Седмата жертва

Каменская

Тя имаше чувството, че всичко това вече се е случвало в някакъв друг живот, преди много векове. Че точно така е вървяла по дългите заплетени коридори на Останкинския телевизионен център, без да разбира къде я водят и как ще излезе после. А нали това наистина се бе случвало, само че не в друг живот, а само преди месец и половина, в средата на октомври. През този месец и половина Настя сякаш изживя цял един живот.

— Първо при гримьорите — каза й младата администраторка и отвори вратата на гримьорната.

Настя се намръщи. Настроението й никак не бе подходящо за гримиране.

— Задължително ли е? — попита тя.

Момичето я погледна учудено и неодобрително.

— Разбира се. Там осветлението… Нали не искате да изглеждате мъртвешки синкава. И лицето ви ще лъщи.

„По дяволите, нека съм синкава, нека да лъщи“ — помисли си Настя, но послушно влезе през отворената врата. Няма да настоява за нищо, пак добре, че ръководството на един от водещите телевизионни канали се съгласи да услужи на Управлението за криминални разследвания и прие да запише обръщението й. Разбраха се да пуснат записа в ефир три пъти — в седем вечерта, в десет и после в полунощ.

Тя седна, притвори очи и започна да си повтаря наум текста на обръщението. Отпускаха й само четирийсет секунди, за тези четирийсет секунди тя трябваше да успее да каже всичко, което смяташе за нужно, при това да се постарае да подейства на този изрод. Гримьорката полагаше фон дьо тен на лицето й, а Настя още се колебаеше как да се обърне към него — на „ти“ или на „ви“. Разбира се, би било по-правилно на „ви“ — щом ставаше дума за признаване на превъзходство, трябваше да демонстрира уважение към противника. От друга страна, в обръщението на „ти“ има нещо интимно, адресирано лично към близък човек. Може той да клъвне на това?

— Готово. — Гримьорката свали късата синтетична пелерина от раменете на Настя. — Можете да вървите в студиото.

В студиото я настаниха зад ниска масичка и прикрепиха микрофон към ревера на униформената й куртка. Това беше съвет от Ларцев — да излезе по телевизията с униформа. Всеки, който гледа това, трябва да разбере, че Настя е офицер от милицията, а не случаен човек, а самият Шегаджия, ако имат късмет да види обръщението, да оцени цялата сериозност на този акт. Тя говори не като частно лице, а като представител на държавна структура.

— Готова ли сте?

— Да.

— Когато светне червената лампичка, започвайте. И гледайте в камерата.

Лампичката светна и Настя заговори:

— Обръщам се към човека, който уби петима абсолютно невинни хора. Получих вашето послание. Не ми беше лесно да се реша на това обръщение, но аз признавам вашата правота. Признавам вашето превъзходство, вие наистина сте по-умен от мен, аз не съм в състояние да схвана вашата логика и да разбера вашия начин на действие. Вие сте необикновен човек. Предавам се. И ви моля само за едно: моля, не убивайте никого повече. Вече всичко ми доказахте и не е нужно да плащаме за това такава страшна цена. Знам, че смятате да убиете още двама. Моля ви, не ги лишавайте от живот. Благодаря ви, че ме изслушахте.

Червената лампичка угасна.

— Трийсет и пет секунди — каза режисьорът. — Ако искате, можем да повторим записа, ще имате възможност да добавите още една фраза.

— Не е нужно, казах каквото исках.

— Добре, ще излъчим това още днес. Люся ще ви изпрати. Ще направим въведението към обръщението ви, както се разбрахме, ще напомним ситуацията с телевизионния мост, ще се позовем на интервютата на Образцова, ще споменем вашата длъжност и звание.

— Благодаря.

Докато следваше администраторката Люся по дългите, зле осветени коридори към изхода, Настя отново се връщаше към изказването си и мислеше дали не направи грешка, като каза: „Знам, че смятате да убиете още двама. Моля ви, не ги лишавайте от живот“. По-правилно беше да каже: „Знам, че смятате да убиете още един човек, а после и мен. Моля ви, не ни лишавайте от живот“. Беше мислила за това вчера и днес преди записа, но бе решила, че щом признава неговото превъзходство, трябва да бъде достоверна. Щом казва, че той е по-умен, трябва да го покаже на дело. Че не се е сетила, че на нея е определена ролята на седма жертва. Нека Шегаджията смята, че тя не е толкова умна, че наистина не разбира и не схваща неговия замисъл. Може би това ще го накара да съжали поне шестия. Тези разсъждения й изглеждаха разумни, но сега тя отново започна да се съмнява. Правилно ли бе изградила изказването си? И изобщо беше ли права да захваща тази история с обръщението към Шегаджията по телевизията?

На улицата я чакаше Коротков. Не й се искаше да пътува с униформата в обществения транспорт и Юра бе предложил да я закара.

— Е, как стана? — попита той, когато Настя се качи в колата.

— Не знам. Довечера ще видим какво се е получило.

Тя запали цигара, пръстите й трепереха.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Не знам — повтори Настя. — Но нали трябва да се прави нещо. Юра, имаш ли познат нотариус?

— Нотариус ли? Трябва да помисля. За какво ти е?

— Искам да се консултирам относно завещанието.

Коротков леко намали скоростта и я изгледа смаяно.

— Какво завещание?

— Моето.

— Не те разбрах…

— Ако с мен се случи нещо… Искам да кажа, ако Шегаджията извърши замисленото докрай, не бих искала Льошка и родителите ми да имат проблеми с моето жилище. Знам, че е ужасно тягостна процедура, събиране на безброй документи, за да докажеш, че имаш право да наследиш и няма други наследници. И да чакаш шест месеца, докато се открие наследството. Ще се започнат разправии и със спестовната каса.

— Парите ти в спестовната каса ли са?

— Че къде другаде да бъдат? Ето, хонорарите на Льошка бяха в Инкомбанк, сега се късаме от яд. Знаеш ли кое е най-гадното? Той си откри сметка в Инкомбанк изобщо не заради по-високите лихвени проценти. Много по-лесно му беше да си държи парите в спестовната каса, защото тя има филиал в съседния блок. Откри си валутна сметка там, за да му превеждат хонорарите от чужбина, а парите ги няма и няма. Той изпрати запитване до Чикаго, защото оттам трябваше да му преведат двайсет и пет хиляди долара, а от Чикаго отговориха, че парите отдавна са преведени, и му изпратиха по факса копие на платежното нареждане. Льошка изтърча в спестовната каса, показал им платежното, а там свиват рамене — не знаем нищо, викат, трябва да търсите. И какво, мислиш, става? Минават още два месеца, от Чикаго му се обаждат и съобщават, че парите са се върнали при тях. Тоест някакъв гад от спестовната каса не е начислил парите на сметката на Льошка, а ги е въртял почти половин година, спечелил е от това, а после по „най-честния“ начин ги е върнал: видите ли, не можем да намерим бенефициента. Чистяков заряза тая спестовна каса и си откри сметка в Инкомбанк. И там парите постъпиха още на втория ден. Ето ти го сега резултата. — Тя въздъхна. — Хората вече не смеят и да се доближат до търговските банки. Пестим, колкото можем, събираме за плащането на данъците. Льошка има своя сметка, в Жуковски, аз — своя, в Москва.

— А защо са ви две? — не разбра Коротков.

— За да ни е по-удобно да внасяме. Който има време, той отива. И после, аз имам отделна сметка за плащане на комуналните услуги. Знаеш ли, много е удобно за забравяни като мен. Откриваш си сметка, влагаш пари в нея и поръчваш всеки месец да превеждат еди-колко си за жилището, еди-колко си за телефон, еди-колко си за електричество. Защото аз вечно забравям да платя навреме. Като нищо могат да ми изключат телефона, ако закъснея. Спомням си, че когато откривах тези сметки, там имаше и една бланка, на която можеш да напишеш на кого завещаваш влога си. Тогава само хвърлих един поглед и се засмях вътрешно — че нали, това не ме засяга. И не написах нищо. Глупаво съм постъпила. Трябва да прескоча да попитам как може да се оформи това. Имам и още един проблем със спестовната каса: там държа сейф. В него са подаръците от Льошка. Нали си спомняш, гривната с изумруди, обиците — изобщо всичко, което ми е подарявал. Ако ни оберат или избухне пожар, поне за тях да не берем грижа. Ако… е, нали разбираш за какво говоря, тогава Льошка няма да може да вземе тези неща от сейфа просто така. Всичко се прави със завещание.

Коротков спря колата до тротоара и се обърна към Настя:

— Ти сериозно ли го говориш всичко това?

— Абсолютно.

— И не те е срам?

— Защо трябва да ме е срам?

— Защото вярваш, че Шегаджията ще се докопа до теб, а ние няма да те защитим.

— Но той ще се докопа — спокойно възрази Настя. — Ако не му подейства това, което днес ще излъчат по телевизията, съвсем скоро ще имаме шести труп. Тогава вече и моят няма да закъснее. Защо спря? Да вървим.

— А, не, драга ми приятелко, никъде няма да вървим, докато не си поговорим и не се разберем. Ти какво, не вярваш ли, че ще те опазим?

Настя опита да се усмихне, погали Коротков по рамото.

— Юрочка, у теб сега говори началникът, който няма право да се съмнява в подчинените си и трябва да поддържа у тях увереност и сила на духа. Ти действаш напълно правилно. Но не е нужно да залъгваш точно мен, достатъчно е, че аз се самозалъгвах почти месец и половина. И после, цялата тази история със завещанието няма пряко отношение към Шегаджията и към твоята способност да организираш защитата ми. Шегаджията е само повод, подтик да помисля за възможността да умра. Изобщо не е задължително да стана седмата жертва на тази отрепка. Напълно достатъчно е да ме сгази кола, да ме удари ток, да се отровя от лоши консерви или да попадна при недобросъвестен зъболекар и да се заразя със СПИН. Всеки от нас може да умре във всеки един момент, Юра. Това е неприятна мисъл, ние я пропъждаме от съзнанието си, защото тя прави живота ни непоносим и го лишава от перспектива, но като пропъждаме мисълта, начинът, по който е подреден животът, не се променя. Той е такъв, разбираш ли? Човекът е крехко създание, организмът му може да бъде разрушен вследствие на много причини, такива ни е създала природата и никой от нас няма право да бъде сигурен, че ще доживее до дълбока старост. Защо хората смятат, че е прилично да мислят за завещание не по-рано от седемдесетгодишна възраст? А много хора не мислят за него и на деветдесет. Когато разбрах, че Шегаджията се кани да ме убие, очите ми сякаш се отвориха. Изведнъж ясно си представих, че наистина може скоро да умра. Може. Скоро. Да умра — повтори тя бавно, сякаш се вслушваше в думите си. — От една страна, трябва да се постарая да предотвратя това. Но от друга, трябва да направя всичко възможно, та моята смърт, ако все пак тя ме сполети, да причини на близките ми колкото може по-малко грижи и тревоги. Би било идеално да си купя и гробно място или ниша в колумбарий, та Льошка да не се занимава с това. Да знаеш случайно как се прави това?

Коротков седеше с посивяло лице и хлътнали очи. Той гледаше Настя с такъв ужас, сякаш пред него стоеше оживял покойник.

— Какви ги приказваш бе? — каза, като подбираше думите с усилие. — Поне чуваш ли се какви ги приказваш?

— Чувам се, Юрочка. Слухът ми е наред.

— Главата ти не е наред на теб! — избухна той. — Защо се погребваш? Съвсем ли откачи?!

— Юра — укорително проточи Настя и се усмихна, — пфу, колко грозно разговаряш с дама, и то със своя подчинена, употребяваш такива груби думи.

— Охо, и още какви ще употребя, ако не престанеш да откачаш! Ще те… Ще те… — Той се задавяше от ярост. — Ще те заключа у дома ти и никъде няма да те пусна, докато не заловим Шегаджията, разбра ли?

— А той ще взриви блока, от него може да се очаква — спокойно възрази тя.

— Ще поставим охрана около блока.

— Хайде бе! И кой ще ти го позволи? Аз да не съм министър на отбраната? Или президент на страната? И после, би могъл да забележиш, че нашият Шегаджия е човек твърде целеустремен и изобретателен. Знаеш ли какво ще направи той в отговор на твоята охрана? Ще понаблюдава блока, ще си хареса някой подходящ човечец, ще се запознае с него и ще го помоли срещу солидно заплащане да внесе във входа една чантичка. И ще му изпее при това такава песничка, че човекът нищо няма да заподозре. Твоята прехвалена охрана няма как да не пусне в блока негов обитател. Няма да преравя и чантите. Това е цялата история. Стига, Юра, достатъчно си ми чел морал на тема вечен живот, да вървим на работа.

Коротков запали колата и по целия път до „Петровка“ мрачно мълча.

Убиецът

Вторият път, който би позволил да избегна смъртта, която смятах за недостойна, беше гибел от ръката на враг. Не какъв да е враг, какъвто може да стане и някой престъпник, а истински враг, който се опитва да нанесе вреда на моята Родина. За друго може би не бих го казал, но Родината си аз умеех да обичам. На това ме научи баща ми, който е беззаветно предан на интересите на своята (и моята) страна и винаги е бил готов да й служи до последната си капка кръв. Самата дума „Родина“ беше свещена за мен, а фразата „ако Родината поиска“ изобщо не беше празен звук.

Още от дете слушах от баща си, че нашата страна е най-хубавата, най-справедливата, най-добрата и най-красивата и аз трябва да се гордея, че съм се родил и живея в нея, и да бъда щастлив, задето съдбата ми е подарила възможността да направя нещо по силите си за благото на своята Родина. И аз не изпитвах и най-малки съмнения в думите на баща си. Баба естествено не споделяше тези възгледи, но аз научих това едва когато станах голям. Виж, в детството и в младостта си нито веднъж не чух и дума за това, че страната, в която живеем, не е чак толкова добра и справедлива, както е прието да се смята според официалния морал. Единственият път, когато имах случай да се запозная с бабиното мнение по този въпрос, беше въпросният й разговор с баща ми, в който тя го молеше да промени местоработата си, да се премести в Москва и да бъде по-близо до сина си, тоест до мен. Но този разговор, първо, тя проведе в кабинета си насаме с татко и смяташе, че аз нищо не чувам, а второ — той не остави у мен и най-незначително впечатление за бабината антипатриотична позиция, защото основното в този подслушан от мен разговор беше информацията за татко. Тогава научих, че той изобщо не копае канали и не е хамалин, а е заслужил учен, който се занимава с разработване на нови видове въоръжение, и това изпълни моята десетгодишна момчешка душа с такава радост и гордост, че всичко останало мина покрай ушите ми. Баба, въпреки сложния си характер, беше човек несъмнено мъдър и ясно разбираше, че щом все пак се налага аз да живея в тази страна, не бива да пълни главата ми с мисли и чувства, които ще попречат на успешното ми адаптиране към омразната за старата дворянка действителност.

Адаптирането ми наистина беше успешно, дори повече от успешно. Аз искрено обичах Родината си и от все сърце исках да й бъда полезен. Въпреки всичко, въпреки смяната на властта и отмяната на старата система от морални ценности, въпреки икономическите и политическите перипетии, които явно поставяха под съмнение идеята, че „ние сме най-най“. Както казват англичаните: Му Motherland, rght or wrong. Права или не, но това е моята Родина. Аз я обичам и се гордея с нея. И никакви икономически или политически сътресения не могат да изкоренят или разклатят това ми твърдо убеждение.

Та така, както вече казах, аз разбрах, че достойна смърт би била гибелта от ръката на враг, посегнал на интересите на моята Родина.

По това време афганистанската война вече бе завършила безславно, но бяха започнали въоръжени конфликти в „горещи точки“. Аз не можех самоволно да отида там, защото внушената ми от баба и баща ми дисциплина, която годините служба във военното ведомство бяха затвърдили, не ми позволяваше това. Обикалях кабинети и писах безброй докладни записки, в които говорех, че непременно трябва да поживея в бойни условия. Но кой знае защо, това беше ясно само на мен. Отказваха ми с обяснението, че аз умея добре да правя оръжие, но не и да го използвам. На война е нужно пушечно месо, а не специалисти по отбраната, които могат да бъдат използвани прекрасно в мирно време. Разбира се, не ми го казваха направо, но човек трябва да е пълен идиот, за да не го разбере. Постепенно конфликтите угасваха, от местата, където бих могъл героично да отдам живота си в името на Родината, останаха само Чечня и Таджикистан. Освен това самото понятие „в името на Родината“ някак странно се трансформира. Аз бих могъл да си затворя очите за това, като остана пламенен и предан патриот, отдаден изцяло на Отечеството, ако не бяха вледеняващите подробности за гибелта на много наши момчета. Можеха да ме убият коварно, в гръб, или да ме отвлекат и след месец да ме подхвърлят с отрязана глава и без гениталии. И тогава никой никога не би ме идентифицирал, биха ме заровили в незнаен гроб, а още по-лошото е, че биха ме сметнали за минал на страната на противника. За такава смърт ли мечтаех? Не, не и не.

Месеците мъчителни размисли донесоха плодовете си. Най-сетне измислих как да напусна живота, като спазя всички необходими ми условия. Това трябва да стане красиво. Трябва всички да го запомнят и аз да не изчезна в небитието. Нещо повече, то трябва да накара хората да се замислят за собствената си смърт и за подготовката си за нея. Това трябва да стане скоро, докато съм още относително здрав и не съм се превърнал в зловонен безпомощен боклук. И най-сетне — най-важното — това трябва да стане в името на моята Родина, по нейна воля и нейно желание. Само от нейните ръце съм готов да приема смъртта. И само в този случай смъртта ми ще бъде достойна.

Доценко

Петата жертва на Шегаджията беше жена на име Светлана Ястребова, двайсет и пет годишна. Убиецът отново бе оставил рибка с кукличка и бележка, но пари за погребение и този път нямаше. Впрочем нищо чудно: Ястребова беше омъжена за доста заможен бизнесмен — все за едно погребение щеше да намери средства. Изглежда, Шегаджията беше приключил с бедняшката класа и бе преминал към премахване на далеч не бедни хора. Отначало старицата Фирсова, сега съпругата на бизнесмен.

— Слушай, а може да изповядва псевдокомунистически идеи? — изказа предположението си Серьожа Зарубин. — Че не бива да има нито бедни, нито богати… Нещо от този сорт.

— Ама че го каза и ти! — разсмя се Доценко. — Дори най-комунистическите комунисти не са стигали до такъв апотеоз!

— Но нали той е маниак — настоя Зарубин. — Знае ли човек как се е пречупило това в болния му мозък. Защо се смееш? Нали трябва да има някаква логическа верига. Трима бедни, двама богати. Спомняш ли си, като деца имахме една книжка — „Проверете своите способности“ от Айзенк13. Там имаше всякакви задачки, включително редица от числа или букви, която трябваше да продължим. Тогава се получават два варианта. Или трима бедни и трима богати, или трима бедни, двама богати и един по-различен. Е, ние трябва да измислим какъв именно ще е той.

Те бавно се разхождаха из втория етаж на скъпия московски магазин „Бритиш Хаус“. Михаил имаше уговорка с Ирина да се срещнат пред входа на разположения на „Нови Арбат“ магазин: за Деня на милицията бе получил солидна премия и беше намислил да започне купуването на подаръци за Нова година, докато има пари, а Ира според неговия замисъл трябваше да му бъде консултант за подаръците, предназначени за жените. Със Серьожа Зарубин Доценко се срещна един час преди срещата с Ира, за да обсъдят сведенията, събрани във връзка с петата потърпевша — те стигнаха заедно до „Нови Арбат“ и стояха на уговореното място, решили да обсъдят служебните си въпроси, докато дамата дойде. Но Ира не дойде навреме, разтревоженият Доценко й се обади по телефона вкъщи и Татяна, която вдигна, дълго му се извинява и му обясни, че Ира е излязла от къщи буквално преди четвърт час, тъй като тя, Татяна, закъсняла, а Гришенка не може да остава сам.

— Имам да чакам поне четирийсет минути — съобщи Доценко, когато се върна при Сергей, който за всеки случай бе останал пред входа на магазина, та евентуално да не изпусне Ирочка. — Какво решаваш — ще си тръгваш ли, или ще останеш с мен?

— Ще остана — решително отговори Сергей, — хайде още да се поровим в подробностите. Само че тук е кучешки студ. Защо не влезем? А след четирийсет минути ще излезем.

— Прав си — съгласи се Михаил.

Първият етаж на магазина не ги въодушеви, там се продаваха облекло и обувки, а те не влизаха в плановете на Доценко за новогодишни подаръци. На втория етаж им се видя много по-интересно.

— Я виж какво нещице! — възхитено подсвирна Сергей и завъртя в ръцете си малката дървена круша, излъчваща екзотичен мирис. — За какво е това? Ухае невероятно!

— Нямам представа. Я дай да погледна.

Доценко посегна и взе ароматния предмет. Вдигна го до лицето си, вдиша няколко пъти и блажено се усмихна.

— Дааа, ароматът е супер. Девойче — извика той на продавачката, — какво е това?

Продавачката, която отдавна се бе простила с възрастта, на която е прилично да те наричат „девойче“, снизходително се усмихна. По лицето й с огромни букви беше изписано всичко, което тя мислеше за ей такива купувачи, които влизат в скъп магазин незнайно защо, без дори да имат представа какво се продава в него.

— Това са ароматни топчици за шкафове — поясни тя, загледана някъде настрани, сякаш двамата младежи й бяха абсолютно безинтересни, — поставяте ги на рафта с бельо и то се ароматизира.

— Ооо! — въодушеви се Михаил. — Това е страхотно! Виж, Серьога, тук има най-различни, сигурно и миризмата им е различна. Хубав подарък, нали?

С ентусиазма на избягали от час ученици те започнаха да ровят сред дървените форми с различни размери, изпълнили големи кошници, и да пробват ароматите им.

— Я помириши този…

— А този, ау, чуден е…

— За този пък… просто нямам думи…

Удовлетворени от своите одорологични експерименти, те продължиха към отдела, в който на щандове бяха подредени домакински съдове. Своята гениална мисъл за „последователната редица: трима бедни — двама богати — един по-различен“ Зарубин изказа в драматичния момент, когато Доценко разглеждаше големите бели чинии за супа с бледозелен релефен орнамент.

— Прекалено умен си за възрастта си, Серьога — поклати глава Михаил, докато разглеждаше чинията от всички страни, сякаш се опитваше да съзре в нея нещо необикновено. — Как мислиш, ако се оженя, такъв сервиз ще бъде ли подходящ за сватбен подарък?

— Зависи за коя ще се ожениш — разумно уточни Зарубин.

— За Ирка.

— Ако е за Ирка — става, тя е добра домакиня, ще го оцени.

— Добре тогава, ще го купя, като му дойде времето. Е, та като се върнем към нашия Шегаджия, ще отбележа между другото, че когато проучвахме петата покойница, изплува един любопитен факт. Светлана Ястребова половин година се е лекувала в психиатрична клиника заради опити за самоубийство. И лекарят, който я е наблюдавал след изписването, днес ми каза, че с усилията на медиците в процеса на лечението е била блокирана нейната способност да си причини вреда, камо ли да се самоубие. Но самият й стремеж да не живее повече така и не бил коригиран. Да ти го преведа ли на руски?

— Не съм чак толкова тъп — обидено избъбри Зарубин. — С други думи, тя не иска да живее, а не може да умре. Правилно ли те разбрах?

— Нали ти казах, твърде умен си за възрастта си — измънка Доценко. — А знаеш ли защо не е искала да живее?

Докато Доценко разказваше на Сергей горестната история на Светлана Ястребова, те успяха да огледат всички налични съдове и плавно преминаха в отдела с аксесоари за баня.

— Само погледни, Серьога, каква гъба! Да ти е жал да се къпеш с такава. Тя е направо за музей, а не да си я слагаш в банята. Та значи, приятелю мой Серьога, аз си поразмърдах мозъка и опитах да си представя как е станало така, че тази прилична във всяко отношение госпожа Светлана Ястребова е тръгнала незнайно накъде с непознат мъж? При това не е била пияна, съдебните медици не откриха никакви следи от алкохол. Леле, я виж какви пешкири!

— Абе зарежи сега пешкирите — ядоса се Зарубин, — дай да си говорим за работата.

Доценко остави кърпата и заразглежда четките с дървени дръжки.

— Хубаво нещо — каза одобрително. — А ти още имаш жълто на устата. Виж, когато намислиш да се жениш, тогава ще ме разбереш. Ще те видя как ще търчиш из магазините като луд. Да се върнем към мадам. Защо е тръгнала с Шегаджията? Отговаряй, момко.

— Защото са се познавали.

— Може. Други варианти?

Зарубин се замисли, като се стараеше да не се оглежда наоколо, защото великолепното изобилие от предмети за домашния бит отвличаше вниманието му и нахално го съблазняваше да помечтае за възможни и невъзможни неща. Например за собствена двуетажна къща…

— Освен това той трябва да е бил в течение на нейните проблеми. Знаел е как и за какво да разговаря с нея, знаел е, че не й се живее. Между другото, изобщо не е задължително тя да го е познавала. Дори най-вероятно той не е бил сред нейните познати, защото инак би било лесно да го открием. А той ни е предпазлив гражданин, не върши явни глупости.

— Нали ти казах, умен си — подкачи го Доценко. — Правилно, и аз имах такова чувство. А сега, Серьога, ето ти най-важния въпрос: откъде той може да е знаел всичко това? Отговаряй бързо, защото по моите сметки Ирка след три минути ще е вече долу.

— Да вървим тогава — въздъхна Зарубин. — Не е удобно да я караме да чака.

— Измъкваш се, а? Не знаеш отговора и затова се правиш на учтив? — не удържа злорадството си Доценко.

Зарубин го погледна бегло и се извърна. Те почти бегом слязоха с ескалатора на първия етаж и изскочиха навън. Ирина вече стоеше пред входа и тревожно оглеждаше сновящата по улицата тълпа.

— Ириша, тук сме! — извика я Михаил.

Ира се втурна към него и увисна на врата му.

— Ох, колко хубаво, Мишенка, страхувах се, че не си ме дочакал и си си тръгнал. Здравей, Серьожа.

— Здрасти. Е, аз ще се прибирам. А на теб, годенико, на сбогуване ще ти кажа: Шегаджията е знаел за нещастието на Ястребова, защото е бил там, когато то се е случило. Трагедията е станала пред очите на много хора и Светлана не е познавала лично повечето от тях. Освен това, годенико, приеми моя сватбен подарък: трагедията със сина на Ястребова е станала в Испания, а в Испания се говори на същия език, както в Мексико. Те поддържат търговски връзки и дори, мисля, много солидни. Позволете да целуна ръчицата ви, мадмоазел.

Ира, която нищо не разбираше, покорно му подаде ръката си и Зарубин я целуна доста елегантно. Помаха на Михаил, обърна се и се скри в навалицата.

Доценко, загледан подир него, поклати глава.

— Абе казах го аз — за възрастта си е много умен.

Ирина

— Ако обичаш, повтори отново какво е пишело в бележките — помоли Ира.

— Защо? — учуди се Михаил.

— Хайде де, много те моля.

— И пак не разбирам. Ти какво, да не си следовател? Ириша, с теб смятахме да се заемем с толкова приятна работа, да се разходим из интересен магазин, да изберем подаръци, а ти разваляш всичко. Допреди малко два часа си говорихме за това със Серьожка, а сега и ти искаш…

— Моля те! — твърдо повтори Ира.

— Е, добре — предаде се Доценко.

Той извади бележника си, прелисти го и прочете текстовете на бележките, оставени от Шегаджията при труповете на Казарян, Фирсова и Ястребова.

— Доволна ли си сега? — сърдито попита той и прибра бележника.

— Благодаря — кратко отговори Ира.

— Сега ми обясни защо поиска това.

Обясни… Мигар тя може да обясни? Той ще й се присмее, ще я нарече доморасъл Шерлок Холмс или недоразвита мис Марпъл. Именно така я наричаха Стасов и Татяна, когато миналата зима даде воля на своите страхове и подозрения. Как се превиваха от смях! Вярно, честно казано, и самата Ира се смееше с тях.

Тогава наистина се получи забавна история. За зимно време денем беше твърде топло, температурите на въздуха се вдигнаха над нулата, а вкъщи отопляваха така, сякаш навън беше поне минус петдесет. В жилището не можеше да се диша, а в новите стъклопакети, кой знае защо, не бяха предвидени отдушници. Ира беше отворила широко прозореца в кухнята, където при включена печка бе просто невъзможно да се стои, и готвеше. Внезапно силни гласове откъм апартамента на съседа привлякоха вниманието й. Чуваше се добре, явно съседът, с когото Ира още не се познаваше, също не беше издържал жегата и бе отворил прозореца.

— Как смеете! — гърмеше мъжки глас. — Как може да сте толкова нагъл, че да ми предлагате такова нещо!

Отговори му друг глас, също мъжки, но не толкова звучен, така че Ира не можа да различи думите.

— Вън оттук!… Забранявам ви дори да мислите за това!… Мерзавец!

И отново в отговор потекоха нечии неразбираеми думи. После всичко утихна буквално за няколко секунди и изведнъж се чу грохот, сякаш тежко тяло се стовари на пода като безволев чувал. След още няколко секунди се затръшна врата и догът на съседа истерично се разлая.

Ира се притесни. Избърса набрашнените си ръце в престилката, внимателно открехна външната врата, погледна към стълбищната площадка и се вцепени от ужас. От вратата на съседа до вратата на асансьора се бяха проточили кървави следи. Кръвта беше прясна, незасъхнала. Сърцето й така се разтупка, че й пречеше да мисли. Какво се е случило? Да не са убили съседа? Или той е убил гостенина си, който е имал дързостта да му предложи нещо страшно? Или го е осакатил, но не смъртоносно?

Без да му мисли, Ира се втурна към вратата на съседния апартамент, като се стараеше да не стъпи върху кръв, и с всички сили натисна копчето на звънеца. Кучето продължаваше да лае, но никой не отвори. Тя продължи да звъни, като си мислеше, че може съседът да е само ранен, че той сега ще събере сили и ако не отвори, поне ще каже дали се нуждае от помощ. Поради силното лаене тя, колкото и да напрягаше слуха си, не можеше да разбере има ли в жилището някой, освен кучето. След десет минути безрезултатни опити Ира се върна вкъщи и в паниката си се обади най-напред на Татяна, после на Стасов, след това — за всеки случай — на Настя.

— Случи се нещо страшно! — задавяйки се, крещеше тя в телефонната слушалка. — Някой уби нашия съсед! Цялото ни стълбище е в кръв! Направете нещо.

Пръв дотича Стасов, неговата вносна кола се движеше по-бързо от вехтата жигула на Коротков, който предложи да закара Настя. Стасов остави Ира вкъщи и за всеки случай звънна на съседската врата. И за пълно негово изумление, вратата се отвори. Съседът застана пред него по стар анцуг, жив и здрав, с мокър парцал в ръцете.

— Вие за кръвта ли? — веднага попита той. — Сега ще измия стълбището, не се тревожете.

Ира не бе издържала, бе се промъкнала до входната врата и слушаше, затаила дъх.

— Аз не че се тревожа — отговори Стасов, като се постара незабелязано да проникне по-навътре в жилището на съседа и огледа наоколо, — но разбирате ли, човек може и да се разтревожи, когато от едно жилище се носят викове, после пада тяло, а сетне цялото стълбище е в кръв. Съгласете се…

Оглушителен смях прекъсна тирадата му. Съседът се смееше така, че дори изпусна парцала. На Ира този смях прозвуча като зловещо ехо от преизподнята. „Той е маниак — мислеше си тя, потрепервайки от ужас, — убил е човек и сега, сякаш нищо не се е случило, бърше кръвта. Че и се смее отгоре на всичко! Весело му е! О, господи, той ей сега ще заколи Владик, а после и мен“.

— Извинете, как да ви наричам? — попита той, след като се поуспокои.

— Владислав Николаевич.

— Много се радвам. Аз пък съм Андрей Тимофеевич. Драги Владислав Николаевич, поднасям ви искрените си извинения, задето с несдържаното си поведение съм ви обезпокоил. Разбирате ли, при мен беше дошъл един младеж, който неизвестно защо бе решил, че ми е много задължен. Аз наистина му бях помогнал, но не беше нищо повече от обикновено човешко дружелюбие. Той очевидно е на друго мнение и смята, че трябва да ми се отблагодари. И в качеството на такава благодарност ми бе домъкнал от лова си част от туловище на лос, току-що одран. Влиза, разбирате ли, в дома ми, стоварва увитата в полиетилен торба с месо на кухненската маса и започва да ми говори колко ми е благодарен и колко много съм направил за него. И моли да приема в знак на вечната му признателност окървавеното съдържание на тази торба. Естествено избухнах. Защо, много силно ли виках?

Стасов се почуди малко — нали не беше чул тези викове, но тогава Ира подаде глава.

— Много — каза тя предизвикателно. — Трябва да ви кажа, че се създаде доста страшно впечатление.

Съседът изглеждаше толкова огорчен, че Ира поомекна.

— Значи вас съм разтревожил? Съжалявам, честна дума, не предполагах, че се чува толкова.

— А какво падна? — продължи да разследва Ира, на която разпитът й хареса. — Приличаше на човешко тяло.

— Скъпа моя, това месо от лос тежеше повече, уверявам ви. Както сама виждате, аз не съм хилав, доста съм силен физически, още повече когато съм ядосан. Просто грабнах тази торба от масата, запокитих я на пода и казах на гостенина да се маха, докато не съм го пребил. Да, да, признавам — отново оглушително се разсмя той, — заплашвах го, изказах намерения. Но не се стигна до осъществяването им. Той си взе торбата и се изнесе по живо по здраво.

— А защо не ми отворихте, когато ви звънях? Защото аз си помислих, че са ви… — Тя се запъна. — Е… че нещо ви се е случило.

— Бях сигурен, че този мерзавец се е върнал с някакъв друг подарък, затова не отворих. Отговорих ли на въпросите ви, мила?

— Ами кръвта? — все още с подозрение попита Ира. — Откъде беше тази кръв?

— Скъпа моя, когато животното е прясно одрано, е нормално от него да тече кръв. Така, разбирате ли, е наредила природата. Защото торбата отначало беше увита с полиетилен, но когато в яда си я запокитих на пода, полиетиленът се разви, а моят гостенин толкова се уплаши, че сметна за добре да не губи време да я увива и повлече трофея си с торбата, от която капеше кръв.

Тогава Ира се почувства неприятно от обръщението „скъпа моя“, но бързо забрави за това впечатление, защото изглеждаше в очите и на съседа, и на Стасов извънредно глупаво и мислите й бяха заети предимно с това. Докато пристигнат Настя и Коротков, ситуацията напълно се разясни, а когато дойде и Татяна, всички заедно със съседа вече седяха в апартамента на Стасов, весело се майтапеха с Ирочка и пиеха чай с нейните прочути пирожки. Именно тогава семейството се запозна с Андрей Тимофеевич.

Впоследствие съседът стана симпатичен на Ира и тя вече не обръщаше внимание на обръщенията му „миличка“ или „скъпа“, свикна с тях. Добре де, човекът си има такъв навик, какво толкова. Има ли значение в края на краищата? В това няма нищо обидно, просто е малко необичайно.

Сега обаче тя разсъждаваше по съвсем друг начин. Там е работата, че човекът е свикнал да се обръща към хората така, толкова е свикнал, че сам не се чува и не забелязва какво говори. И какво пише.

Докато тя държеше Михаил под ръка и си бъбреше с него за приятни дреболии, една част от съзнанието й постоянно й повтаряше откъслеци от фразите, съдържащи се в бележките, оставени от убиеца:

„Приближавам се към теб, скъпа…“

„Как сте, скъпа?“

„Не намираш ли, скъпа…“