Седмата жертва

Ирина

Позвъняването на Настя Каменская я свари неподготвена. В този съботен ден, вече към обяд, след като бе изпратила Стасов, Татяна и малкия Гришенка на дълга разходка, чак до вечерта, тя се готвеше за среща с Миша Доценко.

След посещението при фелинолога Саша Казаков те обсъждаха въпроса за сватбата си като нещо отдавна решено. Михаил напълно сериозно правеше сметки кога е най-добре да отидат в гражданското, та бракосъчетанието да се падне в удобен ден, в никакъв случай през периода на Великите пости, а най-добре — на Томина неделя. Ира се съгласяваше с всичко, но не смееше да повярва окончателно, макар да чувстваше, че е влюбена в Доценко като хлапачка. Вече бяха близки, но за днешната среща, освен интимни радости, Миша бе планирал и поредния етап в обсъждането на датата на сватбата, както и най-важното — психологическата подготовка на Ирина за запознаването й с нейната бъдеща свекърва. Доценко искаше то да стане на рождения ден на майка му — в началото на декември.

Естествено Ира не прие обаждането на Настя като пречка за личния си живот: двете се познаваха твърде отдавна и твърде добре, за да се стесняват една от друга, но все пак неочакваното желание на Настя да намине у тях, за да си поговорят, пробуди у нея леко недоумение. В събота? Когато Татяна я няма вкъщи? Странно.

Видът на Настя буквално я смая — колкото и да се мъчеше, Ира не можеше да си спомни Настя да се е обличала така без някакъв тържествен повод.

— Да не си тръгнала на гости? — попита тя. — Или на театър?

— Не, просто експериментирам върху себе си — отговори уклончиво Настя. — Кога ще дойде Мишка?

— Разбрали сме се за обяд, към два часа. Защо, той ли ти трябва?

— Засега не знам, може би не. Ирочка, ще ти задам един въпрос, който може да ти се стори странен, но повярвай ми, това е много важно. Така че се постарай да погледнеш сериозно на него, нали?

— Господи, плашиш ме! — плесна с ръце Ирина. — За какво толкова страшно ще ме питаш? Чакай, преди да започнем разговора, ми кажи искаш ли кафе?

— Искам — кимна Настя, — и то по-силно, защото буквално заспивам в движение. Цяла нощ не съм мигнала.

Ира свари кафе, поднесе го в красива изящна чаша, седна срещу Настя и подпря с длан брадичката си.

— Е, сега задай страшния си въпрос.

— Откъде познаваш толкова добре творчеството на Бош?

Ира остана като гръмната. Всякакъв въпрос беше очаквала, но не и такъв.

— Какво общо има Бош?

— Ти първо ми отговори, после ще ти обясня.

— Ами… — Тя се позачуди, но не от смущение, а понеже се опитваше да формулира отговора си колкото може по-точно и без излишни приказки. — Аз по принцип обичам живописта, но традиционната: портрети, натюрморти. Открай време колекционирам албуми, обичам да гледам репродукции. Когато живеехме в Питер, много често ходех в Руския музей, в Ермитажа. А тук веднъж се заприказвахме със съседа, Андрей Тимофеевич, сигурно го помниш…

Настя мълчаливо кимна.

— Заприказвахме се за живопис — продължи Ирина — и той ми се присмя, но без да прозвучи обидно, приятелски, каза, че вкусът ми не е развит, и започна да ми говори за Бош. Знаеш ли, много интересно разказваше, просто се прехласнах! И ми показа два албума, подробно ми обясняваше всичко за всяка картина. А неотдавна ми подари и албум на Бош.

— По какъв случай?

— По никакъв. Просто така, взе, че ми го подари. Какво толкова? Та това е албум с живопис, не са диаманти…

— И кога стана това?

— Ами… някъде в средата на октомври.

— Тоест след телевизионния мост?

Ира се замисли. Да, май че беше след онова предаване. Да, да, случи се на следващия ден след историята с пазара. Котофеич се отби при нея следобед, донесе красиво опакования като за подарък албум и каза, че живописта е най-доброто лекарство срещу стрес.

— Да — уверено отговори тя, — след телевизионния мост.

— Сега втори въпрос. Спомняш ли си брат ми — Саша Каменски?

— Разбира се — учуди се Ира. — А каква е връзката между Бош и брат ти? Нещо не схващам.

— Чакай, Ириша, остави ме първо да си задам въпросите, после аз ще отговоря на твоите. Ти много ли общуваш със съседа си?

— Може да се каже, че много. Особено напоследък, след като се случи тази история с телевизионния мост. Той много се загрижи за моята безопасност и настояваше да бъда предпазлива и при нужда винаги да търся неговата помощ.

Настя се навъси.

— Помощ от какъв характер?

— Например да не отварям на чужди хора. Той искаше всеки път, когато на вратата звъни непознат, предварително да му се обаждам по телефона. И изобщо… Настя, не разбирам какво точно обсъждаме с теб. Можеш ли да говориш по-открито?

— Мога, само че първо имам още един въпрос, последния. В разговорите ви със съседа някога да е ставало дума, че той се познава с брат ми?

— Не — твърдо отговори Ира. — Щях да обърна внимание. Това беше последният ти въпрос, сега ми обясни: защо беше всичко това?

Тя много се стараеше да изглежда спокойна, сякаш нищо не разбира, но тревогата, която периодично я гризеше напоследък, все повече се засилваше. Ето, сега и Настя заговори за Котофеич. Нима подозренията й не са безпочвени?

— Разбираш ли — неуверено подзе Настя, — ние съвсем се оплетохме с този Шегаджия и започнаха да ни хрумват какви ли не шантави идеи. Аз в никакъв случай не бих искала да хвърлям сянка върху уважаван човек, затова просто ще споделя с теб някои свои съображения. Не ги вземай за окончателно решение, става ли?

— Добре.

— Та така, в резултат на дълги размисли аз стигнах до извода, че престъпникът трябва да се познава едновременно и с теб, и с моя брат. Или с неговата съпруга. Затова се опитвам да намеря такъв човек. Ти какво знаеш изобщо за съседа си?

— Той е пенсионер — бързо започна Ира, — вдовец, жена му е починала преди две години, има син…

И засече. Всъщност с това нейната информация за съседа се изчерпваше. Едва сега тя се сети, че дори не знае фамилното му име.

— А какво е работил, преди да се пенсионира?

— Не знам. Той не ми е разказвал, а аз не съм го питала. Настя, аз… на мен… Не ми се смей, моля ти се, ще ти разкажа нещо.

— Че защо трябва да ти се смея?

— Защото веднъж вече ми се смя, помниш ли? През зимата, когато вдигнах всички накрак заради онези крясъци и кръвта. Тогава всички ми се смяхте. Отдавна исках да си поговоря с теб и Таня за това, но ми се струваше, че съм пълна глупачка и правя от мухата слон. Но щом ти заговори за Котофеич, и аз ще ти кажа нещо.

Тя събра смелост и подробно разказа за всичко, което я тревожеше. За странните отсъствия на съседа и явните му лъжи за риболова и лова. За постоянно заключените врати. За това, че той често не отваря, макар че си е вкъщи. За това как недвусмислено я отпращаше, когато звъннеше телефонът му. За неговото неразбираемо, но настойчиво желание да бъде в течение на всичко, свързано с разследването на престъпленията на Шегаджията, за това как той наостря уши за всичко, казано от Татяна или Стасов в тази връзка, и нищо не изпуска и не забравя. За това колко често употребява обръщението „скъпа“. И дори за това как на два пъти излъга, че е гледал онова предаване, макар Ира да си спомняше със сигурност, че тогава той не си беше вкъщи.

— Сигурна ли си, че го нямаше вкъщи? — строго попита Настя. — Ира, моля те, не бързай да твърдиш нещо голословно, това е много важно.

— Сигурна съм — нетърпеливо повтори Ирочка, — защото тогава толкова се притесних, че имах нужда да поговоря с някого за това. Стасов беше на работа, Таня — в телевизията, ти също, не можех да ти се обадя, затова се втурнах към съседа — все пак е жива душа. Звънях му и на вратата, и по телефона. Нямаше го, със сигурност.

— Но нали сама ми каза, че понякога си е вкъщи, но не отваря — възрази Настя.

— Не отваря вратата, но винаги вдига телефона. А тогава не вдигна и телефона. И после, аз го чух, когато се прибра. Това винаги се чува, защото кучето му лае силно от радост, когато стопанинът му се прибира. То усеща още когато Котофеич влиза във входа и започва да лае. После пристига асансьорът, а накрая изтропва вратата. Настя, ти смяташ, че Котофеич е въпросният убиец, така ли? — попита тя без заобикалки. — Кажи ми честно, така ли мислиш?

И самата Ира не знаеше какъв отговор би искала да чуе. От една страна, беше й неприятно да мисли, че отново изглежда като свръхмнителна идиотка, готова да вижда във всичко проява на престъпни намерения. Но от друга — да признае, че нейният симпатичен, толкова приятен, винаги готов да се притече на помощ съсед Котофеич е жесток убиец…

Настя отмести чашата и уморено подпря чело на ръцете си.

— Вече не знам какво да мисля, Ириша. Лутам се в различни посоки като сляпо коте, опитвам се да направя нещо, но нищо не излиза, а хората загиват един след друг. И през цялото време чувствам, че съм виновна за смъртта им, защото не мога да заловя този Шегаджия. А аз не мога да го заловя, защото не мога да го разбера. Безсилна съм пред неговата логика, не разбирам какво иска. Тази сутрин бях при психолога, на когото показах всички материали за престъпленията на Шегаджията. Знаеш ли какво ми каза той? Че Шегаджията иска аз да го заловя. Но как мога да го заловя, ако не разбирам смисъла на действията му? Принудена съм да го търся по традиционния начин, да го търся така, както всички търсят убийци — чрез разработване на връзките им, чрез проследяване на движението на информацията. И аз го правя, но постоянно чувствам, че от това няма полза. Няма! Трябва да го търся по друг начин. Впрочем извинявай, че те натоварвам със своите служебни проблеми, ти не си длъжна да се задълбочаваш в тях.

Тя си погледна часовника.

— Един и половина. В три трябва да бъда в прокуратурата, при следователя. Твоят съсед вкъщи ли си е сега?

— Не знам. Може да му се обадя…

— Хайде да му отидем на гости. Ако го няма, аз ще си тръгвам.

— Но нали подозираш, че той е убиецът — ужасено каза Ира. — Как ще влезеш в дома му?

— Че какво толкова? — Настя се усмихна и угаси цигарата си. — Като е убиец, и на гости ли не може да му иде човек? Той е убиец само когато стреля по човек, а през останалото време е обикновен съсед. Ти нали си ходила при него?

— Да…

— Ето на, и нищо не ти се е случило. Хайде, ще опитаме направо, без предварително да му се обаждаме. Да видим какво ще излезе.

Ира се притесни. Разбира се, много пъти беше ходила у Котофеич, но тогава за нея той не беше престъпник, а това е нещо съвсем друго. Впрочем защо да е друго? Може би Настя е права: ако не знаеш, че един човек е убиец, можеш спокойно да общуваш с него като с обикновен човек. Нали на челото му не е написано… И все пак й се искаше сега Котофеич да не си е вкъщи.

Но той си беше вкъщи.

Каменская

Развълнуваната и добре възпитана Ирочка реши непременно да остави на вратата бележка за Миша Доценко, ако той дойде, докато те са у съседа. Грабна лист хартия и започна да пише, а Настя излезе в антрето и бодро пъхна нозете си в обувките. Болката се оказа толкова остра, че дори й притъмня пред очите. Отвикналият от тесния нос и високия ток крак категорично отказваше да влезе отново в модната обувка. „Сама си си виновна — сърдито си каза Настя, — забрави старото правило: ако имаш проблеми с обувките, не бива да ги сваляш, докато не стигнеш до вкъщи. Защото свалиш ли ги, оставиш ли крака да си почине, после не можеш да ги обуеш повторно. Е, и какво ще правиш сега? Ясно какво: ще търпиш“.

— Ира, имате ли вкъщи лепенки? — със страдалчески глас попита тя, като разглеждаше тъжно пурпурночервеното си подпухнало стъпало, чийто чудесен цвят не можеше да скрие дори чорапогащникът.

— Разбира се.

Ирочка с готовност затърси в аптечката, но Настя внезапно реши друго:

— Чакай, засега не е нужно. Е, готова ли си? Написа ли посланието си до своя ненагледен?

— Да, да вървим — обречено въздъхна Ира и веднага уплашено изохка, като видя, че Настя стои боса, хванала обувките си в ръце. — Ти какво, така ли ще вървиш?

— Така ще вървя.

Като взе свалената от хладилника магнитна плочка във вид на апетитно парченце кашкавал, Ирина отвори вратата и позвъни на съседа.

Андрей Тимофеевич им отвори веднага. Строен, атлетичен, с красиво побеляла коса и грижливо подстригана брада, той приличаше на актьор, който играе роли на благородни бащи.

— Какви гости! — радушно възкликна той, щом видя Ира, но когато забеляза застаналата зад нейния гръб Настя, усмивката му леко поувехна. — На какво дължа това внимание? — сдържано попита той.

С незабележимо движение Настя отстрани Ирина и излезе напред.

— Много моля да ни извините за безпокойството, имаме много глупав въпрос. Да знаете на кой телефон можем да извикаме такси, та колата да дойде не след цял час, а по-бързо? — каза тя смутено.

— Двеста трийсет и осем — десет — нула едно — без да се замисля, отговори съседът. — Аз винаги ползвам техните услуги, много бързо пращат кола и изобщо фирмата е стабилна, не закъсняват. Казва се „Московско такси“. Защо, някакви проблеми ли имате?

— Уви! — жално каза Настя и протегна напред обувките. — Толкова ми убиха, че не мога да вървя. Ето, виждате ли?

Като се престори, че никога по-рано не е чувала и дума за добро възпитание, тя вдигна крака си и показа на Андрей Тимофеевич изразителните следи от обувните мъки.

— О, лоша работа! — проточи съседът. — Ами лепенки? Трябва да си сложите лепенки!

— Нямам у себе си.

— А вие, Ира? Нима вкъщи нямате лепенки?

Ирочка безпомощно разпери ръце, признавайки своето аптечно-домакинско нехайство.

— Сядайте — с нетърпящ възражения тон нареди съседът, — сега ще потърся, мисля, че трябва да имам. Заповядайте в хола.

Докато Ира, излязла на площадката, прикрепваше с магнита адресираната до Доценко бележка, Настя бързо се огледа наоколо. Да, явно Иришка не грешеше — от просторното антре врати водеха към три стаи и на две от тях ясно се виждаха секретни брави. Само към една от стаите вратата беше широко отворена и Настя влезе.

— Ако искате, обадете се за такси — дочу се откъм кухнята гласът на Андрей Тимофеевич. — Телефонът е до дивана.

Настя се възползва от предложението и докато разговаряше с диспечера, внимателно разглеждаше стаята. Нищо особено, обикновено жилище на самотен мъж, умерено разтребено. Книгите бяха съвсем малко: събрани съчинения на Чехов и Толстой, приказките от „Хиляда и една нощ“ в осем тома и двайсетина отделни издания на съветските писатели Белов, Астафиев, Распутин, Богомолов, Василиев… На рафтовете с книги зад стъкла — няколко любителски снимки.

— Ира, кои са тези хора на снимките? — попита шепнешком Настя.

— Не знам — също шепнешком отговори Ирочка, — на едната, мисля, е покойната му съпруга, а за останалите не съм питала.

Неочаквано лицето й се напрегна, веждите й се свиха. Тя се приближи до един от рафтовете и втренчено заразглежда една снимка на него. От мястото, където бе седнала, Настя не виждаше какво точно е привлякло вниманието на Ирина. Понечи да я попита, но не успя — в стаята влезе Андрей Тимофеевич с кутийка с лепенки в ръката.

— Ето, намерих! — тържествуващо възкликна той. — Вземете. Извикахте ли такси?

— Да, благодаря. Да вървим, Ириша, ще си облепя краката.

Настя стана и взе от ръцете на Андрей Тимофеевич лъскавата картонена кутийка, като се стараеше да я държи само с нокти, и то така, че той да не забележи.

— Какво ви заинтересува толкова, скъпа? — недоволно попита съседът, когато забеляза, че Ира стои неподвижно пред рафта и не откъсва очи от него.

— Каква красива жена. Коя е?

— Ами… една позната.

Съседът явно не беше предразположен към обсъждане на въпроса, личеше, че иска колкото може по-бързо да отпрати неканените си гостенки. Настя и Ирина горещо благодариха на Андрей Тимофеевич за услугата и побързаха да си тръгнат. Когато се върнаха в апартамента на Стасов, Настя започна бързо да събува чорапогащника си, за 1 да си сложи лепенки. Изтърси лепенките на масата и внимателно прибра кутийката в найлоново пликче, което сложи в чантата си.

— Е, какво? — с треперещ глас попита Ирочка. — Как ти се стори той?

— Никак. Човек като човек. Нали ти казах, на челото на престъпниците не е написано, че са такива. Обикновен съсед.

— Защо тогава ходихме при него? Щом на челото му не е написано, какво искаше да видиш тогава?

— Исках да видя как ще реагира, като ме види. Исках да огледам обстановката, в която живее.

— Е, видя ли я?

— Видях я. Ти каква снимка разглеждаше там? Стори ми се, че съседът се ядоса. Това явно не му хареса.

— Там… Настя, само не мисли, че съм мнителна, че постоянно ми се привиждат разни ужаси.

— Няма да си мисля нищо подобно. Казвай. Не протакай, Ирка, таксито ще дойде след пет минути.

— На онази снимка имаше жена, много млада, на около двайсет и пет. Знаеш ли на кого прилича тя?

— На кого?

— На майката на специалиста по котките, при когото ходихме с Миша да настаняваме онези писанки.

Охо, и тая си я биваше! Нима съседът се познава с това семейство? Тогава е ясно, че може да е имал информация за старата Фирсова и нейните несметни съкровища. Нима мозайката се подрежда? И Бош, и Фирсова, и странностите в поведението му. И дори вечното му обръщение „скъпа“. Засега е рано да се правят изводи, сега тя ще отиде при Олшански, ще му даде кутийката от лепенките — експертите да видят пръстовите отпечатъци.

— Сигурна ли си за снимката? — строго попита тя Ирина.

— Не съм сигурна. На снимката тя е на около двайсет и пет, нали ти казвам, а всъщност тази жена има син на тази възраст. Просто има някаква прилика. Настя, аз… Страх ме е. Ти сега ще си тръгнеш, а аз ще остана сама. А ей зад тази стена има убиец.

— Първо, всеки момент ще дойде Миша, така че не си сама. Второ, нищо не те заплашва. За какво му е да те убива? Нали ще го хванат за две минути. Изхвърли тези глупости от главата си.

Настя изобщо не вярваше в това, което говореше. Ако Володя Ларцев е прав, Шегаджията иска именно да го хванат. Нещо повече, последното послание на този мерзавец съвършено отчетливо й даваше да разбере, че могат да го хванат едва при седмата жертва. Значи в качеството на такава той си е набелязал човек, когото Настя познава. Защо този човек да не може да бъде Ира? Само защото никак, по никакви показатели не подхожда на поредицата от предишни жертви? Но нали Настя още така и не е разбрала закономерността, залегнала в основата на тази поредица. Може пък тъкмо Ира да е подходящата мишена…

Тя напъха нозете си в обувките и неволно се смръщи. Болката в облепените й пети бе понамаляла, но цялото стъпало я болеше жестоко. Какво да се прави, трябваше да си тръгне, преди да дойде Доценко. Настя искаше да го изчака долу, за да си поговорят в отсъствието на Ирина. Надяваше се той да не закъснее много и тя да успее да отиде навреме при Олшански.

Провървя й. Таксито още не беше пристигнало, а с Михаил се сблъска в самия вход.

— Анастасия Павловна? — изуми се Миша. — У Ира ли сте били?

— Мишенка — припряно заговори Настя, — имаме промяна в обстановката. Първо, останете с Ира и никъде не излизайте, докато не се приберат Стасов и Татяна. Дори те да се приберат много късно. Не оставяйте Ира сама в никакъв случай. Второ, когато отидете при нея, веднага се обадете на Коротков, за да даде команда да съберат максимално възможните сведения за съседа й.

— За Котофеич ли?! Какво говорите, Анастасия Павловна!

— Мишенка, по-добре да се презастраховаме, отколкото да ни направят на глупаци, съгласен ли сте? Ира ще ви обясни всичко, тя е в течение. Аз тръгвам за Олшански, ако има нещо — търсете ме там.

Несполуката с обувките и краката бе уравновесена от още един добър късмет: таксиметровият шофьор се оказа възрастен чичка, потънал в дълбок размисъл. Той не се опита да заговори пътничката си и което беше най-важното — не слушаше радио. Сред тишината Настя успя да се съсредоточи.

Как го каза Ларцев? Шегаджията им представя различни ситуации, свързани със смъртта и погребенията. Той ясно даде да разберат, че е запланувал само още едно убийство. Остава само една жертва, която трябва да представлява последното звено в една логическа верига от разсъждения. Това първо. Останала е жертва, която Настя има възможност да отгатне, това второ. Какво пък, да започнем всичко отначало, като се опираме на предположенията на Ларцев.

Надежда Старостенко, или Надка Танцьорката — всичко най-добро в живота й е останало в миналото, пред нея има само пиянство и безсмислен разврат. Може да си тръгне. Танцьорката ще бъде погребана с чисто нови дрехи, а не с мръсни дрипи.

Генадий Лукин, по прякор Лишея — в живота му, изглежда, не е имало нищо хубаво, жалко съществуване на бездомник, който се рови в кофите край околните блокове. Спокойно може да поеме към отвъдното. И Лукин ще бъде погребан в приличен вид.

Валентин Казарян, бивш служител на милицията, от лъжлива (или не лъжлива, а истинска?) гордост скъсал всичките си връзки със своето обкръжение и вече озовал се почти на дъното. Достатъчно млад, все още здрав, но поради характера си — без перспективи. Може би му е време да си тръгне още сега, без да чака да се срине до живота на Генка Лишея? Защото е сигурно, че това ще стане.

Серафима Антоновна Фирсова, самотна пенсионерка, в чието жилище при грижливия обиск са били намерени бижута и златни монети за огромна сума — животът е изживян, занапред ще става само по-зле и по-тежко. Защо да се протака? Парите не са облекчили старостта й, но ще й осигурят достойно погребение.

Светлана Ястребова, съпруга на бизнесмен, загубила при трагични обстоятелства и по собствена вина малкия си син — тя изобщо не иска да живее, защо трябва да й се пречи?

Младеж със синдрома на Даун, Настя още не знае името му, понеже Селуянов снощи не й го каза — той и без това ще умре, а майка му страда и се измъчва. Тя едва има сили да обгрижва себе си, а и парите не й стигат… Нещастното момче е изживяло краткия си живот в щастливо неведение и ще бъде погребано както трябва. Шегаджията е оставил пари за това.

Шест ситуации, оправдаващи преждевременната смърт. Да умреш, защото всичко добро е останало в миналото. Да умреш, защото е трудно да живееш. Да умреш, когато все още се търпи, без да чакаш да стане съвсем зле. Да умреш, защото сега положението ти е лошо и по-нататък само ще се влошава. Да умреш, защото не ти се живее. Да умреш, защото с психичното си заболяване си в тежест на семейството си.

Оставаше още едно „да умреш“. Какво е то? Отговорът изникна веднага и се стори на Настя толкова очевиден, че тя дори се учуди как не е могла да разбере това по-рано. Седмата жертва трябва да стане инвалид, но не с психично, а със соматично заболяване.

Инвалид, когото Настя може да предвиди. Когото познава.

Терехини… Три сестри и малкият им брат. Четири нещастни деца на нещастна майка, която не можа да се примири с мисълта, че техният баща — неин любовник, е извършвал върху тях медицински експерименти. Майката изхвърли децата от прозореца на деветия етаж и самата тя скочи след тях, само най-голямото момиче намери сили да се изтръгне и да избяга. Другите останаха осакатени, но живи. Всички са инвалиди. Кой от тях?

Убиецът

Подготвях се дълго и грижливо. За замисления от мен спектакъл бяха нужни статисти и един главен изпълнител. Подбирах статистите, като събирах информация от най-различни източници, както и просто разхождайки се из града. За това отидоха месеци, но в резултат уловът се оказа доста добър. В мрежите попадаха и конкретни хора — като Светлана, чиято трагедия аз наблюдавах с очите си в Испания, когато почивах там миналата година (между другото, оттам си донесох и керамичните рибки — видях ги в едно магазинче за сувенири и купих десет, защото много ми харесаха), и старата Фирсова, и други случайни хора. Например намерих няколко души със синдрома на Даун и чрез обикновени наблюдения научих къде живеят. Помотах се из гарите и разбрах, че нужните за моя план бездомници мога да намеря всеки момент без проблеми — и мъже, и жени, на всякаква възраст и от всякакъв вид. Разходките из града ми дадоха много полезни знания, в частност и за алкохолиците, които бяха безброй в районите със старо застрояване. Трябваха ми и алкохолици. В моите мрежи попаднаха и съвсем непредвидени хора, но аз реших да не ги пренебрегвам: можеха да ми потрябват. Такъв беше например Казарян — информация за него получих, когато обикалях из Подмосковието, за да търся местата с по-висока концентрация на алкохолици и бездомници. Защо се заинтересувах от покрайнините ли? Аз предвидливо се запасявах с различни варианти, защото не знаех кой ще бъде моят главен изпълнител. Когато го избера, тогава ще стане ясно кои статисти от дългия си списък ще въведа в спектакъла.

По-сложно беше търсенето на човек за главната роля. Човек не може да го намери, като се разхожда из Москва. Не може също открито да прави справки. Но има едно забележително явление: медиите. В продължение на няколко месеца аз редовно, всеки ден без изключение, гледах предавания с криминални новини, в тях често даваха интервюта служители от следствието и милицията. Вглеждах се в тях, вслушвах се в думите им, разсъждавах за смисъла на тези думи, следях техните мимики и жестове, търсейки човека, който би могъл достойно да изиграе главната роля в моя спектакъл. Четях във вестниците и списанията материали за престъпления с все същата цел — да открия него, достойния. Понякога намирах напълно подходящи кандидати, явно умни, с хитри очи, с добре поставена и доста осмислена речева култура. В края на краищата в моя списък на претендентите за главната роля влязоха дванайсет души, след дълго мислене и преценяване останаха само двама и трябваше да реша на кого от двамата да заложа. Единият от тях беше следовател с огромен стаж, другият работеше в милицията, в отдела за тежки престъпления, и ми направи впечатление на оригинална личност. Погрижих се да помисля как да събера за всекиго от тях допълнителна информация, която би ми позволила да взема окончателното си решение.

И не щеш ли…

Каменская

— Терехини ли? — недоверчиво попита Константин Михайлович Олшански. — Откъде си сигурна, че са те?

— Защото тогава за тях писаха много вестници. И това беше единственият случай, който се оказа публично свързан с моето име. Никога повече името ми не се е мяркало в пресата — поясни Настя. — Ако той иска да убие инвалид, когото аз познавам лично, този инвалид може да е само някой от семейство Терехини.

— Е, добре, да допуснем — кимна следователят. — Да допуснем, че си права. Ами седемте смъртни гряха, с които ми мътеше главата? Къде се дянаха смъртните грехове?

— Разбирате ли, Константин Михайлович, този Шегаджия има странни приумици — той иска да го заловя именно аз, но при това да докажа своята интелектуална състоятелност. Бош е бил измамен ход. Шегаджията се е опитал да ме заблуди, да ме вкара в задънена улица. По-просто казано, да ме провери за въшки. Много заплетено ли се изразявам?

— Абе — измънка той и оправи очилата си, — би могла да се постараеш да говориш по-ясно. Почакай малко, трябва да звънна на криминалистите.

Олшански вдигна слушалката, за да се обади на експерта, когото преди половин час бе помолил да прегледа донесената от Настя кутийка от лепенки.

— Още не е готов — избъбри недоволно, когато завърши разговора. — Обещава за след двайсет минути. През това време ти говори.

— Най-общо казано, Шегаджията е вманиачен по идеята смъртта да настъпва тогава, когато човекът сам я пожелае. Вероятно я е пожелал за себе си, но при това е имал още една цел: всички ние да научим за неговата идеология. Не да ни я обясни шепнешком, а да я изкрещи с цяло гърло. Не знам защо в качеството на марионетка е избрал именно мен. Когато го заловим, ще можете да го попитате за това. Но първо е искал да се убеди, че аз съм достоен противник и може да играе тези игри с мен. Изобщо не е бил сигурен, че ще схвана символа на Бош и че в ръцете ми ще попадне филмът „Седем“. Но не е и държал да бъде сигурен, разбирате ли?

— Не, не разбирам — ядоса се Олшански. — Бъди така добра да се изразяваш по-ясно.

— В онова телевизионно предаване стана дума, че знам пет чужди езика. Каква може да бъде реакцията му? Аха, много си била образована значи? Е, ако наистина е така, тогава — освен своята милиционерска наука — трябва да имаш огромен обем от знания, трябва да познаваш литературата, историята, живописта, философията, географията и така нататък. Ако познаваш живописта, ще разбереш за Бош, ако ли не, значи само се мислиш за много образована. По-нататък. В предаването казах, че човечеството не може да изобрети нищо в психологическо отношение, защото всичко вече е изобретявано някога, и то по много пъти. Не е възможно да се извърши престъпление, каквото никога не е било извършвано. То може да бъде оригинално по техническото си изпълнение, но по мотивация ще бъде старо като света. Какво може да се каже в отговор на това? Аха, много си била умна бе! Но ако наистина мислиш по този начин, а не го изрече ей така, за по-ефектно, тогава трябва и да действаш в съответствие с тази заявка. Трябва да четеш много криминални романи и да гледаш филми за престъпления, за да имаш пълния списък на възможните мотиви и психологически изкривявания. Значи непременно ще гледаш филма „Седем“, а може вече да си го гледала. Това е много известен филм, всички познавачи на жанра са го гледали. А ако не си запозната с този филм, значи просто говориш неща, които не мислиш. А щом си необразована бъбривка, разбира се, няма да ме заловиш, но аз не го и искам. Аз държа да ме залови достоен противник, от когото не е срамота да изгубя играта. Ако успееш да ме заловиш, ако се окажеш такава, каквато изглеждаш, тогава съм готов да ти се оставя. Ето така е разсъждавал. Ние с Льошка снощи много мислихме, мъчихме се да разберем защо Шегаджията съзнателно е поставил толкова много условия, при всяко от които можеше да стане провал. Аз да не се сетя за Бош, да не гледам филма и така нататък. И стигнахме до извода, че това трябва да направи някой от моето обкръжение, който има възможност да проконтролира ситуацията. Затова днес отидох при Ирина — да я питам откъде познава живописта на Бош, сама ли я е открила, или някой й е подсказал. А сега мисля, че за Шегаджията не е задължително да бъде в моето обкръжение и да контролира ситуацията, защото ситуацията се контролира сама, разбирате ли? Ако аз съм достойният противник, ще го заловя, а ако не съм — той не иска да го заловят. Ще се укроти за известно време и ще измисли някаква друга комбинация, ще си избере нова марионетка и ще я проверява за въшки. Тоест, исках да кажа — за интелект. Той е фанатизиран по идеята си и ще я прилага в живота, каквото и да му струва това. В този смисъл съседът на Ирка напълно подхожда за тази роля, не мислите ли? Той е знаел за телевизионния мост няколко дни предварително: беше у Стасов, когато ние с Татяна обсъждахме как и какво ще говорим. По време на предаването не си е бил вкъщи, така твърди Ира. Постоянно в разговор употребява обръщението „скъпа“, както и в своите бележки. Държи се дистанцирано от съседите си, не ги допуска в живота си, не си разказва биографията, не показва стаите в жилището си. Те дори не знаят фамилното му име!

Телефонът иззвъня и прекъсна монолога й. Олшански мълчаливо изслуша това, което му казаха, и се намръщи.

— Благодаря. — И затвори телефона. — Не е той.

Настя не повярва на ушите си.

— Как така не е той? Сигурно ли е?

— Експертите понякога грешат, вярно — позасмя се Олшански, — но не и по такива елементарни въпроси. По кутийката няма отпечатъци от пръстите на Шегаджията.

Пак провал… Е, докога? От яд й се доплака. Безсънната нощ си казваше своето, а и краката я боляха нетърпимо. А може би те все пак са сбъркали?

— Почакайте, Константин Михайлович, спомняте ли си как разсъждавахме за Шувалов? Че е убивал наркоманите лично, а за другите убийства е наел човек, който е пишел бележките със своя почерк и е оставял отпечатъците си по фигурките. Ами ако Шегаджията е постъпил именно така? Може и да не е наемал никого, а да е правил всичко сам: сам да е убивал, но да е оставял на местопрестъплението бележки, написани от чужда ръка, и фигурки с предварително получени чужди отпечатъци? Тогава никакви експертизи не са опасни за него.

Следователят неодобрително поклати глава и погледна Настя с укор.

— Слушай, Каменская, ти май прекалено усложняваш нещата. Прекалено заплетен сценарий ми описа, а слабите места в него са повече от логичните връзки. Между другото, ти така и не ми обясни за греховете.

— За греховете всичко е просто — вяло отвърна Настя. Изведнъж изпита такава умора, че дори й беше трудно да говори. — Ако аз гледам филма и видя на кутията илюстрацията от Бош, не може да не обърна внимание на списъка на седемте смъртни гряха. Ако съм по-глупава, отколкото му се иска на Шегаджията, ще започна да търся тези грехове у всяка от вече падналите жертви и ще мисля, че следващите убийства също ще бъдат свързани с греховете. Ще започна да предвиждам предполагаемите бъдещи потърпевши и ще тръгна по неверен път, на който вече със сигурност няма да заловя Шегаджията. Ако пък се окажа по-умна и отговарям на изискванията му, ще се сетя, че работата е друга. Той нарочно убива момчето със синдрома на Даун, за да ми покаже, че греховете нямат отношение към жертвите му. Постоянно, ми подхвърля лъжливи примамки и гледа дали съм се хванала на въдицата или не. А аз всеки път се хващах. Имам чувството, че Шегаджията постоянно ме изпитва. Константин Михайлович, може ли да си тръгвам? Вече нямам сили.

— Ще потърпиш — отговори Олшански, както обикновено, без да се старае да бъде излишно учтив. — Къде е Коротков?

— Сигурно е на работа. Той всяка събота идва на работа. Както и в неделя.

— Хммм — измуча той, загледан някъде в пространството, — добре, Каменская, да направим равносметка. Казваш, че Шегаджията е вманиачен по идеята за своевременната смърт?

— Така ми се струва — предпазливо отговори Настя.

Тя вече изобщо не смееше да настоява за каквото и да било, защото постоянно излизаше, че греши.

— Казваш, че сега се е насочил към семейство Терехини?

— Така ми се струва — повтори тя. — Но може и да греша. Може да има и други инвалиди, които познавам, но още не съм си ги спомнила.

— Казваш, че съседът на Татяна Образцова е подозрителен?

— Така ми се стори.

— Ох, мама му стара, колко предпазливо се изразяваш, Каменская! Отпусни се, не си на разпит.

— Но все пак съм в кабинета на следовател — слабо се усмихна Настя.

— Е, щом съм следовател, тогава нека твоето приятелче Коротков да получи от мен задача и да осигури бързото й изпълнение.

Задачата, която следователят Олшански постави на отдела за тежки престъпления, беше формулирана пределно ясно.

1.Да се осигури денонощна охрана на семейство Терехини: Ирина и Наталия, живущи на… Олга и Павел, намиращи се в болницата на адрес…

2.Подполковник Каменская да представи изчерпателен списък на лицата, които познава лично и които имат физически недъзи или тежки соматични заболявания, причинили трайна загуба на трудоспособност.

3.Да се събере информация за обитателя на апартамент… в блок номер… на улица… Да се изяснят паспортните данни, професията, източниците на доходи, да се провери доколко има отношение към убийствата на Старостенко, Лукин, Казарян, Фирсова…

4.Да се проверят средствата за масова информация на тема участници в дискусии по следните проблеми: погребения, държавна подкрепа за инвалидите и хората на преклонна възраст, самоубийства, евтаназия.