Шесторката от Кеймбридж

53

Гадис се върна в къщата на Таня й заключи вратата. В стаята на Джеръми имаше лаптоп и с помощта на „Гугъл“ той откри детската градина на Мин. Набра номера от домашния телефон в къщата. За негово облекчение директорката го увери на развален английски, че Мин е „абсолютно добре“ и както обикновено щяла да си тръгне за вкъщи „след няколко минути“. Гадис затвори телефона, запали цигара и излезе на двора — тясно оградено пространство, към което гледаха повече от дузина прозорци на поне пет-шест сгради, но тук той се чувстваше в безопасност от дебнещите очи на ФСС. Извади смачканата бележка от джоба си и я прочете още веднъж:

Нещо в текста му се струваше подозрително. Ако руснаците знаеха домашния му адрес, можеха просто да го убият. Защо им бе притрябвало да си губят времето с нескопосно изнудване? След като ФСС последователно премахваше всички, свързани с Дрезден, Платов нямаше никакъв интерес да купува мълчанието на Гадис. Цялата му политическа кариера, репутацията му, самото му оставане на власт — всичко това струваше много повече от 100 000 лири. Гадис си припомни и уверението на Таня, че ФСС не знае нищо за интереса му към Едуард Крейн. Откъде тогава бяха научили за Барселона? Откъде знаеха за Наташа и Мин? Само МИ6 имаше достъп до тази информация. Само и единствено Бренан би могъл да е авторът на тази бележка.

Той влезе вътре и седна срещу телефона, като се молеше Холи да позвъни, но същевременно съзнаваше, че това няма да стане толкова бързо. Прослушването й щеше да продължи до пет или дори шест, после може би щеше да вечеря някъде с приятели и едва тогава да се прибере. Той изобщо не беше сигурен, че веднага ще се заеме да търси касетата.

Гадис съзнаваше, че при вида на онези снимки бе изпаднал в паника. Беше се държал като страхливец. Беше поверил съдбата си и съдбата на дъщеря си в ръцете на Холи, с което бе застрашил и нейния живот, тъй като онези нямаше да се поколебаят да я премахнат, ако разберяха, че разполага с доказателство срещу Платов. Трябваше сам да отиде до Тайт стрийт; да проникне по някакъв начин в сградата и ако се наложи, да разбие мазето.

Под мивката в кухнята откри кутия с инструменти. Вътре имаше малка ножовка, няколко отвертки и чук. Той ги взе и ги сложи в найлонова торбичка, без да има ясна представа какво всъщност смяташе да прави с тях. Опита се да събере мислите си, да прецени дали взема правилното решение, напускайки безопасността на тази къща. Но си каза, че няма избор. Заключи входната врата, излезе на Ърлс Корт Роуд и спря такси.

По пътя Гадис състави предварителен план за действие. Шкафът, който го интересуваше, се намираше в мазето на сградата, в която живееше Холи, зад една врата, заключена с катинар. Той щеше да го пререже с ножовката. До мазето се стигаше по външно стълбище от улицата. Трябваше просто да слезе няколко стъпала, да счупи стъклото на вратата и да отвори резето отвътре.

Но Гадис никога през живота си не бе прониквал с взлом в сграда. Беше виждал в десетки филми по телевизията как частни детективи преодоляват за секунди секретни ключалки, гледал бе реклами, в които бандити с качулки на главите разбиват паянтови врати, за да проникнат в чужд имот, но нямаше основания да вярва, че самият той би се справил толкова безпроблемно с вратата към мазето на Холи. Все пак сградата се намираше в сърцето на Челси — Меката на взлома. Несъмнено съкооператорите на Холи се бяха погрижили да поставят поне стоманени решетки на всички врати и прозорци на долните етажи.

Гадис спря таксито на Ройъл Хоспитъл Роуд, на петдесетина метра от ъгъла с Тайт стрийт. Беше решил за себе си, че най-добрата тактика е да се държи колкото се може по-естествено. А от гледна точка на агентите, евентуално наблюдаващи сградата, нямаше нищо по-естествено от това един мъж да посещава любовницата си в дома й.

Един прозорец на първия етаж в сградата светеше. Гадис пресметна, че това е апартамент №5 или 6. Холи беше на по-горния етаж, в №7, на една площадка с №8. Той се изкачи по стъпалата до входната врата и натисна звънеца на №6.

Нямаше отговор. Той изчака петнайсетина секунди и позвъни отново. Нищо. Опита с №5. Този път почти веднага от домофона се чу глас:

— Да? Кой е?

Гласът беше на възрастна жена. Гадис се надяваше, че познава Холи.

— Доставка. Имам цветя за мис Левет.

— За Холи? Виж номер седем — бе отговорът. — На мен никой не ми праща цветя от години…

— Никой няма на седем, душко. — Гадис бе превключил на кокни. — Ти не можеш ли да натиснеш копчето?

— Ами, де да знам…

Бравата щракна и вратата се отвори. Гадис я бутна и влезе, без да чуе докрай думите на старицата. Дали тя му бе отворила, или обитателят на №6 най-после се бе дотътрил до интеркома?

Той извика през рамо „Благодаря“ и пристъпи във фоайето. Стълбището беше право пред него и той заслиза към мазето. В сутерена имаше два малки апартамента, от двете страни на стълбищната площадка, а до същинското мазе, където беше шкафът на Холи, се минаваше през стоманена противопожарна врата и се свиваше вдясно по тесен проход. Гадис натисна бутона за осветлението и видя десет метални шкафа, по един на апартамент, наредени от двете страни на пасажа. Шкафът за №7 беше заключен с катинар и той извади ножовката.

В мазето цареше абсолютна тишина — отникъде не се чуваше звук на телевизор, приглушен разговор, плач или смях на дете. На този фон стърженето от ножовката беше остро и пронизително; Гадис не се съмняваше, че се чува из цялата сграда. Зъбите не можеха да зацепят в метала на катинара — на няколко пъти ножовката се отплесна встрани. Той се опита да реже с лявата ръка, но това също се оказа безнадеждно. Извърна се на една страна, повдигна катинара, доколкото позволяваха халките, и го нападна отдолу, като за малко не си отряза показалеца. Този път теглеше ножовката по-бавно, но зъбците така и не зацепваха. Гадис изруга и в този момент светлината угасна. Той пусна катинара, върна се до вратата и натисна отново копчето. Прецени, че разполага с около минута, преди таймерът пак да изключи лампата. Този път успя на направи едва забележима резка. Ножовката се кривеше и гънеше в ръцете му, но поне режеше.

Започна да я тегли напред-назад по резката, бавно и методично. Звукът беше все така пронизителен и издайнически; всеки, който го чуеше, щеше веднага да се досети, че някой реже метал. Светлината отново угасна. Гадис отиде до бутона, натисна го и след още няколко секунди катинарът поддаде. Отвори шкафа, намери копчето, с което се палеше лампата вътре, и огледа купчините кашони, книги, навити на рула черни чували за боклук и телени закачалки от химическо чистене, които още Катя Левет беше наблъскала вътре. Дори да се наложеше да прерови всеки кашон, той не се съмняваше, че ще открие онова, което търсеше. Крепеше го сляпата вяра на човек, комуто нищо друго не е останало.

Започна от най-задните кашони, следвайки логиката, че всички папки, които му бе дала Холи до момента, бяха извадени от някой от по-предните. Разчисти си място, коленичи пред най-долния рафт и посегна към кашоните. Измъчваше го мисълта, че Холи може да се върне всеки момент, да слезе в мазето и да го завари как пребърква личните вещи на майка й, а в краката му лежи срязаният с ножовка катинар. Какво ли обяснение щеше да й даде?

Вниманието му привлече неголям кашон, напъхан в най-отдалечения ъгъл. Върху широката му страна беше отпечатано името на новозеландски винопроизводител. Гадис вдигна капаците и видя вътре купчина книги с твърди корици, примесени с кафяви хартиени пликове. Извади една по една книгите и ги разтърси във въздуха, за да може всичко, което беше скрито между страниците им, да изпадне. На пода тупна само един книгоразделител с логото на някаква книжарница. Насочи се към пликовете. Някакъв вътрешен глас му казваше, че ако не открие касетата в следващите трийсет секунди, няма смисъл да я търси повече.

От един плик изпадна прозрачен найлонов калъф. Вътре имаше дивиди. Не аудио-, не видеокасета — дивиди. С маркер върху предната повърхност на диска беше написано: „РАЗПИТ П. ’88 I“. Гадис усети, че му се завива свят, ушите му бучаха от вълнение, но имаше една малка подробност: това очевидно не беше оригиналният запис. Уилкинсън бе направил копие от оригинала, който сигурно пазеше в Нова Зеландия. Или пък бе в някой от сейфовете на МИ6 на Воксхол Крос. В същото време изпита внезапен страх, че някой ще му попречи да се порадва на откритието си. Нима беше положил толкова усилия да издири този запис, за да може някой да му го отнеме в последната минута? В мазето не се чуваше никакъв подозрителен звук, никакви гласове или стъпки по стълбите — само обичайните шумове от коли и пешеходци, които минаваха по Тайт стрийт. Но той съзнаваше, че трябва да побърза. Постави диска във вътрешния джоб на палтото си, угаси лампата в шкафа закачи прерязания катинар върху дръжката на шкафа, за да не се вижда от пръв поглед, че е разбит. После се обърна, мина през тесния проход, зави по коридора и стигна до противопожарната врата, която излизаше на стълбището.

И видя насреща си Холи, която слизаше с връзка ключове и найлонова торба от „Маркс енд Спенсър“.

— Сам?! Какво правиш тук?

— Нямам време да ти обяснявам — каза той, като я сграбчи за ръката и я повлече нагоре по стълбите. — Нали имаш дивиди плейър в апартамента? Отиваме да гледаме телевизия.