Шесторката от Кеймбридж

8

Болницата „Маунт Върнън“ беше само на половин час с кола от дома на Гадис в Западен Лондон, но той взе метрото, за да си възстанови — главно по сантиментални причини — пътуването на Шарлот по линията „Метрополитън“ от станция „Финчли Роуд“ до Рикмансуърт през последната седмица от живота й.

Това бяха предградията на неговото детство — еднакви следвоенни къщи от червени тухли с градинки, в които имаше място най-много за един баскетболен кош или за игра на тенис сам срещу стената. Гадис си спомняше как в един горещ летен следобед баща му бе замахнал с ракетата и бе запратил топката право нагоре; малката жълта точка изчезна към слънцето. Влакът минаваше през Хароу, Пинър, Нортуд Хилс, през безлични улици и паркове в далечните лондонски предградия, зажаднели за слънчева светлина. Самата болница по нищо не приличаше на блестящото футуристично творение, което бе рисувал във въображението си; беше леко зловещо неоготическо палацо с множество капандури, от които вероятно се виждаха полята на Хартфордшър. Приличаше на санаториум за ранени от Втората световна война; той си представи намръщени сестри с колосани престилки, които се грижеха за мъже в инвалидни колички, ветерани и техните роднини, дошли на свиждане, пръснати по поляната като гости на градинско парти.

От станцията на Рикмансуърт взе такси, което го откара пред приемното отделение на болницата, разположено в нова модернистична сграда на няколкостотин метра от готическото палацо. Тръгна по табелките към Майкъл Соубъл Сентър и се полута из партерния етаж, докато някаква лекарка, на възраст колкото студентите му, го попита, приветливо усмихната, с какво може да му бъде полезна.

— Търся един от персонала. Казва се Калвин. — Реши, че ако го назове по малко име, ще прозвучи така, сякаш са близки познати.

С провесената на врата си слушалка, младата жена приличаше на актриса, която играе лекарка в популярен сериал. Тя се загледа в обувките му. Гладис се носеше доста небрежно и все се учудваше, че има хора, които си въобразяват, че много могат да научат за един мъж по обувките. Днес той беше с охлузени полувоенни боти. Как ли изглеждаше това в очите на една хубавичка двайсет и пет годишна лекарка — добре или не дотам?

— Калвин? Да, разбира се — отвърна тя; лицето й изведнъж се проясни. Сякаш Гадис бе издържал някакъв тест, за който самият той не подозираше. — Тази сутрин на няколко пъти го мярнах. Кабинетът му е на втория етаж, точно зад патологията. Ще се ориентирате ли?

— За пръв път съм тук — призна си Гадис. Не умееше да лъже, пък и не виждаше смисъл да я подвежда. Лекарката го упъти, като машинално попипваше с пръсти слушалката на врата си. След две минути Гадис беше пред вратата на Съмърс, протегна ръка и почука по олющената блажна боя.

— Влез!

Гласът беше висок и писклив, сякаш някой стискаше собственика му за гърлото. Преди да натисне бравата, Гадис се опита да си представи как изглежда Съмърс и, общо взето, отгатна: беше на около четирийсет и пет години, с крехко телосложение и леко злобно, инатливо изражение на човек, който цял живот се е борил с разяждащото го отвътре чувство на несигурност. Облечен беше с бледозелена сестринска униформа, а оредяващата му косица беше зализана назад с гел. Гадис имаше добър усет за хората и Калвин Съмърс му стана антипатичен от пръв поглед.

— Мистър Съмърс?

— Кой пита?

Тази изтъркана реплика от треторазреден полицейски трилър беше толкова не на място в устата на Съмърс, че Гадис за малко не се изсмя.

— Аз бях приятел на Шарлот Бърг. Казвам се Сам Гадис и съм университетски преподавател. Дали ще ми отделите време да си поговорим?

Докато задаваше въпроса, Сам затвори вратата зад гърба си; Съмърс изглеждаше благодарен за тази му съобразителност. Споменаването на Шарлот Бърг го бе сварило неподготвен; сякаш във взаимоотношенията им имаше някакъв срамен или користен елемент, който той държеше непременно да скрие.

— Бяхте неин приятел? — Миналото глаголно време не бе убягнало от вниманието му. Той се поизправи на стола си, но не протегна ръка да се здрависа с Гадис, сякаш по този начин би подложил на съмнение собствения си авторитет. Гадис си отбеляза наум, че с дясната си ръка Съмърс търкаляше нервно евтина химикалка по повърхността на бюрото.

— Боя се, че имам лоша новина — отвърна той.

— И каква е тя?

Съмърс явно полагаше усилия да се държи самоуверено, едва ли не нахакано. Гадис наблюдаваше внимателно лицето му.

— Шарлот получи инфаркт. Съвсем внезапно. Миналата седмица. Мисля, че вие сте един от последните, които са я видели жива.

— Шарлот какво?!

Реакцията му бе по-скоро на гняв, отколкото на шок от чутото. Съмърс гледаше Гадис като човек, който току-що е научил от шефа си, че е уволнен.

— Шарлот е мъртва — намери за нужно да повтори Гадис, макар да беше раздразнен от коравосърдечната реакция. — Бяхме приятели.

Съмърс се изправи в тесния си кабинет, заобиколи Гадис и провери още веднъж дали вратата е плътно затворена. Човекът си имаше тайни. След него се носеше смесена миризма на евтин одеколон и болнични дезинфектанти.

— И вие сте дошли, за да ми дадете трите хиляди, така ли?

Гадис бе очаквал да чуе всичко друго, но не и това. За какво ли би могла Шарлот да дължи 3000 лири на този нафукан мухльо?

— Какво казахте? — успя да попита само той, като отстъпи смаяно крачка назад.

— Питам ви, носите ли ми трите хиляди? — Съмърс приседна на ръба на бюрото си. — Казвате, че сте й приятел. Следователно тя ви е казала за уговорката ни, иначе нямаше да сте сега тук. Заедно ли работите по тази история?

— Каква история? — отвърна Гадис инстинктивно, за да не разкрива картите си, но вече съзнаваше, че това е погрешен ход. Отначало Съмърс му хвърли изпепеляващ поглед, но постепенно устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка; зъбите му бяха изненадващо добре поддържани.

— Може би е по-добре за вас да не ми се правите на невинен — изхили се той. Два листа хартия се плъзнаха по бюрото му и паднаха на пода. Съмърс се наведе да ги вдигне и това смекчи донякъде драматичното въздействие на думите му.

— Не се правя на невинен, Калвин. Просто се опитвам да установя кой си и какви са били отношенията ти с моята покойна приятелка. Ако това ще помогне, бих ти казал, че съм старши преподавател по руска история в Юнивърсити Колидж. С други думи, не съм журналист. Просто се интересувам от темата, но по никакъв начин не те заплашвам.

— Да съм показвал с нещо, че ме е страх?

Съмърс беше седнал отново на стола и се поклащаше на него, опитвайки се да си възвърне контрола върху ситуацията. Гадис си каза, че има насреща си злобен, огорчен човек, който през целия си живот се бе чувствал застрашен от нещо. Хора като Калвин Съмърс не можеха и за миг да си позволят да излъчват неувереност. В стаята беше горещо, радиаторът под затворения прозорец бълваше жега. Гадис свали якето си и го закачи на вратата.

— Да започнем отначало — предложи той.

Беше свикнал да води неудобни разговори в душни помещения. Студенти му се жалваха. Плачеха. Всяка седмица в колежа носеше по някоя нова криза: болести, печал, бедност. Всички — и студенти, и преподаватели — идваха при Сам Гадис с проблемите си.

— Защо Шарлот ти е дължала пари? — попита той с най-равния си плътен глас, без излишна интонация, сякаш не влагаше нищо във въпроса си. — И защо не ти е платила?

Съмърс се засмя. Смехът му идваше от гърлото, не от корема. Той поклати глава.

— Знаеш ли какво, професоре? Дай парите и ще разговарям с теб. Събери ми три хиляди през следващите шест часа и ще ти кажа за какво ми плащаше твоята приятелка Шарлот. Става ли? Ако не става, мога ли най-учтиво да те помоля да вдигаш гълъбите от кабинета ми? Не съм убеден, че ми е особено приятно непознати да ме посещават на работното ми място и да…

— Е, добре! — Гадис парира атаката, като вдигна помирително ръце с дланите напред. Моментът изискваше немалко самообладание от негова страна; ако следваше естествените си пориви, по-скоро би сграбчил Съмърс за яката на евтината униформа и би го тръшнал върху радиатора. С това може би щеше да изтръгне някакви трохи на уважение към Шарлот от този мазен плъх, но пък със сигурност щеше да го загуби като източник на информация. А Съмърс му бе нужен. Той беше единствената му връзка с Нийм. Без него никога нямаше да открие Едуард Крейн. — Ще ти донеса парите — обеща той, без да има и най-малка представа откъде ще събере 3000 лири до залез-слънце.

— Наистина ли? — При тази перспектива на Съмърс видимо му потекоха лиги.

— Ами да. Днес от картите си едва ли ще мога да изтегля повече от хиляда, но ако приемеш чек като гаранция за моята добронамереност, сигурен съм, че ще успеем да се споразумеем.

Съмърс изглеждаше в шок, но Гадис прекрасно разбираше, че обещаните пари бяха свършили работа. Мазният плъх беше готов да пропее.

— Приключвам работа късно следобед — каза той. От първоначалната му враждебност нямаше и следа. — Знаеш ли езерото Бачуърт?

Гадис отговори отрицателно.

— Намира се в парка успоредно на канала „Гранд Юниън“. Следвай знаците за Трий Дистрикт и ще стигнеш до там. — Гадис беше изумен от бързината, с която се развиваха нещата. — Чакай ме на паркинга в пет. Ако носиш парите, ще говорим. Става ли?

— Става — отвърна Гадис.

За момент се запита дали не му се готви някакъв номер. Защо ли Шарлот не му бе платила? Дали информацията му изобщо си струваше парите? Съмърс можеше да има и съучастници, с които да бяха намислили просто да я измамят. Много беше възможно, след като Гадис се върнеше в Рикмансуърт, изтеглеше от банката въпросната сума и я дадеше на Съмърс, последният да му съобщи, че Земята е кръгла или че седмицата има седем дни.

— А какви гаранции имам аз, че наистина разполагаш с информацията, която ми е нужна?

Съмърс се замисли. Той вдигна химикалката и започна да почуква с нея по бюрото. Някой мина отвън покрай вратата, като си подсвиркваше мелодията от „Ийст Ендърс“.

— О, не се тревожи за информацията — отвърна накрая той. — Знам какво е станало в болницата „Сейнт Мери“. Знам и какво са направили онези симпатяги от МИ6 с Едуард Крейн.