Шесторката от Кеймбридж

48

— Слушайте сега внимателно — каза Миклош, като запали двигателя и се включи в движението. — Отиваме на аерогарата. Вие имате резервация за полет на „Изи Джет“ в 15:30 ч. за летище „Гетуик“, Лондон. Според компютъра в моята къща полет пристига навреме. Можем да проверим отново, като стигнем на „Ферихед“. Ако има проблем, ние с вас седим в кафенето и разговаряме, докато полет пристигне. Вие носите паспорта в палтото?

Гадис бръкна във вътрешния джоб, извади паспорта и му го показа.

— Както виждате, името ви днес не е Самюъл Гадис. За това пътуване сте Самюъл Тейт. Собственото ви име е същото, рождената дата е същата. За по-реалистично ние написахме имена и телефони на хора, на кои можете да обадите се при нужда. — Гадис отвори на съответната страница. От вътрешната страна някой бе написал със синя химикалка адреса и телефонния номер на „Джоузефин Уорнър“. — Ако искате да се обадите на Таня в Лондон, тя е в мобилен телефон като „Джо“. Обаждане ще мине през централата.

— А какво работя? — попита Гадис. Той съзнаваше, че трябва да се държи нащрек и да задава уместни въпроси, макар че в действителност съзнанието му беше тотално объркано от грижи и съмнения.

— Много уместен въпрос! — Миклош даде мигач за ляв завой и наду клаксона, когато някакъв моторист на скутер се опита да ги засече от вътрешната лента. — Същото, както и преди. Преподавател по история в Юнивърсити Колидж, Лондон. Това не е променено. Нищо не е променено, само адресът, фамилното име и номерът на паспорта. Стараем се да вършим нещата простичко.

Стараем се. Гадис погледна през прозореца. Най-обикновен будапещенски ден. Кой ли още беше замесен в тази история? Колко души бяха въвлечени? Колко ли различно щяха да изглеждат нещата преди, да речем, трийсетина години, когато във всяка кооперация е имало доносници, а тайната полиция е била на всеки ъгъл? Колата спря на светофар и за пръв път Гадис усети пристъп на паника, сякаш всеки миг щяха да бъдат заобиколени от въоръжени убийци или задържани от полицията. Но и това отмина. Той го отдаде на нерви и безсъние и си напомни да си купи цигари на летището. Светна зелено и Миклош потегли; пътят им минаваше покрай автокъщи за употребявани автомобили, избелели от времето билбордове на телевизори „Самсунг“, уиски и унгарски марки дамско бельо.

Летището се появи пред тях по-скоро, отколкото бе очаквал — нова сграда, издържана в онзи стил, по който особено си падат архитектите, свикнали да се вписват в ограничен бюджет. Терминалът за заминаващи наподобяваше самолетен хангар, огънат от пластмасови профили. Гадис очакваше вътре да цари пълен хаос както на „Шереметиево“, но интериорът се оказа подреден и лъснат до блясък, с пластмасови седалки в цвят охра за чакащите и снежнобели стени, които усилваха ярката изкуствена светлина. Докато крачеха към информационното табло за заминаващи полети, Миклош поддържаше приятелски разговор, а като видя, че самолетът на „Изи Джет“ е навреме, възкликна: „Браво! Много добре!“. След кратко изчакване пред гишето Гадис предаде багажа си, получи бордна карта и двамата с Миклош седнаха в кафенето, където прекараха няколко минути, пиейки еспресо и оглеждайки се за знак, че някой ги следи или Гадис е бил разпознат. Но обстановката беше скучна и делова, нищо не подсказваше и най-малка опасност. За да отвлече вниманието на Гадис от тревожни мисли, Миклош отново го заразпитва за руската литература и го накара да говори надълго и нашироко за детството на Толстой. След като изпиха още по едно еспресо и изядоха няколко безвкусни кексчета, стана време за качване.

Двамата тръгнаха към зоната, където се правеха проверки за сигурност. До входа нямаше полиция с кучета; не се виждаха и мускулести руснаци, размахващи черно-бели снимки на доктор Самюъл Гадис. Беше най-обикновен следобед на най-обикновен терминал за нискобюджетни полети. В този момент Гадис не можеше да си представи, че нещо лошо би могло да му се случи.

— И тъй — Миклош постави ръка на рамото му, — ние сме стари приятели, нали така? Вие отседнахте за няколко дни в моята къща. През цялото време не правихме нищо друго, освен да се напиваме.

Гадис изведнъж усети тревога. Той разбираше защо Миклош бе чакал последния момент, за да му съобщи тези малки подробности по неговото алиби: очевидно се бе страхувал, че може да ги забрави.

— Запознахме се на мъжко парти в Будапеща преди пет години. — Миклош се ухили и поглади брадата си, сякаш си припомняше срамните подробности. — И така, вие трябва да тръгвате, мистър Тейт. Желая ви безопасно пътуване.

Гадис успя да се усмихне, макар че в стомаха му лазеха мравки.

— Благодаря ви за всичко — каза той и посегна да се здрависа с Миклош, но унгарецът бе намислил друго: той го сграбчи в мечешка прегръдка, от която ребрата му изпукаха.

— Ние сме приятели, не помните? — изръмжа той в ухото на Гадис. После се дръпна назад, като продължаваше да го държи за ръцете. Хватката му беше желязна. — Ако има проблем, можете да позвъните в английското посолство. По закон, Сам, имате право на защита от вашето правителство. Служител на посолството ще дойде при вас и той ще е запознат със ситуацията. Това звучи ли ви успокояващо?

— Звучи. — Гадис избърса с ръка слепоочието си, където бяха избили капки пот, и се опита да си придаде по-храбро изражение на лицето. — Бяхте извънредно любезен с мен. Не знам дали някога ще мога да ви се отблагодаря.

— Няма за какво да благодарите — каза бързо Миклош. Гадис забеляза в очите му да проблясва познатата дяволита искрица, която бе забелязал на гара „Келети“. — За мен беше интересно да прекарам ден с вас. Вие сте забавен събеседник. Желая на вас щастливо и благополучно прибиране във вашия дом. — След кратка пауза Миклош добави нещо, което Гадис сметна за черен хумор: — А ако ви попитат дали някой не е слагал нещо в чантата ви, знаете какво да отговорите.

Гадис се засмя и тръгна към зоната за сигурност. Чувстваше се като попаднал в стая, в която всички картини бяха наклонени на една страна. Какво щеше да стане, ако видеха, че паспортът му е фалшив? Как щяха да постъпят с него тогава? Дали Миклош щеше да изчака, за да му помогне? Дали вече се бе погрижил да мине безпрепятствено през паспортния контрол, или го бе оставил да се оправя сам?

Гадис застана на опашката зад млада двойка поляци, пред които имаше мъж, нарамил китара в кафяв кожен калъф. После се обърна да махне за последно с ръка на Миклош.

Но него вече го нямаше.