Седмата жертва

Каменская

Денят беше облачен и поради това тъмен и някак тъжно тих. Като да беше неработен — толкова малко хора се виждаха по улиците, разположени между Казанската гара и Елоховската черква. Трупът на мъж без документи бил намерен на малката уличка „Вторая Басманная“, на около пет метра от завоя към „Новорязанская“. Уличката според Настя беше просто великолепна от гледна точка на удобство за престъпници. В края й се намираше тролейбусно депо и неизлезлите по маршрут коли, вместо да спят кротко на територията на парка, незнайно защо се бяха наредили покрай тротоара, създавайки своеобразни барикади от двете страни на платното. Така хората, минаващи по „Новорязанская“, не можеха да видят почти нищо от случващото се на „Вторая Басманная“. А като се добави към това и фактът, че зданията по малката уличка бяха необитаеми, би било неоправдан оптимизъм да се надяват на свидетели. Ъгловата сграда номер 21 също беше необитаема и изобщо беше в ремонт, а зад нея се простираше великолепен двор, който по безлюдност можеше да се конкурира с пустинята Гоби. Там стояха два фургона, на единия от които се мъдреше смайващо грамотният предупредителен надпис „Стоповете обратно нямат“. Както личеше по някои видими признаци, пустинността на двора не бе останала незабелязана от хора, които до изнемога бяха търсили близка тоалетна.

Зарубин се бе облякъл явно неподходящо за студеното време и сега непрекъснато потреперваше и подскачаше, за да се стопли. На Настя, напротив, й беше топло и уютно в пухеното яке със закопчана високо на гърлото й яка и тя с нескрито съчувствие поглеждаше дребничкия Сергей, който напомняше клето врабче.

— И-искаш ли да т-ти покажа ф-фокус? — предложи той, тракайки със зъби от студ.

— Давай.

Зарубин събра повечко въздух в гърдите си и закрещя:

— Помооощ!

Настя уплашено го сграбчи за ръката.

— Ти какво, да не откачи? Ей сега ще се събере народ.

— Да видим — дълбокомислено заяви оперативният работник и се позасмя, изкривил премръзналите си устни.

Народ не се събра. След шест-седем секунди на ъгъла се появи мъж, насочил се към гарата по улица „Новорязанская“. Той хвърли разсеян поглед към уличката, изгледа Настя и Сергей и невъзмутимо си продължи по пътя.

— Оттук викаха, сигурна съм — чу се развълнуван момичешки глас от посоката, в която се бе отдалечил минувачът. — Откъм пресечката. Хайде по-бързо.

Зарубин дръпна Настя за ръката.

— Ела насам, побързай — прошепна той, придърпвайки я между два тролея.

Гласовете приближиха.

— Абе няма никой, сторило ти се е. Ето, виждаш ли, пусто е — говореше сега вече момчешки глас.

— Ама някой извика…

— Пошегували са се. Какво, не разбираш ли? Наблизо са трите гари, шляят се разни гамени, алкохолици, бездомници. Напили са се и крещят. Хайде да вървим.

Отдалечи се и младата двойка. Никой друг не дойде. Зарубин излезе на тротоара и многозначително вдигна пръст.

— Разбра ли, Настася Павловна? И тук винаги е така. Може да се скриеш и в двора, и между тролеите, ако някой те гони. А може и изобщо да не се криеш, а спокойно да излезеш на „Новорязанская“ и да влезеш в черквата да се помолиш за бог да прости душата на невинно убития. Покойникът е лежал тук най-малко час и половина, преди да го намерят.

— А кой го е намерил? — попита Настя.

— Хора, които са търсели тоалетна — измънка Сергей. — Късно вечерта. Ще погледнеш ли снимките?

— Откъде ги имаш? — учуди се Настя. — Толкова ли са добри вашите експерти?

— Няма добри експерти, има съобразителни ченгета. Кой може да ми забрани да използвам собствения си фотоапарат?

— Но кога успя и филма да проявиш, и снимките да извадиш? Цяла нощ ли си се трудил?

— Ха, как ли пък не — отвърна той, — няма да спя цяла нощ! Оттук на десет минути пеш има магазин на „Кодак“, за половин час ти правят всичко. Докато ти пътуваше насам, им дадох лентата. Ето, полюбувай се.

Изгаряйки от любопитство, Настя грабна пакета. На лъскавите цветни снимки се виждаше тяло на мъж, проснат с лицето към земята. Тя недоумяващо вдигна очи.

— Слушай, нима такива прилични хора ходят по улиците без документи?

— Защо реши, че е приличен човек?

— Дрехите му… Не са дрипи и изобщо не са вехти. И е подстриган добре. Може би е живеел някъде наблизо и е излязъл за малко до магазина? — предположи Настя.

— Преди да си измисляш, по-добре виж и останалите снимки. Тогава още повече въпроси ще възникнат — обеща Зарубин и взе да си духа на ръцете.

На другите снимки тялото вече бе обърнато и можеше да се различи лицето. Гладко избръснато, но подпухнало, то по никакъв начин не можеше да принадлежи на човек, водещ здравословен начин на живот. Да, вярна е приказката, че както и да се облечеш, целият ти живот е изписан на лицето ти — дори да си умрял.

Ето още една снимка. На земята — бележка, до нея банкноти. Три по сто долара. Текстът на бележката — крайно лаконичен: „Тези пари са за погребението ми. Надявам се, че ще ви бъде неудобно да ги присвоите“. Буквите едри, заоблени, отделени една от друга.

— Охооо! — проточи Настя. — Ами това как да го разбираме? Съвършено самотен бездомен скитник се е облякъл чистичко, избръснал се е, изкъпал се е и е тръгнал за смъртта си като за цигари до будката? Ако е имал дом и семейство, нямаше да си носи парите за погребението. Съгласен ли си?

— Аха — избоботи Сергей, подавайки нос от събраните си длани. — Ти гледай по-нататък, малко останаха.

На последните снимки в едър план се виждаха играчките — рибка и човече. При това човечето беше наполовина напъхано в устата на рибката, само краката му стърчаха навън.

— А този шедьовър на монументалната скулптура се намираше непосредствено върху тялото на покойния — коментира Зарубин. — Край, Настася, ако си се нагледала на местопроизшествието, да влезем някъде, че ще умра от студ.

След три минути те вече пиеха нещо топло под високопарното название „черно кафе“ в мъничката закусвалня наблизо. В закусвалнята нямаше маси, заместваше ги проточил се по целия периметър на помещението плот. Предполагаше се, че посетителите, след като вземат от щанда храната си, могат и да постоят прави, при това с лице към стената, а един към друг могат да бъдат или с гръб, или в най-добрия случай — с хълбок. Сергей се върна на щанда и започна да изучава менюто.

— Я аз да хапна два кренвирша с пържени картофки и салатка, от която имаш по-прясна — обърна се той към застаналото зад щанда чернокосо момче.

— Всичките ни салати са пресни — гордо отговори младежът. — Каква ще желаете?

— Тогава дай една картофена и една със скариди — милостиво се съгласи Зарубин.

Той донесе чинията с кренвиршите и картофите и двете опаковки със салати и лакомо им се нахвърли.

— Май ми е време да се оженя — делово съобщи той на Настя резултатите от своите размисли, — защото така никой не ми предлага закуска сутрин. Семейните колеги спокойно си работят до два-три часа следобед, докато огладнеят, а аз още в единайсет сутринта не съм човек, за коричка хляб мога и родината да продам. А ти не си ли гладна?

— Не, благодаря — отказа тя и продължи да отпива на малки глътки доста неприятното на вкус „черно кафе“.

— Губиш. Тук асортиментът е богат, не гледай, че заведението е невзрачно. Цели три вида пелмени, кюфтета, хамбургери, а и тези мои любими кренвирши с картофки. Салатите пък са безброй, поне петнайсет вида. И цените са съвсем човешки. Когато съм наблизо, винаги тук се отбивам да хапна. Бързо, вкусно, евтино. — Зарубин леко повиши глас, за да го чуе момчето на щанда. — Жалко само, че не се отбих снощи. Тук зад ъгъла пречукали някакъв човек, улицата се напълнила с милиция.

— Ти пък какво? — презрително подхвърли Настя, включвайки се в играта. — За милиция ли си се затъжил? Или за покойници?

— Какво ли разбираш ти! — възмути се Сергей. — Да бъде в центъра на събитията е най-висшето правило за всеки журналист. Ами ако го бяха пречукали точно когато минавам? После можех тихичко да наблюдавам работата на пристигналите стражи на реда и да видя, че половината от тях са пияни, не са наясно какво трябва да правят и псуват на всяка втора дума. Какво материалче щях да спретна — да си оближеш пръстите! А още по-добре щеше да е, ако ме вземеха за свидетел, а после започнеха да ме подозират, да ме задържат, да ме разпитват грубо, може би, ако имам късмет, дори да ме бият и да ме тикнат зад решетките заедно с убийци и крадци. Охо, тогава хубаво щях да ги наредя, тия гадове! Щях да ги направя на бъз и коприва пред цялата страна, задето са ме…

— Я стига — каза тя недоволно, — тази история съм я чувала сто и петдесет пъти. Отдавна трябваше да забравиш, а ти още кроиш планове за отмъщение.

— Абе щях да те видя и тебе, ако по същия начин… — палеше се оперативният работник.

— На мен това не може да ми се случи. Защото съм умна зряла жена, а ти си глупав хлапак с жълто около устата. Затова вечно се забъркваш в какви ли не неприятности. По-добре иди да ми донесеш един кренвирш, май наистина не мирише зле.

Улавяйки с периферното си зрение момчето на щанда, Настя виждаше, че то вече изгаря от желание да сподели впечатления, но не иска и не може (и добре прави) да се намесва в разговора на клиентите. За такова нещо на бърза ръка може да го уволнят. Гарата е особено място, а пък територията, на която има цели три гари, е направо отделна държава със собствени закони, парламент и силови ведомства. На гарите естествено има пътници, тоест хора, които отначало много искат да заминат, а после чакат влака си. Съответно там работят хора, които пробутват фалшиви билети, и такива, които крадат багаж. Както и такива, които помагат на пътниците да убият времето до влака с помощта на разнообразни игри от хазартен или сексуален характер. Освен това из гарите се въртят не само хора, които заминават, но и хора, които пристигат. За обслужването на тази категория са предназначени носачите и водачите на транспортни средства, на които „милостиво е разрешено“ срещу определено възнаграждение да тъпчат с мръсните си обуща територията на гарата и да печелят пари с честен труд. Има и съвсем особена категория пристигащи пътници, които непременно трябва да бъдат посрещани, защото носят „стока“, и то посрещани така, че това да не се набива на очи, а най-малко на милицията. Е, и естествено гарите си имат постоянни обитатели, спрямо които също трябва да се проявява строгост. И при това положение е ясно, че случаен човек не може да си намери място нито на самата гара, нито край нея — всички места отдавна са заети от хора проверени и доверени, които ще се държат по подобаващ начин и в случай на нещо няма да доложат където трябва.

Именно затова би било глупаво и непрофесионално да се обърнат към момчето на щанда в крайгаровото заведение с удостоверението на оперативен работник и суровата мъжествена физиономия на руски страж на реда. Дори момчето да не знае нищо, за което трябва да си мълчи, то пак няма да се включи в разговор, защото е строго инструктирано. С милицията могат да контактуват само хора, на които това е доверено и възложено, а не какви да е. Най-малкото пък един двайсетинагодишен хлапак.

Зарубин поръча да сложат кренвирша за Настя в грила и се приготви да чака, облакътен на щанда. То се знае, момчето не се стърпя и се разприказва за снощното произшествие. Според него не се вдигнала голяма шумотевица, вечер по „Новорязанская“ минавали още по-малко хора, отколкото денем, предимно хора, свързани с гарата. Но посетителите на закусвалнята естествено се втурнали да полюбопитстват, нещо повече — минувачите, които се спирали да погледат, после влизали тук да се стоплят, така че в смисъл на търговия вечерта била успешна. Зарубин, играейки ролята на жаден за глупости журналист, задаваше въпроси, чиято видима цел беше да си изясни дали тук не се е появявал негов конкурент журналист, който все някак успява да носи пресни криминални новини от района на трите гари. Може би постоянно се върти тук? Външността на журналиста, както я описваше Сергей, кой знае защо, много напомняше външността на Горшков — поне Татяна бе предположила, че след толкова години той би могъл да изглежда именно така. Но момчето на щанда не си припомни търсената фигура.

След като побъбри с него за приличие още някое време, докато Настя ядеше топлия и доста приятен на вкус кренвирш, двамата си тръгнаха.

— Рибката е излапала човечето — мърмореше си полугласно Настя по пътя към метрото. — Да не е акула? Каква друга рибка може да излапа човек? За какво намеква тоя гаден интелектуалец? Че е акула от престъпния свят?

— Или че рибките само външно изглеждат безобидни, а всъщност — охо! — предположи Зарубин. — Може би от дете има комплекс, че никой не го взема на сериозно, че всички го смятат за мухльо или за безполезно създание. Но той е абсолютно чалнат, съгласна ли си?

— Аха — смотолеви тя замислено. — Я пак ми покажи снимките, струва ми се, че не разгледах добре едно нещо.

Когато влязоха в метрото, слязоха на перона и седнаха на една пейка. Сергей извади плика със снимките и го подаде на Настя.

— Само по-внимателно — помоли я той тихо, — да не плашим хората с гледки на мъртъвци.

— Не, трупът не ми трябва.

Тя бързо прехвърли снимките и извади онази, на която бе заснета бележката. Прибра останалите в плика и дълго се взира в думите: „Тези пари са за погребението ми. Надявам се, че…“

— Сержик, аз наистина не съм експерт, но ето тази буква „д“ и тази гърбавичка запетая вече съм ги виждала. На онова плакатче.

Доценко

Просто да се чудиш защо това не се бе случило по-рано! Имаше вече две години, откак Стасов бе довел жена си и нейната племенница от Питер, а той, Миша Доценко, едва вчера се запозна с Ирина. Две години бяха изгубени безвъзвратно, пак добре че през тези две години Ира не бе направила глупостта да се омъжи за някой нехранимайко. Доценко не се съмняваше, че всички потенциални кандидати на Ирочка Милованова биха били нехранимайковци. Съдбата е била мъдра и далновидна, тя бе запазила тази прелестна млада жена за него, а и самия него бе опазила от женитба за някоя друга.

Само час след като си тръгна от дома на Стасов, Миша Доценко ясно осъзна, че иска да се ожени за Ира. Вярно, той не беше привърженик на прибързаните решения, именно затова все още беше ерген, но още на сутринта намерението му да създаде семейство с Ира получи гласност.

— Мамо — попита той, като оглеждаше внимателно сервираната за закуска маса, — ако една млада жена умее да прави млинове с десет различни плънки, това показател ли е?

— Безспорно — твърдо отговори вече възстарата майка на Миша, като криеше усмивката си. — Това е ярък показател, че си узрял за женене. А какво друго умее твоята избраница?

Миша не оцени хумора, защото главата му беше заета с мисли за Ирочка, при което трябваше да освободи едно крайче на съзнанието си, за да направи правилния избор: отначало да изяде омлета, а после салатата, или обратното — първо да опита зеленчуците, а после да отдаде дължимото на яйцата. Така че на присмехулния въпрос на майка си започна да отговаря напълно сериозно:

— Ами знаеш ли, мисля, че умее всичко. Защото от дълги години се грижи за домакинството на своя роднина, а сега гледа и детето й.

— О, както виждам, започнал си да преценяваш и перспективите за бащинство. И къде откри такова съкровище?

Миша най-сетне забеляза иронията.

— Нали затова съм детектив, майче. Но което е странно, всички останали претенденти са го подминали, без да го забележат, а то, съкровището, е било пред очите им.

— Пред очите им? — повтори майка му. — Но, надявам се, не на пиацата?

— Дума да не става! — решително възкликна той. — У колега. Прилично семейство, съпругът — бивш наш служител, съпругата — следовател. Между другото, ти сигурно знаеш за кого става дума, нали ти носех в болницата книгите на Татяна Томилина.

— Боже мой! — плесна с ръце майка му. — Само не ми казвай, че ще се жениш за писателката!

— Успокой се, ще се оженя за нейна родственица. А може ли да си досипя майонезка в салатката?

Майка му извади от хладилника буркана с майонеза и го сложи пред него.

— Досипи си, сине. Добре че ще се жениш — това го разбрах. А тя ще се омъжи ли за теб?

— Още не знам. Но тъй като съм детектив, ще се постарая да разбера това колкото може по-скоро. Ти имаш ли нещо против да се запознаеш със снаха си?

— С бъдещата снаха — строго уточни майка му. — Доведи я. Само ме предупреди предварително.

— Слушшшам! — проточи Миша и гаврътна чаша кефир. — Благодаря ти, скъпоценна моя, аз ще бягам.

Към обяд се улови, че търси повод да се обади на Ирина, но някак не го намира, защото през целия ден се занимава с едно неотдавнашно изнасилване, така че не можеше нито да попита Ирина за нещо умно, нито да й каже нещо интересно. Привечер реши да се обади просто така, без повод, но никой у Стасови не вдигна слушалката.

Когато почти в полунощ се прибра вкъщи, Михаил замислено погали с пръсти телефонната слушалка и си помисли, че се държи като пълен и безнадежден идиот.

Зарубин

Сергей за пръв път се срещаше със стария Айрумян и трябваше да признае, че остана силно впечатлен от него. Съдебномедицинският експерт не спираше да говори, да се чудиш просто как при това успяваше да не се отплесва от работата си. Розовото оплешивяло кръгче на главата му, обградено от късо подстригана бяла коса, се мяркаше в различните краища на стаята според това кой точно предмет или документ Гурген Арташесович искаше да намери и демонстрира в съответния момент. Той бързо и безпогрешно намираше всичко, показваше го и го коментираше, като при това не млъкваше нито за миг.

— Колко се радвам, папагалче мое пъстрокрило — бърбореше той, като се обръщаше към Настя, — че си се върнала при чичо Витя. При чичо Витя ти си беше на мястото, на най-родното си място. И за мен, стареца, си е радост — все от време на време ще ме навестяваш. Защото просто се ужасих, когато чух, че си се преместила на щабна работа. Кой ли, рекох си, ще ми задава разни и разнообразни въпроси, кой ще разповива безименни покойници, на кого ще намигат старческите ми очички, кого сега ще наричам моя рибка и звездичка. Е, по-рано наричах така внучките си, но от някое време насам изгубих желание — не стават те за звездички, стар човек съм, не ми е ясен техният начин на живот.

— А кой е този чичо Витя? — шепнешком се поинтересува Зарубин, когато Айрумян се извърна, за да търси в шкафа поредната папка.

— Моят началник Гордеев — също шепнешком отговори Настя. — Виктор Алексеевич.

— А защо да е „чичо“? Те да не са роднини? — недоумяваше Сергей.

— Това са просто арменски маниери — поясни тя, като попоглеждаше експерта. — Когато уважаваш един човек, наричаш го „чичо“. При тях по принцип бащиното име не се употребява, започнали са да го използват само заради съветските закони и правила. Инак са били просто Гурген, Сурен или Ашот. Така че, за да подчертаят уважителното си отношение, казват „чичо“. В Грузия пък казват „батоно“, което на практика е същото.

— Стига шушу-мушу — без да се обръща, се намеси Гурген Арташесович, — къде ви възпитават вас, младежта? Ето го, рибке моя ненагледна, твоето неидентифицирано трупче. Значи за причините на смъртта вече ви казах всичко: две огнестрелни рани в областта на сърцето. От какво разстояние е стреляно… за това тази сутрин ни изпратиха експертизката… ей това е… тук… — Той грабна от рафта още една папка и ловко извади от нея листове, прихванати с кламер. — Ето, ти си я прочети. А по моята част в трупчето намирам пълен комплект от всички познати, както и все още неизвестни на науката заболявания. Жлъчнокаменна болест, хроничен хепатит, микрокръвоизливи в мозъчното вещество, стомашна язва, съвсем новичка, атеросклероза на съдовете на сърцето, хронична пневмония, на краката незарастващи трофически язви и по цялото тяло зачервени и заздравели циреи. С една дума, моето старческо съзнание се предаде пред този парадокс. Гледай ти, рекох си, толкова приличен наглед, с чисти дрехи, спретнати, дори бих казал — нови, и косата измита, и подстригването скорошно, и се е бръснал два часа преди смъртта си, а под дрехите — типичен бездомник, ако не и по-лошо. Как е могъл да се занемари така? Боледувал е и не се е лекувал, в организма му не намерих никакви следи от фармация, само алкохол.

— И много ли е бил алкохолът? — попита Настя.

— Ооо, за кръвта ей го на, пратиха ни експертизка… — Гурген Арташесович отново зашумоля с листовете и си замърмори под носа, докато търсеше съответното място: — Дойде нашата дългоочаквана експертизка, тази наша красавица пристигна, долетя като с крилца от нашата лаборатория… Аха! Алкохолът не е кой знае колко. Съвсем умерено количество. Може да се каже, че преди смъртта си покойният е бил леко почерпен. Не повече.

— А храната?

— Преди кончината сме си хапнали обилно и разнообразно. Трийсетина-четирийсет минути преди настъпването на трагичната развръзка сме приели в организма си широк асортимент хранителни продукти и тъй като всичко още не е било асимилирано, с висока вероятност мога да предположа следното: хапнали сме пица, краставички и доматки, нещо като пелмени или кюфте в тесто, оказали сме уважение и на малко гъбки, употребили сме оризец, още нещо тестообразно — подозирам, че е макарони… е, и разни други дреболии. Какво друго да ти разкажа, звездичке сияйна моя?

Зарубин не издържа и прихна. Той изпитваше към Настя огромно уважение и би прегризал гърлото на всеки, който би казал лоша дума за нея, но и при целия този пиетет му беше трудно да си представи как може да наричат тази трийсет и осем годишна (и според неговите представи вече почти стара) лелка „звездичка“. Че и сияйна. Сияйна ще е, ако очите й горят, искрят, а очите на Каменская са светли, спокойни, някак… угаснали ли да го каже. Хайде де, звездичка!

— Искаш ли да ти покажа татуировчиците? — продължи междувременно Айрумян. — Трупчето ти има богато минало, най-малко три пъти е бил в лагер, но не в Русия.

— А къде? В Швейцария ли? — пошегува се Каменская.

— Или може би на Канарските острови?

— Някъде из бившите съюзни републики. После виж в справочника, такива татуировки са си правели или в Казахстан, или в Киргизия, не си спомням.

Естествено Айрумян не им даде документите: всички заключения на експертите трябва да се изпращат на следователя, но им позволи да си направят записки.

— Ех, да имаше ксерокс — въздъхна Зарубин, — щяхме набързо да си направим копия, а така се мъчим на ръка…

— Трудете се, младежо. — Старият експерт с назидателен жест посочи с пръст поставената пред Сергей бланка със залепена за нея снимка, от която оперативният работник прерисуваше татуировката. — Трудът трябва да тежи, инак ще се превърне в хоби и вие ще престанете да разбирате за какво ви плащат заплата. Не търсете леките пътища в живота.

Че кой търси леки пътища? Той ли, Сергей Зарубин? Ами че ако той търсеше леки пътища, определено нямаше да работи в милицията. Ама че ги приказва тоя дъртофелник…

— И кажете благодаря, младежо — продължи Гурген Арташесович, — че ви предоставих снимката. Защото можех и да не го направя. И тогава щеше да ви се наложи да рисувате от натура, с нос, заврян в трупа. А както е добре известно, след аутопсия трупът изглежда особено „привлекателно“.

Сергей обидено въздъхна и леко изплезил език, започна да прерисува сложния орнамент, татуиран на крака на покойника.

Убиецът

Тя, моята майка, беше най-добрата на света. Най-умната, най-красивата. Никой нямаше майка като моята.

Тя искаше да успявам във всичко в живота и още от детството ми, когато едва започвах да схващам това-онова, повтаряше:

— Синчето ми, трябва постоянно да тренираш ума си, тогава ще можеш да станеш какъвто искаш. Но за това трябва да се готвиш от най-ранна възраст.

Отначало аз не я разбирах много добре и когато бях на четири години, заявявах:

— Искам да стана летец! Хайде да се готвим за летец.

А мама се смееше и казваше:

— Ти искаш да станеш летец сега. Ами ако след време си избереш друга професия? Вече няма да искаш да ставаш летец, а времето ще е изтървано.

На шест години разбрах, че тя е била горе-долу права. Когато татко доведе на гости свой приятел геолог, този човек така ме потресе с разказите си за тайгата и за минералите, че аз реших да стана именно геолог. А на седем, кой знае защо, реших, че трябва да стана артист.

— Още много пъти ще смениш желанията си — казваше мама, — а сега трябва да овладяваш най-различни знания, които ще ти влязат в работа при всяка професия. Трябва да развиваш паметта, съобразителността, наблюдателността си, логическото мислене и тогава без усилия ще усвоиш всяка наука.

Когато тръгнах в първи клас, вече умеех не само да чета с лекота и да се справям с всички аритметични действия, но и много прилично рисувах, свирех на пиано, бърборех на немски и биех татко на шах. Не че бях вундеркинд — заслугата за всичко това беше на моята любима, моята чудесна майка, която се занимаваше с мен от сутрин до вечер. Заниманията не ми тежаха, мама измисляше различни увлекателни игри и ние просто играехме, играехме до забрава, весело, с часове, а на мен и през ум не ми минаваше, че по време на тези игри уча нещо, запомням. Чак после, когато поотраснах, баба ми обясни, че мама цял живот се интересувала от развиващи игри и сама ги измисляла.

— С каквото и да се занимаваш — казваше ми мама, — трябва да бъдеш най-добрият в професията си, само тогава ще можеш да уважаваш себе си и другите хора също ще те уважават. Човек, когото другите не уважават, е недостоен да носи нашето фамилно име. Всички в нашия род сме вършили работата си за „шест плюс“ и ти трябва достойно да продължиш традициите на семейството ни.

Мама винаги беше до мен. Когато ме дадоха на ясли, тя беше там лелка, когато ходех на детска градина, тя работеше там като възпитателка, когато тръгнах на училище — тя стана там начална учителка. Аз свикнах да сме постоянно заедно, свикнах всеки момент да виждам усмивката й и да докосвам ръката й. Обожавах я. Не можех да живея без нея.

Баща си виждах рядко, той вечно беше на своята отговорна работа, вкъщи се появяваше само през почивните дни — уморен, с хлътнали страни и зачервени очи. Мама го нахранваше и го слагаше да спи. После татко се събуждаше и ние прекарвахме няколко часа заедно. После той отново заминаваше. Работеше някъде далече, докъдето трябваше да се пътува с влак. Знаех, че имам баща, но го знаех някак абстрактно, с ума си. А виж, че имам най-добрата майка на света — това го усещах със сърцето си и особено остро, когато я нямаше наоколо. В такива моменти, не знам защо, ми беше чоглаво.

Веднъж, когато бях на десет години, дотичах от училище вкъщи… Именно дотичах, долетях, защото мама вече втори ден не беше добре и аз бях на училище сам, без нея. Когато позвъних, тя не ми отвори, трябваше да извадя ключа от чантата си. Това, което видях, беше… Дори сега, след като преживях на този свят дълги години, ми е трудно да подбера думи, за да го обясня. Ужасно. Чудовищно. Отвратително. Не, тези думи не стават, те само повърхностно предават чувствата, които се стовариха върху мен. Мама лежеше на пода в локва кръв. Дрехите й бяха разкъсани. Казаха ми, че съм изгубил съзнание, и вероятно е било точно така, защото си спомням само как от гърдите ми се изтръгна ужасяващ крясък. Отначало дори не разбрах, че викам аз, просто чух някакъв нечовешки, писклив вой, а после се появиха чужди лица, а мама вече я нямаше. Нямаше я в стаята, в апартамента. Нямаше я изобщо. Имаше съседи, имаше хора с бели престилки и милиционерски униформи, а мама я нямаше никъде. Отведоха ме в болница.

Вечерта пристигна татко. Той остана до мен в болницата през цялата нощ, а на сутринта ме прибра вкъщи. Същия ден ми казаха, че вече ще живея с баба, защото татко през цялата седмица е на работа, няма го в Москва и няма кой да ме гледа. Беше ми все едно. Така дори беше по-добре, защото не можех да остана в дома, в който бяха убили мама.

Баба се зае с мен с утроена сила. Тя не умееше така леко, с шеги и игри, да ми обяснява трудните уроци, както го правеше мама. Тя не умееше да превръща заниманията ми с музика и живопис в увлекателна игра и аз сигурно щях да започна да скучая и да стана като всички. Но тя успя да ме застави.

— Ти трябва да бъдеш достоен за майка си — казваше баба. — Тя не направи кариера, тя изостави любимата си работа, за да бъде до теб отначало в яслите и детската градина, после в училище. Тя можеше да стане блестящ учен и достойно да представя рода си, но се жертва заради теб и ти просто нямаш право да пренебрегваш това. В памет на майка си ти трябва да докажеш, че това не е било напразно. Защото, ако тя не работеше заради теб в училище, може би този ден нямаше да си остане вкъщи и нищо нямаше да се случи. Тя загина само защото се посвети на теб. Е, сега ти докажи на всички — и на първо място на себе си, че обичаш своята майчица.

Тези аргументи ми бяха ясни дори на десетгодишна възраст. Особено в бабиния апартамент, където всичко говореше, че в рода Данилевичи-Лисовски-Есен не е имало неудачници и изоставащи. От накачените по стените портрети и снимки ме гледаха сериозните лица на хора, изживели живота си достойно, и техните очи ме преследваха навсякъде с мълчаливия въпрос: Ами ти? Ще станеш ли като нас? Ще бъдеш ли достоен портретът ти да виси на тези стени до нашите? Или портретите на твоите родители ще бъдат последните?

Много ми харесваше портретът на мама, нарисуван с маслени бои, който висеше в спалнята на баба. Портрет на баща ми обаче тя нямаше, имаше само голяма сватбена снимка: мама с бяла рокля и с воал на косата, татко в строг черен костюм. Тогава си мислех, че баба, кой знае защо, не обича много баща ми, затова не е окачила портрета му. Но когато пораснах, татко ми обясни, че поради отговорната си и важна работа той просто няма никакво време да позира — а нали рисуването на портрет изисква дълго време.

И тъй, аз заживях с баба, която всеки ден стриктно проверяваше как съм си научил уроците и какво пише в бележника ми. В неделя контролът се удвояваше: пристигаше татко. Не мога да кажа, че в тези дни баба грееше от радост, както грееше мама, но между тях нямаше скандали. И двамата се държаха коректно и сдържано. Само веднъж чух, по-точно подслушах техен разговор, за който баба покани татко в кабинета си.

— Аз прекрасно ще се справя с образованието на момчето — каза баба полугласно — и ти изобщо не си ми нужен за това. Но ще настъпи възраст, когато на детето ще му трябва мъжка ръка. До десетгодишен го отгледа Инеса, отгледа го практически сама, без теб, но ако едно момче на десет години прилича на момиче, е поносимо, когато обаче не стане мъж на петнайсет — това е катастрофа. И аз искам да те попитам: смяташ ли да предприемеш нещо?

— Какво трябва да предприема? — попита татко. — Да наема за сина си гувернант? Ами че сега времената са други.

— Трябва да си смениш работата и да живееш постоянно в Москва — заяви баба. — Трябва да бъдеш по-близо до сина си. А аз няма да мога да му дам истинско мъжко възпитание.

— Това е невъзможно — твърдо отговори той. — Поверена ми е отговорна, важна работа, която мога да върша само там, където съм. И дума не може да става за никакво преместване в Москва.

— Не, може — възрази старицата. — Ти направи достатъчно за тази държава, списъкът на заслугите ти днес е невероятно дълъг, награден си с орден „Трудово червено знаме“ и орден „Ленин“, лауреат си на Ленинска награда. И въпреки това продължаваш да работиш извън столицата и се трудиш по трийсет и шест часа в денонощие без сън и почивка. Е, стига толкова. Достатъчно. Време е да помислиш за себе си и за своя син. Сигурна съм, че ако отидеш при своето началство и им обясниш всичко, ако им кажеш, че си овдовял и сега трябва да отглеждаш сина си сам, ще ти помогнат. Та те са нормални хора, а не някакви чудовища. И те имат семейства, ще те разберат.

— Вярно, те ще ме разберат, но аз няма да си простя, ако постъпя така, както казвате. Родината ми е поверила изключително важна и отговорна работа. Родината ми е възложила да осигурявам и укрепвам нейната отбранителна способност, а вие искате аз да побягна като страхливец и лентяй? Да, това е трудна и изнурителна работа, да, аз не спя по няколко денонощия, но това е моето призвание, моето служене на Родината, и ако избухне война, войниците ще воюват с оръжието, което аз разработвам днес. А всичките ми награди, които вие току-що изброихте, говорят, че никой няма да направи това по-добре от мен. Към какво ме подтиквате? Да предам интересите на страната си? На страната, която ми даде толкова много, която ми позволи да стана това, което съм днес? И самата вие ще можете ли да ме уважавате, ако го направя? Та нали точно вие искахте да бъда достоен за вашето семейство!

— Какво пък — въздъхна баба, — аргументите ти са солидни, трудно е да се спори с тях. Но като човек здравомислещ, ти би трябвало да разбираш, че тези аргументи са неуместни в спор с мен. Може тази страна наистина да ти е дала нещо, но лично на мен и на нашето семейство не е дала нищо. Само ни е отнемала. И ако е необходимо да бъда последователна, трябва да кажа, че при стария режим твоят брак с Инеса нямаше да бъде възможен и тогава тя определено щеше да остане жива. Нещо повече, при стария режим щеше да е невъзможно такова явление — пиян майстор да влезе в дома на самотна млада жена. Твоята страна, за чиято военна мощ толкова си се загрижил, с нейния нов комунистически режим създаде условия моята дъщеря да загине така страшно и нелепо. И сега ти искаш да се съобразявам с интересите на тази страна?

— Не преувеличавайте, режимът няма никакво отношение към това. Може би Инеса щеше да има друг съпруг, но не се знае как щеше да протече животът й с този човек. И разбира се, вие нямаше да имате такъв внук, какъвто е той сега. Та нали вие, толкова учена дама, най-добре знаете, че за историята не съществува условно наклонение. И в заключение на нашия разговор искам да ви кажа, че любовта към Родината и предаността на нейните интереси е най-важното качество на един истински мъж. Ако се съглася с вашето искане и предам интересите на Родината си, аз вече не ще мога да възпитам сина си като достоен за вашия род и за званието Мъж човек.

— Ами че ти изобщо няма да можеш да го възпиташ, ако се появяваш по за един ден в седмицата! Дори да си трижди достоен за всичките си награди, дори да си позлатен и брилянтен, ти ще си останеш сам за себе си, а детето — само за себе си! Та той не те вижда, дори не схваща дали трябва да взема пример от баща си и ако трябва, какъв е този пример. Как не разбираш толкова прости неща?

— Вероятно аз разбирам по-сложни — позасмя се баща ми. — И хайде да не се караме. Аз имам само няколко часа в седмицата да общувам със сина си, а вие крадете от мен тези скъпоценни часове и ги хабите за безсмислени разговори.

— Възпитанието на момчето не е нещо безсмислено — упорстваше тя. — Обещай ми, че ще направиш всичко възможно…

— Ще направя всичко възможно да обясня достъпно на сина си защо не мога да живея с него. Надявам се, че той ще приеме тези причини с по-голямо уважение от вас.

Аз слушах, долепил ухо до вратата и примрял от страх. За пръв път в живота си присъствах на разговор, при който страните не могат да се разберат и се стараят да си нанесат обиди. Разбира се, сред моите връстници избухваха кавги всеки ден, често се стигаше и до сбивания, но тук всичко беше различно. Тук имаше двама души, които аз обичах и от които зависех, и в техните гласове звучеше толкова непримирима злост, че на мен ми притъмняваше пред очите и сърцето ми биеше някъде в гърлото. Такива думи чувах за пръв път. Мама и татко никога не бяха разговаряли така.

Но работата не беше само там. Аз за пръв път чух нещо членоразделно за работата на татко. Мама никога не ми беше разказвала с подробности, казваше само, че татко се занимава с важна и секретна работа, затова толкова рядко си е вкъщи и толкова много се уморява. С незрелия си детски ум аз смятах, че истински живот може да съществува само в Москва, в столицата, в този огромен прекрасен град, а всичко извън нейните предели е затънтена провинция или направо село. Поне именно така бях виждал света от прозореца на влака, когато мама ме бе водила лете на курорт. Щом татко работи извън Москва, и то толкова далече, че трябва да пътува с влак, това означава, че той работи насред полето, на село или в гората. А се уморява толкова много, защото върши тежка физическа работа (че от какво друго може да се уморява?), например копае канали или кладенци. Дълбоко в душата си аз се срамувах от това и никога не задавах на мама въпроси за татко от страх, че тя ще потвърди опасенията ми. Нали бях глупавичко дете — и през ум не можеше да ми мине, че той работи за отбраната и въоръжаването. За секунда баща ми се издигна в очите ми на недосегаема висота. Кавалер на ордена „Ленин“! Кавалер на ордена „Трудово червено знаме“! Лауреат на Ленинска награда! Моят баща! Толкова се гордея с него. Искам да приличам на него. Трябва да стана достоен. Няма да го изложа.

Минаха два месеца и веднъж баба каза, че утре няма да отида на училище. Утре ще се състои процесът срещу убиеца на мама. Дойде и баща ми и още в антрето започна да спори с баба заради намерението й да ме вземе със себе си.

— Не е нужно той да слуша тези неща. Те ще травмират момчето — чувах неговия бас.

Аз изтичах при тях, щом чух гласа му, но баба не ме отпрати в стаята, а напротив, постави ме до себе си и сложи ръце на раменете ми.

— В рода Данилевичи-Лисовски мъжете винаги са умеели да гледат врага право в очите и да не се крият от тежки преживявания — твърдо каза тя. — И това умение е било възпитавано у тях от ранно детство. Инак нашето момче ще израсне слабо и страхливо.

Татко уморено сви рамене и мълчаливо кимна.

— На ваша отговорност — рече кратко.

На другия ден отидохме в съда. Това, което чух там, ме потресе. Мама била убита от майстора по санитарната техника на жилищния комплекс, когото тя извикала, защото се запушила тоалетната чиния. Той бил, първо, умствено изостанал, и второ, алкохолик. Когато видял добре обзаведеното жилище и безгрижно оставените от мама на бюфета златни обици и пръстен с диаманти, решил да убие домакинята и да вземе скъпоценностите, а и да порови в шкафа за пари. Няколко пъти ударил мама с нещо тежко по главата и изведнъж, като видял, че е млада и красива, решил да я изнасили. При мисълта, че той е докосвал мама със същите ръце, с които е бъркал в тоалетната чиния, повърнах още там, в съдебната зала. Под заканителния поглед на татко баба ме изведе в коридора и ме закара вкъщи с такси.

Разболях се. Не, наглед останах абсолютно здрав, ходех на училище, свирех, учех немски, рисувах, участвах в състезания по шах и по лека атлетика. Разболях се от неразбиране и напразни опити да отговоря на въпроса: Защо? Защо моята майка, толкова красива, добра, умна, най-добрата майка на света, е трябвало да бъде убита от един пиян малоумен майстор, който е поправял тоалетни чинии и е бъркал в мръсотиите? И не само да бъде убита, но и изнасилена. Как е могла да допусне това? Защо е трябвало да лежи в локвата кръв, с грозно разкривени крака, с обезобразена глава и с разкъсани дрехи? Тя бе живяла толкова красиво, така леко и радостно, защо е трябвало да умре толкова страшно? Ако един човек живее достойно, той има право на достойна смърт. Ето, и баба постоянно повтаря, че мама е била достойна за целия ни род. Защо тогава се е случило това?

Ето така се получи, че от десетгодишен истински започна да ме интересува само един проблем: проблемът за смъртта. Всичко останало сякаш беше някакво допълнение, сякаш се въртеше около този проблем. Но това не означава, че не живеех истински. О, не, живеех, и още как живеех!