Шесторката от Кеймбридж

3

Два дни по-късно, в една дъждовна съботна утрин през август, Гадис позвъни на номера, отпечатан на картичката, и двамата се уговориха да отиде до Челси, за да вземе кутиите с документи. Пет минути след като прекрачи прага на апартамента й на Тайт стрийт, той вече беше в леглото с Холи Левет. Тръгна си в осем вечерта на следващия ден; задницата на колата му бе приклекнала под тежестта на кутиите; тялото и главата го боляха от плътското съприкосновение с тази жена — загадка за него въпреки всичко, което бяха правили заедно.

В апартамента й сякаш беше паднала бомба — навсякъде се въргаляха вестници, книги, цели течения на „Ню Йоркър“; по пода не можеше да се стъпи от недопити чаши вино, пепелници, преливащи от стари угарки марихуана и смачкани цигарени кутии. Кухненската мивка беше пълна с мръсни чинии, в спалнята по леглото и столовете бяха натрупани повече дрехи, завивки, постелки и килимчета, отколкото бе виждал през целия си живот. Нещо в обстановката му напомняше на собственото му жилище, което след раздялата с Наташа се бе превърнало в лабиринт от купчини книги с меки корици, менюта от ресторанти, които предлагаха храна за вкъщи, и кутии с дискове. При Гадис идваше чистачка от Беларус, но тя имаше наченки на артрит и прекарваше времето си при него в разкази за живота в Минск след падането на комунизма.

Докато събираха материалите за КГБ, двамата с Холи се бяха озовали в мазето на сградата, където Катя Левет бе изпълнила до краен предел цял огромен шкаф с безброй ненадписани кутии. Нужен им бе повече от час, за да открият съответните папки и да ги пренесат до колата на Гадис. Но и сега Холи не беше сигурна, че са открили всички материали.

— Все пак е нещо като за начало, нали? — каза тя. — Нещо, за което да се захванеш.

— Откъде е всичко това? — попита той.

Самият обем на материалите в мазето подсказваше, че или Катя Левет бе имала здрави връзки в шпионските среди, или цял живот бе събирала безполезна информация от втора ръка. Гадис я бе проверил в „Гугъл“, но повечето от статиите под нейно име бяха рецензии за книги или хвалебствени профили на средноешелонни бизнес фигури в Англия и Америка. В нито един момент от живота си тя не бе работила като щатен сътрудник към авторитетно издание.

— Мама беше в приятелски отношения с много руски имигранти в Лондон — обясни Холи. — Олигарси, бивши шпиони от КГБ. Вероятно познаваш повечето от тях.

— Не лично.

— Навремето беше имала и гадже. Някакъв тип от МИ6. Може би голяма част от тези неща е по негова линия.

— Искаш да кажеш, че чрез него е изтичала информация от службите?

Холи кимна и извърна поглед. Явно криеше нещо, но Гадис още не я познаваше достатъчно, за да я притисне за повече подробности. Той вече бе доловил по някои нейни недомлъвки, че отношенията между майка и дъщеря са били обтегнати, но реши да изчака истината да се разкрие постепенно.

Той закара кутиите вкъщи — цели петнайсет — и ги струпа на пода в стаята на Мин, като мислено си обеща до няколко дни да прегледа какво съдържат. И вероятно щеше още на другия ден да се обади на Холи, ако не беше неприятната изненада, която пристигна с пощата в понеделник.

Писмата бяха две. Първото беше в издайнически кафяв плик с надпис Данъчни и митнически служби и съдържаше предупреждение за просрочено данъчно задължение. По-конкретно, Сам дължеше на държавата 21 248 лири, което надвишаваше точно с 21 248 лири баланса по банковата му сметка. При неплащане на пълната сума до средата на октомври, се казваше още в писмото, държавата си запазва правото да я изиска по съдебен ред. Междувременно върху дълга се трупаше наказателна лихва от 6,5% годишно.

Вторият плик, адресиран с почерка на бившата му съпруга, беше с испанска марка и в горния ляв ъгъл имаше кафеникаво петно, което Сам отдаде на невнимателно боравене с пълна чаша café con leche.

Самото писмо беше написано на машина.

Серхио беше адвокатът. Ник — новият й приятел, с който живееше в Барселона.

Сам Гадис не беше човек, който лесно изпада в паника, но, от друга страна, не беше и от онези, за които 25 000 лири за данъци и училищни такси са дребна сума, която могат ей така да извадят от джоба си. Той вече бе теглил два заема по 20 000 лири, за да покрие дълговете си, натрупани от развода, като само лихвите по тях възлизаха на 800 лири месечно; освен това имаше и ипотека върху къщата си в размер на 190 000 лири.

Гадис взе метрото за колежа, след като покани литературния си агент на обяд в някой от близките дни. Това беше единственото решение. Сам Гадис трябваше със собствени сили да се измъкне от кризата. Щеше да му се наложи отново да пише.

Двамата се срещнаха два дни по-късно в неголям, но безобразно скъп ресторант на Хай стрийт Кенсингтън, където единствените други клиенти бяха няколко отегчени домакини от викторианските резиденции около Холанд Парк с техните наполовина по-млади любовници, както и някакъв възрастен гръцки бизнесмен, който вече цял час се бореше с купичка ризото.

Робърт Патърсън, директор за Обединеното кралство на литературната агенция „Дипъл, Гордън и Кала“, имаше далеч по-важни клиенти от д-р Самюъл Гадис — звезди от сапунени сериали например, които му плащаха 15% комисиона върху шестцифрените договори за автобиографиите си — но между тях едва ли имаше друг, с когото би приел да прекара три часа в лондонски ресторант с безбожно раздути цени.

— Спомена за някакви парични затруднения — подхвърли Патърсън, след като поръчаха втора бутилка вино. Оставаха му три години до пенсия и беше, кажи-речи, единственият оцелял представител на едно поколение, което вярваше в достойнствата на обяда с три мартинита за аперитив. — Данъци ли?

— Как позна?

— Че какво друго да е по това време на годината! — Патърсън кимна разбиращо и си клъцна едно ъгълче от телешкия котлет. — Повечето ми клиенти могат да управляват личните си финанси колкото едно шимпанзе. Някои от тях ми се обаждат по три пъти седмично. „Какво става с договора ми за чуждестранните права? Къде са ми парите от меките корици?“ Сякаш вече не съм литературен агент, а личен финансов съветник.

Гадис се усмихна криво.

— А какъв финансов съвет би дал на мен?

— Зависи колко пари ти трябват.

— Двайсет и една хиляди за данъчните, върху които вече текат лихви, и още четири за училищни такси на Мин. Последната сума вероятно ще набъбне до десет, дори двайсет хиляди през следващите година-две, освен ако възлюбеният на Наташа внезапно не проумее, че за да си преуспяващ ресторантьор в Барселона, не е достатъчно три пъти в седмицата да ходиш на ски в Пиренеите. Тези хора все едно си хвърлят парите в Средиземно море.

— А не може ли колежът да ти помогне?

Гадис благодари на келнера, който му бе долял чашата с вино.

— Аз съм на четирийсет и три. Заплатата ми няма да се повиши кой знае колко, освен ако не стана ръководител на катедра. Една трета от онова, което изкарвам, отива за ипотека. Освен ако не започна да крада първи издания на „Гордост и предразсъдъци“ от Националната библиотека, не виждам как ще събера толкова пари.

— Значи ти трябва нов договор? — Робърт Патърсън попи ъглите на устата си със салфетка.

— Именно, Боб. Трябва ми нов договор.

— Колко ти докарах последния път?

— Няма и пет хиляди.

На Патърсън сякаш му стана неудобно, че е преговарял за такава нищожна сума. Едрият възпълен мъж се нуждаеше от поне шейсет сантиметра разстояние между стола и масата, за да се намести удобно. С ръце, кръстосани върху билото на корема си, приличаше на Буда в костюм от Савил Роу.

— Та сега за какво става дума? Нещо като трийсет хиляди аванс при подписване, а?

На маншета на ризата му потрепваше малка капчица сос от филето. Гадис кимна и от гърдите на агента му се изтръгна театрална въздишка.

— Виж, ако ти трябват такива суми, и то скоро, вземи да напишеш някоя чисто комерсиална книга, която да претупаш за дванайсет месеца, и то под псевдоним, за да има ефекта на литературен дебют. Това е единственият начин да ти осигуря тлъст чек на днешния книжен пазар. Моите уважения, но тези исторически паралели между Сергей Платов и Петър Велики не ти вършат работа. И при най-добра воля, Сам, не можеш да накараш някого да се трогне, че някакви си журналисти били пречукани в Русия. Ами то средният политически коментатор по телевизията днес няма представа кой е Петър Велики. Да не би да играе за „Ливърпул“? Или може би ще се снима в следващия „Биг Брадър“? Нали схващаш къде е проблемът?

Гадис кимаше. Той прекрасно виждаше къде е проблемът. За съжаление не му идваше отвътре да бълва бестселъри за дванайсет месеца на парче. Понякога толкова време му бе нужно, за да подготви една-единствена лекция за студентите в колежа. В пристъп на безумие, докато Патърсън си бе надянал очилата, за да прегледа менюто с десертите, той си представи как кара такси нощем, за да събере нужните му пари.

И тогава се сети за Холи Левет.

— А какво ще кажеш за КГБ?

— Какво за КГБ? — Патърсън вдигна глава от менюто и се огледа с престорена уплаха. — Да не са тук!

Гадис се усмихна на шегата му. Някакво момченце премина покрай масата им и изчезна към тоалетните на долния етаж.

— Нещо като история на съветското и руското разузнаване — каза той. — Нещо за шпиони и тъй нататък?

— Роман с продължение, така ли?

— Ако държиш…

Патърсън погледна над половинките очила като баща, обзет от основателни съмнения в зрелостта на любимия си син.

— Аз лично не те виждам като романист, Сам — каза той. — Белетристиката не е за теб. Ще ти отнеме прекалено дълго време, за да завършиш ръкописа. По-добре мисли в посока на историческо есе, което да се поддава на екранизация като телевизионен сериал, документален филм с елемент на повествование и ти да си повествователят. Ако ти се правят сериозни пари, трябва да подходиш сериозно към имиджа си. В днешно време няма място за учени сухари. Вземи пример от Саймън Шама. Търси начини да разшириш амплоато си. Винаги съм смятал, че си роден за водещ на телевизионно предаване.

Гадис се опита да скрие мислите си зад чашата с вино. Може би беше дошло време. Мин беше в Барселона. Той беше напълно разорен. Какво толкова имаше да губи, ако приемеше да се покаже по телевизията?

— Е, добре. Като човек вътре в нещата, какво ще ме посъветваш?

Патърсън незабавно изпълни желанието му.

— Ами ако ще пишеш за Русия, в никакъв случай не зачеквай чеченската тема. Хората пет пари не дават за Чечня. — Той прекъсна за миг, колкото да си поръча „едно тъъъничко резенче тирамису, ама ей толкоз тънко“, после продължи: — Същото важи и за Горбачов, и за Елцин, и за негово себичие, блаженопочившия Солженицин. Това е дъвкано, дъвкано, та не е останало нищо. Вече си писал за Платов, Чернобил е интересен колкото ланския сняг, така че… абе дръж се за шпионите. Но гледай да има повече отровни чадъри, тайни заговори на КГБ за премахването на Рейгън или Тачър, неопровержими доказателства, че Лий Харви Осуалд е незаконно дете на Рудолф Нуреев и Светлана Алилуева. Нещо, което да накара „Дейли Мейл“ да плесне физиономията ти на първа страница. С една дума: сензация.

Гръцкият бизнесмен току-що се бе признал за окончателно победен от купичката с ризото. Гадис се чувстваше едновременно поласкан и озадачен, че Патърсън го смята способен на подобни епохални разкрития. Но се боеше, че кутиите на Холи Левет можеха да се окажат пълни с постни клюки, измислици и фантасмагории от руския подземен свят. А за момента, освен с тези кутии той не разполагаше с нищо друго.

— Наемам се да го направя — каза накрая той.

— Много добре. — Патърсън подсвирна радостно, наблюдавайки пристигането на тирамисуто. — Така. А сега какво ще кажеш за по едно кафе?