Калвин Съмърс си тръгна от Майкъл Соубъл Сентър през служебния вход малко след шест привечер и под бледата слънчева светлина се отправи към Бачуърт Хийт. В тези топли есенни вечери предпочиташе да хване някоя от тесните, обрасли с храсти пътеки през гората и после да пресече нивята към Хеърфийлд, където живееше в едностаен апартамент в центъра. Беше средата на септември и му оставаха още няколко седмици да ходи пеша на работа, преди да върнат часовниците, когато денят щеше съвсем да се скъси и щеше да му се наложи да взема колата. Под дебелото си ватирано яке той беше още по зелена престилка, защото предпочиташе да се изкъпе у дома, вместо да ползва душовете в безличната обстановка на „Маунт Върнън“.
Само преди три часа един трийсет и четири годишен мъж бе починал от рак в отделението, но Съмърс не мислеше за него, нито за скърбящите му роднини, още по-малко за стажант лекарката, която се бе разплакала, виждайки майката на покойника да рухва, обляна в сълзи, на паркинга пред болницата малко след обедната почивка. Вместо това мислите му го носеха към трилитровата картонена кутия австралийско шардоне, която щеше да довърши тази вечер, и към асортимента от готови храни във фризера, които само чакаха да бъдат метнати в микровълновата фурна. Какво му се ядеше? Къри? Рибен пай? В последно време — и Съмърс бе готов да признае това пред всеки, който си дадеше труда да го попита, дори пред колеги, които бяха на обратното мнение — смъртните случаи в отделението практически не се различаваха един от друг. Той отдавна не се интересуваше кой, кой е, от какво е починал, кои близки кого са дошли да приберат. Може би работата му беше дотегнала. Може би на Калвин Съмърс му бе дошло до гуша от болести и смърт.
Той тъкмо се готвеше да пресече шосето по посока към Бачуърт Хийт, когато чу шум зад гърба си, откъм северозападния паркинг на болницата; Съмърс се обърна и видя един мъж да слиза от син мерцедес C-класа с тъмни стъкла. За миг усети как го обзема паника и му се прииска да побегне. Но веднага си каза, че това е глупаво. Не можеше току-така да избяга от Александър Грек. Той щеше все някога да го открие. Грек знаеше къде живее. Съмърс реши, че е най-добре да постъпи така, както винаги постъпваше в моменти на несигурност: да премине директно в атака.
— Следиш ли ме?
— Мистър Съмърс?
— Много добре знаеш кой съм. Какво правиш тук? Защо си дошъл на работното ми място? Всякакви взаимоотношения между нас са приключили. Ти сам каза…
Грек го прекъсна.
— Мистър Съмърс, моля ви, спрете за момент. — Гласът му беше плътен, с почти баритонов тембър, в известен смисъл музикален глас, с някакъв странен, плашещ чар. Облечен беше с тъмносив костюм, току-що изгладена бяла риза е копченца на яката и с тъмносиня вратовръзка. — Ще възразите ли, ако се поразходя с вас? — попита той. Както Съмърс отлично знаеше, зад перфектния му английски и заучената куртоазия се криеше безскрупулен садист. — Вие си отивате у дома, нали? И всеки ден минавате от тук?
Съмърс трепереше като лист, сякаш нечия ръка го стискаше за сърцето. В този момент той вече знаеше, че е разкрит — защо иначе Александър Грек би си дал труда да дойде лично? Сигурно бяха научили за онзи университетски преподавател и за Шарлот Бърг. Защо трябваше да е толкова алчен? От ФСС му бяха платили двайсет хиляди за историята на Крейн и Дъглас Хендерсън, за онова, което се беше случило навремето в болницата „Сейнт Мери“. Сделката бе сключена при едно условие: повече никога никому да не споменава за Едуард Антъни Крейн. Ала оттогава той още два пъти бе продал същата информация за пари; изкушението беше по-силно от него. И сега Александър Грек бе дошъл да му поиска сметка.
— Вие сте ме следили — със заекване изрече той. Собственият му глас не го слушаше.
— Не, не! — отвърна Грек, широко усмихнат като стар приятел. — Имаме още само два въпроса към теб. Два — повтори той, вдигнал нагоре два пръста, разтворени като римско V.
Съмърс разкопча ватираното си яке — беше започнал да се поти.
— Защо не поговорим, докато вървим? — предложи руснакът.
Съмърс прие ако не за друго, поне за да не бъде видян с Грек от някой колега. Двамата пресякоха шосето и поеха по тясна пътечка през гъсталака. Принудени бяха да вървят в индийска нишка и Съмърс крачеше забързано, с надеждата час по-скоро да стигне до откритото поле. Грек беше на три метра зад него, но го следваше мълчаливо; петстотиндоларовите му кожени обувки не издаваха звук по влажната земя.
— И какво искаш от мен? — попита Съмърс, който, плувнал в пот, носеше якето си под мишница.
Грек спря. Бяха още на пътеката; ниските превити дървета и гъстите треви ги закриваха от всички страни. Съмърс също се спря и се обърна назад; през клоните косо се процеждаше слънчева светлина.
— Исках да те питам за Валдемар.
Отначало Съмърс не разбра какво му казва Грек, понеже руснакът бе изрекъл името на поляка портиер със славянското му произношение. После изведнъж се усети и реши да протака.
— Валдемар? Портиерът? Какво за него?
— Не можем да го открием. — Грек каза това с такъв равен тон, сякаш не помнеше къде си е оставил часовника. — Имаме затруднения при издирването му.
Съмърс се засмя.
— Аз пък си мислех, че сте от руското разузнаване! Това не говори никак добре за способностите ви, не мислиш ли? Разузнаването предполага интелигентност. — Не беше разумно да дразни човек като Александър Грек, но Съмърс не успя да се сдържи. Поставен натясно, той ставаше заядлив и саркастичен, склонен да си играе с огъня.
— Може би — съгласи се Грек.
Съмърс не разбра смисъла на отговора му. Може би какво? Отново му се прииска да се махне от тази пътека, понеже всеки момент Грек можеше да го удари. Калвин Съмърс изпитваше органически ужас от физическо насилие, а освен това знаеше, че срещу руснака няма никакви шансове да се защити. Той се обърна. На около петдесетина метра започваха нивите. Само да можеше някак да стигне до там.
— Значи не знаеш къде бихме могли да открием Валдемар? — продължи Грек. — Не си бил във връзка с него през изтеклия период.
— През изтеклия период — повтори подигравателно Съмърс.
— Чу какво те попитах, Калвин.
От споменаването на собственото му име в момент като този му се зави свят. За да овладее страха си, Съмърс се извърна и закрачи към гората, надявайки се Грек да го последва. Но Грек остана на място.
— Ами Бенедикт Майснер? — подвикна руснакът след него и Съмърс трябваше да спре, да се обърне и да се върне по пътеката. Чувстваше се като муха, която лети към паяжина.
— Какво за Майснер? — Думите рукнаха като порой от устата му. — Може ли поне да се движим, докато говорим? Държа да се прибера по-скоро у дома. Може ли да побързаме, моля?
— Докато говориш с мен, ще стоиш тук. — Грек посочи паркинга. — Не желая да се отдалечавам от колата си. И така, къде е Майснер?
Съмърс се засмя притеснено, като се чудеше защо ли Грек го разпитва за колеги, с които не се бе виждал повече от десет години. Какво очакваше да му отговори? Нито с Майснер, нито с Валдемар беше близък, нито сега, нито преди. Единственото, което ги свързваше, беше измамата с Крейн.
— Виж, представа нямам. Как да ти го кажа по-ясно, мамка му! — Той веднага се разкая, че е изругал, понеже Грек го изгледа ледено.
— Разбирам. — Очите на Грек бяха присвити, в светлокафявите им ириси Съмърс видя като в огледало собственото си предателство. — Това е интересно. Не по-голям успех имахме в издирването на самия мистър Крейн.
Съмърс имаше чувството, че руснакът просто го разиграва, че не го интересуват отговорите на въпросите му, а бе дошъл само за да го изпоти. Дали това беше обичаен шпионски похват? И кое караше Грек да си мисли, че Крейн изобщо е жив?
— Защо непрекъснато ми напомняш колко не ви бива за нищо? — сопна се той. — Това не го разбирам. Когато оплескам нещо в болницата, аз не тръгвам по етажите да го разтръбявам! А от десет минути насам ти това правиш: занимаваш ме с провалите ви.
Грек направи нещо обичайно, но то накара Съмърс да се смръзне от страх: изплю се на земята. После руснакът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади цигара. Не от пакет, а от лъскава сребърна табакера. Пъхна я в устата си, завъртя колелцето на бензиновата си запалка „Зипо“ и поднесе пламъка към цигарата, докато фиксираше Съмърс с поглед. В този момент той не беше офицер от руското ФСС с карана от шофьор служебна кола и кожени обувки за петстотин долара; в плавните му като на котка движения, в неподвижно присвитите очи оживя някогашният петербургски гангстер.
— Табакера, а? — каза Съмърс; гърлото му беше свито и засъхнало. — Рядкост в днешно време.
Грек затвори капачето на запалката. Щрак.
— Така е, не ги правят вече. — После спокойно, сякаш забиваше нож между ребрата на Съмърс, попита: — Говорил ли си с някого за Едуард Крейн, Калвин? Ако не смятаме Шарлот Бърг.
Когато Съмърс чу въпроса, дъхът му секна. Руснаците знаеха за Шарлот. А ако знаеха за нея — Боже всемилостиви! — вероятно бяха надушили и за онзи преподавател. За втори път през последните няколко минути усети как краката му се подгъват. Той се наруга мислено за глупостта и малодушието си.
— Какво? — попита учудено той, опитвайки се да печели време. — Коя е Шарлот Бърг?
Грек изпусна гъст стълб тютюнев дим, който остана няколко мига неподвижно във въздуха, после вятърът го отнесе встрани.
— Моля ви се, мистър Съмърс. И двамата сме светски хора, не ми губете времето.
— Телефона ми ли подслушвате? Да не сте ми хакнали компютъра? Откъде знаеш за Шарлот?
Това си беше самопризнание, разбира се, и ако до момента Грек бе имал и най-малки съмнения за измяната на Съмърс, те бяха окончателно разпръснати.
— Тук сме в Англия — отвърна той, като посочи с широк жест наоколо. — Нямаме право да подслушваме телефони. — На ръкава му бе кацнала муха, но той не я забеляза. — Моите колеги обаче са виждали разпечатки от кореспонденцията ти с мис Бърг. Това е в очевидно нарушение на нашата уговорка.
— А пък ти — изригна Съмърс — си в очевидно нарушение на човешките ми права. Как смееш да искаш от „колегите“ си да ми прехващат имейлите! Как смееш?!
Самият Съмърс бе изумен от яростната си реакция; той дори направи крачка към Грек, сякаш го заплашваше със саморазправа. Но нито с думите, нито с действията си постигна желания ефект.
— Моля те да се успокоиш — бе отговорът, примесен с нова струя тютюнев дим — и да ни кажеш с кого още си разговарял.
Да ни кажеш? Кой ли още беше в играта? През целия си живот Съмърс не се бе чувствал по-изолиран, а от думите на Грек оставаше с впечатление, че ги наблюдават едва ли не дузина служители на ФСС.
— Какво има да ви казвам? Виж, с никого не съм говорил. Шарлот беше надушила за тази история от нейни си източници и дойде при мен, понеже някой й бил казал, че въпросната нощ съм бил на дежурство в „Сейнт Мери“. Може и ти да си бил този някой.
— Това е малко вероятно — каза спокойно Грек, като въртеше цигарата в ръцете си и я оглеждаше от всички страни.
Съмърс съзнаваше, че тактиката му куца, предпочиташе Грек да му се разкрещи, да го нарече лъжец в лицето. Престорената му учтивост го вбесяваше и плашеше; позата му на джентълмен беше обидна и непоносима. Някъде в далечината се чу кучешки лай; Съмърс вече се молеше наум да мине някой и да сложи край на тази ужасна сцена.
— Кое е малко вероятно? — попита той, докато отстъпваше заднешком от Грек, после се обърна и отново тръгна към нивите. И този път руснакът не го последва, и този път Съмърс подви опашка и се върна при него.
— Престани с тази игра — каза му Грек. — Прави те да изглеждаш жалък в очите ми. Днес съм дошъл да те предупредя, че ако разговаряш отново за Едуард Крейн с медиите или с когото и да било, за какъвто и да ти се представя, това ще има нежелани последици за нашата уговорка. — Съмърс отвори уста, но Грек вдигна ръка и го спря. — Стига толкова! — каза той, като смачка фаса с обувката си. — Следващия път ще те посети някой, който няма да бъде учтив като мен. Следващия път например може да се наложи да връщаш двайсетте хиляди лири, които платихме за мълчанието ти. За мълчанието ти, Калвин! Ясен ли съм?
— Да! — отвърна Съмърс. Цялата му позьорска смелост се изпари при новината, че му е простено, че и този път му се е разминало и може да се прибере у дома. — Напълно ясен.
— Добре.
— И мога само да ти кажа, че не съм искал да ви създам неприятности…
Но Александър Грек вече се бе обърнал с гръб и вървеше към мерцедеса и на Съмърс не му оставаше нищо друго, освен да довърши монолога си пред празното пространство, където допреди секунди бе стоял и където сега сред есенна мъгла и полени, огрени от слънцето, бръмчаха рояци мухи. Съмърс усети как мощна вълна на облекчение се надига като стомашен сок нагоре към гърлото му; задъхан и изпотен, той измина почти тичешком разстоянието до края на гората и когато го лъхна вечерният хлад, бързешком навлече якето си, за да се стопли.
Първата нива представляваше широко пространство от прашна, готова за жътва царевица. Настроението на Съмърс рязко се подобряваше, а мислите му се проясняваха. Беше свободен. Бяха го хванали натясно, но руснаците бяха решили да му дадат втори шанс. Той тръгна покрай нивата, окуражен от мисълта за случилото се, и скоро пред очите му отново затанцува ледената чаша австралийско шардоне, а също цигарите — малък пакет, с десет къса, не двайсет, — които щеше да купи от бензиностанцията близо до жилището си. Ах, как му се пушеше! Щеше да му подейства толкова успокояващо, да отпусне изпънатите му докрай нерви.
Десетина минути по-рано двамата офицери от ФСС, които бяха придружили шефа си Александър Грек до болницата „Маунт Върнън“, изчакаха той и Съмърс да се скрият от погледа, преди да заключат мерцедеса и да пресекат шосето по следите им. Единият, който се казваше Карл Щилке, тръгна в западна посока и след триста метра направи широк завой през гората обратно към пътеката, където Грек и Съмърс бяха спрели да разговарят. В това време Николай Доронин пое право на изток от паркинга, докато се озова при един прашен коларски път, заобикалящ гъсталаците. Докато траеше разпитът, Щилке изчака под един стар кестен наблизо и чу всичко. Сега, в сгъстяващия се вечерен здрач, той тръгна покрай царевичната нива, докато Съмърс забързано крачеше към дома си в Хеърфийлд.
Съмърс забеляза, че някой го следи, когато стигна следващата гориста местност, на около километър от болницата. За да си отиде у дома, трябваше да мине през гората; нямаше по-пряк път, нито пък начин да я заобиколи. Обърна се и видя мъж на двайсет и седем-осем години, по джинси и памучна риза, отворена на врата. Не водеше куче, нито пък имаше вид на човек, излязъл да се разходи в тази есенна вечер. И много приличаше на руснак.
Калвин Съмърс изпадна в паника. Той знаеше, че някъде в гората има портичка, през която минава пътека, но дотам имаше поне стотина метра; той реши да прескочи оградата, но якето му се закачи на бодливата тел. Съмърс го дръпна, якето се скъса и той тихо изруга, после се обърна, за да види дали онзи е по петите му. Руснакът бе изчезнал. Съмърс стоеше неподвижен насред гъсталака; не можеше нито да се скрие, нито да хване някоя от пътеките през гората, без да се издере до кръв в къпините и ниските храсти. Бе попаднал в клопка. Ето защо, обзет от странно чувство на срам, реши да прескочи обратно оградата към нивите; каза си, че на открито поне ще бъде в безопасност. Все някой щеше да мине и да го забележи.
Въпросният някой беше Николай Доронин. Насочван по мобилния телефон от Щилке, той бе изтичал напред по северната граница на царевичната нива и с широк завой се бе върнал, за да пресрещне Съмърс. Набелязаният обект попадна в клещите на Доронин и останалия леко назад Щилке тъкмо когато прескачаше отново оградата, придържайки с ръка подгъва на якето си. Като видя новодошлия, Съмърс едва не му махна с ръка от облекчение; с бръснатата глава, лъскавия анцуг и скъпите маратонки Доронин имаше вид на местен човек; сигурно бе извел добермана си — или може би мастиф? — да гони зайци из полето.
И изведнъж вдясно от себе си Съмърс видя руснака, който се метна като котка върху него. Повален на земята, той си даде сметка, че и другият мъж, онзи с анцуга, също е в играта, и с ужасно, разяждащо чувство на срам от безсилието си се остави на милостта им. В известен смисъл бе очаквал това да се случи, но все още се надяваше, че ще му се размине с един як бой за урок от ФСС — няколко ритника в корема, някой и друг юмрук в лицето, може би насинено око, което да избледнее след седмица и повече.
Не бе минала и минута, а Калвин Съмърс вече усещаше, че побоят няма скоро да приключи. Почувства по тялото си някаква странна топлина, която не беше просто пот, а и нещо с вътрешностите му не беше съвсем наред. Единият от мъжете май го бе наръгал с нож. Той започна да ги моли да спрат, като се гърчеше от унижение, но да се моли бе единственото, което умееше. През целия си живот само се бе молил за милост. Джобовете му ли пребъркваха? Или ровеха в чантата му? Май само един го биеше; нима той сам го бе подредил така? Съмърс не можеше да се концентрира. Кръвта по корема му студенееше; той си каза, че ако би могъл да се добере до гората, да намери пътеката за дома, ако по някакъв начин успееше да им се изплъзне, всичко това щеше да престане.
Но не преставаше. Съмърс вече усещаше, че никога повече няма да може да се изправи на крака. Това ли бяха намислили? Да го убият?
Не трябваше да си отваря устата пред Шарлот Бърг. Проумя го, както проумя и другото: че никога няма да се прибере вкъщи. В един кратък миг на прояснение, преди отново да го обгърне мракът, той си каза, че сигурно тези мъже бяха убили и Шарлот. Как не бе разбрал от самото начало, че Шарлот Бърг не беше умряла от инфаркт?!
Запита се дали нейният приятел, преподавателят, също се е досетил. Как се казваше той? По някаква причина Съмърс не можеше да си спомни името му. Замисли се дали да не му прати съобщение, по някакъв начин да го предупреди, че приятелката му е била убита. Съмърс посегна към телефона си, но той бе изчезнал.
Сам Гадис. Да, така се казваше! Трябваше непременно да му се обади. Да се свърже с него, каквото и да става. Длъжен беше да го предупреди, че това, в което се бе набъркал, щеше да му струва живота.