Шесторката от Кеймбридж

33

Както можеше да се очаква, от „Международни справки“ не можаха да открият телефонен номер на името на Робърт Уилкинсън в Нова Зеландия, така че Гадис се принуди да поиска помощ от Холи. Дали майка й бе оставила телефонно тефтерче? Дали тя би могла да му каже номера на Боб? Холи го попита защо толкова държи да разговаря с Уилкинсън, но той промърмори уклончиво:

— Уилкинсън е бил в Берлин през една от най-важните фази на Студената война. Трябва ми информация за книгата. Искам да си уредя среща с него.

На следващата вечер Холи му се обади от Тайт стрийт с подробностите. Гадис нямаше как да й попречи да му продиктува номера на Уилкинсън по домашния му телефон, който със сигурност се подслушваше; той го записа, след което излезе от къщи и отиде до една телефонна кабина на Саут Африка Роуд, на близо половин километър от дома му. Дори от Главно управление за контрол на съобщенията да бяха подслушвали обаждането на Холи, каза си той, щяха да им трябват часове, за да сложат бръмбар на телефона на Уилкинсън в Нова Зеландия.

В Лондон беше осем часът вечерта; в Нова Зеландия — осем на другата сутрин. Гадис пусна четири монети по една лира в процепа на телефона и набра номера.

— Ало?

— Робърт Уилкинсън?

— На телефона. Кой се обажда?

Линията беше кристалночиста. Гадис се изненада от простонародния акцент на Уилкинсън; досега бе живял с убеждението, че едва ли не всички от висшия ешелон на МИ6 трябва да звучат като членове на кралското семейство.

— Казвам се Сам Гадис. Преподавател съм по руска история в Юнивърсити Колидж, Лондон. Току-що завърших една биография на Сергей Платов. Името ми говори ли ви нещо?

— Абсолютно нищо.

Настана тишина. Гадис усещаше, че си има работа с поредния Томас Нийм.

— Удобно ли е да говорим, или да се обадя друг път?

— Сега или друг път, все едно.

— Исках просто да разменим няколко думи за Катя Левет.

Това привлече вниманието на Уилкинсън. Гадис чу в слушалката как онзи си пое рязко дъх; надменността му внезапно се стопи. Той успя само да каже:

— Кат… — И млъкна.

— Разбирам, че сте били добри приятели.

— Да. Кой ви каза?

— Холи е моя приятелка.

— Господи! Холи… Как е тя?

Уилкинсън ставаше все по-сговорчив. Гадис извади от джоба си химикалка и лист хартия, който притисна с лакът върху кутията на телефона.

— Добре е. Помоли ме да ви поздравя.

— Много мило от нейна страна. — По линията се чу кратко прекъсване, може би от голямото разстояние сигналът заглъхваше или Уилкинсън бе потърсил по-тихо място в къщата си, откъдето да продължи разговора. — И така, как ви беше името? С кого разговарям?

— Казвам се Сам Гадис. Аз съм учен и писател. Обаждам се от Лондон.

— Да, разбира се. И двамата с Катя работите по нова книга?

Уилкинсън явно не знаеше, че старата му приятелка е мъртва. Гадис се видя принуден да му съобщи.

— Не са ли ви казали, сър? — Той сам се учуди на обръщението, но моментът изискваше почтителност. — Толкова съжалявам. Не съм очаквал, че на мен ще се падне да ви кажа. Катя е починала, мистър Уилкинсън. Ужасно съжалявам. Преди шест месеца.

— О, господи, но това е ужасно! — Отговорът дойде незабавно и бе изпълнен със стоицизъм. Гадис сякаш виждаше мъжественото лице на Боб Уилкинсън, на което беше изписан несломим дух. Този човек току-що бе загубил голямата любов на живота си, но нямаше намерение да издаде чувствата си пред един непознат. — Съжалявам да го чуя — каза той. — Холи как се справя?

— Горе-долу — отвърна Гадис.

Уилкинсън попита как е починала Катя и Гадис му обясни, че е страдала от чернодробна недостатъчност — евфемизъм, който по-възрастният мъж незабавно разбра.

— Хм. Знаех си, че накрая алкохолът ще я победи. Тя цял живот се е борила с него. Ще пиша на Холи, за да й изкажа съболезнования. Тя още ли живее в апартамента на Тайт стрийт?

— Да. И съм сигурен, че ще се зарадва да получи вест от вас.

— Всъщност Катрин се омъжва към края на месеца. Ще видя дали да не поканя Холи на сватбата. Би било чудесно да се видим отново.

От разговорите си с Холи Гадис беше чувал за Катрин, но реши да се направи, че не знае.

— Катрин?

— Най-малката ми дъщеря. Годеникът й е австриец, ще се женят във Виена. Аз ще дойда до Европа за сватбата. Трябва да се опитаме да предумаме и Холи.

— Непременно ще й предам.

Гадис погледна екранчето на телефона и с тревога откри, че от първоначалните четири лири му оставаха само петдесет пенса. Пусна в процепа още четири монети, като се закашля, за да заглуши металното потракване.

Напразно.

— От телефонна кабина ли се обаждате? — попита Уилкинсън.

Дори да искаше да излъже, Гадис се отказа, когато тунингован фолксваген голф спря до бордюра и шофьорът натисна няколко пъти клаксона, за да привлече вниманието на някого в близката жилищна сграда. Сигурно в този момент на Уилкинсън му се бе сторило, че телефонната кабина е по средата на някоя магистрала.

— Домашният ми телефон е повреден — каза Гадис, като в същия момент изпусна химикалката и листа на пода. Докато се навеждаше да ги вземе, изопнал докрай кабела на слушалката, той успя да добави: — Много държах да ви се обадя възможно по-скоро.

— По какъв повод, доктор Гадис?

— Попаднаха ми някои документи, които мисля, че Катя е получила от вас.

Пауза. Уилкинсън обмисляше стратегията си.

— Разбирам.

— Холи ги даде на мен. Наш общ приятел останал с впечатление, че бих могъл да проявя интерес към материала.

— А проявявате ли?

Уилкинсън започваше да възвръща първоначалната си несговорчивост.

— Засега не съм имал възможност да ги прегледам обстойно — каза Гадис. — Бях зает с друго. Исках да ви попитам дали случайно знаете какво е възнамерявала да прави Катя с тях.

— Боя се, че няма как да знам.

Това прозвуча като лъжа, но Гадис не бе и очаквал друго. Уилкинсън беше предавал потенциално деликатна информация в ръцете на журналист. Той нямаше как да знае дали Гадис действително е историк или агент-провокатор, нает от службите, за да изтръгне самопризнание.

— Може би си струва да се видим във Виена, за да обсъдим въпроса — предложи Гадис, без да помисли за възможните последици. Идеята му се стори твърде екстравагантна още докато думите излизаха от устата му.

— Може би — отвърна Уилкинсън без следа от убеденост. Гадис усети, че времето му изтича. Ако не изиграеше картите си внимателно, разговорът всеки момент можеше да приключи.

— Има едно конкретно лице, за което бих желал да поговорим.

— А, така ли? И кое е то?

— Сергей Платов.

Уилкинсън изръмжа неопределено.

— Не ми ли казахте самият вие, че вече сте написали биографията му? За какво ви е да започвате отначало?

— Този път искам да подходя от по-различен ъгъл. — Говорейки, Гадис се чудеше как най-добре да изиграе коза си. — Интересуват ме отношенията на Платов с трима бивши разузнавачи от съветско време.

— Разузнавачи, казвате…

— Фьодор Третяк е бил високопоставен служител на КГБ, резидент на съветското разузнаване в Дрезден. Едуард Крейн е бил двоен агент на руснаци и англичани в течение на повече от петдесет години. Водещият му офицер от Берлин в средата на 80-те носел псевдонима Доминик Ълвърт.

Шокът на Уилкинсън прозвуча от разстоянието на хилядите километри като сподавена ругатня.

— Малоумен идиот! Тази линия надеждна ли е?

— Мисля, че да.

— Ще ти бъда благодарен, ако никога повече не ми се обаждаш.