Седмата жертва

Каменская

Тя не беше идвала тук две години, дори малко повече — откак бе приключила историята с отвличането на Наташа Терехина. И причината за това далеч не беше, че Настя е забравила това невероятно семейство и наистина невероятните хора — Ирина Терехина, сестра й Наташа, годеника на Наташа Мирон. Тя не ги забравяше и често мислеше за тях, но все не намираше време да прескочи до тях, а как живеят, Настя редовно научаваше от Стасов. Именно в този блок Владислав бе живял някога с първата си съпруга — Рига, която и до ден-днешен живееше тук, и тъй като постоянно се виждаше с дъщеря си, Стасов се отбиваше и у Терехини всеки път, когато ходеше в Соколники. Те бяха добре, Наташа се бе оказала наистина много способно момиче и учеше задочно в престижен технически университет, Ирина все така работеше неуморно, макар че с появяването на Мирон в живота им те получиха голямо облекчение във финансов смисъл. Просто Ира Терехина беше така устроена, че не можеше да не работи, колкото и зле да се чувства. Те още не бяха събрали сумата, необходима за лечението на малкия Павлик в чужбина, но не губеха надежда. Всъщност именно надеждата и вярата в бъдещето беше стожерът, на който се крепеше цялото семейство. Стасов казваше, че Наташа Терехина е станала още по-красива и дори фактът, че е прикована към инвалидната количка, не помрачава тази красота. Мирон я обича безумно и тъй като Наташа съвсем наскоро навърши осемнайсет, те всеки момент ще регистрират брака си, буквално тези дни.

Настя отиде у тях направо от прокуратурата, макар че, когато седеше в кабинета на Олшански, имаше чувството, че е в състояние само да стигне до дома си, да рухне в леглото и да заспи. В момента, в който разбра, че не за самата нея се отнася участта да стане седмата жертва на Шегаджията, напрежението, държало я във форма, отстъпи и тя се чувстваше като надуваема играчка, от която въздухът бързо излиза. Ала още щом тръгна навън от сградата на Кузнецкия мост, тя реши, че ще отиде в Соколники у Терехини. „Пак ще трябва да взема такси — с досада си помисли Настя, — моите крака няма да ме заведат. Буквално се разоравам с тази работа! Впрочем не съм права, както винаги. Работата няма нищо общо, това стана заради моята глупост. Не беше нужно да се издокарвам и да обувам обувките на токчета, можех да изляза както винаги — с маратонки и дънки, сега щях да се чувствам човешки“.

Отвори й Мирон и разцъфна в радостна усмивка.

— Анастасия Павловна! По какъв случай? — възкликна той шепнешком, грабна ръцете на Настя и буквално я завлече вътре.

— А защо шепнеш? Гърлото ли те боли? — поинтересува се Настя.

— Натка спи.

— Ясно. — И Настя сниши глас. — А Ирина къде е?

— На работа, къде другаде ще е.

— Добре е, че никой не ни чува. Мирон, трябва да поговорим.

— Да отидем в хола, там е удобно, хем и Натка няма да ни чуе, ако случайно се събуди — с готовност отговори младежът.

Обстановката в жилището коренно се бе променила от времето, когато Настя бе идвала тук. Тогава Наташа, както и двете по-малки деца, се намираше в болницата, в това семейство още нямаше никакъв Мирон и Ирина, най-голямата от четиримата, живееше в малката стаичка, а другите две даваше под наем, за да спечели някоя и друга копейка. След отвличането Наташа не се върна в болницата, при тях се премести Мирон и беше твърдо решено в това жилище никога да не идват никакви външни хора. Малката стая си остана за Ирина, средната заеха Наташа и нейният годеник, а голямата бе превърната в общ хол. Дори с невъоръжено око се виждаше колко сили и труд бе вложил през двете години Мирон в това жилище — съвсем сам го беше ремонтирал напълно и бе реставрирал мебелите, които още можеха да бъдат реставрирани, а останалите бе заменил с нови. Дори пердетата на прозорците бяха нови, с красива кройка.

— Колко хубаво е станало у вас! — не сдържа възхищението си Настя.

— Стараем се — с гордост отвърна Мирон. — А Натка сама уши пердетата. Аз пообиколих магазините, където шият завеси, изкопирах идеи, а Натка ги скрои и уши на машината. Купих й хубава машина, сега тя шие дрехите за всички нас. Да знаете колко е талантлива Натка, Анастасия Павловна! Каквото и да похване, прави го — дали е математика, дали шев! Може онова нейно татенце и да е било отрепка, но пък Натка вероятно затова е станала такава.

— Но нали не може да ходи — предпазливо каза Настя, — а това пак е благодарение на него. Едва ли си струва да му се благодари за това.

— Нищо подобно! — разпалено възрази Мирон. — Тя не може да ходи, защото майка й я е хвърлила от деветия етаж. Впрочем защо ли разравяме стари неща… Нали сте дошли по работа.

Тя спокойно и подробно разказа на Мирон за своите опасения, без да се тревожи, че той ще се уплаши и ще изпадне в паника. Момчето вече бе доказало, че на него може да се разчита, във всеки случай, когато освобождаваха Наташа от лапите на похитителите, той демонстрира забележителен интелект и устойчивост, фантазия и умение да търпи и да чака. Мирон я изслуша, без да я прекъсва, само от време на време угрижено потриваше бузата си.

— Анастасия Павловна, нашето най-слабо звено е Ирина — каза той, когато Настя завърши разказа си. — Децата са в болницата, те няма да могат да отидат никъде с престъпника, а той няма да ги убие в самата болница — нали вие казахте, че прави това без свидетели. Нали така?

— Така е — съгласи се Настя.

— Е, Натка винаги си е вкъщи, а навън не излиза сама. Вярно, може да отвори вратата на външен човек, когато вкъщи няма никого, но това е лесно поправимо. Аз ще си взема компенсациите от службата, натрупали са се много за празничните дни, и ще остана при нея. А Ирина работи и това не може да се проследи. Значи така или иначе ще трябва да говорим с нея и да й обясним всичко. Разбира се, не ми се иска да я тревожа, но не виждам друг изход.

— Приятно е човек да си има работа с теб — искрено каза Настя. — Рядко се срещат такива разумни хора.

Но те не успяха да съставят план за разговора си с Ирина — точно в този момент тропна входната врата. Най-голямата Терехина си дойде от поредната работа, а тя имаше три: сутрин — чистачка, следобед — разносвачка на продукти и напитки на пазара за дрехи, а вечер — миячка на чинии и чистачка в ресторант. При вида на Ирина сърцето на Настя се сви. Тя изглеждаше много по-зле отпреди две години, беше станала съвсем прозрачна, само огромните циреи, причинени от заболяване на кръвта, ярко аленееха по тънката й бледа кожа. Очите й обаче грееха, устремени към една видима само за нея цел: да излекува брат си. По-рано бе имала две цели: освен лечението на Павлик, поставянето на паметник на гроба на баща й — не на онзи, биологичния й баща, който бе правил експерименти с децата, а на човека, който беше съпруг на майка й и ги бе отглеждал с любов и грижа, искрено заблуден, смятайки и четиримата за свои родни дечица. С усилията на Мирон този проблем бе решен и сега Ира Терехина още по-силно вярваше, че ако се труди и надява, без да се пилее в отчаяние и тревоги, всичко ще се нареди. Тази вяра й даваше сили да живее, макар че — според всички медицински показатели — вече не би трябвало да е жива.

Ира изслуша Настя и Мирон външно спокойно, но само така изглеждаше. Просто тя вече не можеше да пребледнява — лицето й и бездруго беше обезкръвено.

— Господи — само това можа да промълви тя в отчаянието си, — защо, защо все на нашето семейство се стоварват всички нещастия? На кого сме попречили? Та ние не правим зло никому, от никого нищо не отнемаме. Защо става така?

Мирон веднага скочи и я прегърна, сякаш се опитваше да я защити от всекиго, който би посмял да я доближи.

— Недей, Ирочка, недей, не бива така, всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред — заговори й ласкаво той. — Ние няма да позволим на никого да ни стори зло, дори не си мисли за нищо лошо. Анастасия Павловна ни предупреди, сега ще бъдем готови и никой не може да ни свари неподготвени.

— И после, никой няма да ви остави сами в това опасно положение — добави Настя. — Следователят вече се разпореди за вашата охрана. И всички наши ще бъдат покрай вас, можете да разчитате на тях. Най-важното, Ирина, е ти да бъдеш внимателна и предпазлива. Ние правим всичко възможно да разберем кой е този човек и може би ще успеем да го задържим, преди той да се доближи до вашето семейство. Само не се притеснявай.

Тя си кривеше душата, защото нещата не бяха толкова прости. Щом Шегаджията използва чужди отпечатъци на пръсти и чужда ръка за писане на бележките, не могат ей така да отидат и да го арестуват. У него може и да не намерят оръжието, с което убива, и тогава по никакъв начин няма да го свържат с шестте убийства. Ето защо, дори да знаят със сигурност името и адреса му, ще трябва да чакат, докато той пристъпи към изпълнението на плана си по отношение на семейство Терехини. Ако изобщо е имал предвид именно това семейство, като каза, че седмия път ще се доближи до Настя съвсем плътно. Ами ако е говорел за други хора? Те ще охраняват Терехини и ще причакват Шегаджията, а той може да убие съвсем друг човек. Именно такава беше една от задачите, поставени от Олшански: Настя да си спомни и изброи всички възможни кандидати за ролята на седмата жертва.

Настя решително отиде при телефона и се обади на Коротков.

— Юра, ако обичаш, ела у Терехини — каза тя. — Трябва да разработим план и строго да инструктираме Ирина и Мирон. Да, ще те изчакам. И друго, Юра. Имаш ли ключ от моя кабинет? Моля ти се, иди там, под шкафа стоят старите ми обувки, едни черни, грознички… Аха. Вземи ги, моля те. Това е, чакам те… Сега ще дойде Юрий Викторович — бодро заяви в старанието си да разведри обстановката. — Помните ли го?

Ирина и Мирон помнеха Коротков много добре и по лицата им се изписа явно облекчение. Много естествено, сега ще дойде истински милиционер, мъж, и всичко ще се оправи. Настя разбираше, че при цялото си уважение към нея тези чудесни младежи не вярват, че една жена може да бъде „истински“ оперативен работник. Какво пък, много хора не вярват, това е положението. Няма да се обеси заради това я.

Събуди се Наташа, която всички дружно решиха да не тревожат с лошите новини, и чак до идването на Коротков общуването помежду им приличаше на приятелска среща между много близки приятели, които обаче не са се виждали отдавна.

Както обикновено в такива случаи, разговорът постоянно се въртеше около общи познати, сред които основното място заемаха Стасов и неговата дъщеря — Лиля, както и първата му съпруга.

— Не разбирам начина, по който Маргарита Владимировна отглежда детето си — нескрито осъдително каза Ира. — Понякога я виждам, когато се прибирам от работата в ресторанта. Това е в един през нощта, представяте ли си? Как може да скита до толкова късно, когато знае, че момиченцето е само вкъщи! Тия дни срещнах Лиля и тя ми каза, че е искала да си вземе котенце, защото й било много самотно у дома.

— А защо „е искала“? — учуди се Мирон. — После се е отказала, така ли? Или майка й не е разрешила?

— Не, Маргарита Владимировна разрешила, но после някой казал на Лиля, че котето няма да я спаси от самотата, трябвало й кученце, което щяло да й стане истински приятел. И тя сега се измъчва, не знае какво трябва да си вземе — кученце или котенце — обясни Ира.

— Аз пък четох някъде, че има котки, които по характер били като кучета, а грижите за тях били като за котките — оживи се Наташа, вдигайки очи от ръкоделието си — докато разговаряха, тя плетеше за по-голямата си сестра дълъг дебел пуловер за зимата. — Трябва да си спомня как се казваше тази порода и да кажа на Лиля. Тя ще бъде точно каквото й трябва.

Коротков нахлу в тихата обител като ураган, хвърли се да стиска ръката на Мирон и да целува момичетата, които не без основание смяташе за свои кръщелници. Проницателната Наташа се опита да задава въпроси за причините за това толкова внезапно посещение на милиционерите, но Коротков, когото Настя бе предупредила, с гръмовен смях заразказва как поради служебни задължения довечера трябвало да бъдат в района на Соколники, но кога и къде — още не се знаело, трябвало да им се обадят и да им съобщят допълнително, така че — ако домакините нямали нищо против — щели да поседят тук, докато нещата се изяснят напълно. Домакините нямаха нищо против.

Пръв се обади Серьожа Зарубин, на когото Коротков беше оставил телефонния номер на Терехини със заръката да позвъни веднага щом се получи каквато и да било информация. След като поговори с него, Юрий озадачено погледна Настя.

— Със съседа сме били на грешен път — потиснато каза той. — Андрей Тимофеевич Казаков бил уважаван човек, голям учен в областта на стратегическите въоръжения, в момента наистина бил в пенсия, но продължавал активно да работи, често го викали ту за консултации, ту за изпитания. Хора, които го познават, казали, че имал една фикс идея: секретността. Винаги много старателно изпълнявал инструкциите за работа със секретни документи и изобщо… По времето, когато започвал работа, хората от отбранителния отрасъл дори не можело да намекват къде и като какви работят, с какво се занимават. Можело направо да ги тикнат в затвора за такова нещо. „Бъбривецът е находка за шпионина“ — спомняш ли си, имаше такъв един лозунг. Казаков свято спазвал всички правила, искрено вярвал, че единствената голяма мечта на акулите на империализма е да откраднат от нашата клета Родина отбранителните й тайни. И такъв си останал и досега.

— Ясно. И заключените врати намериха своето обяснение — коментира Настя, на която й поолекна от мисълта, че Ирочка Милованова не е заплашена от опасност. Или все пак е заплашена? — И отсъствията му, които той прикривал с приказки за някакъв риболов. Но строго казано, Юрик, тази информация обяснява странностите в поведението му, но не сваля от Котофеич подозренията за убийствата. Кой е казал, че един известен учен от отбранителния отрасъл не може да стане убиец? Шувалов е ярък пример за това. И той е учен, наистина социолог, но какво променя това? Убивал е като едното нищо.

Тя помълча, докато режеше в чинията сварените от Ирина кренвирши. Някаква мисъл й пречеше да се съсредоточи, натрапчиво изскачаше на преден план, но щом Настя се опиташе да я улови, изчезваше.

— Юра, а как беше фамилното име на онзи фелинолог, когото Доценко разработва?

— Що е това фелинолог? Не употребявай нецензурни изрази, тук има млади момичета.

— Специалист по котките. Струва ми се, че се казваше Казаков. А? — предпазливо попита тя, все още не повярвала, че най-сетне е уловила тази коварно изплъзваща се мисъл.

— Казаков е — потвърди Юра. — Малко ли Казакови има из Москва, почти колкото Иванови.

— И се казва Александър Илич — замислено продължи Настя.

И изведнъж като попарена скочи от масата и се втурна към телефона. Дано Зарубин си е вкъщи, само да не е хукнал нанякъде, след като се обади тук, за да докладва!

— Серьожа — бързо заговори тя, когато Зарубин се обади, — бързо намери Иля Андреевич Казаков. Спешно е, Серьожа! Година на раждане — около началото на петдесетте. Не знам нищо повече за него, освен че той трябва да има баща Андрей Тимофеевич и син Александър Илич. Само че много внимателно. И непременно снимка. Ще ми я донесеш в Соколники, запиши си адреса.

Зарубин дойде, когато вече наближаваше полунощ. Очите на Настя се затваряха, но тя смело се бореше със съня. Ирина беше отишла на поредната си вечерна работа в ресторанта, заедно с нея за всеки случай бе отишъл и Мирон, чието присъствие в ресторанта беше обичайно и не би предизвикало подозрения у никого — той често бе идвал към края на нейната смяна, за да я заведе вкъщи. Коротков дежурно флиртуваше с красивата Наташа, а Настя, свита на кълбо в ъгъла на дивана, мъчително се опитваше да не заспи.

— Ето. — Сергей й подаде ксерокопие на образец номер едно, получено от паспортния отдел на един от милиционерските участъци. — Иля Андреевич Казаков, както поръчахте.

Сънят моментално се изпари. Образец номер едно се попълва от собственика на паспорта собственоръчно. Ето я характерната буква „д“, а ето я и гърбавата запетая. И грижливо изписаните заоблени букви, отделени една от друга.

Настя дълго се взира в красивото лице с правилни черти. Снимката явно беше скорошна — Иля Андреевич, както е по закон, бе поставил нова снимка в паспорта си на четирийсет и пет години. Сега беше на четирийсет и осем.

— Ето какъв си бил, Шегаджия — промърмори тя полугласно. — Или пак съм сгрешила и това не си ти? Ти си разговарял с баща си точно в деня, когато аз бях на гости у Татяна и се подготвях за телевизионното предаване. Баща ти може да ти е казал за нас. И ти си бил предупреден за нашето участие в телевизионния мост. Имал си възможност да се подготвиш. Може ти да не си любител на живописта, но баща ти е голям почитател на Бош и при него си можел да прелистваш албуми и да избираш въдици, на които да ме ловиш. Ти си син на баща си и е съвсем естествено да си възприел някои негови навици, в частност да се обръщаш към жените с думата „скъпа“. Ти си общувал със сина си и може да си знаел за ценностите на старата Фирсова. Нещо повече, може дори да си се запознал с нея у сина си, затова тя да те е пуснала в жилището си, макар че е била крайно мнителна и недоверчива към всички непознати. Но защо, бих искала да знам, си избрал мен? Или все пак Шегаджията не си ти?

Те дочакаха благополучното прибиране на Ирина от работа. Днес никой не се бе опитал да се запознае с нея и можеха да си починат до утре. Като й показаха за всеки случай снимката на Иля Андреевич Казаков и я помолиха да запомни физиономията му, Настя, Коротков и Зарубин си тръгнаха от жилището на Терехини.

Неделята премина в мъчително очакване. Доценко и Селуянов сновяха по редакции на вестници и списания, търсейки имената на хора, писали статии или писма до редакцията на тема погребения, инвалиди, бедни хора и по проблемите на самоубийствата и евтаназията. По нареждане на Коротков Зарубин дълго се опитва да осъществи най-простата комбинация за негласно дактилоскопиране на Иля Андреевич Казаков, но така и не успя: Казаков изчезна от Москва. Ирина Терехина ходеше на своите три работи, като сянка я следваше Мирон, който старателно оглеждаше всички приближаващи се към нея мъже. Не успяха да изпълнят заръката на следователя: Олга и Павлик Терехини да бъдат охранявани в болницата, но се надяваха, че Шегаджията все пак няма да ги нападне там. Наташа Терехина си стоеше вкъщи в компанията на една позната — Зоя Ташкова, която по молба на Настя пристигна уж за да навести приятелското семейство.

Но нищо не се случи. И Настя отново започна да се съмнява: правилно ли го е предвидила? Правилно ли е определила посоката на седмия удар, който е смятал да нанесе Шегаджията? На правилното място ли го очакват? Правилния човек ли очакват? Колкото и да се мъчеше, тя не можа да си спомни нито един друг инвалид, когото да познава лично. Освен Соловьов, своя бивш възлюбен. Но като направи справки, научи, че Соловьов вече от половин година живее в Швейцария, лекува се в някаква клиника. Значи оставаха само Терехини.

В понеделник сутринта Коротков написа официално нареждане за организирането на външно наблюдение над Казаков. Отговориха му, че не достигат хора и могат да задействат „външните“ не по-рано от два дни. Юра се ядоса и се опита да използва неформалните си връзки, след което получи обещание работата да започне още днес, но вечерта.

Към девет вечерта на „Петровка“ се върна Коля Селуянов с дългия списък на участниците във вестникарските дискусии.

— Това е всичко, което успях да открия — уморено каза той и постави списъка пред Настя. — Това са само трийсет и две издания. Сега започвай, а аз утре ще продължа.

От напрегнатото седене в опушения кабинет очите на Настя толкова я боляха, че тя не можа да прочете дори първите пет имена — веднага й потекоха сълзи.

— Коля, фигурира ли тук името Казаков? — само попита тя, като притисна до лицето си носна кърпа.

Селуянов взе списъка и бързо го прегледа.

— Фигурира.

— Иля Андреевич ли?

— Не знам, приятелко. Някакъв И. А. Може да е Иван Александрович.

— На каква тема е писал?

— Фигурира като автор на две писма по проблемите на евтаназията. Едното от тях е било дори публикувано в рубриката „Мнения на наши читатели“.

— Значи е Иля Андреевич. Това е, Коленка, отбой, утре можеш да не ходиш никъде.

Селуянов придърпа стол и седна срещу Настя.

— Той ли е?

— Трябва да е той.

— Нещо не долавям увереност в гласа ти — насмешливо каза Николай. — Пак ли си гледала на кафе?

— Не, хвърлих карти — тъжно се позасмя тя. — Моят слаб мозък пасува пред злобния гений на този тип. Или е Казаков, или вече не знам… С една дума, нищо друго не мога да измисля. Или ще заловим Иля Андреевич, или никога няма да заловим Шегаджията. Това показват картите.

— Ами да вървим тогава при него, да го задържим, дявол да го вземе, и толкоз — предложи Селуянов. — Защо да седим и да си клатим краката? Имаме ли адреса му?

— Имаме го.

— Е, тогава?

— Около него е пуснато външно наблюдение. Чакаме да се заеме със седмото убийство.

— А тайно вземане на отпечатъци?

— Вчера се опитвахме, но го нямаше в Москва, не можахме да го намерим. А днес, като помислихме по-разумно, решихме да не рискуваме, да внимаваме да не се разкрием. Той е умен, тоя гад, и хитър, чака да го доближим и трябва да бъде нащрек. Ако свършим нещо през куп за грош, ще провалим цялата работа, а вече нямаме време за грижливо разработване на комбинация. По-добре да почакаме той да се задейства.

Едно телефонно обаждане я накара да стане и да започне да се облича.

— Обади се Коротков. От външното наблюдение са съобщили, че Казаков се придвижва към Соколники. Да вървим, Коля, да видим какво е намислил.

В коридора ги настигна Коротков, който, вървейки, си закопчаваше якето.

— По-бързо, по-бързо, не заспивайте в движение. Колата ни чака долу.

Настя едва си спомняше всичко, което последва. Беше страшно уморена, ужасно й се спеше, боляха я очите и краката. В събота се беше прибрала към два часа през нощта, а в шест бе станала, защото първата работа на Ирина Терехина — като чистачка на двор — започваше в пет и Настя не сваляше очи от телефона в очакване да й се обадят. После отново чака до един през нощта, докато Ирина се прибере от ресторанта. И в понеделник отново стана в ранни зори. От подрусването в топлата кола тя се унесе в тежък, пълен с кошмари и нечии гласове сън, с глава, подпряна на широкото рамо на Юра Коротков. Събуди се едва когато Коротков я разтърси.

— Ася, събуди се. Хайде, събуди се де! Направи място за гражданина Шегаджия.

Тя трескаво отвори очи и щеше да се стовари направо на земята, ако Коротков не беше я подхванал. Пред нея стояха трима милиционери и Коля Селуянов, а между тях с ръце, закопчани с белезници — човекът, чиято снимка тя тъпо и безнадеждно бе разглеждала през последните два дни. Радост нямаше, имаше опустошение и огромна, смазваща умора.

— Здравейте, Иля Андреевич — каза тя. — Имам към вас само един въпрос: защо аз? Защо избрахте именно мен?

— Нищо друго ли не ви интересува? — насмешливо попита Казаков. — Странно, смятах, че вашата любознателност трябва да се простира много по-надалеч. Не ме карайте да се разочаровам.

— И без това знам всичко останало. Освен подробностите, разбира се. Но подробностите могат да почакат до утре. Извадихте ми душата, Иля Андреевич. Да знаете само как ме изтощихте…

Натикаха Казаков в колата. Настя се отдръпна и приседна направо на тротоара. Не й беше жал за якето. Изобщо за нищо не й беше жал. Освен за шестимата, които тази отрепка бе унищожила в името на своята идея. Никаква идея, дори най-гениалната, не заслужава да убиваш в нейно име.

Тя дори не забеляза, че плаче.

Убиецът

Срещнах я случайно. Дори не я срещнах, а първо чух за нея. Минах да взема татко, за да отидем заедно на гроба на втората му жена в деня на годишнината от смъртта й. След убийството на мама баща ми много дълго остана вдовец и чак на петдесет и пет години се ожени за втори път. И отново овдовя. По пътя татко ми разказваше за съседите си, спомена за някаква жена от криминалния отдел на милицията, която щяла да говори в пряко предаване по време на телевизионен мост. Не скъпеше похвалите си за нея. Отначало не го слушах внимателно, после се заинтересувах. Интелигентна, с остър ум, знаела пет езика. Нима в родната милиция има такива? Баща ми говореше хубави неща и за съседката си — тя работела като следовател и в свободното си време пишела книги. Докато слушах неговите възторзи, в главата ми взе да се оформя някаква идея.

До сутринта в деня, когато трябваше да се състои телевизионното предаване, планът беше готов, но за да осъществя изпълнението му, ми трябваше още едно: исках първо лично да видя тези милиционерки, да ги чуя какво говорят. Може би не подхождаха за моя план… Но извърших цялата подготвителна работа така, че да мога да започна в секундата, когато взема решението.

Беше прекрасен слънчев ден, един от онези, благодарение на които московчани се примиряват с необходимостта да търпят отвратителната кишава есен, следвана от безрадостна, пронизваща до кости московска зима. В такива дни изчезва тъжното очакване на предстоящото петмесечно мъчение с локви, потоци кал, преспи и подскачащо нагоре-надолу налягане. В такива дни глупавото човечество вярва, че слънцето и радостта ще бъдат вечни. Впрочем защо непременно глупаво? Обикновено е. Всички сме такива. Солженицин преди много години написа кратичко есе, само една страничка, със заглавие „Точно пък ние никога няма да умрем!“, където добре разясни на всички нас, че поради човешката глупост и недалновидност ние смятаме себе си за безсмъртни и много дълбоко грешим по този въпрос. Макар че, ако бъда точен, сега трябва да казвам не „ние“ и „на нас“, а „те“ и „на тях“. Защото тъкмо аз вече бях приел неизбежността на собствената си смърт и се бях примирил с нея. За разлика от „тях“.

Но аз се отвлякох от темата… Денят беше наистина чудесен и това ме радваше. Далеч не защото ми харесва хубавото време — аз по принцип съм равнодушен към природата, дори понякога не забелязвам дъжд ли вали или сняг. Но при лошо време, например при проливен дъжд, телевизионният мост можеше да не се състои. Тоест никой не би свалил предаването от ефир, но „тази“ страна на моста можеше да бъде организирана в някое закрито помещение, например в кинотеатър „Художествени“, както се е случвало понякога. Тогава осъществяването на моя план щеше да се затрудни. Не, аз пак щях да измисля как да преодолея усложненията, но добре че се мина без това.

Събра се доста голяма тълпа, хората не си обръщаха внимание един на друг и аз успях да си намеря място, от което да виждам монитора. Щом на екрана се появиха двете героини на предаването, аз веднага я откроих за себе си. Дори не я откроих… Просто я познах. Те бяха две, но втората сякаш не съществуваше за мен, макар че изглеждаше много по-ярка и говореше по-уверено. Втората се оказа съседката на баща ми, разбрах това, когато водещият я представи, като я нарече „следовател и писателка“. Обаче първата… Изящна, цялата в полутонове, със сдържана усмивка, дълги нервни пръсти, тя гледаше в камерата с бездънните си светли очи и на няколко пъти ми се стори, че гледа точно в мен. Дългите й светли коси, събрани на тила в тежък възел, ми напомниха за мама. След минута, когато заговори, аз разбрах, че тази жена страшно много прилича на покойната ми майка. А след още минута си казах, че това е съдба. Да приема смъртта от ръцете на мама и по волята на Родината — ето го идеалния вариант, към който се стремях.

Но не исках да се самозалъгвам. Достатъчно беше, че бях сглупил, като се бях опитвал да получа от Наталия — втората ми съпруга, нещо, което тя не можеше да направи. Бях си мислил, че само й помагам, но после бях разбрал, че се опитвам да скрия истината от самия себе си и не искам да си призная, че тя е неспособна. Но няма да повторя тази грешка. Трябва да съм сигурен, че ще приема смъртта от достоен противник, само така ще мога да запазя уважението към себе си. Няма да се крия особено много от нея, а тя… Нека се опита да ме разкрие и намери в многомилионния град, наводнен от провинциалисти. Аз ще я подложа на изпитание, на изпит за интелект и характер, и ако тя успее да ме залови, значи е достойна да приема смъртта от нейните ръце. Тя ще ме залови, а Родината ще ми издаде смъртна присъда. Ще ме разстрелят, около мен няма да има плачещи роднини и опечалени приятели, които ще попречат на преминаването ми към другия свят. Ще ме разстрелят в точно известен ми момент и аз ще мога да се концентрирам и подготвя, за да умра правилно. Всички условия за достойна смърт ще бъдат спазени.

Диктофонен запис

— Иля Андреевич, вие ме използвахте като марионетка, за да постигнете някаква своя цел. За мен това е оскърбително, но все някак ще го преживея.

— Да, грехът на високомерието не ви е присъщ, вече забелязах това.

— Благодаря, но вашите комплименти не са ми нужни. Аз искам да разбера каква е била целта ви. Заради какво започнахте целия този кошмар?

— Не хитрувайте, Анастасия Павловна, вие прекрасно разбирате заради какво. Защото, ако не сте разбирали, нямаше да ме откриете.

— Не съм сигурна, че съм разбрала правилно. Трябва да знам със сигурност. В края на краищата вие самият трябва да сте заинтересован хората да ви разберат правилно, инак всичко е безсмислено. Шест души са загинали напразно.

— Права сте. Аз трябва да бъда сигурен, че гласът ми е стигнал до всички вас. Исках вие да се замислите за смъртта си. Исках не само всеки отделен човек да се замисли къде, как и при какви обстоятелства ще умира, но и държавата да се замисли за това. Щом държавата се смята за задължена да се грижи за живота на своите граждани, тя точно така е задължена да се грижи и за тяхната смърт. Да се грижи за нейното облекчаване. Да се грижи да я направи достойна. Лека, безболезнена, своевременна. Човекът трябва да има право да си отиде от живота тогава, когато пожелае, и по начин, по който пожелае, и държавата е длъжна да му предостави възможност да осъществи това си право. Не да натиква в лудница хора, които неуспешно са се опитали да се самоубият. Да разреши на лекарите да правят специални инжекции на хора, които вече не са в състояние самостоятелно да решат съдбата си. Да осигури достойно погребение дори на бедните и нищожните. Исках всички вие да се замислите и да вникнете в съществуващата в други цивилизации наука за умирането. Аз още не съм умирал, затова не мога от собствен опит да оценя резултатите от научните изследвания на хора, които са се занимавали с този проблем дълги десетилетия. Може смъртта да е край. Но може и да не е. Откъде да знаем? Ами ако смъртта наистина не е точка, а само запетая? Аз много отдавна се занимавам с физика и техника и мога напълно отговорно да ви заявя, че ортодоксалният материализъм не е в състояние да обясни абсолютно всичко, с което съм се сблъсквал. Това доказва, че нашето знание е несъвършено и далеч не е пълно. А щом е така, за нищо друго не може да се гарантира. Имам предвид нашите представи за процеса на умирането.

— Правилно ли ви разбрах? Вие искате да кажете, че човек трябва да има право и възможност да избегне страданията, свързани с физическата и душевната болка. Старостта, тежките, неизлечими болести, психическите травми — това прави живота непоносим и на хората трябва да бъде предоставено правото да напуснат всичко това във всеки един момент по собствено желание. Това ли искате да кажете?

— Точно това. Разбрали сте ме абсолютно правилно. Това беше главното, от което започнаха моите размисли за смъртта. Всичко останало дойде после.

— А защо сте решили, че човек не бива да страда? Кой ви го е казал?

— Но това е естествено! Разбира се, ако един човек живее неправилно, недостойно, ако съгрешава, върши престъпления, тогава нека страда, той трябва да плати за своя живот. Но когато човекът живее достойно и честно, когато се труди добросъвестно, никого не мами, защо трябва да страда? За какво? Това е несправедливо!

— Не сте прав, Иля Андреевич.

— Защо? Докажете ми го.

— Едва ли ще мога да ви докажа нещо. Мога само да ви предложа своята гледна точка.

— Слушам ви.

— Ако следваме вашата логика, страданията са възмездие за недостоен живот, а леката и приятна смърт — награда за достойния. Тук се корени грешката — и формално-логическа, и смислова. Животът има само една цена: смъртта. Със смърт човек може да се разплати за живота, така е устроена природата. Онзи, който е имал щастието да се роди, ще има нещастието да умре. Не може да се родиш и да не умреш, както не може и да умреш, без да си се родил. Съгласен ли сте с тази уговорка?

— С тази — да. И какво по-нататък?

— По-нататък е следващият ход в разсъжденията ни. Страданията са отплата за удоволствието. Разбирате ли? Смъртта — за живота, страданията — за щастието. Няма значение какъв живот е изживял човекът, праведен или не. Той е творил добро и е бил щастлив от това, убивал е невинни и е изпитвал удоволствие от това. Трудил се е и се е радвал, крал е и се е радвал. Каквото и да е правел човекът, както и да е живял, той е получавал в живота си радост по един или друг начин. Едни хора са по-щастливи, други — по-малко, едни — по-често, други — по-рядко, едни — само като деца, други — през целия си живот. Но щастливи и доволни са били всички. И ето за това те трябва да платят със страдание. А вие искате човекът да си отиде от живота, без да е платил. С това се нарушава хармонията на мирозданието. Не съм ли права?

— Във вашите разсъждения има слаби звена, Анастасия Павловна, и аз лесно ще ви го докажа. Има хора, които са били щастливи само три минути през целия си живот, а съдбата им стоварва безкрайни и непоносими страдания. Нима това е съразмерна отплата? Има и други, такива, на които животът щедро е давал много удоволствия, а съдбата не е подготвила страдания за тях. Нима това е проява на хармонията на мирозданието? Такава хармония няма, вие не можете да не признаете това.

— Мога. Има хармония. Всичко зависи от индивидуалното възприятие. Вие казвате, че има хора, които са били щастливи само три минути през целия си живот, нали? Аз пък със същата лекота ще ви докажа, че такива хора няма. Нима такъв човек нито веднъж не е почувствал на бузата си целувката на собственото си дете? Нима такъв човек нито веднъж в живота си не е получавал подаръци? Нима нито веднъж не е чувал думи ако не на любов, то поне на признателност, приятелство, нежност, топлина? Нима нито веднъж в живота му никой не му е помогнал, не го е спасил от нещо? Нима самият той никога не е направил нещо полезно, от което би могъл да изпита чувство на удовлетворение? Нима нито веднъж не е прочел книга, която му е доставила удоволствие? Нима не му е познато чувството на сексуалното удовлетворение? Мога да изброявам до безкрай, вие прекрасно разбирате за какво говоря. В живота на човека има огромен брой събития и неща, които могат да го направят щастлив. Но далеч не всеки човек е в състояние да разбира и да чувства това. Има хора, и то немалко, за това съм съгласна с вас, които вечно са недоволни от всичко, те постоянно се чувстват нещастни, ощетени, оплакват се, че не са виждали в живота нищо добро, само лошо. Справедливи ли са те? Не. Животът им е дал всичко, което е могъл, те просто не ценят това. Те не умеят да се наслаждават на вкуса на въздуха след буря, не умеят да чуват прекрасната музика, не умеят да се радват на чуждото щастие. Ето защо им се струва, че в живота им не е имало нищо хубаво, затова пък чувстват много остро всичко лошо. Какво може да се каже тук? Тяхната душевна глухота не ги освобождава и не може да ги освобождава от страданията, от необходимостта да платят за това, което им е било предоставено. Не са се възползвали от това? Техен проблем. Нали, когато един човек отива на театър и не изпитва удоволствие от спектакъла, не му хрумва да си иска обратно парите за билета? Той просто разбира, че не е съумял да получи удоволствие от този спектакъл. А другите са съумели.

— На нивото на театъра вашите разсъждения може и да са справедливи, но на нивото на живота не са.

— Но защо?

— Защото животът не е театър.

— Шекспир е бил на друго мнение: „Този свят е сцена, където всички хора са актьори…“

— Шекспир не е еталон за мен.

— Жалко. Той е бил необикновено мъдър. Аз не ви призовавам да сравнявате живота с театъра, предлагам ви да видите театъра като елемент от живота, създаден от човечеството по собствено подобие и по подобие на живота. Нали в театъра не става нищо такова, което да не става с хората в реалния живот. Впрочем ние се отдалечихме от темата. Страданията се дават на човека в противовес на щастието, а ако човекът не е съумял да бъде щастлив, това е негово нещастие, а не индулгенция, която му позволява да избегне страданията. И после, Иля Андреевич, кой ви е казал, че в живота всичко трябва да бъде хубаво? Че той трябва да се състои само от щастие и удоволствия?

— Странен въпрос задавате. Нас винаги са ни възпитавали така, казвали са ни, че ако живеем честно, трудим се добросъвестно и не нарушаваме закона, всичко ще бъде наред. Нима вас са ви възпитавали другояче? Струва ми се, че вие не сте много по-млада от мен, значи в училище са ни учили горе-долу на едни и същи неща.

— Буквално на същите. Разликата помежду ни е, че аз съм виждала повече мъки, страдания и сълзи от вас. И това ме накара да разбера, че животът е подреден малко по-различно от това, което са ни говорили в училище.

— И как е подреден той според вас?

— В живота изобщо има много повече лоши, тежки и неприятни неща, отколкото хубави и приятни. Така е подреден той, разбирате ли? Това не е неправилен живот, просто така е подреден. Такова е мирозданието. Трудно е човек да се примири с това, но се налага. Затова не бива да се отчайваме, когато се сблъскваме със страданията, и да мислим, че не ни е провървяло и че всичко се стоварва върху нас, че Бог ни наказва незнайно за какво. Неприятностите са нещо нормално. И страданията са нещо нормално. Виж, всичко хубаво трябва да умеем да го виждаме, да го ценим и да му се радваме с всички сили, да му се радваме всяка секунда, защото разбираме, че според законите на мирозданието утре може да започне черен период от живота ни, така че да успеем да се насладим на щастието днес и да запомним това чувство задълго. Хубавото е по-малко, лошото е повече. Така е подреден светът и вие, Иля Андреевич, не сте в състояние да промените тази подредба.

— Значи този свят е подреден неправилно.

— Може би, може би… Но е такъв, какъвто е. И ние нищо не можем да направим.

— Аз не ви вярвам.

— Не е и нужно. Аз не смятам да ви убеждавам, че не сте прав. За мен вие не сте опонент във философски спор, за мен вие сте престъпник, убиец. И аз ще търся не аргументи, а доказателства за вашата вина. Впрочем, доколкото разбирам, това няма да бъде проблем. Вие сте направили всичко възможно, та вашата вина да бъде безспорна, в случай че все пак ви заловят.

— Анастасия Павловна…

— Да?

— Кажете… Това, което каза вашият колега за признаването ми за невменяем и за психиатричната лечебница — възможно ли е?

— Успокойте се, не ви заплашва лудница. Впрочем знае ли човек… Лекарите са непредсказуеми. Обявиха за вменяем абсолютно лудия Йонесян, по прякор Мосгаз. Обявявали са за болни психически здрави дисиденти. Така че нищо не мога да гарантирам.

— Не бих искал такъв резултат.

— Разбирам. Вие искате шумен процес, който да влезе в учебниците. Искате възможност да говорите пред съда и да изречете на всеослушание това, което казахте сега на мен. Какво друго искате?

— Искам смъртна присъда.

— Искате своевременна и лека смърт?

— Искам да ме убие държавата, а не малограмотен лекар или обезумял бандит.

— Ами да, и то да го направи сега, докато още не сте се разболели от нищо страшно и не сте станали слаб и безпомощен. Не искате ли прекалено много, Иля Андреевич? Вие сте изживели ярък живот, достигнали сте големи висоти в професията си, насладили сте се на признание и уважение. Обичали сте жените и те са ви обичали. Били сте добре обезпечен материално и дори сте си позволявали да ходите на почивка в чужбина. И сега искате да се скриете от кредиторите, без да платите за всичко това. Принудена съм да ви огорча, Иля Андреевич — в нашата страна е въведен мораториум върху смъртното наказание. Не знаехте ли това? Смъртните присъди се произнасят, но не се изпълняват. Пред вас има добра перспектива — доживотен затвор. Това ще ви осигури такива страдания, че ще си платите изцяло. Няма да видите лека смърт.

— Злорадствате ли?

— Нищо подобно. Просто се радвам. Без злоба.

— Но на какво се радвате?

— Радвам се, защото хармонията на мирозданието този път няма да се наруши.