Седмата жертва

Зарубин

Оперативните работници понякога работят по-бързо от експертите. Но това е нормално. Експертите са по-малко от оперативните работници и за експертиза винаги чака огромна опашка. Наказателните дела за убийствата на Надка Танцьорката и неизвестния гражданин бяха обединени при следователя Олшански, под чието ръководство сега трябваше да работят както градските, така и областните детективи. Константин Михайлович Олшански изпрати запитване до информационния център, където се пазеше дактилоскопична карта на Горшков, както и в колонията, където сексуалният разбойник бе отбивал наказанието си, с молба да изпратят личното досие на осъдения, в което със сигурност щяха да се намерят „образци от свободен почерк“, иначе казано — документи, написани от Горшков собственоръчно. По принцип би могъл и да не се обръща към информационния център, защото в личното досие също имаше дактилоскопична карта, но Олшански реши да дублира исканията с надеждата (я си представете?!) дактилоскопичната карта да пристигне преди личното досие и поне нея да изпратят за експертиза.

А наскоро освободеният от местата за лишаване от свобода гражданин Александър Петрович Горшков все още се шляеше някъде. При излизането си от колонията бе получил справка за освобождаването си и въз основа на тази справка трябваше да получи паспорт на мястото, където смята да живее и работи занапред. За получаване на паспорт законът му отпуска десет дни. Но кой ли днес спазва законите? Член за тунеядството в закона съществуваше едно време, тогава човек трябваше непременно да започне работа, а без паспорт това беше невъзможно, инак на бърза ръка го връщаха в лагера. А сега и следователят, и оперативните работници разбираха, че уважаемият полов психопат Александър Петровия може да си позволи разкоша да скитосва със справката в джоба си, без да се обажда в милицията и без да иска паспорт, защото има пълно право никъде да не работи. Неприятности под формата на глоба го заплашват, ако случайно му проверят документите и се разбере, че той вече половин година живее без паспорт. Но първо, тази неприятност спокойно може да я преживее, и второ, вероятността за такова нещо не е толкова голяма, ако не се навира между шамарите. Горшков очевидно не се е навирал, тъй като през времето, изминало след освобождаването му от колонията, не беше искал издаване на паспорт никъде и нито веднъж не бе глобяван за липсата на такъв.

В очакване на резултатите от експертизата оперативните работници се занимаваха с изясняване на обстоятелствата около убийството на неизвестния в района на трите гари. Керамичната рибка с широко отворена уста, от която стърчаха крачетата на пластмасовата кукличка, недвусмислено говореше, че пропилата се бивша балерина Надежда Старостенко и странният гражданин с прилични дрехи и с пари за собственото му погребение в джоба са били лишени от живот от една и съща ръка и по всяка вероятност с едно и също оръжие, но и това трябваше да бъде потвърдено или опровергано от експертизата.

Личността на човека без документи беше установена учудващо бързо. Всъщност не беше много за чудене: когато край гарите — най-големите в столицата сборища на бездомници — намираш труп с явни признаци за нецивилизован бездомен живот, не е трудно да се сетиш къде можеш да попиташ за него. Покойният, както се разбра скоро, имал прякора Лишея, който му бил лепнат заради постоянните му кожни заболявания, той страдал от тях целогодишно. Никой не знаеше фамилното му име, а името, макар и с доста усилия, си го спомниха — Генадий. Сред гаровите бездомници той бил отскоро, само от месец и половина — два, не го били питали откъде е дошъл — някак не било прието, а и той самият не разказвал. В деня на убийството го били виждали сутринта и някъде докъм три следобед, а къде се дянал после — не знаели.

Усмихнат и разговорлив, Сергей Зарубин придума събеседниците си да му покажат мястото, където обикновено спял Лишея, и неговите вещи. Впрочем какви ти вещи? Някакви жалки дрипи, вехтории. Не се намериха никакви документи или нещо съществено, което би позволило да се изясни неочакваният обрат в живота на клетия Лишей. А обрат несъмнено бе имало, инак откъде бездомният Генадий би се сдобил с прилични дрехи и дори с валута за погребение?

Ако се вярва на експертите, клетият Лишей трийсет-четирийсет минути преди смъртта си бе вечерял доста солидно. Вероятно като за последно… Следователно се бе хранил някъде недалеч от мястото на убийството. Като се въоръжи със списъка на откритите в стомаха на убития продукти, Зарубин започна планомерно да обикаля заведенията за хранене, разположени в района на трите гари. Не влезе в закусвалнята, където бяха ходили с Настя: добре си спомняше менюто — в него нямаше никаква пица и ястия с ориз. След като от мястото на убийството стигна до Казанската гара и после по улица „Краснопрудная“ до Русаковската естакада, той премина на отсрещния тротоар и тръгна в обратна посока, към гарите. Това, което търсеше, се оказа ресторант за бързо обслужване. Самият ресторант представляваше твърде нехармонично явление. На дълъг щанд, предназначен за самообслужване на посетителите, бяха изложени разнообразни красиво оформени и апетитно ухаещи ястия, но условията, в които трябваше тези ястия да бъдат изядени, напомняха повече евтина кръчма от предгорбачовските времена. Изглеждаше кощунствено да сложиш чинията с пица на лепкавата, мръсна маса и абсолютно немислимо да си представиш как е възможно да се наслаждаваш на равиолите с плънка от сьомга, седнал на паянтово столче с миниатюрна кръгла седалка и неудобна алуминиева облегалка.

Но основното качество на ресторантчето беше несъмнено менюто, защото именно в това меню на отрупания с ястия щанд Сергей Зарубин видя всичко изброено в заключението на експерта, който бе изучавал съдържанието на стомаха на покойния бездомник с прякор Лишея. Пицата беше представена от множество разновидности, предполагаемите пелмени или кюфтета в тесто се оказаха два вида равиоли. Оризът служеше като основа за възхитително дъхаво ястие, наречено „ризото“. Доматите и краставиците присъстваха тук както под формата на салата, така и в оригинал, просто нарязани. Всичко съвпадна до най-дребните подробности, дори времето, изминало между поглъщането на последната порция храна и часа на смъртта. Да хапнеш солидно, да изпушиш две цигари и да стигнеш до тролейбусното депо бавничко, разговаряйки — времето излизаше точно както бе написано в акта на експертизата. Откъде един бездомник внезапно е намерил толкова пари, че да се облече от глава до пети в нови дрехи, да отиде до бръснарницата и да вечеря до насита? Глупав въпрос, засмя се наум Зарубин. Оттам, откъдето ги е взела и Надка Танцьорката — от добрия чичко. Само че при Танцьорката поне беше ясно срещу какво ги е получила: срещу услугата, срещу плакатчето в ръцете на онова глупаче Ваня Жуков. Срещу какво обаче ги е получил Лишея? Срещу какви услуги? Или просто заради сините си очи?

— Да ви помогна? — обърна се към Зарубин смешно рижаво девойче с червено-бяла униформа, застанало от другата страна на щанда. — Гледам, че дълго време не можете да си изберете. Нека ви кажа кое как е сготвено.

— Кажете — на драго сърце се съгласи оперативният работник, като пресмяташе наум парите в джобовете си, за да не сбърка, като вземе храна за сума над онази, която може да си позволи.

Рижавата се оказа разговорлива и не бяха нужни никакви усилия да я въвлече в разговор. Разбра се, че тя помни Лишея. Това се случило през нейната минала смяна — на момичето (което впрочем се казваше Ксюша) направило впечатление несъответствието между приличния вид на посетителя и чудовищните ръце, с които той вземал храната от щанда. Тези ръце били мръсни, занемарени, с изгризани нокти и следи от кожни заболявания.

— За малко да ми призлее, когато видях ръцете му — призна Ксюша и изразително набърчи луничавото си носле. — Знаете ли, освен това си помислих, че е крадец.

— Защо си помислихте така? — полюбопитства Сергей.

— На челото му ли беше написано?

— Ей, ама и вие — изкиска се момичето. — Как го казахте само. Просто, щом човекът има такива ръце, приличните дрехи на гърба му явно са чужди. Значи са крадени. Не съм вчерашна, нито съм сляпа.

— А за спътника му какво ще кажете? И той ли приличаше на крадец?

— Спътник ли? — Ксюша повдигна светлорижавите си веждички, от което сините й очи станаха съвсем кръгли. — Той беше сам на щанда.

— Със сигурност ли си го спомняте? — напрегнато попита Сергей.

— Абсолютно. Но ако всички в милицията са тъпи като вас, обяснявам достъпно: когато човек с такива ужасни ръце идва в ресторант и напълва две табли с храна, у мен по естествен начин се поражда въпросът има ли той пари и ще може ли да си плати. Така че започвам да наблюдавам с кого е дошъл. Ако до него има също такова неумито плашило, бързичко викам охраната — за всеки случай. Всички ние тук сме обучени относно такива, дето са готови да грабнат храната и да духнат, без да платят — все пак наблизо са трите гари, пълно е с бездомници, пътуващи просяци и тям подобна стока. Така че тук инструктират всички. Е, та значи до нашия чичка нямаше никакъв втори неумит тип, беше напълнил двете табли само за себе си. И тогава си спомням, че си помислих: как ще побере всичко това в стомаха си? Сега разбрахте ли?

— Сега разбрах — кимна Зарубин, който леко се засегна от забележката на Ксюша за тъпите милиционери. — И къде седеше?

Момичето сви рамене:

— Не обърнах внимание. За мен е важно клиентът да вземе храната и да я постави на табла, а не да я прибере в торбата си, и да занесе таблата до касата. Край, с това приключвам наблюдението си. Но според мен той се качи на втория етаж.

— Може би на първия е било препълнено?

— Не, при нас винаги е свободно. На втория етаж може да се пуши.

— Това е добре — усмихна се Зарубин. — Тогава и аз ще се кача там. Е, Ксюша, не се сбогувам, щом хапна, пак ще дойда при вас.

— Елате. Аз пък си помислих, че сте се обидили.

— Аз ли? — престорено се изненада Сергей. — Защо?

— Заради тъпите милиционери. Наистина ли не се обидихте?

— Обидих се.

— И въпреки това пак ще дойдете?

— Ксюша, скъпа, моите лични обиди са си моя лична работа. А при вас ще дойда служебно. Ясна ли ви е разликата?

— Добре, извинете, аз не с лошо. Просто тук ми е скучно до смърт, затова се заяждам с всички.

— Ама наистина ли с всички? — оживи се оперативният работник. — И с онзи ли, с немитите ръце?

— И с него — призна тя и леко се изчерви.

— И какво му казахте, интересно?

— Ами изтърсих нещо като как ще побере всичко това и че ще се пръсне, а ние тук нямаме конци подходящ номер, няма да има с какво да го зашием, че и с иглите ще е проблем… С една дума, нещо такова.

— Как реагира той?

— Никак. Дори ми се стори, че не разбра какво му говоря. Вдигна глава, изгледа ме и сякаш не ме чуваше.

— Може да е бил отнесен, дрогиран? — предположи Зарубин, макар да знаеше със сигурност, че Лишея не е вземал никакви наркотици, задоволявал се е с алкохол.

— Не, какво говорите, дрогираните аз ги разпознавам от десет метра, те са съвсем други. А този, с ръцете де, той сякаш се бе замислил за нещо, за нещо важно, сериозно, целият се беше вглъбил в себе си. Ау, ама защо още стоите с мен! Всичко ще ви изстине. Вървете да се нахраните, после ще си поговорим.

Сергей взе таблата, плати и се качи на втория етаж, където, както бе обещано, можеше да се пуши. Да, тук нямаше много хора — през петнайсетте минути, които той бе прекарал в приятен разговор със заядливата Ксюша, до щанда с ястията не бе спирал никой. Кризата от 17 август бе ударила болезнено по джоба гражданите и бе дала силен тласък на цените, които с такова ускорение се бяха втурнали напред и нагоре, че бяха забравили да се огледат наоколо. Цените в ресторанта явно не бяха за скромните пътешественици, принудени да прекарват времето между два влака по гарите. А онези, за които бяха достъпни, по никакъв начин не биха дошли тук, защото срещу същите пари биха могли да поседят в уютна прилична обстановка, вместо да се мъчат над лепкавите паянтови маси, седнали на коравите неудобни столчета.

Зарубин се настани до прозореца и бързо омете от пластмасовите чинийки спагетите „Болонезе“ и салатата, наречена „Скариден коктейл“. Трябваше да отбележи, че тук готвеха прекрасно и това донякъде примиряваше оперативния работник с мизерната обстановка. Значи именно тук, на една от тези маси, бездомникът с прякор Лишея бе осъществил своя предсмъртен гуляй. Разбира се, не е бил сам, неговият спътник също е седял тук, само че не е спрял пред щанда с храната заедно с бъдещата си жертва. Предпазлив е, гадът! Може да се е качил горе, да е изчакал Лишея да дойде с храната си, после да е слязъл и на спокойствие да си е избрал ястието. Или е помолил Лишея да донесе храна и за него. Или просто нищо не е ял, което е напълно вероятно, като се има предвид ситуацията. Този човек се е готвел да извърши убийство, тоест сигурно е бил напрегнат и нервен. В такова състояние обикновено хапката ти присяда на гърлото. Но ако той все пак е ял заедно с Лишея, тогава или замисълът за убийството се е зародил у него по-късно, или е закоравял престъпник, когото предстоящото лишаване на човека от живот не е трогвало и не е убило апетита му.

Сергей изпуши една цигара, като незабелязано оглеждаше помещението и се опитваше да си представи как съвсем наскоро тук са седели двама души — бездомният болен нещастник и неговият неизвестен благодетел. Единият лакомо е ядял и съсредоточено е мислел за нещо, а вторият го е гледал и се е готвел да го убие. За какво ли толкова задълбочено е мислел Лишея? И защо неговият спътник е решил да го убие? Ех, ако можеше да знае…

Каменская

Тя рядко влизаше в болница, но рано или късно настъпва такава възраст, когато и ти самият, и твоите близки, и просто познати започват да попадат в тези заведения все по-често и по-често. През своите трийсет и осем години живот Настя бе лежала в болница само два пъти: единия поради травма на гърба, а другия път я бяха закарали с линейка на „Бърза помощ“ направо от улицата, където я бе сварила поредната хипертонична криза. И още пет-шест пъти й се бе случвало да посещава познати. Това беше целият й „болничен“ опит.

Днес тя дойде в болницата, в която лежеше полковник Гордеев. Намери Виктор Алексеевич не в стаята, както бе очаквала. Полковникът седеше на пейка в болничния парк и с очила на носа, четеше дебел вестник. Настя беше сигурна, че той не я вижда, но щом приближи до пейката, Гордеев, без да откъсва очи от страницата на вестника, избоботи:

— А къде е Коротков? На него наредих да се яви с доклад, а не на теб.

— А аз да си тръгвам ли? — попита Настя с равен тон, като се постара да не издаде обидата си.

Виктор Алексеевич най-сетне вдигна очи от вестника, свали си очилата и по навик пъхна края на рамката в устата си.

— Боже, боже, колко сме били обидчиви — замислено констатира той и поклати глава. — Е, спокоен съм тогава, всичко е наред, всяко нещо е на мястото си, ти не си се променила, пак си такава чувствителна, каквато беше, значи Юрка не е разрушил отдела в мое отсъствие. Засега. Сядай. — Той потупа с ръка мястото до себе си на пейката. — Е, къде е този нехранимайко, моят заместник?

— Ще дойде след един час. А как е сърцето ви? Какво казват лекарите?

— А! — Полковникът махна с ръка. — Нищо интересно. Като на всеки началстващ субект на моята възраст. И на всички казват едно и също: ако искате да запазите здравето си, престанете да работите като началник, заемете се с нещо по-лесно. Ама това са глупости, Стасенка, и няма смисъл да говорим за тях, да наливаме от пусто в празно. По-добре ми разкажи за този телевизионен изрод. Още ли няма трети труп?

— Слава богу! — Настя се озърна и крадешком се прекръсти.

— Това пък какво е? — вдигна вежди Гордеев. — Откога така? Добре де, не ми отговаряй, и сам разбирам. Между другото, и аз неотдавна се улових, че се прекръстих пред вратата на генерала, когато ме беше извикал да ми трие сол на главата. Представяш ли си? Напълно автоматично се прекръстих, без да се замислям, и то с такава лекота, сякаш съм го правил цял живот. Ето, това правят гените! Народът в Русия се кръсти от хиляда години, а те решиха само за едно поколение време да ни направят безбожници, шантавите мичуринци. Е, та какво казваш за изрода?

— Виктор Алексеевич, той наистина е някакъв изрод. Нагъл до немай-къде. Експертизата показа, че надписът на плаката и бележката относно парите за погребението са написани от една и съща ръка. Това първо. Куршумите, с които са били убити Старостенко и бездомникът, са изстреляни от един и същ пистолет. Това второ. На „погребалните“ пари и на бележката са намерени отпечатъци от пръсти, принадлежащи на един и същи човек, но не на нашия бездомен покойник. Това трето. Същите отпечатъци са намерени на керамичните рибки и пластмасовите куклички, оставени от убиеца на двете местопрестъпления. Това четвърто. Създава се впечатление, че е луд и изобщо не мисли да крие следите си.

— Е, доколкото си спомням това, което миналия път ми докладва Коротков, вие търсите именно луд човек — отбеляза Гордеев, — така че няма нищо за чудене. Лудият си е луд. Как върви търсенето?

— Върви — отговори неопределено Настя. — Криво-ляво… А може да се каже и обратното — че всички са на нокти из цялата страна, търсят сред населението нашия Горшков. Само че това не променя нещата: още не са го намерили. А аз всеки момент очаквам нов труп с пламенен привет от уважаемия Александър Петрович. Вчера Олшански най-сетне получи неговото досие и го изпрати на експертите, за да видят почерка и дактилоскопичната му карта.

— Имате ли и други версии? Или сте се втренчили в тоя ваш Горшков и чакате ли, чакате?

Настя въздъхна. Нямаха други версии. По-точно, имаха, но някак неопределени. Да извършва тези убийства би могъл не само Горшков, а всеки друг човек, решил да си разчисти сметките със следователя Образцова или с оперативния работник Каменская. И Настя, и Татяна бяха работили по над десет години и хората, останали, меко казано, не съвсем удовлетворени от резултатите от общуването си с тях, наброяваха няколко десетки. Е, какво, сега да проверяват всички поголовно ли? Татяна си бе спомнила Александър Петрович Горшков като най-вероятен заподозрян заради маниерите му на откачен отмъстител. Нито тя самата, нито Настя си спомняха за някого другиго.

— Ясно — кимна Гордеев. — Отпуснали сте се, момичета. Започнали сте да си мислите за приятни неща, решили сте да стоварите всичко върху Горшков и да си почивате. Кога за последно си си напрягала мозъка?

— Миналата година — пошегува се Настя, — когато още работех при Заточни. Оттогава насам някак не ми се е случвало.

— Ами ето, личи си. Ти какво, наистина ли не знаеш кой може да ти има зъб? Срамота, момичето ми. Не ти прилича.

— Виктор Алексеевич — разпали се Настя, — разберете ме правилно, та това е чиста статистика. Ако всеки заловен престъпник след освобождаването си започваше да отмъщава на милиционери и следователи, всички ние нямаше да сме живи. Човекът, който е започнал всичко това, се различава по нещо от общата маса престъпници, затова се държи различно от останалите. И въпросът тук изобщо не е, че ми има зъб, а че мисленето му е различно, психиката му — също. Тия, дето носят зъби и камъни в пазвата си, са цял легион и целият тоя легион марширува в крак, а нашият изрод излиза от общия ритъм. Опитах се да си спомня някой такъв, особен… Сауляк се самоуби. Гал беше разстрелян. Арсен бе убит от собствения си помощник, който започна да го ревнува от мен. Тези тримата бяха личности, и то необикновени, неординарни, от тях бих могла да очаквам такава гадост. А всички останали са редови, обикновени типове, които с нищо не се отличават от другите. Не мога да си представя, че някой от тях…

— От теб не се иска да си представяш — сухо я прекъсна началникът, — още не си станала писател или кинорежисьор. От теб се иска делнична, постоянна детективска работа. Работа с информацията. Да я намираш, да я събираш, да я натрупваш, да я анализираш. Искаш да ти организирам на тая пейка курс за повишаване на квалификацията ли? Върви в кантората, вади от сейфа всичките си материали още от първия ти работен ден и се захващай. Утре по същото време те чакам с първите резултати. Гледай ги ти! Съвсем се разхайтихте веднага щом се поразболях. Коротков ще провали отдела, усещам го…

Когато излезе извън оградата, заобикаляща болничния парк, Настя видя Коротков да слиза от колата си.

— Защо си толкова кисела? — попита Юра. — Колобок ли те скастри?

Тя потрепери от пронизващия вятър и мълчаливо кимна.

— И на теб ще ти чете конско. Негова светлост не е в настроение.

— Нищо, ще му изляза насреща, не съм нежен като теб. Да ти кажа ли лошата новина, или по-добре утре?

— Да не би… трети? — тревожно попита Настя.

— Засега не. По-лошо е.

— Че какво по-лошо може да има?

— По-лошото е, че пак не знаем кого да търсим. Костя Олшански почерпил експертите с бутилка коняк, за да дадат по-бързо заключението си за почерка на Горшков и за пръстовите му отпечатъци. Е, и те му го дали.

— И какво?…

— Не е Горшков. Дори нищо подобно. Така че хайде, мисли, приятелко. Предположението на Татяна не се потвърди, с нейните подозрения се издънихме. Сега е твой ред.

„Ето на, така си и знаех! — отчаяно мислеше Настя, докато се напъхваше в претъпкания тролей, който се движеше към метростанция «Октябърское поле». — Не знам защо, но от самото начало чувствах, че няма да е Горшков. Много обичам Татяна, страхувам се за нея и се тревожа, но да се страхуваш за живота на друг човек не е съвсем същото, както да се страхуваш за своя. Ако всичко това не е насочено срещу Таня, значи е срещу мен. Господи, колко съм долна! Как не ме е срам да разсъждавам така! Излиза, че е по-добре да убият Таня? Не може да разсъждавам така, не може, не може! Таня има малко дете, тя е талантлива писателка, хората очакват книгите й, животът й е по-ценен от моя, аз трябва да се радвам, че убиецът не е Горшков. Трябва да се радвам, че убиецът се опитва да си разчисти сметките не с нея, а с мен, защото от моята смърт загубите ще са по-малки, аз няма да оставя деца сирачета. Трябва да се радвам… Но не мога. Страх ме е“.

Първата съпруга на убиеца

Той искаше от мен невъзможни неща, но аз започнах да разбирам това едва по-късно. Отначало всичко беше прекрасно, приличаше на приказка, която ще трае вечно.

Не бях си избрала института, по-скоро институтът бе избрал мен. Не мога да кажа, че на седемнайсет години жадувах да получа висше образование. Изобщо не обичах много да уча, но завърших благополучно училище благодарение на спортните си данни. Включиха ме в националния младежки отбор по волейбол, непрекъснато ходех на лагер-сборове и състезания, а в промеждутъците — на ежедневни тренировки. Училището се гордееше с мен и ми прощаваше всичко заради спортните ми постижения. Дори в комсомола ме приеха задочно, не ме мъкнаха до районния комитет и не ме тормозиха с въпроси по устава (и без това никога нямаше да го науча). А аз през това време участвах в мач на юношеската олимпиада.

Така че си избрах институт, който ми е близо до къщи. Разбира се, държах кандидатстудентски изпити, но и бездруго беше ясно, че никой няма да ме скъса. И висшите спортни чиновници ходатайстваха, а и институтското ръководство разбираше, че аз ще играя в студентския отбор на универсиадата.

Когато той се заинтересува от мен, аз дори отначало не повярвах, че тъкмо аз съм щастливката. Най-добрият студент, гордостта на института, четвъртокурсникът, за когото всички знаеха, че след пети курс ще го вземат за аспирант — и аз, тройкаджийката от втори курс. Е, хубавичка бях, спор няма. За него се бореха и страдаха всички момичета без изключение, а той избра мен. Завиждаха ми. Възхищаваха ми се: ама как, как успя да завърти главата на самия Ландау8. Такъв му беше прякорът — Ландау. Гений на физиката и съпромата9.

Вярно, не бях много учена, но пресметливо се сетих, че трябва бързо да забременея и родя, та Ландау да не ми се изплъзне. За мое учудване се оказа, че бил девствен. Но разбрах, че не е лицемер, а просто е много предпазлив — не си е позволявал нищо с никоя, за да не се обвързва. Търпял е, търпял, а когато търпението му свършило, пред погледа му съм се озовала тъкмо аз, най-случайно. На мое място е могла да бъде всяка друга. Просто ми беше провървяло и трябваше да побързам, докато на небосклона му не се появи някоя още по-красива колежка. Той беше от семейство, в което всяка би мечтала да попадне. Баба му — някаква невъобразима професорка, Ландау живееше с нея в самия център на Москва, в огромен апартамент с високи-високи тавани и старинни антикварни мебели, освен това имаше и собствен апартамент, двустаен, в престижен район. И баща му беше някаква голяма клечка, работел някъде далече, рядко се появявал, така че болезненият по онова време жилищен въпрос се решаваше без проблеми.

Е, разбира се, бях влюбена до уши в него. Освен удобствата, които обещаваше такъв брак, бяха налице и моите чувства. Той беше толкова красив, толкова умен, толкова необикновен, говореше свободно два езика, свиреше на роял сложна музика, която не разбирах, рисуваше портрети с маслени бои и с увлечение четеше книги, от които аз не можех да разбера и две думи.

Успях да го оженя за себе си в края на втори курс. Когато заявлението вече беше подадено в гражданското, а аз бях бременна в третия месец, предпазливо го попитах как гледа семейството му на нашето решение да се оженим. Ландау се позасмя и каза:

— Навремето майка ми се е омъжила по същия начин. Семейството било против, но мама настояла на своето и съм се появил аз.

Отначало не разбрах за какво говори. И едва след няколко години схванах какво е имал предвид. Ландау безумно обичаше покойната си майка, тачеше паметта й и смяташе нейния живот и постъпки за пример за подражание. Вярно, както се разбра впоследствие, не във всичко. Всъщност именно това се оказа препъникамъкът, в който си разбих челото.

В трети курс излязох в майчинство и ползвах академичен отпуск. Когато се роди синът ни, Ландау толкова се радваше, та аз имах чувството, че нищо не заплашва и не може да заплаши нашия брак. Щом един баща толкова обича детето си, той за нищо на света няма да го изостави. До края на лятото животът ни беше безоблачен и щастлив, мъжът ми ми помагаше с всички сили, грижеше се за детето, ставаше да го успокоява нощем, пазаруваше и вършеше още много неща. А в края на август страшно се смая, като разбра, че нямам намерение да уча.

— Ти трябва да учиш — казваше той. — За сина ни ще ни помогне баба, все още е много енергична. Ще го дадем на седмични ясли.

Но аз се заинатих и по никакъв начин не се съгласявах. Вече имаше закон, според който майките можеха да си гледат децата до тригодишната им възраст, без държавата да ги смята за тунеядки. До този момент бях научила достатъчно за съдбата на майка му, затова я използвах като аргумент.

— В яслите ще развалят детето — убеждавах го аз, — дори майка ти е разбирала това и се е уредила на работа по-близо до теб. Нали не искаш нашето дете да израсне болно и умствено недоразвито?

Разбира се, никак не вярвах в това, което говорех: и аз, и мъжът ми бяхме минали през ясли и те с нищо не ни бяха навредили, но се стараех да влагам в думите си колкото може повече убедителност, защото исках да си стоя вкъщи и да пера пелени. А не да уча в тоя тъп институт.

Карахме се с него около седмица, после Ландау неохотно отстъпи, като ме накара тържествено да обещая, че веднага щом синът ни навърши три години и тръгне на детска градина, аз ще се върна в института. Дотогава имаше много време и аз без колебание се съгласих.

През трите години, които отлетяха някак прекалено бързо, аз разбрах, че съм родена за домакиня. Харесваше ми да шетам из къщи, да готвя супи, да пека млинове, да шия дрехи на сина ни (онези, които се продаваха в магазина, беше срамота дори да ги докоснеш, камо ли да ги обличаш на любимото си чедо), да мия подовете и да бърша, застанала на стълбата, праха по рафтовете с книги, които се извисяваха чак до тавана. Бабата на мъжа ми скоро почина и аз останах пълноправна стопанка на огромния апартамент — доставяше ми безкрайно удоволствие да го лъскам и подреждам. Кой знае защо, Ландау не бе пожелал да се преместим в неговия двустаен апартамент и след сватбата ние живеехме с баба му, която не обичах твърде и която ме плашеше. Впрочем и старицата не ме обичаше много, така че след нейната кончина аз задишах по-свободно и реших, че ето, сега именно ще започне истинският живот. Нима можех аз, неграмотната хлапачка от комуналното жилище в Марина Рошча, дори да си мечтая някога да живея в такъв апартамент и да имам такъв съпруг! Понякога мечтите се сбъдват, но когато ти се случи нещо, което и през ум не ти е минавало да имаш, това вече…

По времето, когато синът ни навърши три години, Ландау, оправдавайки прякора си, стана кандидат на науките. Всички се прекланяха пред него, говореха, че го чака блестящо бъдеще, и го наричаха „надежда на съветската отбранителна промишленост“. Назначиха го на добра длъжност и му дадоха такава заплата, че аз можех никога вече да не работя. Но трябваше да работя, за да не ме осъдят за безделничество. Наложи се да се уредя като технически сътрудник на половин щат в най-близката до дома ни кантора, трябваше да печатам разни документи. И през ум не ми минаваше да работя на пълен работен ден: трябваше да си гледам дома и семейството. Съпругът ми реагира на моето тръгване на работа по неочакван начин.

— Нищо страшно — заяви покровителствено той, — това е само за месец-два. Ще поработиш до Нова година и после ще започне вторият семестър, ще учиш.

— Какъв втори семестър? — останах като гръмната аз.

Вече бях забравила напълно обещанията си за ученето, още повече че след онази кавга Ландау нито веднъж не се бе връщал към разговора за института.

— Вторият семестър в института. Вярно, ти напусна за майчинството през първия, но не е страшно, аз ще те подготвя, ще вземеш изпитите за първия семестър на трети курс, а от февруари, точно след зимната сесия, ще тръгнеш на лекции. Още утре иди в института и напиши молба да те възстановят като студентка. Не забравяй да си вземеш всички документи.

Направо загубих дар слово. Абе той да не е откачил? Не си спомнях почти нищо от наученото в института през първите две години, а той искаше да започна да уча направо от трети курс.

— Добре — с готовност се съгласи мъжът ми, — кандидатствай в друг институт или пък в същия си възстанови правата за първи курс. Ако те е страх от изпитите, изобщо не се притеснявай, аз ще те подготвя за всякакви изпити — ако щеш, по химия, ако щеш, по история, ако щеш, по чужд език. Само учи.

Беше толкова сериозен, че аз разбрах: работата е лоша. Няма да мина с разни извинения, той ще намери отговор за всичко. Нямах смелост да призная, че изобщо не ми се учи, и реших да отлагам, като подлъгвам моя гениален Ландау с обещания да отида където трябва и да направя каквото иска, така че от февруари да продължа да уча. Имаше време до февруари.

Но февруари дойде и когато разбра, че не съм възстановила студентските си права, избухна скандал. Той крещеше, аз плачех. Естествено и детето плачеше, защото не разбираше за какво се вдига целият този шум. Измолих си още една година. Измолих я, изплаках я. Той ми даде тази година и ме заплаши с всички небесни възмездия, ако отново си остана вкъщи.

Но и тази година свърши. Трябваше да набера смелост и честно да призная на съпруга си, че не искам да уча. Не искам. И няма да го направя за нищо на света. Искам да си стоя вкъщи, да работя на половин щат, щом законът го изисква, и да бъда просто съпруга и майка. Защо да не може? Кой е казал, че съм длъжна да имам висше образование?

— Аз го казах — отговори съпругът ми. — Аз не мога да имам просто съпруга, а на детето ми не му е нужна просто майка. Ти си длъжна да бъдеш достойна за нашето семейство, а в рода Данилевичи-Лисовски всички са имали добро образование и са били най-добри в професията си.

— Но защо аз трябва да бъда достойна за твоето семейство? — питах аз. — Твоето семейство е твое семейство, с всичките си мании, а аз съм си аз. Остави ме да живея собствения си живот. Не мога да приличам на твоята вманиачена баба, която знаеше безброй езици, дори старогръцки, който не е нужен никому. Затова пък съм добра в готвенето, умея да правя млинове, както не е умеела нито една жена в рода ти, можеш да ми повярваш.

Исках да обърна всичко на шега, но с всеки скандал това ставаше все по-трудно. В края на краищата Ландау ми обясни, че мога да бъда каквато си искам и да живея какъвто си искам живот, но ако държа да остана негова съпруга, съм длъжна да бъда достойна. И за неговия безсмъртен род, чиито корени лежали във времената на мамонтите и динозаврите, и за него самия като достоен представител на това семейство.

— Аз направих всичко, което зависеше от мен, за да бъда достоен за паметта на майка ми. И просто нямам право да живея в семейство, което не отговаря на изискванията на нашите традиции.

— Но нали майка ти е работила като лелка и възпитателю, изобщо не е била академик — все още опитвах да се съпротивлявам аз, — а ти не я смяташ за недостойна. Напротив, гордееш се с нея и искаш да бъдеш достоен за паметта й. Щом тя е можела да си позволи да живее така, защо и аз да не мога?

Мъжът ми стана целият морав и сви юмруци. Помислих си, че сега ще ме смачка като буболечка. Но той се сдържа.

— Да не си посмяла да се сравняваш с майка ми! Тя е завършила висше образование и е била готова да продължи научната си кариера, когато аз поотрасна. Тя обичаше професията си и мечтаеше да й посвети целия си живот и да стане първа и уникална в специалността си. Мама се усъвършенстваше в тази професия дори когато ме гледаше вкъщи и само благодарение на нея аз станах това, което съм. Тя не е виновна, че трябваше да умре, преди да доживее деня, когато ще може да ме пусне на далечно плаване. А ти си нещо съвсем друго. Ти изобщо не искаш да учиш, болна си от умствен мързел. Дори не искаш да мислиш, искаш да работиш само с ръцете си. В нашата страна няма уникални домакини. На мен не ми трябва такава съпруга. За последен път ти предлагам да помислиш и да решиш: или получаваш образование и сериозно упражняваш професията си, или се разделяме.

Стената се оказа непробиваема. Още хранех някакви надежди, че той или ще промени мнението си, или просто ще зареже опитите си да ме направи такава, каквато е искал, и ще приеме нещата каквито са. Но любимият ми съпруг започна планомерно да ме тормози. Не, не ме биеше или нещо подобно — той просто ми даваше да разбера, че не ме иска вкъщи.

Веднъж очаквахме гости. Както разбирам сега, по-правилно щеше да е, ако кажа „той очакваше“, но тогава още не бях прозряла и наивно смятах, че „очакваме“. Ландау беше вече доктор на науките и някакъв лауреат, така че на гости бяха поканени крупни дейци, професори, академици и началници. Прием по случай поредната титла на съпруга ми или на поредната награда. Естествено аз се развълнувах: как да ги приема, какво да приготвя, как да подредя трапезата, какво да облека, каква прическа да си направя. Това щеше да бъде първият толкова отговорен прием, откак живеехме заедно. Дори прелистих специални книги за коктейлите и как се поднасят. С една дума, бях готова да се скъсам от старание, но да не се посрамя.

Изобщо приготвих трапеза за чудо и приказ, нямаше да е срамно да поканим и американския президент. Започнах да си меря тоалетите и се разбра, че след раждането и домашните млинове не ми става нищо официално. Всички тоалети бяха шити по-рано, преди да се омъжа, а после ходех предимно с панталони и пуловери. Разбира се, маркови панталони, безумно скъпи, донесени от чужбина, но ги бях носила много — и по магазини, и на работа. И през ум не ми беше минавало да се тегля: бях сигурна, че щом цял живот съм спортувала, не съм заплашена от напълняване. Не че бях неприлично надебеляла, не — когато се гледах в огледалото, ми се струваше, че фигурата ми си е предишната. Да, обаче не — оказа се, че съм се поотпуснала, за окото незабелязано, но за роклята — дори много. Разстроих се ужасно и казвам на мъжа си:

— Дали да прескоча набързо до магазините, за да си купя нова рокля?

А той остана крайно изненадан!

— Че защо? — вика. — За какво ти е рокля?

— Е, как, нали ще ни дойдат гости? С какво ще ги посрещна? Нали не може с дънки?

— Ама ти смяташе, че ще стоиш при гостите ли?

Аз не мога и не мога да повярвам, като глупачка настоявам на своето, макар че друга отдавна би разбрала за какво става дума.

— Но нали съм ти съпруга, а това е моят дом, аз съм домакинята.

— Не си измисляй — пресече ме Ландау. — Ще сервираш и после можеш да се чувстваш свободна. Ще отидеш да се занимаваш със сина си. Как ще те представя като моя съпруга? Та ти си неграмотна, необразована, няма да разбереш и две думи от разговора ни. Ще ме е срам от теб. Не искам да се позоря пред колегите и началниците.

Сякаш ми удари плесник. Всичко ми стана пределно ясно. Жал ми беше да се разделям с приказката, прекалено прекрасно бе започнало всичко и сякаш това щастие нямаше да има край, обаче ето на… Реших временно да потъпча гордостта си и още да се поборя за семейния си живот. Може пък, мислех си, нещо да се промени, той да се пречупи.

След още няколко месеца мърморене и скандали се разделихме. Ландау ми даде онзи двустаен апартамент, в който самият той не бе искал да живее. Честно да си призная, надявах се на неговото благородство и си мислех, че ще ме остави в разкошния бабин апартамент, а той ще се премести в двустайния — все пак той е сам, а аз — с детето, но надеждите ми се оказаха напразни. Е, както и да е, аз ли трябва да се оплаквам…

Втората му съпруга, доколкото знам, си е изпатила много по-зле.