Седмата жертва

Каменская

Май пак удариха на камък. Да се скъсаш от яд. Хем всичко се подреждаше толкова добре, както се казва, по ноти: Шувалов имаше и мотив, и то не измислен, не преувеличен, а напълно разбираем, и най-важното — самият той бе направил нещо като „заявление за намерения“ още преди четири години. Освен това се държи подозрително, вечер се шляе из някакви места, дето са абсолютно неподходящи за учен и като цяло приличен човек. И на посещението на мнимия участъков реагира точно както реагират хора с нечиста съвест. И пистолета се втурна да крие. А освен това, наистина има пистолет!

И все пак излизаше, че не той е убил тримата. Във всеки случай те бяха застреляни не с чешката „Збройовка“, която господин Шувалов възнамеряваше да зарови в гората. Какво се получава в такъв случай? Той е оставял на местопрестъпленията чужди пръстови отпечатъци и бележки, написани от чужда ръка, убивал е жертвите си със съвършено друго оръжие, а збройовката… какво пък, това е просто „Збройовка“ — малко спретнато пистолетче чешко производство, което стреля практически безшумно. Кой е казал, че Шувалов може да има само едно огнестрелно оръжие? Като нищо може да са били и две, и четири, и десет. Вече е скрил някъде пистолета калибър 7,65, може би не днес, а вчера или завчера. Тогава спокойно може да се предположи, че убиецът е Шувалов.

Настя почти физически усещаше как съзнанието й се раздвоява и тече сякаш по успоредни русла. Едната част на мозъка й разсъждаваше как да се докаже вината на Шувалов, какво още трябва да се провери, какво да се изясни, каква информация да се получи, за да бъде разобличен този хитър убиец с превъзходно самообладание и добра реакция. Може да опитат да намерят керамичните рибки: щом той оставя край труповете еднакви фигурки, значи има известен запас от тях. Къде е той? Да можеха да ги намерят, щеше да им олекне. Макар че може да е имал само три от тези фигурки и да е използвал всичките. Но виж, ако се намери поне още една? Ами ако успеят да открият друг пистолет и калибърът му е 7,65? Ами ако сред обкръжението на Шувалов се намери човек, чиито пръстови отпечатъци съвпаднат със снетите от фигурките? Или човек със същия почерк… Абе поне нещичко, макар и дребно…

Другата част от мозъка й пък се опитваше да разбере кой друг може да бъде убиецът Шегаджията, защото вече беше очевидно, че не е Шувалов. Но ако не е Шувалов, кой е тогава?

— Ало, гаражът — изведе я от размислите гласът на мъжа й. — Спиш или си мечтаеш за нещо?

— Спя — тихичко промърмори Настя. — И да не си посмял да ме будиш.

— Тогава се махни от компютъра, остави ме да поработя. За сън впрочем човечеството е измислило диваните.

Тя неохотно стана иззад бюрото и се тръшна във фотьойла. Чистяков се настани удобно пред компютъра, извади от чантата си очила и кутия с дискети. „Сигурно именно това е щастието — лениво си помисли Настя, като гледаше Алексей, — да седиш вкъщи на любимия си фотьойл и да гледаш любимия си съпруг, който се занимава с любимата си работа. После да вечеряш в тясната, но не по-малко любима кухня, да легнеш да спиш на любимото меко диванче, сутринта да изпиеш чаша… не, две чаши от любимото си кафе и да тръгнеш за тягостната си, изнурителна, мръсна, но все пак любима работа. В цялата тази идилична картина има само едно «но»: във всеки един момент — и преди година, и преди месец, и миналата седмица, и вчера, и днес — из града бродят някакви хора, които вече са убили и ще убиват други хора дотогава, докато аз не разбера кои са те и къде да ги търся. Има други престъпници и върху същите въпроси си блъскат главата други детективи, но има и такива, чиито жертви лежат на моята съвест. Днес не можах да измисля как да ги търся и утре ще умрат абсолютно невинни хора. Разбира се, далеч не всяка жертва на убийство е небесен ангел с крилца, който през целия си живот и на мравката път е сторвал. Всъщност моят личен опит, а той наброява вече над десет години, показва, че около осемдесет процента от всички убити са все хора, за които човек смело може да каже: търсили са си го. Сблъсъци между криминално проявени, сбивания, пиянски скандали и така нататък. Но каквито и да са, те са жертви, каквото и да са направили, никой няма право да им отнема живота. Дори държавата няма това право. Затова, когато се опитвам да намеря престъпник и не успявам, а през това време той убива някого, аз се чувствам виновна. И именно това чувство за вина трови живота ми и разваля удоволствието от малките неща. Боже, къде се отнесох? Поток на съзнанието… Започнах от Шувалов, а свърших със заупокойни молитви“.

— Льош, ще вечеряме ли? — предпазливо попита тя.

— Най-вероятно — отговори Чистяков, без да откъсва поглед от монитора.

— А кога?

— Когато кажеш. Ако искаш сега, ще трябва да сготвиш ти. Ако можеш да потърпиш — добре, ще си свърша работата и ще приготвя вечеря.

— Льош, не мога да чакам — стеснително призна Настя. — Когато не мога да си реша задачката, ме напада страшен глад, нали знаеш. Не може ли да постигнем консенсус, както е модерно да се казва днес?

— Не може. На нашия консенсус му пораснаха крачета и той тръгна да се разхожда надалече, през девет земи в десета. Ася, трябва да завърша доклада си и утре да го занеса в института. Така че хайде сготви ти, а?

— Добре. — Тя неохотно стана от фотьойла, разкопча маншетите на карираната си риза и започна бавно да ги навива. — Но ти се подлагаш на голям риск, професоре. Няма да можеш да изядеш това, което ще сготвя.

— Нищо, все някак ще се справя — промърмори той, докато чертаеше таблица на компютъра. — И по-лошо съм ял, но ето че още съм жив.

Нямаше как, Настя не успя да се подмаже на мъжа си и се затътри към кухнята. Какво ли да сготви, така че да се справи що-годе? За омлета май би могла да гарантира, но да храниш мъжа си с омлет на вечеря е върхът на неприличието. Във фризера има месо, но с месо определено не би се захванала: за тази работа са нужни навик и талант, а тя няма нито едното, нито другото. Вярно, някъде из къщи има готварски книги, би могла да прочете нещичко за месните ястия — в края на краищата, едва ли е нещо кой знае какво.

Тя се върна на пръсти в стаята и заоглежда рафтовете с книги. Готварските книги, цели две, бяха тук, тя помни това със сигурност. А сега на тяхното място зее изразителна дупка. Пфу, ама нали даде и двете книги на Дашенка, на съпругата на брат си, още миналата година. Остава последната надежда — готварската книга, която донесе навремето от Рим. Донесе я впрочем като подарък за Чистяков, а ето че сега е принудена самата тя да я използва. Вярно, книгата е на италиански, но вероятно това няма да се отрази на правилността на рецептите. Като погледна крадешком своя вглъбен в работата си съпруг, Настя грабна дебелия том и се шмугна в кухнята.

Провървя й почти веднага. Докато търсеше раздела за месните ястия, тя се натъкна на възхитително по простотата на приготвянето си ястие, наречено „Яйца по неаполитански“. Трябваха й само ориз, яйца, масло и чесън. Но най-важното беше, че ако се съдеше по рецептата, това ястие й гарантираше успех. Би могло да го сготви и бебе. На едното котлонче слагаме тенджерка с яйцата, те трябва да са твърдо сварени. На второто — втора тенджерка, в която сваряваме ориза в голямо количество вода, като за гарнитура. И това засега е всичко, може да си направим почивка, да изпушим една цигарка и още малко да помислим.

Трябва внимателно да се обискират ателието на Шувалов и гаражът му. Може би вторият пистолет си кротува там, докато детективите си блъскат главата. Пак там се намират и керамичните рибки. Или поне кутията, в която са били.

Разбира се, Шувалов не е човекът, когото търсят. Щом е достатъчно хитър и предвидлив да използва чужд почерк, чужди пръсти и чужд пистолет, той никога не би се издал толкова глупаво.

И после, изглежда, Виктор Петрович има дама на сърцето. Това още не е сигурно, но се чу нещо подобно. Трябва спешно да бъде открита, не е изключено нещата да се окажат много по-прости, отколкото изглеждат. И пръстчетата, и почеркът, и пистолетът да се намира в нейния шкаф.

Определено не е Шувалов. Дори първичната проверка на местонахождението му по време на телевизионния мост показа, че той изобщо не е бил в Москва. Ходил е в Петербург, за да посети гробищата по случай четвъртата годишнина от смъртта на близките си.

Не, той е достатъчно хитър, за да си осигури и фалшиво алиби. Неслучайно цялата тази история започна именно в деня на годишнината. Не току-така…

Телефонът иззвъня стряскащо като снаряд точно над ухото на Настя. Тя трепна и си изпусна цигарата.

— Е, естествено някои хора си почиват вкъщи, наслаждават се на вкусна вечеря — чу се ехидният глас на Селуянов, — а други се трепят като татко Карло, гонят убийци из Москва.

— Няма вечеря — тъжно констатира Настя, — седя си гладна и изтезавам пресъхналия си мозък с глупави мисли. Казвай каквото си научил.

— Нищо не съм научил — въздъхна Коля. — Командирът ми нареди да ти звънна и да ти докладвам за Шувалов. Корав е като крепостна стена. Намерил бил оръжието, смятал бил да го присвои, съдете ме, граждани, за това дребно нарушение. И е непоклатим. Олшански го задържа, утре сутрин започваме да обискираме леговищата на нашето приятелче. Ася, знаеш ли защо се обаждам…

— Ами нали да докладваш — учуди се Настя. — Ти ми каза така, че Коротков ти наредил. Или ми се е счуло?

— Ех, че си и ти! Ася, порови се в твоя компютър за тая „Збройовка“, нещо ме гложди отвътре. Отговорът от куршумотеката и гилзотеката ще се забави, претоварени са с работа, опашката е огромна. А аз все си мисля, че тази играчка се е появявала някъде из нашите канали.

— Добре, ще го направя, само че по-късно, сега компютърът е зает, Чистяков го е окупирал. Коля, защо ти е неспокойно? Да не би да знаеш нещо и да си мълчиш?

— Всичко, което знам, е в твоя компютър. Но за разлика от мен, той пази това „всичко“ в паметта си и го вади, когато е нужно, а в моята глава е пълна каша. Знаеш ли, върти ми се из главата някаква муха, бръмчи, а не мога да я хвана. Затова съм неспокоен. С една дума, провери, а? И после веднага ми се обади.

— Ще бъде късно — предупреди го тя.

— Няма страшно.

— Много късно. Льошка има още много работа и докато не завърши доклада си, няма да ме пусне до техниката.

— Въпреки това ми се обади.

Оризът и яйцата май бяха готови. Настя постави тенджерката с яйцата в мивката под студената вода и се зае с ориза. В гевгира — да се изплакне, водата да се отцеди. Да се приготви голяма тавичка. Нещо прекалено лесно се получава, трябва да надникне в готварската книга, може да е изпуснала нещо? Настя отвори италианския текст и още веднъж внимателно го прочете. Не, така си е, нищо не е пропуснала. Значи вземаме тавичката, изсипваме в нея ориза, добавяме маслото и чесъна. Да, между другото, трябваше да почисти чесъна. Интересно, колко скилидки? Настя помисли малко и реши, че чесънът е полезен за здравето и особено като профилактика срещу грип, така че колкото повече, толкова по-добре. Ще вземе например три скилидки. Не, четири. Добре де, пет. Да се почистят и счукат. Разбъркваш ориза с маслото и чесъна и го разпределяш и потупваш по тавичката, за да се получи изравнена повърхност. Обелваш яйцата, разрязваш ги на половинки и ги нареждаш по окръжността на тавичката с жълтъците нагоре. И запичаш във фурната за десетина минути.

„Ха, бива си я рецептичката — озадачено мислеше Настя, пъхайки тавичката във фурната. — И какво може да се получи от тази леснотия?“

— Професоре — извика тя от кухнята, — след десет минути вечерята ще бъде готова.

— Не вярвам — долетя от стаята гласът на Алексей.

След десет минути тя изключи фурната и извади тавичката. Мирише вкусно. И изглежда доста симпатично. Но пак не е ясно. Не може да бъде хем да е вкусно, хем да е лесно. Има нещо тука. Нали се случва да мирише приятно, а като го вкусиш — пълна гадост. Интересно, как ли се сервира това? Отделно в чинията ориза, заглаждане и по окръжността му — яйцата? Или всичко накуп? Тя отново надникна в книгата, но не откри указания по този въпрос. Добре, ще го направим, както ни подсказва въображението.

— Льош, хайде идвай де, изстива!

Естествено Настя не се стърпя и опита ориза. Хареса й. Но тя по принцип не е капризна по отношение на яденето, понякога дори не забелязва вкуса на това, което яде. Виж, Льошка е нещо съвсем друго — той се отнася сериозно към готвенето, а към вкусовите характеристики на ястията — взискателно. Според Настя дори излишно взискателно.

— Е, как е? — плахо попита тя, когато мъжът й седна на масата и започна да се храни. — Яде ли се?

— Дори много добре — доволно кимна Чистяков. — Две и половина години след сватбата откривам, че съм се оженил за лъжкиня. Приятна изненада.

— Какви ги приказваш? — уплаши се Настя. — За какво съм те излъгала?

— Ловко се преструваше, че не умееш да готвиш, за да стовариш това бреме върху мен. Но сега лъжата ти е разобличена и от днес нататък аз се самоотстранявам от кухнята. Ще стоиш до печката като всички нормални жени. Между другото, какъв е този шедьовър, с който ме гощаваш?

— Яйца по неаполитански. Льош, това беше чист експеримент, днес за пръв път в живота си прочетох тази рецепта. Е, виновна ли съм сега, че стана вкусно? Льош, аз наистина не умея да готвя, честна дума… — примоли се Настя.

— Нищо не знам — завъртя глава Алексей — и не искам да знам. Аз ще съм напълно доволен всяка вечер да похапвам неаполитански яйца — дори ако ти не умееш да готвиш нищо друго. Значи решаваме така. С неделните обеди с месо, от мен да мине, ще се нагърбя аз, а вечерята в делнични дни поемаш ти.

Ето това е то. Много хора се присмиват над крилатата фразичка на онзи известен политик, обаче тя си е много правилна, напълно е годна да я издигнеш до ранг на афоризъм. Настя искрено искаше да се представи колкото може по-добре, а се получи, както винаги. С други думи, само си изпати. Впрочем от всяка ситуация може да се измъкне някаква полза, ако проявиш мъничко съобразителност.

— Готово — бодро отговори тя. — Но в замяна аз ще поискам редица отстъпки.

Чистяков вдигна вежди и направи твърде изразителна гримаса.

— Например? Между другото, не забравяй — ние не търсим консенсус, той още не се е върнал от разходка.

— Например сега ще ме пуснеш да седна на компютъра точно за петнайсет минути. Трябва да проверя нещо за Коля Селуянов.

— Върви, щом е тъй, изнудвачка такава — разсмя се мъжът й. — Много ли те уплаших?

Настя седна зад бюрото, бързо намери своята директория и папката „Оръжие“ в нея. Търсенето на това, за което й бе говорил Селуянов, не отне много време. Да, неслучайно е бръмчала муха в главата на Коля, имало е защо. Когато събираха информация за първия от деветте убити наркомани, успяха да изяснят, че малко преди да загине, той е купил от някого пистолет марка „Ческа Збройовка“, но този пистолет е изчезнал някъде, никой не знаеше къде е, поне в дома на загиналия не го намериха. Така значи… Интересна история се получава с вас, господин Шувалов!

Тя бързо набра телефонния номер на Селуянов.

— Коля, ако смяташ, че си ми намерил убиеца, дълбоко се заблуждаваш — каза тя. — Аз ти го намерих.

Ирина

Денят от сутринта тръгна объркано и наопаки. Гришенка още през нощта започна да капризничи и Татяна, преди да тръгне на работа, помоли Ирочка непременно да заведе детето в поликлиниката. Ира се засуети: планът, който си бе съставила предната вечер, не предвиждаше поликлиника, защото още преди два дни за тази сутрин беше извикан майстор за поставяне на сателитна телевизионна антена, после трябваше да отиде на пазара за зеленчуци и прясна риба. От девет часа тя се опитваше да намери диспечера по телефона, за да отложи посещението на майстора за друг час, но когато най-сетне успя, беше почти десет и майсторът вече бе тръгнал. Гриша продължаваше да е все така кисел и Ира извика лекар вкъщи.

С телевизионния майстор също се отвориха цял куп проблеми — той трябваше да прекара антената през всички етажи над апартамента на Стасов, но на някои имаше метални врати, ограждащи апартаментите от асансьора, и нямаше кой да отвори една от тях: хората бяха на работа. Наложи се да чакат да се появи някой — или да си дойде за обяд, или деца да се върнат от училище, или домакиня или пенсионер да се приберат от пазар. Майсторът беше весел и приказлив човек, Ира го черпеше с чай и го развличаше със светски разговор, но същевременно страшно се притесняваше, защото времето минаваше, а тя още не беше ходила на пазар, да не говорим за готвенето на обяда и вечерята.

Детската лекарка, която дойде, изрази острото си недоволство, че са я накарали да се разкарва за дреболии, детето било абсолютно здраво, а в участъка й имало истински болни деца и вместо да се заеме с тях, тя била принудена да си губи времето за нервни мамички, които ги мързи сами да отидат до поликлиниката.

— Няма да ви дам болничен — строго каза лекарката. — Не разчитайте на това.

— Аз и не искам — сопна се Ирочка. — Аз не работя.

— А, естествено — върна й същия тон и въздъхна лекарката.

И с тази въздишка изрази всичко, което мисли за такива като Ира. Не работят, увиснали са на врата на мъжете си, главите им са заети само с дрешки и дрънкулки, достатъчно е детето да кихне — и вече викат най-добрите професори по медицина на консилиум, нямат капчица съвест.

Поведението на лекарката се видя на Ира обидно и тя се разстрои. Майсторът продължаваше да седи в кухнята, като периодично проверяваше горните етажи, Ира беснееше, но нищо не можеше да направи.

И точно тогава се обади Татяна и й стовари новината, че в седем часа у тях ще дойде журналист да вземе интервю. Това означаваше, че жилището трябва да бъде в идеално състояние. Господи, но откъде да намери време за всичко това!

— Просто не знам как да постъпя — съкрушено каза Ирочка на майстора. — Чака ме толкова работа, нямам време за нищо, а ние с вас седим тук и си бъбрим.

— Няма проблеми — весело отвърна майсторът, — аз ще си тръгвам, а вие довечера разпитайте съседите кой кога си е вкъщи или се разберете утре да не излизат, тогава се обадете във фирмата. Аз ще отбележа, че работата не е свършена, и ще дойда, когато ми кажете. Винаги така правим, вечно имаме проблеми с горните етажи. Вие сте пак добре, живеете нависоко, над вас има само пет етажа, но се случва да поставяме антени на обитатели на първия или втория етаж в осемнайсететажна кула, където на всеки етаж има врата. Там да видите какво става! Налагало се е да ходя по три-четири пъти.

Вариантът напълно задоволи Ира, но й беше много досадно, задето той не предложи това просто решение още в началото и тя напразно загуби толкова много време. Настани хленчещото момченце в количката и хукна към пазара. Отдавна беше минало обяд и на щанда, откъдето тя винаги купуваше прясна риба, не беше останало нищо интересно. Наложи се да променя в движение кулинарния си план, при това установи, че всички продукти, необходими за рибното ястие, вече са набавени, а за променената програма на обяда и вечерята трябва да се купят съвсем други неща, за които парите явно няма да стигнат. След неприятния инцидент на пазара за дрехи благоразумната Ирочка започна да носи със себе си пари точно колкото да й стигнат за набелязаното, та ако нещо се случи, да изгуби по-малко. Като мърмореше шепнешком за този лош ден, тя купи каквото можа и едва ли не на бегом се прибра. И добре че побърза: днес бе тъкмо такъв рядък ден, когато Стасов бе обещал да се прибере за обяд.

Разбира се, той вече си беше вкъщи и доста огорчено обикаляше из празната кухня. Ирочка виновно започна да обяснява, но забелязала, че Владислав няколко пъти погледна часовника си, млъкна и приготви нещо на бърза ръка.

Уф! Да направим равносметката: Гришенка е нахранен, сложен да спи, пералнята е пусната, обядът мина, антената не е поставена. Какво друго? Да разтреби апартамента и да приготви вечерята, като има предвид и журналиста, когото вероятно също ще трябва да поканят на масата. А колко време остава? За всичко това — два часа.

Ирина подготви някои неща за вечерята и се зае с разтребването, но и тук лошият късмет я преследваше. Отначало установи, че превъзходната течност „Мистър Мускуло“, с която тя бършеше огледалата и стъклата на библиотеката, се е свършила. Хем още сутринта, когато мислеше за пазаруването, Ира си знаеше, че трябва да купи, но после в бързината и ядовете забрави. Наложи се да използва стария начин със смачкан вестник, но това отне десет пъти повече време. После, докато оправяше банята, телефонът звънна и като се втурна към него, тя стъпи накриво и счупи високата стъклена чаша за четки за зъби, която в този момент беше извадила от кръглата й поставка. Понеже беше наясно с общата тенденция на деня, Ирина дори не се учуди, когато, събирайки парчетата, усети остра болка в ръката. Абе просто щеше да е странно, ако не беше се порязала. От звъна на стъклото, строшено върху теракотения под, се събуди Гришенка и първата му работа беше да се втурне да търси Ира „за водичка“. Щом видя порязания пръст и бликналата кръв, той се разрева от страх. Ирочка просто се вцепени: от една страна, ревналото хлапе, което трябваше да успокоява и забавлява; от друга — порязаният пръст, от който силно течеше кръв и който трябваше спешно да бинтова, ако не и направо да се шие в поликлиниката; от трета — незавършеното чистене, което просто задължително трябваше да се довърши, защото съвсем скоро щеше да дойде журналистът. Всичко това беше наложително. А й се искаше съвсем друго, искаше й се да зарови лице в нечие стабилно рамо и да си поплаче.

Но Ира Милованова успя да надвие това неправилно желание. Тя преглътна сълзите, проми порязаното с кислородна вода, щедро го заля с йод, бинтова го, навлече върху превързаната си ръка гумена ръкавица и продължи с чистенето. Когато приключи с банята, извади прахосмукачката, но и тук лошият ден не отстъпи от задачата, която си бе поставил още от сутринта. Две минути след като тя го включи, уредът замлъкна и в отговор на всички опити на Ирочка да го съживи упорито се правеше, че не разбира какво искат от него. С една дума, повреди се.

Отново й се доплака, но тя отново надви себе си и се втурна да звъни на съседа.

— Андрей Тимофеевич, миличък, спасете ме, само на вас се надявам — примоли се тя.

— Какво се е случило, миличка? — избоботи в слушалката басът на Котофеич.

— Прахосмукачката… Не знам какво й стана, както си работеше, се изключи и не иска да тръгне. А аз трябва бързо да почистя, всеки момент очаквам гости.

След три минути съседът пристигна със собствената си прахосмукачка в ръце.

— Както разбирам, няма време за поправяне, засега използвайте моята, а аз ще взема вашата и когато имам време, ще я погледна. Може сам да успея да я поправя.

— Задължена съм ви — горещо благодари Ирочка и веднага се захвана за работа.

— Какви гости очаквате? — поинтересува се съседът.

— Ами някакъв журналист трябва да дойде, ще взема интервю от Таня. В седем часа. А сега е вече без двайсет — извика тя, за да заглуши бученето на прахосмукачката.

— Нима Татяна Григоревна си е вкъщи? — учуди се той.

— Но къде е?

— Още е на работа, трябва да…

Оказа се, че не трябвало. В същия миг телефонът звънна и сложи край на илюзиите на Ирочка. Следователят Образцова била на следствен експеримент, който се проточил много по-дълго от очакваното, така че щяла да се освободи най-рано след час и да си бъде вкъщи едва след два часа.

— Извини ме пред журналиста — помоли тя Ирочка. — Ако иска, да почака, ако не — да дойде утре.

Ирочка затвори телефона и объркано погледна Андрей Тимофеевич.

— Ето на… Сега и това… Таня ще закъснее, ще трябва аз да се разправям с журналиста, а ако той реши да я чака, да го забавлявам поне два часа.

— А Владислав Николаевич скоро ли ще се прибере? — попита съседът.

— Не, днес е зает до късно.

Андрей Тимофеевич се намръщи, но Ирочка не забеляза неговата угриженост, защото съсредоточено търкаше някакво петънце на пода.

— Ира, вие знаете ли името на този журналист?

— Не, защо? За какво ви трябва името му?

— Трябва не на мен, а на вас. Татяна Григоревна не ви ли каза името му и от кой вестник е?

— Не ми каза.

— Можете ли да й се обадите и да я попитате?

— Не, тя не е на работното си място, навън е. Защо, защо трябва да я питам?

Беше принудена да вика, защото отново работеше с прахосмукачката. На Андрей Тимофеевич обаче този шум сякаш изобщо не му пречеше, във всеки случай той говореше почти без да напряга гласните си струни. Басът му наистина беше мощен.

— Скъпа моя — строго каза съседът, — просто съм смаян от лекомислието ви. Колко пъти съм ви повтарял, че в създалата се ситуация трябва да проявявате максимална предпазливост, а вие сте готова да пуснете в жилището първия срещнат, и то когато сте сама. Е, на какво прилича това? Някакъв непознат ще позвъни на вратата ви…

— Но нали е журналист — упорито възрази Ира. — Таня има уговорка с него. И специално ме предупреди. Значи не е непознат. Андрей Тимофеевич, мисля, че правите от мухата слон.

— А на вас не ви ли хрумва, че може Татяна Григоревна да има уговорка с един човек, а у вас да дойде не той, а убиецът? И изобщо, Ира, няма какво да обсъждаме. Довършете си чистенето, а аз ще остана с вас. Не мога да допусна да оставате насаме с непознат човек. Разбирате ли? Между другото, за какво ще бъде интервюто?

— Струва ми се, че за тези убийства…

— Какви убийства? Свързано ли е с онова телевизионно предаване, в което заплашиха Татяна Григоревна?

— Ами да.

Най-сетне чистенето приключи. Андрей Тимофеевич отнесе прахосмукачката си, а когато се върна, Ирочка вече се бе преоблякла и пудреше нослето си пред огледалото в антрето.

— А, чудесно — добродушно избоботи той, — успели сте с всичко. А се тревожехте.

Журналистът на име Георгий Меншов дойде точно в определеното време и беше доста огорчен, задето Татяна я няма и нямаше да се прибере скоро. Но щом срещна доброжелателната усмивка на Ирочка, се ободри.

— Разбирате ли, аз искам да направя материал за това как се чувства човек, когато над него надвисва някаква абстрактна заплаха. Видях с очите си онова предаване по телевизията, когато се заканиха на Татяна Григоревна и нейната колежка, и ми е интересно, първо, въплътила ли се е тази закана в някакви реални действия, и второ, как реагира на това Татяна Григоревна. И как реагират членовете на нейното семейство. Затова засега можем да започнем разговора с вас, ако нямате нищо против.

Ирочка нямаше абсолютно нищо против, защото за пръв път някой искаше да интервюира лично нея — обикновено журналистите се интересуваха само от Татяна като авторка на популярни романи. Някои наистина се опитваха да вземат интервю от Стасов, като му задаваха абсолютно идиотски въпроси за това как се чувства като съпруг на известна писателка, но Стасов, който не беше твърде деликатен, интелигентно грубиянстваше и бягаше от отговор. На Ирина обаче никой не обръщаше внимание, понеже вероятно я смятаха за домашна помощница.

— И тъй — подзе Меншов, като включи диктофона, — доколкото знам, вече са убити двама души…

— Трима — веднага го поправи Андрей Тимофеевич.

— Наистина ли трима? — учуди се журналистът. — На мен пък ми казаха, че са двама. Сигурно сведенията ми са остарели. Извинете, а вие какъв сте на Татяна Григоревна? Баща?

— Съсед съм, живея в съседния апартамент. Третото убийство е извършено съвсем наскоро.

Ира изненадано погледна Андрей Тимофеевич. Каква памет, а! Вярно, вкъщи обсъждаха с Таня всяко убийство, но в присъствието на съседа това бяха само мимолетни недомлъвки. Виж го ти, как запомнял всичко!

— И тъй, извършени са три убийства. Знаете ли кои са жертвите, защо и при какви обстоятелства са били убити?

— Татяна ще ви разкаже всичко, което сметне за нужно — уклончиво отговори Ирочка, която беше инструктирана много отдавна и веднъж завинаги. — Не мога да обсъждам с вас неща, свързани с материали от следствието.

— Един момент. — Меншов вдигна ръка. — Доколкото ми е известно, Татяна Григоревна Образцова не е следователят, който води това дело. Така че забраната не се отнася за нея и за нейните близки.

Ирочка обаче остана непреклонна. Въпреки своята общителност и лек характер, тя изобщо не беше бъбрива.

— И въпреки това… — отговори твърдо.

— Но нали Татяна Григоревна обсъжда тези въпроси с вас?

— Да, разбира се. И с мен, и със съпруга си.

— Ас вас? — обърна се журналистът към съседа.

— Отчасти — усмихна се той. — Но Ирина Павловна е права — без Татяна Григоревна ние не можем да говорим за тези неща.

— Кажете, не ви ли е страх? — рязко смени темата Меншов.

За миг Ирочка се смути.

— Мен ли? Ами не знам…

— За съжаление Ирина Павловна изобщо не се страхува — отново се намеси съседът. — Аз смятам, че това е неправилно и че тя се държи неправилно, и изобщо отношението й към цялата тази история е абсолютно неправилно. Доколкото съм разбрал от разказите на Татяна Григоревна, става дума за страшен човек, който не би се спрял пред нищо и е способен да причини вреда дори и на някого от членовете на семейството. Това изисква всички да спазват определено поведение и на първо място — Ирина Павловна, която по цял ден е сама с малко дете. Но Ирина Павловна проявява поразително безгрижие и никакви мои съвети и увещания не помагат.

— Кажете… — Меншов замлъкна и въпросително погледна Андрей Тимофеевич.

Той отгатна неизречения въпрос:

— Казвам се Андрей Тимофеевич.

— Да, благодаря. Кажете, Андрей Тимофеевич, ето, вие сте съсед, живеете наблизо… — Отново замълча, защото очевидно не знаеше точно на този етаж ли живее съседът или на друг. — На този етаж ли живеете?

— През една стена — потвърди съседът. — Вратите ни са една до друга.

— Тоест е напълно възможно да сте подложен на не по-малка опасност от съседите ви. Още повече че сте приятели и вие често идвате тук. Вас самия не ви ли е страх?

— Мен ли? — Съседът сякаш бе искрено изненадан. — Мен не, аз мога да се защитя. Ирина Павловна обаче не може, камо ли детето.

— Вие гледахте ли онова телевизионно предаване?

— Разбира се, нали в него участваше моята съседка, която познавам. Беше ми любопитно.

— И какво почувствахте, когато видяхте на екрана плаката със заканата?

Ира очакваше Андрей Тимофеевич да започне да обяснява как се е разтревожил за Татяна, колко неприятно се е развълнувал, но си спомни, че той не си беше вкъщи по време на телевизионния мост. Тя си спомняше това много добре, защото по време на предаването беше вкъщи сама, ужасно се уплаши и притесни, когато видя плаката, и веднага се втурна да звъни на съседа, за да сподели вълненията си. Никой не вдигна телефона, той не отвори и вратата. Защо тогава сега каза, че е гледал предаването? Тя си спомни също, че в деня на телевизионния мост съседът дойде у тях вечерта, както сам се изрази, да „окаже морална подкрепа“, но тогава сред бурното семейно обсъждане Ира не се сети, че по време на предаването той не си бе вкъщи. Излиза, че съседът беше излъгал? Защо?

Втората съпруга на убиеца

Втория път той взе предвид миналите си грешки и се ожени за аспирантка. Сега вече имаше гаранция, че жена му няма да се окаже неграмотна глупачка. Отчете си и друга грешка — за детето. Аспирантката беше младичка, само на двайсет и пет години, затова той реши да форсира събитията, за да успее да направи от жена си това, което трябва, преди да създава потомство.

Когато се женеха, на нея й оставаше да учи още година и половина, а дисертацията й едва беше започната. Той се зае лично и й помогна да завърши работата си в рекордни срокове. Не, Наташа, новата му избраница, никак не беше глупава — и сама щеше да се справи, той просто й помогна да завърши дисертацията си не за година и половина, а за няколко месеца. Имаше ясен план, който смяташе да следва неотклонно. На двайсет и шест години неговата втора съпруга трябваше да стане кандидат на науките, на трийсет — доктор, на трийсет и две — трийсет и три да получи професорско звание, а после би могла и да роди. За жена това не е късно и тогава, на около трийсет и шест, тя ще може активно да се заеме с професионалната си дейност и да продължи кариерата си.

Планът му изглеждаше съвършен и абсолютно изпълним. А най-важното — разумен. С първата съпруга не му провървя, но втората непременно трябва да стане достойна за високото звание член на семейство Данилевичи-Лисовски-Есен.

Планът, толкова разумен и съвършен, в началото се изпълняваше гладко и без проблеми. На двайсет и шест години Наташа стана кандидат на науките и на защитата един от опонентите напълно сериозно заяви, че претендентката е проявила необикновени способности и работата е почти на нивото на докторска дисертация. Активната дейност, насочена към получаването на следващата научна степен, бе започната веднага след защитата на кандидатската дисертация. Но докторската се отличава от нея твърде значително. За да станеш кандидат на науките, трябва да докажеш способността си да водиш самостоятелни и грамотни научни изследвания, от които да има поне малка полза. За да станеш доктор на науките обаче, трябва или да направиш откритие, или да изобретиш нещо принципно ново, или да основеш ново направление в науката. Това вече е друго ниво на мислене. И това ниво се удаваше на втората му съпруга с явни усилия.

Ситуацията се усложняваше и от обстоятелството, че Наташа учудващо лесно забременяваше. За такива жени казват, че им стига да сложиш до тях мъжки панталон, та след девет месеца да родят. Естествено планът не позволяваше да ражда преждевременно и процесът на създаването на докторската дисертация бе съпроводен със седем аборта. Наталия не роптаеше, тя боготвореше мъжа си, беше готова да направи всичко за него и априори смяташе за правилно всичко, което той казва или прави. И то се знае, беше готова да направи всичко, за да бъде достойна — както го изискваше той.

Нейният професионален ентусиазъм радваше мъжа й и близките перспективи замисленото да се изпълни сгряваха душата му. Но всяка следваща стъпка изискваше все повече и повече усилия. Наташа имаше проблеми с теоретичното мислене и трудно разбираше това, което се опитваше да й втълпи нейният учен съпруг. В края на краищата тя довърши дисертацията си буквално под негова диктовка и на защитата едва не се провали, защото не само не можа да отговори смислено на въпросите на членовете на научния съвет, но и невинаги разбираше тези въпроси. Положението спаси научният секретар, който на всеослушание заяви от място, че моли членовете на съвета да бъдат снизходителни към нея, защото тя, първо, е дошла на защитата с висока температура, а второ, много се вълнува. Всички присъстващи останаха напълно удовлетворени от това, защото самата работа, ако се съдеше по автореферата, беше блестяща. Наталия наистина беше с температура и не се чувстваше добре, защото буквално предишния ден бе направила поредния аборт и очевидно не съвсем сполучливо. Но това нямаше никакво отношение към процедурата на защита на дисертацията: тя наистина не разбираше голяма част от написаното в работата си.

Следващите три години бяха посветени на създаването на име на Наташа в научния свят. И тя, и съпругът й се трудеха над тази задача с всички сили, но от ден на ден ставаше все по-ясно: тя явно не става за това. Солидната кандидатска дисертация се бе оказала върхът на интелектуалните й възможности. И двамата не желаеха да се примирят с това и упорито напредваха към целта: монография, научни статии, доклади на важни конференции, ръководене на аспиранти. Статиите и докладите оставаха незабелязани, редакционно-издателският съвет отклони монографията като нуждаеща се от коренно преработване, а от четиримата аспиранти трима не завършиха работата си под нейно ръководство, бяха им определени други ръководители, защото всеки път се оказваше, че уважаемата Наталия Сергеевна не споделя научните възгледи на своя подопечен и моли да я освободят от научното ръководство. Всъщност тя просто не ги разбираше, а ако ги разбираше, не забелязваше извънредно груби грешки, които един научен ръководител е просто длъжен да забележи. При такива грешки работата гарантирано се проваляше на защитата и именно това се случи с нейния първи аспирант.

Съпругът й помагаше с каквото можеше, освен с едно: повече не написа и дума вместо съпругата си. Беше готов да обсъжда с нея научните проблеми от сутрин до вечер, да й обяснява каквото тя не разбира, да й търси най-дефицитната литература, да редактира ръкописите й, но в никакъв случай — да твори нещо вместо нея. Изобщо не беше настроен да се самозалъгва и да залъгва околните, беше му достатъчна историята с нейната докторска дисертация. Да, тогава той дописа дисертацията вместо Наталия, понеже искрено желаеше да й помогне, но после се сепна. Какво прави? Кого се опитва да измами? Баба му почина. Майка му загина отдавна. Баща му е жив, здрав и пълен със сили, но неговите възгледи за семейните традиции са съвсем либерални, произходът му е работнически. Днес той, внукът на Николай Венедиктович Есен, е последният потомък на рода Данилевичи и трябва да направи всичко възможно този род да бъде продължен достойно. Той е лично отговорен каква ще бъде жената, която ще му роди наследник, способен да продължи и да поддържа семейната традиция. Така че, заменяйки Наталия в научната работа, той просто се самозалъгва, защото други контролиращи вече не останаха.

Той беше принуден да признае със съжаление, че отново е сгрешил. Наташа, въпреки всички старания, никога не ще може да се издигне на онази висота, която би я направила достойна. Наистина оставаше последната надежда — детето. По възможност — син. Но и дъщеря той би могъл да възпита така, че да не се срамува пред дедите си. В края на краищата Наташа все пак е доктор на науките. Все е нещо…

Но и тук надеждите му не се оправдаха. Многобройните аборти, които бе принуждавал жена си да прави, като не й бе позволявал да роди, бяха свършили работата си. Тя забременяваше все така лесно, но с това всичко приключваше. Един след друг се редяха спонтанни аборти — ту през четвъртата, ту през шестата седмица. Лекарите разперваха ръце, поклащаха глави и казваха:

— Какво искате, маменце, толкова аборти… По матката ви здраво място не е останало.

За осиновяване на чуждо дете и дума не можеше да става. Той трябваше да бъде сигурен в чистотата на родословното дърво, а при осиновяване изобщо не се знаеше с какви вродени пороци ще се окаже детето. И в края на краищата, трябваше да се запази кръвта на Данилевичи-Лисовски.

Той изпадна в ярост. Защо стана така? Та нали планът беше съставен безупречно, той бе направил всичко възможно и невъзможно за изпълнението му. Бе избегнал всички предишни грешки при избора на спътница в живота и майка на наследника. Бе работил къртовски, градейки и своята, и Наташината кариера. Е, защо тогава? В какво се провини? Защо съдбата отново го наказва?

Яростта, която се трупаше в душата му, с все сила се стоварваше върху жена му. Без да пести обидите, той й обясняваше, че е интелектуално безплодна. С една дума, тъпанарка. Не може самостоятелно да си създаде име в науката. Не може дори дете да роди. Никаква полза от нея.

Той не разбираше и не желаеше да разбере, че Наташа се крепи със сетни сили. Отчаяните опити да бъде „на нивото“ на неговите високи изисквания, постоянният страх да не би да разочарова любимия си съпруг, безсънните нощи, прекарани над книгите и списанията, и мъчителното, разяждащо душата чувство за собственото й безсилие — всичко това я бе изтощило, бе погълнало всичките й душевни сили. А и тази лекарска присъда: няма да има деца. И присъдата на съпруга й: тя е безполезно създание, негодно за каквото и да било.

Наташа си отиде от живота доброволно, като остави съпруга си в състояние на дълбоко недоумение. Нима предложението му да се разведат й подейства така? Психопатка.