Седмата жертва

Стасов

Интересно, дълго ли ще трае у нас тая мода — пълна къща с гости? Днес заварих у дома все същите хора: очарователната Иришка с тесни съблазнителни панталонки играеше ролята на домакиня, Мишаня Доценко, издокаран с някакъв невероятно модерен джемпър, сипеше остроумия, само дето вместо съседа Котофеич, на масата се бе настанил Серьожка Зарубин, оперативен работник от Централния окръг. Познавах го едва-едва, преди това го бях виждал само веднъж, но Аска много хвалеше хлапака — през лятото разнищвали някакъв случай заедно. Диспозицията на войските беше прозрачна като стъкло: Доценко вече бе подвластен на качествата на Ирочка и беше измислил някакъв информационен повод, за да дойде на гости, а Зарубин бе домъкнал, за да потвърди невинността на намеренията си — и тъкмо тук се криеше голямата грешка на Мишенка. Защото, доколкото знам, Серьожа беше ерген, и то далеч не закоравял, тоест напълно годен за встъпване в брак. Така че глупавият Мишка със собствените си ръце (или в собствения си джоб?) бе донесъл в дома на избраницата си това буре с барут, на което сега самият той бе принуден да седи. Серьожа има само един недостатък: ръстът му е нищо и никакъв, но в случая с нашата Ируска това не е препятствие — по-ниски от нея могат да бъдат само лилипутите. Задължителният елемент от мизансцена — Гришка — тържествено се е възцарил в ръцете на Зарубин и изучава степента на здравина на конците, с които са пришити копчетата на неговата риза. Детето явно повече се доверява на Серьога и Мишаня трябва да обърне на това по-голямо внимание, ако иска да постигне успех.

За да не нарушаваме традицията, ще зададем обичайния въпрос:

— А къде е жена ми?

— На консултация — отговори Ирочка и ми подари един сияен поглед. Какво пък, прекрасно, добра реакция на здрава млада жена, около която се въртят цели трима ухажори, и то кой от кой по-перспективни, хем всичките неженени. Вярно, единият (имам предвид съседа) има проблем с възрастта, другият — с ръста, третият има взискателна майка, но като цяло ситуацията напълно благоприятства сияйните очи, особено такива ярки и красиви като на нашата Ируска. Това обаче е лирика, а каква е впрочем тая консултация?

Веднага озвучих недоумението си и начаса получих изчерпателно разяснение, от което следваше, че съм не много внимателен съпруг и съвсем лош баща.

— Нали Таня още сутринта ти каза, че вечерта ще отидат с Лиля на консултация при един експерт по котките. Искат да се посъветват с него за породата и разни други тънкости, преди да купите котенце.

О, да бе, Татяна наистина ми говореше за това, само че аз, честно казано, бях забравил. Но за да не призная собствената си глупост, реших да направя умна физиономия.

— Помня това, само че не подозирах, че посещението при коткаря ще бъде наречено с високопарната дума „консултация“.

Веждите на Ирочка излетяха толкова високо, че се скриха под бретона й.

— А как другояче може да се нарече посещение, при което неосведомени хора търсят съвет от специалист? Не мъркай, Владик, сядай да вечеряш.

По всичко личеше, че гостите вече бяха нахранени във физически смисъл и сега се наслаждаваха на десерта под формата на Ирочкините усмивки и кокетно чуруликане. Не, аз нямам нищо против гостите, искрено ги обичам и се радвам на присъствието им вкъщи. И днес им се радвам, още повече че тук е Миша Доценко, когото с Таня сме планирали за съпруг на Ируска и който май няма нищо против тези планове. Приятно ми е, че виждам и Серьожа, защото те с Мишаня са от ярките, макар и малобройни представители на младото поколение, на което предишното поколение (в мое лице, лицето на бившия служител от криминалните служби подполковник Стасов) може с леко сърце да остави трудното дело по издирването на престъпници. Но Серьога може да представлява ненужна конкуренция на нашето с Танюша протеже: той е весел, енергичен и напорист, за разлика от интелигентното мамино синче Миша, който е възпитан до такава степен, че дори към Аска и до днес се обръща на „ви“. Не, не са хубави тези работи, трябва да се сложи ред в тях и да се поставят всички акценти.

— Ами вие всъщност в каква връзка сте се озовали тук? — попитах колкото може по-приветливо, та да не би момчетата, не дай си боже, да помислят, че ги гоня. — Дошли сте при Татяна по работа ли?

— Аха — радостно подзе Мишка, — донесохме й добра новина, а се оказа, че жена ти не си е вкъщи. Та ето, седим и я чакаме.

— Добре, аз ще я замествам — разреших милостиво. — Казвай каква е новината.

Миша ми представи подробно всички факти, като от време на време включваше в разказа си и Зарубин, когато ставаше дума за неща, които Серьожа знаеше по-добре. Излизаше, че могат вече да не се страхуват от откачения Горшков. Това добре, защото е за предпочитане да си нямаш работа с откачени, тях не можеш да ги предвидиш, поведението им зле се поддава на прогнозиране, именно затова е толкова трудно да се опазиш от тях. Новината е за предпочитане и защото отново се появява надежда мишената да не е Таня. А кой тогава? Настя ли? И това не е хубаво… Не се самозалъгвай, Стасов, признай си поне дълбоко в душата си, че се радваш. Нека е който и да е, нека е дори Аска, която дълбоко уважаваш и към която изпитваш искрена приятелска привързаност, само да не е Таня. „Стасов — запитах се в този момент, — да не би да си гад случайно?“

За да не търся отговор на неприятния въпрос, аз активно се включих в разговора, заразпитвах момчетата за разни подробности и всячески започнах да демонстрирам дълбока заинтересованост.

— Ти например, Влад, знаеш ли какво означава кукличка в рибка? — загадъчно ме попита Серьожа.

— Кукличка в рибка ли? Това пък какво е? — учудих се аз.

Зарубин предаде Гришка на мен, излезе в антрето, където беше окачено якето му, и се върна с портфейл, от който извади няколко снимки.

— Полюбувай се, докато съм още жив. Керамична рибка с широко отворена уста, а в устата й е пъхнато пластмасово голишарче, или просто казано — кукличка. Главата му е в гърлото на рибката, а крачетата стърчат навън. Ей тази радост — посочи той с пръст снимката — я намерихме върху първия труп, а ей тази — върху втория.

Внимателно разглеждах снимките и нищо не разбирах. Освен едно: като старши по звание и човек с повече опит, съм длъжен да кажа нещо умно. Но нищо умно не ми хрумваше.

— Рибките са еднакви — изрекох дълбокомислено накрая, — а кукличките са различни.

— И ние го виждаме — въздъхна Доценко. — Ще ни се и да разбираме какво означават.

Ирочка, която до този момент миеше съдовете край мивката, си избърса ръцете с кърпата и приближи до масата.

— Може ли и аз да видя?

Умният Доценко веднага се помести и покани Ируска да седне до него. Не бил чак такъв льохман. Но и нашата Ирка си я бива — възползва се от поканата. И то как се възползва! Само дето не седна в скута на Мишаня. Не бях успял да довърша експертната си оценка на ситуацията, когато Ира спокойно каза:

— Ами че това е Бош.

Няма нищо по-опасно от подценяването на близките. И по принцип не бива да подценяваме хората — това е крайно опасно, да не говорим, че е безнравствено и високомерно да смятаме другите за по-глупави от нас. Но когато изведнъж се изяснява, че човек, с когото живееш рамо до рамо, с когото използваш едни и същи съдове, ядеш сготвената от него храна и го наричаш с умалително-пренебрежително име, та значи този човек знае и умее нещо, за което ти дори не си подозирал, изпадаш в шок. Че какво, на вас не ви ли се случва? А аз го изпитах…

С една дума, за известно време изгубих дар слово. Мишка и Сергей излязоха от ситуацията много по-лесно, защото познаваха Ируска (прости ми, господи, грешен съм — Ирина Павловна Милованова) само от дни и спокойно можеха да подозират у нея огромна образованост. А пък аз, глупакът, я познавам от сто години, а дори не бях се досещал за това. Браво бе, и това ми било оперативен работник. Хем имам и наглостта да се гордея с опита си!

Честно казано, имам твърде слаба представа за Бош, спомням си само, че е някакъв средновековен художник. Едно ме утешаваше: нашите момчета май и толкова не знаеха, затова попитаха в един глас:

— Кой, кой?

Е, слава богу, мога да не се срамувам толкова. Не, граждани, все още си ме бива, все още имам предимства пред младите, макар и дребни, макар и съмнителни, но ги имам.

— Бош — търпеливо повтори Ира. — Йеронимус Бош. Рибата, поглъщаща човек, е един от неговите любими образи. Имам някъде албум, сега ще го потърся. Владик, не дръж детето на ръце, когато използваш ножа, занеси го в кошарката.

Тя отиде в хола да търси книгата, а аз отнесох Гришка в кошарката, без да обръщам внимание на възмутения му рев, след което се възползвах от отсъствието на Иришка от кухнята и откраднах от тигана още една мръвка.

— Някакъв Бош — объркано промърмори Зарубин. — И какво ще означава това?

Но нашето момиче има прекрасен слух, мърморенето на Серьожка не остана скрито за нея, още повече че между кухнята и хола ние нямаме врата, само голям отвор.

— Бош не е „някакъв“, а е много известен — обади се тя високо. — И това означава, че всичко, което доставя на човека удоволствие през земния му живот, ще го измъчва след смъртта му. Например човекът обича солидно да си похапва, поддава се на греха чревоугодие, яде риба, при което предварително я улавя, убива и пече, а когато умре, рибката ще му отмъсти за това безобразие.

— Ама че глупост! — озъби се Серьожа. — И Надка Танцьорката, и Лишея са били хора сиромаси. Лишея пък изобщо е бил бездомен, прекарал е половината си живот в лагер, какво ти чревоугодие при него. Преживявал е с жалки огризки. И Танцьорката никога не е била особено заможна, а дори да е била, когато още е танцувала, е внимавала за всеки грам от теглото си, била е на хляб и вода. От къде на къде нашият Шегаджия прави такива намеци?

Зарубин и тук, край обилно сервираната трапеза, си оставаше оперативен работник, докато Мишаня бързо се ориентира и си спомни, че в момента вече е почти кандидат за женитба.

— Ира, нека ти помогна да потърсим книгата — каза той и стана от масата.

Ние със Серьожка си разменихме разбиращи погледи и си намигнахме.

— Докато умните се наумуват… — изрекох философски. — Трябва да си по-пъргав, ако искаш да постигнеш успех.

— Абе тепърва ще видим — беше загадъчният отговор на Зарубин.

Образцова

Постоянни посетители на котешки изложби бяха посъветвали Татяна и Стасов да се консултират с този млад човек.

— В никакъв случай не разчитайте на това, което ще ви кажат продавачите — казваха посетителите на котешките изложби, с които Татяна бе разговаряла. — Техният интерес е да продадат котенцата, така че няма да ви кажат и половината истина. Трябва да се съветвате със специалист, който не продава котки.

През предишните почивни дни те със съпруга й и Лиля ходиха на изложбата, за да купят малкото пухкаво съкровище, което си бе харесала Лиля, но отложиха покупката именно за да се посъветват със знаещи хора. Естествено въпросът не беше дали да купят коте или не, а каква порода да изберат. Лиля ужасно се разстрои, когато Стасов твърдо й заяви, че купуването на котето, което момиченцето вече смяташе за свое, временно няма да се състои. Татяна подкрепи мъжа си, макар че беше невъзможно да гледа пълните със сълзи очи на Лиля. Наложи се да й обещаят, че ще отидат на консултация през седмицата, така че още следващата събота отново да се върнат тук, на изложбата, и вече със сигурност да си излязат с топлото кълбенце в ръце.

Консултантът, чиито услуги хората толкова активно ги бяха съветвали да използват, се оказа младеж на около двайсет и пет години и отначало това накара Татяна да изпита известни съмнения. Те впрочем бързо се разсеяха, тъй като специалистът по котки се оказа наистина знаещ и умен, а най-важното — толкова приятно се усмихваше и толкова одобрително гледаше Лиля, че пробуди доверието дори у Татяна, която през дългите години следствена работа вече бе поизгубила способността си да вярва безогледно на непознати хора.

— Най-важният въпрос, на който трябва да си отговорите, е: за какво ви е нужна котката — каза той. — Хайде кажи, Лиля, за какво ти е тя на теб?

Наистина Татяна се учуди от така поставения въпрос, но само след петнайсет минути високо оцени консултанта. Единайсетгодишната Лиля, макар да беше много умна за възрастта си, също се стъписа и дълго не можа да схване какво се иска от нея. През следващите петнайсет минути ситуацията се изясни напълно: ако искаш домашният ти любимец да те обича и да ти е предан от все сърце, да се радва, щом те види, като на най-голямо щастие и да те ближе по бузата, когато си тъжен, трябва да си вземеш кученце, но същевременно да имаш предвид, че кучетата изискват много повече внимание, време и грижи от котките. Ако пък искаш да имаш край себе си живо същество, което не изисква да му отдаваш много сили и време, котката е именно това, което ти трябва, но от нейна страна не можеш да разчиташ на сърдечна привързаност — тя не е устроена така, няма открито да ти се радва и няма да тъгува, докато те няма наоколо. Ако пък човекът знае точно за какво му е нужна именно котка, отново изниква въпросът: защо? За съвместен живот или за развъждане и печелене на пари от продажба на потомството? Всяка порода има своя специфика и това, което е добре от гледна точка на печалбата, невинаги подхожда за комфортно съвместно съществуване — и обратното. Освен това трябва да се вземат предвид особеностите на характера на бъдещия стопанин и състоянието на здравето му, наличието на други животни в семейството и така нататък. Но до консултация относно избора на порода така и не се стигна, защото се разбра: на Лиля й е нужно именно кученце. Момичето живее с млада и много заета майка, чувства се самотно вкъщи, трябва му истински сърдечен приятел, топъл и открит, а не затворена, хладна и независима котка. Друг въпрос беше, че Маргарита, майката на Лиля и бивша съпруга на Стасов, не беше давала съгласието си за куче и не се знаеше дали ще го даде, но това наистина беше друг въпрос.

— Колко ви дължа за консултацията? — попита Татяна, когато разговорът приключи.

Младият фелинолог се усмихна обезоръжаващо.

— Не са ли ви казали? Аз не вземам пари за консултациите си, само храна за котки. Виждате ли колко имам?

— Той посочи с ръка стаята, из която ту лениво обикаляха, ту се разтичваха като бесни шест котки от различни породи. — Парите не стигат да ги изхранвам, кутия хубава консерва струва двайсет и седем рубли. Когато ми довеждат котка за лечение, тогава естествено вземам пари, но за обикновени съвети — не.

Наистина я бяха предупредили, че трябва да занесе храна, и Татяна извади от чантата си две кутии „Феликс“. В магазина й бяха казали, че храната с тази марка е най-добрата.

— Това достатъчно ли е?

— Благодаря — отново се усмихна консултантът. — Много ми помагате. А за кученцето си помислете, по всичко личи, че на вашата Лиля й е нужно куче. Котката ще я разочарова, няма да й даде приятелството, на което момиченцето разчита.

— Странен човек сте — каза Татяна, вече облечена и застанала до вратата.

— Защо? — учуди се младежът. — Защото мъжете трябва да се занимават с кучета, а котките са женска работа, така ли?

— Не, не затова. Смятах, че щом сте любител на котки, би трябвало всячески да агитирате хората да си вземат именно котки, а не да ги отказвате от това. А вие ги отказвате.

— Ами именно защото съм любител, както се изразихте, на котките — засмя се той. — Аз обичам не някакви конкретни животни, които в момента са при мен, а изобщо всички котки. И не ми е все едно как живеят те, в какви ръце попадат, какво става с тях. Разбирате ли? Аз не искам една котка, дори никога да не съм й виждал очите, да попадне при стопанин, който няма да я обича, който много скоро ще съжали, че я е взел в дома си. Такъв стопанин може в един прекрасен момент да я изхвърли на улицата или да я даде на първия срещнат. Котката ще страда. А нима тя е виновна, че не е оправдала надеждите му? Тя е такава, каквато е по природа, а човекът не е помислил за това, той не знае нищо за котките и смята, че си взема някаква разновидност на куче, само че малка, която не е толкова лакома и не изисква грижи, с която не е необходимо да се разхождаш два пъти дневно при всякакво време. И когато става ясно, че котката няма нищо общо с кучето, започват разочарованията и разните последствия: стига се дори до жестоко отношение или — както вече казах — до изхвърляне на улицата. И щом мога да предотвратя такава ситуация…

Той сви рамене и виновно се усмихна, сякаш се стесняваше от себе си.

Навън Татяна здраво държеше ръката на Лиля и по това колко трескаво момиченцето стискаше с пръсти дланта й, разбираше, че то е много огорчено.

— Не се разстройвай предварително, златната ми — ласкаво каза Татяна, — може майка ти да разреши да купим кученце.

Лиля завъртя глава и тихичко изхлипа.

— Аз не искам кученце, лельо Таня. Искам котенцето, онова кремавото със сивата муцунка, дето е на изложбата. То е такова… дори не знам как да го кажа… То е толкова миличко. Щом го взех в ръцете си, веднага го обикнах. И какво ще правя сега?

— Вариантите са само два — въздъхна Татяна, като се стараеше да не се разсмее, — или се отказваш от това котенце, или ти го купуваме, но трябва да си готова, че то няма да ти отговори със същата взаимност, която очакваш от него. В това няма нищо страшно, безброй хора изпитват не взаимна, а несподелена любов и понякога дори са щастливи. Вярно, много по-добре е любовта да е споделена. Но ти, злато мое, трябва да решиш сама, никой не може да го направи вместо теб.

Известно време Лиля мълча и обмисля чутото.

— Ами ако случайно стане такава… е, каквато искам аз? Та нали ще я обичам, тя не може да не усеща това, нали?

— Лиля, ти чу ли какво ти каза специалистът? Котката си е котка, с всичките си качества и особености. Тя никога няма да стане куче, ти нямаш право да искаш това от нея. Нали си спомняш поговорката, която баща ти обича да повтаря?

— За самолета ли?

— Именно. Дори най-добрият автомобил може да се движи само по земята, той никога няма да лети, защото е автомобил, а не самолет. И е глупаво човек да се сърди и ядосва по този повод.

Татяна осъзнаваше, че разговаря с детето така, сякаш Лиля е на поне двайсет години. Може би за единайсетгодишните човек трябва да избира друг стил и език на общуване, но Татяна знаеше със сигурност: колкото по-сложно е онова, което се опитваш да кажеш на детето, толкова по-голяма е вероятността то да се вслуша в думите ти и да се постарае да ги разбере. Рядко се срещат момиче или момче, които на единайсет години да не мечтаят по-скоро да пораснат, и ако човек разговаря с тях като с възрастни, те с всички сили ще се стараят да бъдат на ниво. И после, така беше тръгнало още от първия ден на познанството им с Лиля — през лятото на деветдесет и пета година, на един черноморски курорт. Татяна и Ирочка бяха наели стая у същата хазяйка, при която живееха Стасов и неговата осемгодишна дъщеря. Стасов дълго време изобщо не забелязваше Татяна, което не би могло да се каже за момиченцето. Лиля намери у леля Таня търпелив и разбиращ събеседник, разказваше на новата си позната за игрите, на които играят връстниците й, а тя слушаше внимателно и си записваше. По това време Татяна пишеше книга, в която присъстваха деца, и разказите на Лиля й помогнаха да придаде на текста очарование и непосредственост.

— При нас ли ще дойдеш за през нощта, или да те закарам при майка ти в Соколники? — попита Татяна, когато стигнаха до метрото.

— При вас. Трябва да разкажа всичко на татко и на леля Ира, може те да измислят нещо.

В гласа на Лиля звучеше такава надежда, че Татяна не се опита да спори. Какво можеха да я посъветват Стасов и Ира? Какъв съвет изобщо може да даде човек в такава ситуация? Никакъв. Трябва да се вземе решение, а дори за възрастен човек е трудно да вземе такова решение, камо ли за дете. Татяна погледна часовника си и разбра, че трябва да се обади на майката на Лиля и да я предупреди, че момичето ще нощува у тях, инак Маргарита ще започне да се тревожи и ще вдигне на Стасов поредния скандал. Извади от портмонето си картата за телефон и се огледа за автомат. Маргарита не вдигна, сигурно още не се беше прибрала. Нищо чудно, че Лиля иска да си вземе животинче — майка й се прибира късно, а на единайсет години човек се чувства толкова самотен вечер в пустия апартамент… Добре, сега Татяна ще заведе Лиля вкъщи и ще търси Маргарита вече оттам.

Вкъщи ги очакваше голяма компания. Освен мъжа й и племенницата й, там бяха Миша Доценко и Серьожа Зарубин. „Съветници — колкото щеш — помисли си Татяна. — Само че дали ще има полза от съветите им?“

— Танюша, вече имаме един проблем по-малко — радостно заяви Стасов още щом двете с Лиля прекрачиха прага. — Можеш вече да не се страхуваш от твоя откачен насилник.

— От Горшков ли? — ахна Татяна. — Да не би да са го заловили? Ау, браво на вас, невероятни сте!

— Не, не, Татяна Григоревна — намеси се Миша, — не сме го заловили, но изяснихме, че със сигурност не е той. И пръстовите отпечатъци не са негови, и почеркът. Но се появи един допълнителен проблем.

Татяна отново изпита страх. Господи, какво друго сега?

— Е, какво има? — попита на глас и недоволно си каза, че този глас предателски трепна. — Лиля, иди да си поиграеш с Гришенка, имаме си разговори между възрастни.

За нея не остана скрито, че Доценко, кой знае защо, се спогледа с Ирочка. Татяна леко си пое дъх. Изглежда, напразно се страхува, сега няма да й съобщят нищо лошо. Тези двамата явно проявяват взаимен интерес и сега избират удобна форма, за да й съобщят, че са решили да поживеят заедно или да заминат някъде за седмица, или нещо друго такова, лирично-романтично. Страхът я поотпусна и Татяна изведнъж почувства, че е ужасно гладна. Без да обръща внимание на проточилата се пауза, тя бързо отиде в кухнята.

— Таня, преоблечи се! — чу се уплашеният вик на Ирочка. — Къде в кухнята с хубавия костюм?

Татяна само махна с ръка и вече се бе приготвила да вдигне капака на тенджерата на котлона, когато Ирочка отчаяно я замоли:

— Поне си сложи престилката. И моля ти се, седни на масата, аз ще ти сервирам всичко.

— Е, та какъв проблем имате значи? — попита Татяна почти весело.

— Разбирате ли, Татяна Григоревна, фигурките, които са били намерени близо до труповете… Бош… Ирина Павловна си спомни… Гледахме в албума…

Думите стигаха до нея като през памук. Горшков? Какъв ти Горшков, по дяволите! Защо Горшков? Какво общо има тук Горшков? Идиотка, глупачка без мозък, колко време беше загубено нахалост. И защо тя не се сети веднага? Та то е очевидно…

Да, този тип явно е по-страшен от сексуалния психопат Александър Петрович Горшков. Горшков е жесток и безумен, но е глупав. А този е ярка, талантлива личност. С него няма да е лесно да се справят. Но кой би могъл да помисли, та нали минаха четири години, болката му би трябвало да е утихнала вече. Но не, не е утихнала. Той се е притаил и е изчаквал кога ще може да нанесе удара си. Изчакал е Татяна да се омъжи, да се премести в Москва, да си купи нов апартамент, да роди дете. Направил е всичко точно според класиката, по Пушкиновия „Изстрел“. Той винаги е обичал прозата на Пушкин.

И картините на Бош.

Третата жертва

Колкото повече се отдалечава лятото и приближава зимата, толкова по-къси стават дните и толкова по-често вечер ме наляга тъга. Такава тъга, че не мога да дишам. Никога не бях предполагал, че не умея да понасям самотата. Изобщо никога не бях мислил, че ще живея така…

От самото начало всичко се подреждаше на пръв поглед нормално. Училището, казармата, после милиционерската школа, работата, която ми харесваше и която вършех доста успешно. Любимото момиче се превърна в любима съпруга, роди ми дете. Всичко вървеше като по ноти и аз твърдо знаех, че ако не направя непоправими глупости, ще стигна до подполковник или дори до полковник. А после… Дъската ли ми се разхлопа, какво стана? Поддадох се на всеобщата треска за забогатяване, а и жена ми постоянно ме окуражаваше, убеждаваше ме да зарежа милиционерската служба и да се захвана със собствен бизнес. Наоколо се виждаха безброй примери за небивали успехи на попрището на бизнеса и на този фон мизерната милиционерска заплата изглеждаше все по-нелепа.

— Я виж, твоят съученик отвори магазин преди две години и сега вече може да изпрати сина си да учи в Англия. Не искаш ли и нашият син да получи добро образование?…

— Я виж, съседът разкри туристическа фирма, а жена му тия дни ми каза, че си купили вила в Испания…

— Я виж, една моя състудентка…

— Я виж, колегата ти…

— Я виж…

— Я виж…

Аз виждах и това, което виждах, беше впечатляващо. Поголовно всички въртяха собствен бизнес и изглеждаше, сякаш само идиот може да изтърве такава проста и бърза възможност да живее красиво, по западни стандарти. Да кара джип, да си купи нов просторен апартамент и къща извън града, да осигури образованието на децата си. Не се колебах дълго.

Но много бързо се разбра, че освен желанието да живееш красиво, за успешния бизнес е нужно и още нещо. Честно да си призная, аз така и не успях да разбера какво именно, когато се озовах в тежка ситуация. Създадох фирма, взех кредит, като ипотекирах апартамента, понеже бях напълно сигурен, че бързо ще се справя с купуването и продаването на стоката, ще върна кредита и дори ще спечеля добри пари. И защо бях толкова сигурен, че ще успея? Сигурно защото виждах: всички успяват, а аз с какво съм по-лош? Лошото обаче беше там, че зле познавах статистиката и не разбирах очевидни неща. Бях виждал само преуспелите, а онези, които не бяха успели, не бих могъл да видя, затова смятах, че такива няма. Обаче ги имаше и името им бе легион. Сега и самият аз съм в този легион.

Накратко, не успях да върна кредита, наложи се да продам апартамента, защото кредиторите се оказаха рядко строги, непреклонни и безмилостни. Останах без покрив над главата, лепна ми се клеймото на неудачник и жена ми ме напусна, като взе и сина ни, за да отиде при по-перспективен бизнесмен, който обещал да изпрати момчето да учи в чужбина.

Аз пък се уредих охранител в един краймосковски оздравителен лагер, който работи само лете и през зимната ваканция, а през останалото време стои празен и консервиран. Но пак трябва да се охранява. Тази служба ми намериха хора, които също бяха загазили, но малко по-рано, и вече добре знаеха как се решава проблемът с липсата на жилище. Дори не бях подозирал колко охранители на „обекти“ в Москва вършат тази работа само защото няма къде да живеят, а няма къде да живеят изключително поради страстното си желание да направят бързи пари. Ето къде били тези, които аз не бях виждал. Впрочем казаха ми, че местата, където се криели „невидимите“, били много повече. Някои от тях наистина се криели от кредиторите, а други, които като мен са си платили и не били подложени на никакви преследвания, просто били принудени да живеят като „невидими“.

Та ето как аз, човек с висше образование, съвсем доскоро щастлив съпруг и баща, служител в щаба на едно от московските управления на вътрешните работи, се превърнах почти в бездомник. Не исках да се примиря с това и се надявах, че непременно отново ще си стъпя на краката, трябва ми само мъничко късмет, съвсем мъничко. Понеже се страхувах да не повторя направените веднъж грешки, не действах припряно и не се хвърлях в авантюри, но продължавах да се надявам, като между другото охранявах детския лагер. Само дето тъгата вечер ставаше все по-нетърпима…

Сигурно именно заради тази тъга започнах да прибирам истински бездомници, които се нуждаеха от място за пренощуване. Разбира се, аз не ги виках специално и не лепях из околните села обяви „Давам под наем“, те си идваха сами и аз не ги гонех. Предоставях им котлона си, за да могат да приготвят жалката си вечеря, давах им чаши и чинии. Понякога палех банята и ги водех да се изкъпят. Те разнообразяваха мрачната ми самота с несвързаното си бърборене, в което имаше повече лъжи, отколкото букви в произнасяните думи. Надуваха ми главата с разкази за някогашните си успехи и несправедливо напусналата ги световна слава, всички били някога артисти (художници, писатели) или големи началници, или известни в цялата страна крадци, или нещо подобно; ако сред тях имаше жени, те непременно били в миналото първи красавици, в нозете им лазели с молби за любов най-известните пак артисти (писатели, художници) и големи началници. Не вярвах на тези приказки, но те ме забавляваха и разсейваха, макар и за кратко, тъгата, която гризеше душата ми. А най-важното беше, че като гледах тези изпаднали, пропили се, никому ненужни хора, аз разбирах, че се различавам от тях. Все още се различавам. И докато тази разлика се усеща, не всичко е свършено с мен, има надежда. Имах нужда да ги виждам постоянно, да чувствам, че не съм като тях. Това ми даваше сили.

От сутринта ръмеше студен дъжд и настойчиво ми напомняше, че с топлината и слънцето отдавна е свършено и ме очаква дълга тъмна зима, безрадостна и самотна. Но един малък лъч надежда просветна и аз с нетърпение очаквах вечерта. В осем часа трябваше да дойде този човек, във всеки случай, беше ми обещал. И аз се надявах, че няма да ме излъже. Той се появи миналата вечер — изгубил се, докато търсел съседното село, и потропа на вратата на моята къщурка. И сам не забелязах как се разприказвахме, впрочем сега не е трудно да ми направят този фокус — веднага влизам в разговор, спасявам се от самотата. Поканих го да влезе да се стопли и да пийне чай, той на драго сърце се съгласи. От дума на дума само за един час аз му разказах горестната си одисея с несъстоялото се мое благосъстояние. Той искрено се учудваше, каза, че човек с моите данни не бива да работи като пазач, че това е смешно и унизително. Сякаш аз самият не го знам! Новият ми познат обеща да поразпита свои приятели предприемачи, на които им трябват служители в охраната или службата за безопасност и които няма да се притеснят от факта, че не съм регистриран никъде, както и че катастрофално съм се провалил при организирането на собствен бизнес.

— Боже, та вие сте млад, имате висше образование и опит от работата в милицията, а сте се погребали жив в тая дупка! Как може да се отнасяте така със себе си! — не спираше да повтаря той.

Какво можех да му отговоря? Че нямам дори приличен костюм, с който да се явя на интервю пред работодател? Че парите, които ми плащат като пазач, едва стигат колкото да не умра от глад и съм се вкопчил в предоставеното ми безплатно жилище във вид на зле отоплявана къщурка с външна тоалетна? Все пак това е по-добре, отколкото да нощувам по мазета или на гарата. Разбирах, че му изглеждам смешен, защото съм се предал без бой, без да се опитам да преодолея ситуацията, без да се обърна към приятели и познати, за да намеря свястна работа. Вероятно наистина бях смешен, но когато жена ми ме напусна в най-тежкия за мен момент, аз приех това като вероломен удар и изпаднах в такава депресия, че вече не можех да направя нищо смислено. Освен това всичките ми познати бяха бивши колеги, а аз не можех да надвия себе си и да ги помоля за помощ, защото те бяха останали на държавна служба, а аз бях избягал позорно, за да стана печалбар, и се оказах далеч не победител в тези си амбиции. Срамувах се. И отчасти започнах да разбирам защо човек толкова рядко можеше да види онези „невидимите“.

Струва ми се, че снощният ми гост разбра това и без моите обяснения.

— Гледали ли сте филма „Адвокат на дявола“? — попита той, както ми се стори, без никаква връзка.

— Не съм — отговорих почти ядосано.

Така де, какъв адвокат на дявола може да има в тоя затънтен край? Да не би да пазя кино? Мъничкият черно-бял телевизор, който си бях оставил, след като продадох вилата (вилата естествено също отиде за погасяване на същия онзи дълг, върху който се бяха натрупали значителни лихви) — това ми беше всичката техника.

— Знаете ли, там има един забележителен епизод. Единият от главните герои, дяволът, казва на другия — преуспяващ адвокат, който до този момент не е изгубил нито едно дело и е амбициран на всяка цена да спечели поредния процес — дори като пожертва близки хора, — само и само да запази репутацията си на човек, който винаги печели: „Може би ти е време да изгубиш? Най-големият грях е тщеславието“.

Ако все още можех да се изчервявам, сигурно щях да стана пурпурен. Този изгубил се пътник се оказа дяволски проницателен.

— След тази година и половина, която прекарах тук, аз забравих що е тщеславие — измънках, впрочем доста неуверено.

— Надявам се — позасмя се гостенинът. — Тщеславието е суета. Вие дори не забелязвате как, поставяйки се на негово разположение, постепенно преминавате границата и изпадате в друг грях — високомерието. И по този начин затъвате ли, затъвате в миналото, пускате корени в него и вече не можете да вървите напред.

Това беше прекалено сложно за мен — изобщо не разбрах какво иска да каже, затова не отговорих, премълчах си. Но гостенинът ми не беше глупав, правилно прецени мълчанието ми и след кратка пауза продължи:

— Като стоите тук и не искате да признавате пред никого своите несполуки, вие наистина не се излагате пред познатите си. Те не знаят къде сте и какво става с вас, смятат, че всичко с вас е наред и вие отдавна се печете на слънчице край собствения си басейн някъде в Кипър. Тези хора са от вашия минал живот, днес те не означават нищо за вас, не ви пречат и не ви помагат, вие не общувате с тях, но се вълнувате какво ще си помислят за вас. Ето това наричам аз затъване в миналото. Вие можете да оставите всичко, както си е, но помислете: ами ако утре умрете? Ето тук, в тази смрадлива студена къщурка. Или някой минаващ бандит ви застреля просто защото е в лошо настроение. И вие ще лежите тук няколко седмици, докато ви намерят. Кой ще ви погребе? Много ли ще бъдат желаещите да ви търсят гробно място, да плащат за погребението ви? Добре ще е да се намерят такива благодетели, но в противен случай ще трябва да станете поредното учебно пособие за студентите по медицина. Ще ви консервират, ще ви изсушат и всеки ден ще тревожат останките ви, за да показват къде се намират черният дроб, бъбреците, далакът, къде минават вените и артериите. Върху тялото ви ще се учат да правят аутопсии. Вероятно вие — като бивш милиционер — добре знаете колко естетична е тази процедура. Хем перспективата, която ви обрисувах, е повече от реална, ако не забравите за високомерието си. Никога не е срамно да приемеш помощ.

— Да приемеш помощ не е срамно — съгласих се аз, — но аз не мога да моля за нея. Разбирате ли?

— Много добре разбирам — кимна той. — И затова стоите тук, посипвате си главата с пепел и се опивате от собственото си нещастие. Кой знае защо, аз винаги съм смятал, че в милицията работят хора, квалифицирани обикновено като „човек на действието“. А вие не сте такъв. Вие сте готов да прекарате по този начин остатъка от живота си, само и само да не признаете провала си и никого да не помолите за помощ. За вас това е унизително. Смайваща чувствителност!

Почти се обидих, тонът му ми се стори оскърбителен, но разбирах, че е прав. Прав е от първата до последната дума. Ако трябва да се обиждам на някого, този някой съм самият аз.

Гостенинът прекара в моята къщурка почти два часа и си тръгна, като обеща да се върне днес. И ето, сега седя и го чакам.

Разбира се, не може да се каже, че му повярвах напълно и безрезервно. Твърде често са ме лъгали в живота, за да повярвам на първия срещнат. Но, от друга страна, разбирах, че този човек няма интерес да ме лъже, нали не ми искаше пари, не искаше и да влагам пари в някаква съмнителна афера. Той просто обеща да опита да ми помогне, ако може. Ами ако се окаже, че може? Пропъждах тази мисъл, прекалено много надежди будеше тя у мен, мозъкът ми мигновено се включваше и веднага започваше да ми рисува сияйните картини на моето възраждане. Ето, събирам си багажа и си тръгвам оттук (а още по-добре — заминавам с колата, която са изпратили за мен), ето, живея в скромно общежитие или в стая под наем и всеки ден ходя на работа — не в девет, а в осем или дори в седем сутринта, цял ден се трудя усърдно, измислям нещо ново и полезно, проучвам ситуацията, работя с кандидати, така че нито една съмнителна личност да не прекрачи прага на офиса и да не получи достъп до документите (изобщо не се съмнявах, че ще се трудя в частния бизнес на ниво охрана и безопасност, нали именно за това говореше моят гостенин). Чета специализирана литература, намирам интересни идеи, предлагам ги на ръководството на фирмата и бляскаво ги реализирам. И постепенно ръководството на фирмата започва да ме цени, увеличава ми заплатата, благодарение на моите високопрофесионални действия успявам да предотвратя големи щети, после още веднъж, ставам незаменим, репутацията ми укрепва и след известно време към нашата (боже мой, в мечтите ми тя вече стана НАША) фирма започват да се обръщат други бизнесмени с молба да организирам службите за безопасност в техните фирми. Ръководителят на моята не иска да ме пусне завинаги, но ми разрешава да поработя месец-два за неговите колеги по бизнес, за да им окажа колегиална помощ. Превръщам се в нещо като „спасителна служба“, от която хората се нуждаят, когато трябва нещата да се организират умно и да се подберат и обучат нужни те за това кадри. И напълно логично от такова развитие на събитията произтичаше, че след три-четири години аз преставам да бъда наемна работна сила и откривам собствена фирма, нещо като школа, подготвяща служители за служби по охрана и безопасност на бизнеса, а същевременно оказваща практическа помощ на хора, които се нуждаят от тях. Обогатен с горчивия опит от граничещия с престъпление риск от бързото забогатяване, аз жадувах за постепенно, бавно, но неотклонно издигане в живота. В мечтите ми не се мяркаше дори незначителен призрак на огромна собствена къща в близкото Подмосковие, в която ще вляза не по-късно от следващото лято, не се стремях да се разкарвам с джип и да пръскам пари по казина. Бях готов да започна всичко отначало и да се трудя дълги години, за да стъпя стабилно на краката си. И разбира се, мечтаех за семейство. Не за ново, а за онова, разрушеното. Самозабравил се, вече виждах как ще отида при бившата си и ще й предложа онова, което така и не е могъл да даде на нея и на сина ни нейният нов избраник. И то се знае, тя ще се съгласи да се върне при мен.

Но умът ми стигаше навреме да се сепна и да си кажа, че още нищо не е решено, че моят нов познат само ми обеща да опита да ми намери работа, нищо повече. Първо, той може да е забравил за мен и за обещанието си само три минути след като си тръгна от къщурката ми. Второ, неговите познати може изобщо да не се нуждаят от услугите ми. Трето, те може да откажат да ме вземат на работа след интервюто, защото нещо не съм им харесал — с възрастта си, с професионалната си подготовка, с липсата ма постоянен адрес, със съмнителната си биография или просто външно. И четвърто, дори да поискат да ме вземат някъде, това може да се окаже неподходящо за мен, защото би било свързано с престъпност, а аз вече за нищо на света не бих рискувал.

Грубо пресичах полета на фантазията си и се стараех да се върна на грешната земя, но само след половин час започвах всичко отначало. Това беше по-силно от мен. Очаквах снощния си познат и продължавах да се надявам.