.

— Но филмът е за убийства заради грехове…

— Абе остави ги на мира тези грехове! — развика се Ларцев, после се смути и се извърна. — Извинявай, след онова раняване съм станал раздразнителен, понякога си изтървавам нервите. Да, филмът е за убийства заради грехове, но в него има една страхотна фраза, която ти си изпуснала. Всъщност заради тази фраза се е започнало всичко. Шегаджията е искал ти да я чуеш и разбереш. А ти не си я чула, мислела си само за греховете.

— Каква фраза?

— „Ако искаш хората да те чуят, не е достатъчно просто да ги потупаш по рамото. Трябва да ги халосаш с чук“.

Да, Настя си спомняше тази фраза, но наистина не й бе придала значение. Тогава й изглеждаше важно съвсем друго нещо. Нима Володя е прав и цялата работа изобщо не е в греховете, а именно в тези думи?

— И какво трябва да чуят хората?

— Още не знам, прекалено малко информация имам, за да се досетя. При всяко положение е ясно, че Шегаджията е обладан от някаква идея, която той се опитва да ни разясни по този толкова страшен начин.

— Добре, ще помисля. А защо все пак си сигурен, че аз няма да стана следващата жертва?

Ларцев се разсмя:

— Настюша, ти страдаш от мания за величие! За какво си му притрябвала ти? Той си има собствен проблем и по никакъв начин не може да го реши с помощта на твоята смърт.

— Но нали той се съгласи, че правилно съм отгатнала хода на неговите мисли. Аз казах в обръщението си по телевизията, че този човек смята да убие още двама, и той го призна. Нали прочете бележката му? — не се предаваше Настя.

— Прочетох я — съгласи се Ларцев. — И видях в нея само едно: той наистина смята да убие още двама и с това всичко ще свърши.

— Какво ще свърши? — не разбра тя.

— Всичко. Ти или ще го заловиш, или не. След седмата жертва той няма да убие никого повече.

— Дори да не го заловя ли?

— Именно.

— Тогава не разбирам!

Тя отчаяно обхвана главата си с ръце и замижа.

— Не разбирам защо той прави всичко това! Не разбирам! Ако беше маниак, който убива, докато се доберат до него — както и да е, това поне мога да го разбера. Но да си набележиш седем убийства, за да докажеш нещо на някого, да ги извършиш и да спреш, без да си сигурен, че целта е достигната и че си успял да докажеш каквото си искал — аз не разбирам тази логика. И след всичко това ти ми казваш, че той е нормален?

— Абсолютно. Абсолютно нормален. Настюша, все пак е очевидно като бял ден. Той иска да го заловите. И това трябва да направи не кой да е, а именно ти. А ако не съумееш да го направиш ти, той не би искал да го заловят. Или ти — или никой.