49

Беше както в Берлин, само че този път Гадис бе съвсем сам. Нямаше я Таня да му прави компания.

Той мина през рентгените и металните детектори, свали си обувките и колана, извади нещата от джобовете си. Миклош му беше купил седмичния брой на „Гардиън“ и книгата „Повратната точка“ на Малкълм Гладуел и сега Гадис ги носеше в найлонова торбичка заедно с пакета цигари и един „Тоблерон“. Той обу обувките си, наниза колана на джинсите и взе торбичката от пластмасовата щайга, в която я бе пуснал през скенера. Време бе да се нареди на поредната опашка — паспортният контрол беше на един хвърлей от зоната за сигурност.

Той избра по-близката от двете опашки и този път се озова зад възрастна двойка англичани и млад мъж с раста прическа, преметнал през рамо вълнена торба, която имаше вид, сякаш бе изхранила поколения молци. Беше на по-късата опашка, но като погледна към граничния полицай, си каза, че не бе направил верния избор — жената на съседното гише изглеждаше по-сговорчива, докато мъжът срещу него имаше строго, леко смръщено изражение на безкомпромисен бюрократ. Приличаше на човек, който не би се лишил от удоволствието да изпоти един британски турист.

Мъжът го подкани с рязко движение на китката да се приближи. Гадис държеше в ръка фалшивия паспорт и го бутна в процепа под дебелата стъклена преграда. Полицаят не го пое, а изчака Гадис да го сложи на полицата пред него, сякаш искаше да види дали ръцете му случайно не треперят. Гадис забеляза, че през цялото време мъжът го гледаше в очите, и нарочно вдигна лице, за да улови погледа му. Изражението на полицая беше студено и надменно. Той разтвори паспорта едва ли не е презрение и попита:

— Как се казвате, моля?

— Тейт — отвърна Гадис, използвайки за пръв път новото си име. — Сам Тейт.

Мъжът вече бе отворил паспорта на съответната страница и разглеждаше снимката, сякаш знаеше, че е залепена там от фалшификатора на МИ6 само преди няколко часа.

— А какво сте правили в Будапеща, моля?

Гадис усети такъв внезапен страх, че за малко не припадна. Сега вече нямаше съмнение, че ще бъде арестуван. Дали това бе последното предателство на Таня Акосела? Дали Миклош целенасочено не го бе хвърлил в ръцете на унгарската полиция?

— Моля?

— Попитах каква е била целта на пътуването ви до Будапеща.

— О, извинете, не ви чух добре. — За свое учудване той не бе загубил изцяло способността да лъже. — Бях на гости при приятел. Та целта на посещението ми беше удоволствие, а не работа.

Полицаят изглеждаше удовлетворен от бързината и лаконичността на отговора, но отново насочи вниманието си към снимката в паспорта. Погледна още веднъж Гадис.

После отново снимката. И отново Гадис, който инстинктивно застана малко по-изправен на гишето. После, за негов ужас, извади часовникарско увеличително стъкло и заоглежда през него паспортната снимка, като ювелир, търсещ дефекти в полиран диамант. Дясното му око беше буквално притиснато към страницата, оглеждайки всеки воден знак, всеки щрих на гравираното изображение, всяка власинка на хартията. Гадис премести найлоновата торбичка с вещите си от лявата в дясната ръка и погледна зад гърба на полицая към обетованата земя на терминала за заминаващи, като се опитваше да си придаде невъзмутим вид. Коридорът към изходите му изглеждаше като далечен оазис, до който нямаше да се добере жив. Във всеки миг очакваше да бъде помолен да последва граничния полицай до стаята за разпити.

— Благодаря, мистър Тейт. Приятен полет.

С диво облекчение Гадис грабна паспорта си от ръката му. Малко по-късно вече стоеше в зоната за пушене, поемаше жадно дима в дробовете си и безмълвно редеше благодарствени молитви към Таня Акосела, като си повтаряше, че оттук нататък, освен ако не се случеше някакво абсолютно идиотско нещастие, не го заплашваше каквото и да било — нито от унгарската полиция, нито от руските агенти.

След два часа полетът на „Изи Джет“ кацна на летище „Гетуик“, като Гадис дори бе успял да дремне за двайсетина минути, сгънат на мястото си до прозореца. Ала той не изпита радост, когато машината докосна с колелата си подгизналата от дъжд писта, не усети познатата тръпка от прибирането у дома. Чувстваше се така, сякаш влизаше отново в капан, от който току-що се бе измъкнал. Нещо му нашепваше, че проблемите му не само не бяха приключили, а напротив — тепърва предстояха.

Всичко беше наред, докато не понечи да мине през митницата. Вече бе успял да прибере чантата си от багажната лента, да си заслужи многословните благодарности на една възрастна двойка, след като им помогна за няколко огромни куфара, и да пренесе собствения си багаж по зеления коридор. Беше на не повече от двайсетина метра от свободата, когато един митнически служител препречи пътя му, посочи кожената пътна чанта и му направи знак да се дръпне встрани.

— Мога ли да хвърля един поглед, сър?

Гадис се почувства предаден от съдбата. Докато пристъпваше покрай редицата ниски метални маси от едната страна на коридора, той не се съмняваше, че е станал жертва на заговор. През годините бе минавал безброй пъти през тази митница, носейки в багажа си повече от разрешените количества цигари „Кемъл“ или уиски „Гленливет“, но най-после бе дошъл и неговият ред да го спипат. Защото нямаше как, просто беше изключено онези унгарци да не бяха мушнали нещо в чантата му. Това бе единственото обяснение. На стената срещу него имаше мътно издраскано огледало и той живо си представи от другата страна доволно ухилените физиономии на половин дузина агенти на МИ6, сред които и Таня, строени да наблюдават последните му мигове като свободен гражданин. Дали тя го бе предала обаче, или със собственото си неадекватно поведение бе привлякъл вниманието на митническия служител? Той постави кожената чанта и найлоновата торбичка с ръчния багаж на масата пред него. Митничарят беше на около четирийсет и пет, леко пълен, с бледата кожа на човек, прекарващ голяма част от времето си на закрито. Ризата с къси ръкави му беше прекалено широка. Той надникна в найлоновата торбичка, извади шоколада от кутийката му, постави го пак в нея, разлисти вестника и книгата и върна всичко обратно. Сякаш нарочно се бавеше, преди да пристъпи към пътната чанта.

— Бихте ли я отворили, сър?

Формалната учтивост, с която бе отправена молбата, изплаши Гадис повече от всичко друго — човекът се придържаше към установената процедура, спазваше буквата на закона. Карат те сам да си отвориш багажа, за да не ги обвиниш после, че са ти подхвърлили нещо вътре, помисли си той. А също и за да видят дали случайно не ти треперят ръцете, докато човъркаш закопчалките и дърпаш ципа. Усети как гореща вълна премина през цялото му тяло и се запита защо митничарят си играе с него като котка с мишка. Защо просто не му каже в какво го подозира? Дали пък да не изпревари въпросите му и да му разправи всичко? Вижте, току-що бях ексфилтриран от МИ6, снощи стана убийство, паспортът ми е фалшив… Ала все още имаше възможност, макар и малка, да е станала грешка. След минута всичко щеше да се изясни и онези щяха да го пуснат да си върви. Той си каза, че сигурно видът му е бил крайно подозрителен: мъж на средна възраст, небръснат, разрошен и недоспал, се прибира сам от Източна Европа — митническите власти просто нямаше как да не го спрат.

Гадис разтвори ципа на кожената пътна чанта. Вътре бяха тъй наречените му „лични вещи“: двете книги с меки корици, дадени му от Ева в Хегешалом, флаконът с австрийска пяна за бръснене, тубата паста за зъби. Мръсните му дрехи — същите, които бе носил в Клайнес Кафе — заедно със сакото, купено от Грейт Марлбъро стрийт, бяха навити от Вики на безформена топка.

Митничарят дръпна сакото за ръкава. Когато го повдигна, Гадис видя с ужас как от него изпадна нещо. Малък предмет. Някакво пакетче, което тупна обратно в чантата.

Митничарят го вдигна и му го показа.

— Какво е това, сър?

Същата гореща вълна. Наелектризиращият страх от залавянето. Гадис гледаше смаяно пакета. Беше с размер на две книги с меки корици, долепени една до друга, увити в кафява хартия и облепени с тиксо. Нямаше никакви надписи, никакви знаци, нямаше адрес, пощенски марки — нищо. Първата му мисъл бе да отрече, че го е виждал, но някакъв упорит отказ да се подчини на властта го накара да излъже. Думите излязоха от устата му, преди още да бе решил какво ще каже:

— Това е подарък.

— Подарък?

— Да.

Беше абсурдно от негова страна да твърди такова нещо. В пакета можеше да има наркотици, подхвърлени от Миклош или Вики. За момент на Гадис му се стори, че някой непознат се бе вселил в тялото му и говореше от негово име. Покрай тях се нижеше безкрайна редица пътници, които хвърляха обвинителни погледи към гърба му. Той дори чу някакво детенце да казва: „Мамо, какво е направил този чичко?“. Искаше му се да се обърне и да извика с всички сили, че е невинен.

— Какъв подарък, сър?

Въпросът бе зададен с равнодушен тон, но Гадис знаеше, че митничарят наблюдава внимателно реакцията му.

— Честно казано, не знам — отвърна той. — Един приятел ми го е пъхнал в багажа. Той го е увил в хартията.

— И вие никога преди не сте виждали този пакет?

Митничарят го гледаше право в очите. Гадис неволно отклони поглед встрани. После отново улови погледа на мъжа насреща и се усмихна сякаш, за да го увери в най-добрите си намерения.

— Напротив, виждал съм го. Но много бързах, когато отпътувах от Будапеща, и един приятел ми помогна да опаковам багажа си.

— Някой друг е пипал багажа ви?

Гадис усети, че митничарят нарочно изопачава думите му, че лъжите му биват разкрити и изобличени още преди да ги е изрекъл. В този миг си припомни последните думи, с които го бе изпратил Миклош: А ако ви попитат дали някой не е слагал нещо в чантата ви, знаете какво да отговорите. Усети, че му призлява, задето се бе оставил така лесно да го изпързалят.

— Не го е пипал — отвърна той, сякаш не помнеше какво е казал само преди миг. — Просто всичко стана много набързо.

Служителят реши, че е чул достатъчно. Той постави пакета на масата пред себе си, претърси докрай чантата, после извади от джоба си ножче.

— Ами да го отворим тогава.

Без да чака отговор, той започна да разрязва тиксото. Сигурно са наркотици, помисли си Гадис, кокаин или пък амфетаминови таблетки. В това време митничарят сваляше кафявата амбалажна хартия. Някое граничарско куче ги е подушило и те са изчакали да видят на кого е чантата.

— Та-кааа — каза сякаш на себе си служителят. Гадис го гледаше в ръцете, които държаха тъмна пластмасова кутия. — А сега да видим какво има вътре.

Пръстите му бяха къси и дебели, с дълбоко изрязани чисти нокти. Капакът на кутийката щракна и се отвори на пантите си. Вътре нямаше пакет кокаин, калъп хашиш или флакончета с таблетки, а стар ръчен часовник с износена метална верижка. Митничарят го извади и го вдигна нагоре.

— Подарък значи.

Човекът изглеждаше едва ли не по-смаян от самия Гадис. Двамата се спогледаха. Гадис си каза, че най-вероятно пакетът е бил през цялото време в кожената чанта, без Миклош и Вики да го забележат. За какво би им притрябвало да подхвърлят носени часовници в багажа му?

— Сигурно е на Дан — каза Гадис, подхващайки нова лъжа.

— Дан?

— Един приятел, който миналата седмица пътува до Будапеща. Може той да го е забравил.

— Къде?

— В апартамента, където бях отседнал.

— Аха.

Гадис не разбираше откъде извираха тези лъжи, но забеляза, че те произведоха нужния ефект. Митничарят започваше да се отегчава. Очевидно бе очаквал по-тлъста плячка.

— Разбирам — каза той. — Е, съжалявам за забавянето.

— Няма проблем — отвърна Гадис.

Ако в митническия салон имаше канапе, Гадис с радост щеше да се тръшне на него и да запали победоносно цигара. Вместо това той прибра нещата си и тръгна към автоматичните врати в дъното на коридора. Таня го чакаше от другата страна. Беше застанала до една колона, облечена със същия бежов шлифер, с който я бе видял за последен път. Изглеждаше уморена и той си каза, че сигурно не е мигвала от паническото му среднощно позвъняване от Виена. В края на краищата тя бе планирала и провела цялата операция по спасяването му от кабинета си на Воксхол Крос в течение на няколко часа.

— Не знам как да ти се отблагодаря — започна той, макар че още беше озадачен от часовника.

Тя не го прегърна за добре дошъл, дори не се ръкуваха. Беше като среща между бивши любовници дълго след приключване на връзката им. Атмосферата беше напрегната, но и двамата полагаха усилие да се държат цивилизовано.

— Няма проблем, всичко е наред — отвърна тя.

— Имах малко премеждие на митницата.

Тя го погледна загрижено.

— Премеждие?

— В чантата ми имаше нещо. Някакъв пакет. Някой от твоите приятели може да го е пъхнал вътре, без да ме уведоми. — Гадис погледна към митническия салон. — Един митничар ме спря и претърси чантата ми. Знаеш ли за какво става дума?

Таня изруга под носа си, като го дръпна за ръкава към изхода.

— Дяволите да го вземат тоя Миклош!

— Какво е направил?

— Изрично му казах да не усложнява нещата. Казах му да намери друг начин да изпрати часовника.

— Значи знаеш?

Таня кимна.

— Разбира се. — Никога досега не я бе виждал толкова ядосана. — Съжалявам, че те е замесил в тази история.

Гадис се огледа, сякаш едва ли не очакваше Дез да излезе от близкото магазинче за вестници и списания с пакетче тик-так в ръка и „Нюз ъф дъ Уърлд“ под мишница.

— Май започва да ни става навик да се срещаме на „Гатуик“ — каза той в опит да разведри обстановката. — Не мога дори да си представя как организира и направи всичко, но имам чувството, че ангел хранител ме донесе до тук, като ме пазеше през цялото време.

— Вярвам ти — каза тя, все още раздразнена от своеволието на Миклош, който явно бе минал някаква неписана граница на професионализъм. Гадис се запита какво му е толкова безценното на този часовник и защо Миклош просто не му бе казал да го носи на китката си. — В него има информация — каза тя, сякаш предугадила въпроса му.

— Под задния капак на часовника? В механизма?

— Няма механизъм. Часовникът е фалшив. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Звучи като филм за Джеймс Бонд…

— Така е.

Двамата извървяха краткото разстояние до паркинга. Калният голф на Таня беше паркиран на горното ниво на многоетажен обществен паркинг, задръстен от стотици автомобили. Гадис го позна от Кю.

— Като стана дума за подаръци — каза тя, — и аз имам нещо за теб.

Гадис стоеше до нея, когато отвори багажника с дистанционното. Това, което видя вътре, го накара да зяпне от изумление: тя бе успяла да намери пътната му чанта, с която бе отседнал в „Голдене Шпине“.

— Откъде, по дяволите, се взе тук? — почти извика той. Отвори чантата и намери вътре костюма си, останалите дрехи, ключовете от къщата и портфейла си.

— Ева ти прибра нещата — отвърна тя. — Ди Ейч Ел до „Гетуик“ свърши останалото.

За своя изненада той я прегърна и я целуна по бузата. Тя сякаш нямаше нищо против.

— Ти си вълшебница!

— Стараем се, доктор Гадис. Потърсих помощ от някои хора, които са ми задължени за минали услуги. Радвам се, че се върна жив и невредим.

Бяха вече в колата на път за Лондон, когато Таня го попита за случилото се във Виена. Гадис й описа сцената в Клайнес Кафе, безкрайната нощ на скитане из града, пътуването с Ева до границата и гостуването си при Миклош и Вики в Будапеща.

— Дължа ти извинение — каза той. — Не трябваше да ходя във Виена. Но тогава не знаех, че руснаците ме следят.

— Най-вероятно не си бил следен.

Думите й го изненадаха.

— Откъде си толкова сигурна?

— Не съм. Но само шепа хора знаеха, че Уилкинсън ще бъде в Австрия по това време. Кой е известил руснаците? Кой им е подал информация? Уилкинсън е живял мирно и тихо на южния остров на Нова Зеландия повече от десет години. Какво ги е накарало изведнъж да тръгнат да го търсят?

— Може да са търсили мен.

Тя се изсмя кратко и почти беззвучно.

— Повярвай ми, Сам, ако руснаците имаха намерение да те убият, щеше отдавна да си мъртъв. Във Виена обектът на покушението е бил Уилкинсън. Ти просто си извадил късмет, че в този момент си бил в тоалетната.

Гадис реши, че сега е моментът да сподели какво бе научил от Уилкинсън.

— Преди да го убият, Боб ми разказа една история. И тя обяснява всичко, което се случва сега.

Гадис си даваше сметка, че бе готов да й се довери изцяло. Отношението му към нея бе претърпяло пълен обрат. Той не се поколеба, не се замисли за последиците от онова, което се готвеше да каже.

Таня се бе обърнала към него и го гледаше изпитателно.

— Казвай, Сам!

— Сергей Платов е направил опит да избяга на Запад през 1988 година.

Тя завъртя рязко волана и колата за малко не излетя през банкета.

Какво?!

— Платов се явил в бюрото на МИ6. Като доказателство за добра воля разкрил пред Уилкинсън самоличността на Атила. Бил разочарован от службата си в КГБ и искал да постигне нещо повече. Не се чувствал достатъчно оценен от началниците си.

— И се опитал да мине на наша страна? Божичко! — Таня кимаше замислено. — Това обяснява серията от убийства. Всеки, който е бил посветен, бива премахнат.

— Освен Бренан — отбеляза Гадис, който, откакто бяха тръгнали от летището, пушеше цигара след цигара. — Твоят шеф положително знае нещо за Платов. Явно имат някаква уговорка. Третяк и Уилкинсън са елиминирани. Крейн също е знаел за Дрезден, което обяснява защо Бренан го изпраща в „Сейнт Мери“ през 92-ра. Ти май не си чувала тази история?

— Разбира се, че не съм я чувала! — Таня беше такава завършена лъжкиня, че той не можеше да прецени дали реакцията й е искрена, или не. — Можеш ли изобщо да си представиш какви биха били последиците за кариерата на Платов, ако това се разчуе?

— Уха, и още как!

Гадис извади нова цигара и посегна към запалката, но Таня го изпревари.

— Имаш нещо против да спреш за пет минути? Все едно шофирам в газова камера.

Той прибра цигарата в пакета.

— А защо МИ6 са пазили това в тайна? Откакто Платов е толкова важен, досието му положително е отваряно неведнъж и опитът му да дойде при нас е известен на всички! Не мога да допусна, че Бренан или предшественикът му не е докладвал!

Таня поклати глава.

— Системата не работи така.

— А как работи?

— Първо, евентуалното изобличаване на Платов би разкрило самоличността на Атила, а в службата не искат никой да знае, че още един шпионин от Кеймбридж е бил вербуван от Съветите. Нужни ни бяха трийсет години, за да възстановим репутацията си. Никой няма интерес усилията ни да отидат на вятъра.

— Но Еди е герой, по дяволите! Най-великият двоен агент в историята на англо-руския шпионаж. Подобен триумф не си ли струва да бъде отпразнуван?

— Може би. — Деидеологизираната прагматичка Таня принадлежеше на поколението след Студената война и 11 септември. — Но къде са доказателствата, че Платов е искал да избяга? Или разчитаме само на нашата дума срещу неговата? Руснаците ще ни обвинят в евтина пропаганда, в операция за печелене на влияние.

Гадис замълча. „Операция за печелене на влияние“. Тайният език на тайния свят. Той затвори прозореца и мислите му го отнесоха при Мин. В мрака на онази нощ във Виена се бе питал неведнъж дали някога ще я види отново.

— Уилкинсън ми разказа, че разпитвал Платов в тайна квартира в Берлин в присъствието на Джон Бренан.

— Е, и?

— Къщата била наблъскана с камери и микрофони. Значи ли това, че е останала някаква документна следа от разпита? Аудиозапис, видео?

— Запис има със сигурност — потвърди Таня, видимо заинтригувана. — Дали е на видео, не мога да кажа. Било е в края на осемдесетте. По онова време положително е имало технологии, позволяващи използването на скрита камера при слаба осветеност.

— А какво е станало с касетите? Дали не се пазят в хранилищата на Воксхол Крос?

— Съмнявам се. Ако някоя касета е стигнала до Лондон с дипломатическа поща, Бренан положително я е унищожил.

Гадис се извърна на седалката и я погледна. Беше му дошла идея.

— Помниш ли онези касети в кашоните, които Холи ми бе дала? — Той говореше бързо, почти задъхано. — Ами ако записът е на някоя от тях?

— Давай нататък.

— Преди да отида до тоалетната, Уилкинсън ми беше цитирал Моркам: Свириш верните ноти, но не във вярната последователност. Тогава си помислих, че се шегува, но после си казах, че може би не подхождам правилно към папките. Ами ако следата в материала на Катя не е писмена? Ако е нещо друго? Например касета?

Таня удари спирачки, защото някакъв камион я бе засякъл. Гадис изруга. Колата встрани от тях наду клаксона; той погледна към шофьора, който мърдаше устни и жестикулираше гневно.

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Ако Уилкинсън е направил копие на касетата и го е изпратил на Катя заедно е всички останали документи, надявайки се тя да я използва?

— Това е едно голямо „ако“…

— Да, но нека приемем, че е вярно.

— В такъв случай руснаците вероятно са ги откраднали. Или са се загубили някъде. Или са хвърлили запалителна бомба през прозореца на хола ти и са ти запалили къщата.

Гадис не обърна внимание на опита й за шега.

— Да отидем у дома още сега — каза той. — И да преровим всички кутии.

— Няма да стане.

— Защо?

— Стига, Сам. Това би било самоубийство. Доронин е дал описанието ти на ФСС. Те сигурно те причакват пред дома ти. Още щом се покажеш в Шепърдс Буш, ще дойдат да те убият.

— Тогава защо се движим към Лондон?

— Защото отиваме в една тайна квартира.

Гадис усети странна смес от облекчение и отчаяние. Облекчение, защото Таня се грижеше за неговата безопасност; отчаяние, защото бе принуден да бяга от собствения си дом.

— Толкова ли е опасно? — попита той. — Да се отбием, колкото да хвърлим едно око. Бездруго трябва да се преоблека. Там са и книжата ми, всичко, което мие нужно, за да работя. Няма да се забавя повече от пет минути.

— Не — отвърна Таня.

— Така значи. — Гадис изпита внезапен гняв, осъзнавайки ограниченията, в които щеше да протича животът му оттук нататък. — Не мога да си отида у дома? И то по заповед на МИ6?

— МИ6 няма нищо общо в случая.

— А кой взе това решение?

— Аз.

Той тъкмо посягаше към пакета с цигарите, но като чу отговора й, го прибра в джоба си.

Ти?!

— Бренан не иска да чува повече за теб — каза тя, изплювайки гневно всяка дума. — Ти си му трън в очите. — Гадис вече не се съмняваше, че Таня е раздвоена. — Ще се грижа за теб няколко дни. Страхувам се, че лично Джон може да е издал Уилкинсън на руснаците. А аз не съм се хванала на тази работа, за да гледам как шефът ми се мазни на Кремъл и излага на риск живота на невинни.

За момент Гадис си помисли, че Таня отново се опитва да го изпързаля. Думите й звучаха искрено, но неочакваното признание бе дотолкова извън представите му за нея, че той се запита дали не бе поредната постановка. Това бе навик, придобит в последно време, за да се предпази от манипулатори. Но когато хвана ръката й, той разбра, че Таня говори напълно сериозно. Тя също стисна дланта му, преди да издърпа ръката си — приятелски жест, който го накара да се чувства малко по-добре. Но дали теорията й беше правдоподобна? Това беше чудовищно обвинение, но Бренан имаше достатъчно мотиви да предаде Уилкинсън. Той се обърна и погледна назад. На задната седалка на голфа имаше сгънати дрехи, а по пода се търкаляше тенекиена кутия с шоколадови бонбони, част от които се бяха разпилели. Колата си беше нейна, можеше да прави с нея, каквото си иска. Той се сети за Ева, за калните футболни обувки и детската фланелка.

— Хайде да идем у дома — каза той, сякаш за пръв път подхващаше този разговор.

— Ти май не слушаш какво ти говоря. Няма смисъл да търсим тази касета. Никога няма да бъде допуснато тя да види бял свят. Властите ще наложат забрана върху книгата ти още преди да си написал първия абзац.

Гадис се хвана за думите й.

— Не вярвам. Мисля, че се самозалъгваш, защото търсиш повод да избягаш от това, което вече знаеш, че сме длъжни да направим. Погледни Платов, Таня. Не смяташ ли, че в Москва е време за промяна? — Тя поклати глава, но това беше по-скоро рефлекс на длъжностно лице. — Виж как управлява страната си. След още някоя и друга година Платов ще възстанови тоталитаризма. Избива невинни руски граждани като повод за незаконните войни срещу суверенни държави. Премахва руски политически емигранти на Запад, за да им затвори устата, когато го критикуват. Редактори на вестници, имали нахалството да оспорят официалната линия, биват оставени да умрат в болница. По дяволите властите и тяхната забрана! Ако намерим онази касета и успеем да я пуснем в медийното пространство, ще принудим този мазен плъх да подаде оставка.

Колата задмина едно ем джи кабриолет.

— Пет минути — каза Таня. — И нито секунда повече.

Загрузка...