Шесторката от Кеймбридж

9

Гадис гледаше втренчено надписа, закачен с кабарчета на стената на кръчмата в Уест Хайд. От джубокса звучеше нова песен — по-скоро някакво натрапчиво думкане, съчинено от компютър и изпълнено на електронни тъпани и бас. Съмърс отново беше в тоалетната — за втори път през последния час. Притеснен ли беше, или просто солените фъстъци не му бяха понесли? На Гадис му бе все тая.

Седем часа по-рано, обзет от неистово желание да открие какво всъщност знаеше Съмърс, той бе повикал такси от болницата „Маунт Върнън“ и с него бе отишъл до един супермаркет на пет километра от там. От банкомата бе изтеглил общо 1000 лири от три карти, с което бе изгребал докрай текущата си сметка, бе хлътнал с още 400 лири по виза картата и за свой срам бе допълнил разликата с още 100 лири от специалната попечителска сметка на името на Мин, която й бяха открили двамата й кръстници. Толкова ниско не бе падал през целия си живот и сега тържествено се закле да внесе при първа възможност — още с подписването на договора за аванс към книгата си — 500 лири по сметката.

Както се бяха разбрали, Съмърс го чакаше отпред на паркинга. Гадис му даде парите, заедно с чек за още 2000 с дата напред във времето. После двамата тръгнаха на дъждовна, но твърде информативна вечерна разходка по брега на канала „Гранд Юниън“.

И ето какво научи той от Съмърс: през февруари 1992 г. сър Джон Бренан, сегашният директор на МИ6, бе подкупил четирима души да инсценират смъртта на Едуард Антъни Крейн, бивш дипломат от Форин Офис, достатъчно високопоставен, за да получи специален — макар и изфабрикуван — некролог в „Таймс“. Крейн почти сигурно беше още жив, скрит някъде под фалшива самоличност като защитен свидетел, а единствено Бренан и може би още неколцина проверени служители по върховете на МИ6 знаеха местонахождението му.

— Е, добре, кой мислиш, че е бил той? — попита Гадис. — И защо им е било нужно да го представят за умрял?

— Знам ли — вдигна рамене Съмърс.

Смисълът на въпроса беше Гадис да научи дали впоследствие Съмърс бе успял да открие нещо повече относно самоличността на Крейн, и ако да, какво.

— Не си се интересувал повече, така ли? Никога повече не си виждал Бренан?

— Това не го ли минахме вече? — Съмърс вдигна чашата си и я пресуши. В тоалетната той бе зализал косата си назад с вода, в резултат, от което яката на ризата му се бе измокрила и размекнала. — Както вече ти казах, знам само, че МИ6 са били готови да инсценират смъртта на определен човек. От което заключавам, че въпросният човек им е бил важен, нали така? Виж, професоре, аз съм медицински работник от петнайсет години. Познавам много сестри. Събираме се често било на коледни партита, било на рождени дни или изпращания, когато някой напуска, но никога не съм чувал колега да каже, че е бил накаран да фалшифицира нечия смърт. Такова нещо не се случва всеки ден. В колежа не ни учат на такива работи. Може да се каже, че нагласеното отпътуване на Едуард Крейн от планетата Земя е първият и единствен случай в историята, когато сме представяли жив човек за умрял.

— Още по едно? — предложи Гадис. Вместо да го раздразни, с речта си Съмърс го бе успокоил, че не знае нищичко за връзката между Крейн и шпионите от Кеймбридж.

— Какво?

— Питам искаш ли още по едно, Калвин. Аз черпя.

Съмърс погледна часовника си. Каишката беше износена, а луничавата му китка отдолу — бледа и мършава.

— Не. Трябва да тръгвам. — Гадис го изгледа строго и продължително, с немигащи очи. Той често прилагаше този поглед върху по-нахалните си студенти и винаги постигаше желания ефект. Съмърс веднага отстъпи. — Освен, разбира се, ако не смяташ, че заслужаваш още нещо срещу парите си.

Гадис едва забележимо наклони глава встрани.

— Един последен въпрос.

— И какъв е той?

Покрай масата им минаха още двама пушачи и изчезнаха навън. През отворената врата нахлу леден вятър.

— Как се запозна с Шарлот? По какъв начин я откри?

— Е, това поне е лесно!

— Какво искаш да кажеш? В какъв смисъл „лесно“?

— Някакъв човек на име Нийм я насочил към мен.

— А имаш ли представа как бих могъл да открия този човек?