Шесторката от Кеймбридж

39

Влакът на Гадис спря във Виена на Вестбанхоф малко след осем вечерта в петък, двайсет и четвърти, и точно в девет той пристигна в хотела си „Голдене Шпине“ на Линке Бангасе, две звезди, но централно разположен, с добродушно ухилен рецепционист в напреднала възраст, с когото като че ли се изчерпваше персоналът на заведението. Гадис се регистрира с името си и се наложи да покаже паспорта си за проверка, но с облекчение видя, че старецът записва данните му на ръка в дневник, вместо да ползва компютър.

Бе избрал този хотел заради удобното местоположение, ниската цена и пълната анонимност. Спартански обзаведената стая на последния етаж наподобяваше каюта на ферибот — колосани бели чаршафи, по войнишки изпънати върху тясно легло с твърд матрак; малка баня с бели плочки, с мивка и душ; електрическа кана с няколко пакетчета нескафе, чай и захар; изгледът през прозореца беше към обрасла в паяжини вентилационна шахта.

Гадис пътуваше с малко багаж, но в сака си имаше сгънат ленен костюм и чифт кожени обувки за сватбата. Той извади костюма, поиска ютия от рецепцията, изглади го и го закачи зад вратата. Взе си душ и се избръсна, което му достави особена наслада след дългото пътуване в тесни душни купета; преоблече се в синя памучна риза и намери ресторант на две пресечки от хотела, където изяде една пица с пеперони и изпи половинка червено вино. Минаваше единайсет, когато плати сметката и тръгна пеша към „Радисън“.

Гадис знаеше как протичат сватбите на англичани в чужбина. Поканените гости обикновено си тръгваха от работните места в петък по обяд, хващаха някой полет за съответната държава, въоръжени със списъци и брошури на малки ресторанти в близост до хотела, предвидливо изпратени от щастливите младоженци заедно със сватбените покани; в някой от тях още първата вечер се засичаха с групичка съученици или състуденти, поканени на същата сватба; от там — вече като по-голяма група — се прехвърляха в още едно-две заведения, след което се връщаха в хотела, за да си допият в лоби бара. Още с влизането си през автоматичните врати на „Радисън“ на Шубертринг, под знамената на ЕС и лампионите от ковано желязо върху козирката, Гадис дочу взривовете от самодоволен смях и гърлените викове на английски, които долитаха от едно помещение встрани от главното фоайе. Някой крещеше: „Джош! Ей, Джош! Искаш ли лед в твоето?“. Някъде в далечината подрънкваше пиано.

Барът се оказа по-малък, отколкото бе очаквал. Той преброи двайсетина гости, насядали около половин дузина дървени масички из помещението, и още толкова прави в пространствата между масите, всеки стиснал в ръка халба бира, чаша вино, балон с коняк или шот уиски. По стените имаше снимки на знаменитости, отсядали някога в хотела. Гадис разпозна Бони Тайлър, Силвио Берлускони и онзи чернокож американски актьор от „Маями Вайс“, който играеше Крокет или Тъбс — той така и не запомни кой герой как се казва във филма. На бара някакъв трийсетгодишен мъж, който тъкмо показваше на бармана ключа от стаята си, вместо да вади пари за поръчката, се обърна към Гадис и го заговори.

— Ти от нашите ли си? — подвикна му той. — За сватбата?

— Аха — отвърна Гадис. — Тъкмо пристигам.

— Фил — каза британецът и протегна ръка. Дланта му беше влажна, но хватката бе желязна. — На Катрин ли си приятел?

— На Матиас. Мяркал ли се е тази вечер?

Това беше едно от слабите места в стратегията му — ако Катрин или Матиас, или и двамата се появяха сред гостите, Гадис трябваше веднага да си тръгне за хотела и да търси друг начин да присъства на сватбената церемония. За негова радост Фил разсея съмненията му:

— Не, не е тук. Всички роднини са на вечеря в „Захер“, там са отседнали, та днес едва ли ще го видим повече.

— И семейството на Катрин ли? — попита Гадис, който претегляше шанса си да се натъкне случайно на Уилкинсън.

— Доколкото знам. Ти кво пиеш, приятел?

След секунди Гадис се сдоби с голяма тумбеста чаша, в която имаше точно една глътка коняк за осемнайсет евро, и бе отведен до една маса в ъгъла, заета от съпругата на Фил — Ани, Дан — „едно приятелче“, както го представи Фил, плюс още две жени на тапицираното канапе отстрани, на които Гадис не чу имената, и един космат розов слон, чийто хобот беше заврян в настолната лампа.

— Жената го спечели в Пратера! — възкликна гордо Фил. — Знаеш ли го? Нещо като лунапарк, ама грамаден!

Гадис знаеше Пратера.

— Честито — каза усмихнат той. Ани го погледна, но очите й сякаш не бяха на фокус; отдолу имаше големи кръгове от безсъние. Личеше си, че за пръв път от години е далеч от трите деца и домакинството. — На какво го спечели, на томбола?

— На стрелбището. — Тя вдигна до рамото си въображаема пушка, прицели се във Фил и Гадис разбра, че е случил на компания; бяха пийнали и в добро разположение на духа, щяха да му кажат всичко: къде е сватбата, в колко часа започва службата, а защо не и с колко бучки захар Катрин Уилкинсън пие чая си.

— Сам е стар приятел на Матиас — обяви Фил, после подбутна Гадис с длан в гърба към несъществуващото пространство между двете жени на канапето.

— Вярно ли? — възкликна едната, като се поразмърда, за да му направи място. — Разкажи ни за него. Що за човек е? Никой от нас не го е виждал.

— Аз съм го виждала — каза тихо Ани. — Прекрасен мъж.

Гадис обаче си бе дал труда да проучи Матиас Дрексел през „Гугъл“. Годеникът на Катрин беше на трийсет и шест, работеше в спедиторска фирма и според биографичната справка в сайта на компанията бе завършил бизнес администрация в Международния университет във Виена.

— Честно казано, не съм го виждал от години — добави той. — Бях много изненадан, че ме покани.

— А откъде се познавате? — попита Дан, колкото да каже и той нещо.

Гадис реши да излъже:

— За кратко бях негов преподавател в Международния университет. Матиас ми беше студент, преди да се прехвърли бизнес администрация.

— А прилежен ли беше? — попита другата жена, която до момента бе мълчала, замаяна от изпития алкохол. Беше облечена с яркочервена пола, която се качваше все по-високо над коляното й.

— Изключително — ухили се Гадис.

След това всичко тръгна като по вода. Гадис се смееше на вицовете на Фил, сам той разказа няколко, задаваше искрено звучащи въпроси за миналото на Катрин и на няколко пъти почерпи цялата компания. Към един през нощта вече се беше сприятелил с всички и особено с дамата с червената пола, която сякаш — както би се изразила покойната му майка — се опитваше да „му се залепи“.

— Надявам се утре да седим един до друг — каза тя тъкмо когато Гадис се чудеше как да прекъсне разговора за приятелката на брат й, която била „истински кошмар, повярвай ми“. — С теб е много приятно да се разговаря. Умееш да слушаш, Сам.

— Кейт! — извика Ани. — Прости й, Сам. След няколко питиета става неуправляема, милата.

— Аз дори не знам къде ще е приемът — отвърна Сам, който гледаше да изкопчи колкото се може повече информация за сватбата, преди да си тръгне за хотела. — Забравих всички хартии в Лондон.

— В съседната сграда — отвърна Фил, който сякаш обичаше да подслушва чужди разговори. Той посочи през рамо към Шубертринг. — В голямата сграда през улицата. Курсалон или нещо такова. В Щатпарк.

— А службата е в колко, в два?

— В три, приятел. В три.