Шесторката от Кеймбридж

19

— Значи Крейн не е шестият от Кеймбридж?

Гадис усети как въздушните му кули, изграждани в течение на седмици от лъжеследи и доказателства, се сринаха върху главата му в тази псевдостаринна кръчма в Хампшър.

— Я повтори?

— На миналата ни среща през цялото време разправяше, че Крейн бил вербуван в „Тринити“ от Арнолд Дойч, че бил близък приятел на Гай Бърджес, че самият той бил вербувал шпионска мрежа в Оксфорд към края на 30-те. А сега ми казваш, че бил двоен агент на МИ6. Кое от двете е вярно?

— И двете.

Гадис подпря лакти на масата и зарови лице в дланите си. Беше на границата да изпусне нервите си. Откъде щеше сега да вземе пари за училищните такси на Мин, как щеше да си плати данъците? Може би наистина трябваше да напише книга за руските олигарси, да пробута на Би Би Си документален филм за мизерника Абрамович. Сведенията на Нийм бяха също толкова достоверни като на оня мошеник Питър Райт.

— Какво искаш да кажеш, Том? Как така „и двете“?

Гадис се улови, че за пръв път повишава тон на стареца. Нийм подпря бастуна си на стената и с една неуверена глътка допи бирата си. Келнерката най-после бе прибрала купичката му с неизядената супа.

— След войната Еди изпита тежки угризения на съвестта. — Нийм говореше бавно и отчетливо, но без обида в гласа; сякаш разбираше недоумението на Гадис и искаше да го успокои. — Той горчиво се разкайваше за отношенията си със Съветите. Ако не се смятат някои от данните на Ултра, Еди осъзнаваше, че не е трябвало да издава на Москва информация на съюзниците. Виждаше какъв курс бе поел Сталин и това никак не му харесваше. Ето защо, още щом Тай и Доналд изчезнаха през 51 — ва, той се предаде.

Гадис усети лек проблясък на надежда, като задрямало въгленче сред пепелта.

— Еди имаше близък приятел в МИ5 на име Дик Уайт. Сигурен съм, че си чувал за него. Шеф на дирекция „Б“, контрашпионаж. Издигна се до генерален директор на службата за сигурност, впоследствие шеф на МИ6. Дик беше златното момче на следвоенното британско разузнаване, ето защо Еди се обърна към него с плана си.

В далечния ъгъл на салона се бе появил мияч на прозорци, който тихомълком си вършеше работата. Беше младеж на двайсет и няколко години, със затъкнати в ушите слушалчици на айпод. Нийм го видя и направи знак на келнерката, която се приближи с почтителността на придворна дама към престарял монарх.

— Да, гълъбче. Какво мога да направя за теб?

Жената положи майчински ръка на рамото му и в този момент Гадис живо си представи на какво е подложен Нийм в старческия дом — на непрестанното унижение да бъде третиран като дете от гледачи, които му желаеха само доброто.

— Този мияч на прозорци — попита тихо той — местен човек ли е?

Жената погледна през салона към младежа, който в този момент търкаше с гюдерия френския прозорец.

— Кой, Дани ли?

— Същият. Дани. Работил ли е преди тук?

Гадис разбираше какво цели Нийм: да се убеди, че миячът на прозорци е този, за когото се представя. А не, да кажем, опашка, изпратена от МИ5.

— Да, душко. Живее на нашата улица. От години се грижи за нас. Защо, трябва ти човек за прозорците ли?

Нийм й се усмихна с благодарност.

— Е, ако ти го препоръчаш, би било извънредно любезно от твоя страна. — Беше представление, разбира се, но звучеше извънредно убедително. — Ще бъдеш ли така добра да вземеш номера му?

— Разбира се, миличък.

Жената се отдалечи; спокоен, че не ги подслушват, Нийм подхвана отново разговора.

— Та докъде бях стигнал? — обърна се той към Гадис, без да погледне повече към младежа, без дори да се усмихне многозначително. Нищо в държането му не напомняше за току-що приключилия епизод. — И така, Уайт беше стар приятел на Еди от войната и тъкмо затова Еди отиде при него и му разказа всичко. Макар и на частен разговор в клуба, той направи пълни самопризнания.

— Колко пълни?

— Разказа му всичко, което е извършил. Назова всяко име, всеки агент, всеки съветски водещ офицер, с когото бе работил. Разкри Уин, Мали, Кеърнкрос.

— Самият Кеърнкрос не беше ли направил самопризнания през 51-ва?

— Така пише в учебниците по история. Всичко призна, наистина, но едва след като Еди го изобличи.

— Ами Блънт? Филби?

— Тях не, за съжаление. Ако си спомняш, Атила бе изпратен в Оксфорд тъкмо за да бъде изолиран от петорката в „Тринити“. Няма как да е знаел, че през цялото време Ким е работил за Москва. А пък за Антъни смяташе, че е изкуствовед, моля ти се! Впрочем всички така си мислехме. Знаеше със сигурност само за Гай, а беше късно да алармира Лондон за Бърджес и Маклейн. Двамата вече се наливаха с водка на площад „Дзержински“. Не, познанията на Еди бяха за Оксфорд.

— И така, той издава на Уайт имената от оксфордската мрежа? Братята Флъд, Дженифър Харт? Затова ли са били арестувани?

— Това са предположения — промърмори Нийм, който отново се беше загледал в мияча на прозорци. — Но идентифицира като съмнителни елементи Лио Лонг, Виктор Ротшилд, Джеймс Клъгман и Майкъл Стрейт. Някои успяха да изчистят имената си, други не. По онова време Стрейт се беше върнал в Америка, където живееше като почтен гражданин, но след десет години сам се предаде на американските власти, с което пък доведе до разкриването на Блънт.

— И Уайт се е съгласил? Защо просто не му е сложил белезниците?

— Тук играеха различни фактори, Сам. Уайт много ценеше Еди и разбираше защо се е поддал на комунистическото влияние. И други го разбирахме. Бяха бурни времена. В известен смисъл решението да помага на Майка Русия беше благородно и искрено. Дик също беше в състояние да прави разлика между отделните персонажи и техните мотиви. Доналд например изпитваше дълбока, неистова омраза към Америка. Впоследствие Уайт щеше да разбере, че Ким е един социопат. Както се оказа, Антъни се беше ръководил изцяло от користни подбуди. Което обаче не може да се каже за Гай или Кеърнкрос. Те бяха единствените освен Еди, чиито мотиви бяха чисто идеологически, единствените, които бяха станали шпиони по вътрешно убеждение, а не от някакво измамно чувство за собствена значимост. Уайт знаеше и друго: Едуард Крейн беше блестящ разузнавач. А страната не можеше да понесе пореден шпионски скандал. Ако след бягството на Бърджес и Маклейн се стигнеше и до изобличаване на Еди, можеше да падне правителството. Следователно беше в интерес на всички Атила да бъде запазен в тайна, а предоставяше и златна възможност за контраудар срещу Москва. Никога не забравяй патологичната омраза, граничеща с кръвна вендета, между британското разузнаване и КГБ.

— Нещо пропускаш.

— Така ли? Какво?

Гадис свали сакото си и го провеси на облегалката на стола.

— Защо Крейн не е казал на Уайт за Ажанкур?

— Кой твърди, че не му е казал?

Отговорът на Нийм беше уклончив; логиката му куцаше.

— Ако му беше казал, самоличността на Ажанкур щяла да бъде разкрита и сега щяхме да знаем всичко за него. Но ти сам спомена, че Крейн бил набелязал за вербуване човек, който впоследствие, през 60-те и 70-те, се издигнал до висшия ешелон на Лейбъристката партия. Кой е бил той? Харолд Уилсън?

— Това би било нечуван скандал — отвърна Нийм, сякаш тази мисъл му хрумваше за пръв път.

Гадис се изсмя на наглостта му.

— Един съветски шпионин, работил за нас, Анатолий Голицин е посочил Уилсън като агент на КГБ още през 1963 г. Това известно ли ти е?

Нийм кимна. За пръв път на Гадис му се стори, че изглежда не толкова уверен в себе си.

— Малкото име на Уилсън е Джеймс — продължи Гадис. — Роден е в Йоркшър. Според „Ловецът на шпиони“ в МИ5 са били убедени, че е агент на Русия.

— Ами тогава защо не го напишеш в книгата си? — Нийм вдигна театрално ръце с дланите нагоре, очите му се изцъклиха в престорен ужас.

— Хайде, стига, Том. Знаеш какво искам от теб. Еди изобличил ли е Уилсън като шпионин, или не?

— Казах ти, нямам представа. Всичко, което ти разправям, се основава на един-единствен разговор, проведен преди повече от десет години, и на документ, който Еди ме бе помолил да унищожа. Моите познания са свързани с Атила. Знам единствено, че Едуард Крейн е бил използван от МИ5 и МИ6 по най-различни начини между 1951-ва и края на 80-те главно за да подава дезинформация на Москва. Той просто е набелязвал какво държат да знаят Съветите и е оставял на Лондон да реши дали да запълва празнотите в информацията им. Оттам произтича всичко останало.

— Оттам произтича всичко? — повтори Гадис с леден тон. Започваше да му писва от извъртания, от полуистини и фалшиви следи. Беше сигурен, че Ажанкур е именно такава фалшива следа и че старецът го разиграва за собствено развлечение. Тази история беше остаряла и изтъркана; името на Уилсън бе изчистено още през 80-те години на миналия век. Той сподели теорията си с Нийм, защото държеше да защити достойнството си. — Виж какво мисля аз, Том. Смятам, че Ажанкур е бил Харолд Уилсън и че в мемоарите на Еди за него няма нищо ново. Мисля, че той е флиртувал с руснаците в Оксфорд, но до разголване не се е стигнало. С други думи, ти го спомена единствено за да звучи по-убедително историята ти, като не очакваше, че ще си дам труда да проверя фактите. В този смисъл вероятно едва ли и половината от онова, което си ми казал, е вярно. Дали Крейн е шестият от „Тринити“? Дали наистина е двоен агент? Дали Томас Нийм е най-добрият му приятел, или Томас Нийм просто скучае и обича да си проси покани за обяд от любопитни историци, защото така разнообразява дните си в старческия дом?

Нийм го гледаше втренчено; нито мускул не помръдваше на лицето му. Гадис изведнъж си представи, че вероятно по такъв начин очите му са блестели от гняв и възмущение, когато е бил на половината на годините си. Може би Гадис беше първият от десетилетия насам, който си позволяваше дързостта да оспори неговата почтеност.

— Ти не ми вярваш — каза накрая той. Не беше въпрос, а констатация.

— Не ти вярвам — отвърна с равен тон Гадис.

Настъпи дълго мълчание. Гадис се чувстваше странно облекчен. Най-после бе казал на стареца какво мисли, не бе оставил никакво съмнение. Ако сега Нийм станеше от масата, сбогуваше се и си тръгнеше, той нямаше да се разочарова прекалено много. И бездруго беше невъзможно да напише книга от такова естество въз основа само на показанията на един крайно ненадежден свидетел; далеч за предпочитане бе всичко да приключи още отсега, вместо да заложи репутацията си върху една история с толкова вътрешни противоречия.

— Mea culpa — обяви внезапно Нийм. На лицето му този път беше изписано добронамерено разкаяние, треперещите му ръце бяха вдигнати във въздуха в знак на искреност. Гадис забеляза дълбоките линии на дланите му. — Ти си прав, приятелю. Отидох твърде далеч. Не трябваше толкова да наблягам на Ажанкур. Признавам си, аз самият бях заинтригуван от споменаването му в мемоарите на Еди. Той наистина е разработвал Уилсън в Оксфорд, но заявява категорично, че никога не е бил съветски агент. Исках просто цялата тази история да бъде проверена от експерт. Уилсън е бил разследван до побъркване, но не са могли да открият нищо. — Гадис мълчеше. Нийм този път явно казваше истината, което беше радостен знак. — Исках също да те изпитам, да видя колко можеш да преглътнеш. Ако бях успял да те накарам да повярваш, че Уилсън е бил съветски агент, без да потърсиш паралелни доказателства, кой знае колко пъти още би се подвел от други източници? Нужен ми е човек, на когото да разчитам, Сам. Човек, който няма да се побърка от вълнение при първото споменаване на НКВД. Това, което ти разправих, е само началото. В известен смисъл ти издържа нещо като изпит. Моите поздравления.

Гадис не знаеше какво да мисли. Той изгледа презрително събеседника си и се наведе към него.

— Виж какво, Том, това не е игра. Не съм се хванал с тази работа за развлечение. Нямам намерение да си губя времето с джипиеси, миячи на прозорци и шифровани имейли само за да гъделичкам егото ти. Дойдох да се срещна с теб, защото бях убеден, че Едуард Крейн е бил шестият шпионин от Кеймбридж и че само ти можеш да ми помогнеш да го намеря. Но ако установя, че ме манипулираш, няма да стоя тук и миг повече. Няма да рискувам репутацията си на учен и университетски преподавател заради някакъв старец, който си мисли, че е смешно да ме гледа как си гоня опашката. Така че или ще ме убедиш, че тези така наречени мемоари съществуват, с други думи, ще ми докажеш, че Едуард Крейн е шестият от Кеймбридж, или повикай Питър и му кажи да те откара в дома. Аз приключих с теб.

— О, много се съмнявам, че си приключил с мен, драги — отвърна Нийм. В гласа му имаше нотка на злоба; беше глас на човек, свикнал да надхитрява другите, да бъде винаги с една крачка пред глутницата.

Гадис се вгледа в ясносините очи, фиксирани в него, и изведнъж просветлението го прониза като електрически ток: Томас Нийм и Едуард Крейн бяха един и същ човек! Но възможно ли беше това? Макар и седнал, той усети, че се олюлява; по тялото му се разля топла вълна. Тази мисъл го бе сварила неподготвен и той се опита да се овладее, отвръщайки на предизвикателството с предизвикателство:

— Пробвай, да видим!

Нийм си пое дъх, но болката, която на няколко пъти бе пронизвала плещите му в катедралата, явно се връщаше. Той изкриви лице и вдигна ръка към рамото си, стисна дебелия туид на сакото и разтри през него костта. На Гадис му се стори, че чете мислите му: Да продължавам ли с този човек, или да си търся друг, който да разкаже историята ми? Внезапно той заговори:

— Дик Уайт разпореди пълна вътрешна проверка за благонадеждност на Еди, която да установи дали поддържа съмнителни връзки с комунистите.

Очевидно бе решил, че единственият начин да убеди Гадис в легитимността си бе да му разкаже всичко докрай.

— Обстоятелството, че Еди така и никога не бе членувал в партията, работеше в негова полза — продължи той. — Годината, която бе прекарал в Оксфорд, също бе внимателно огледана от всички страни. А в архивите нямаше нищо за приятелството му с Бърджес в „Тринити“.

Гадис реши, че няма избор, освен да се включи.

— Но все пак истинско чудо е, че е успял да остане незасечен толкова дълго, и то от двете страни на Желязната завеса. Янките положително са надушили нещо гнило. И кой знае колко и какви съветски дезертьори са чували за Атила през годините! Голицин например.

Последната забележка явно се понрави на Нийм.

— Разбира се, че бяха чували! Но това нямаше никакво значение! Голицин беше казал на американците за Крейн и те бяха смаяни, най-меко казано. Ние тогава ги поставихме в течение на двойния му живот и името на Еди беше надлежно изтрито от протоколите на разпитите му. Абсолютно същата процедура се повтори и когато Гордиевски избяга при нас. „Аха, и ти ли знаеш за Крейн? Трай си тогава.“ И толкоз.

„Гордиевски избяга при нас.“ Защо ли Нийм държеше да брои и себе си в тази история?

— Но Голицин избяга още през 61-ва — каза Гадис. — Докато Крейн е продължил да ги шпионира още двайсет и пет години. Руснаците нищо ли не са надушили, докато техните агенти на Запад са били неутрализирани един по един? Лонсдейл? Васъл? Блейк? Не им ли се е сторило малко подозрително, че Атила е още на поста си, жив и здрав, и работи за Майка Русия?

Нийм не се трогна ни най-малко от въпроса.

— Младежо, защо не отправиш въпросите си към някого от КГБ? Не мога да знам какво са си мислили руснаците. Допускам, че Съветският съюз е разполагал с хиляди агенти по целия свят. И ако един-двама от тях в Европа са били разкрити, от това далеч не е следвало, че трябва да се усъмнят в един свой източник, работил за тях още отпреди войната.

— В такъв случай защо историята на Крейн досега не е излязла наяве? Ако руснаците все още си мислят, че Атила е техен човек, не биха се поколебали да натрият носа на Лондон.

— Аха! — Нийм беше видимо доволен, че Гадис най-после е събрал две и две. — Моята лична теория е, че Москва е разбрала за двойната роля на Атила малко след разпадането на Съветския съюз.

— Чак през 91-ва? Защо смяташ така?

— Помисли, Сам. Припомни си датите на събитията.

На Гадис му трябваха няколко секунди, за да направи връзката.

— „Сейнт Мери“! МИ6 инсценира смъртта на Еди в началото на 92-ра.

— Именно. Защото са се бояли, че КГБ ще прати хора да го убият.

— Еди ли ти каза?

— Разбира се, че Еди ми каза! Когато най-добрият ти приятел сподели с теб, че МИ6 планират да го изкарат умрял, ще го попиташ защо, нали? Еди ми каза, че Атила е бил разкрит в Москва и че всички лица, свързани с него, са системно издирвани и елиминирани.

Гадис виждаше логиката, но нещо в думите на Нийм не се връзваше.

— Хубаво, но защо по същата тази логика англичаните не са разкрили историята от своя гледна точка? Ти казваш, че Атила е един от най-големите удари от Студената война. Защо Лондон не се е възползвал от тази възможност да натрие носа на Москва?

— Заради войната. Все пак Едуард Крейн е бил и съветски агент. Такива неща не се разтръбяват, особено след фиаското с Блънт. Освен това нали говорехме за нова ера в англо-руските отношения? Защо да клатим лодката? МИ6 обича да пази тайните си. Работата му е да шпионира, не да си прави пиар. Еди искаше само едно: да разбере кой го е издал. По какъв начин Съветите бяха научили за него?

За момент на Гадис му се стори, че Нийм едва ли не очаква от него отговора на този въпрос. Но той продължи:

— Дотук бях стигнал с твоята близка мисис Бърг. — Погледите им се срещнаха и в очите на стареца Гадис видя искрена тъга. — Тя се опитваше да отговори именно на този въпрос, когато почина.

— И успя ли?

— Тя беше твоя близка, Сам. Ти ми кажи.

Настана мълчание. Гадис не можеше да се отърси от чувството, че все пак Нийм крие нещо.

— Том?

— Да?

— Усещам, че искаш да ми кажеш нещо. За Шарлот ли се отнася?

Нийм вдигна очи към бара, после отново сведе поглед към треперещите си, покрити с кафяви петна ръце. Склерите на очите му бяха като от стъкло, някак инертни, сякаш с мъка успяваше да се фокусира.

— В Москва живее една жена на име Людмила Третяк. Тя е вдовица на третия и последен водещ офицер на Атила Фьодор Третяк. Бях, намекнал на Шарлот да се опита да влезе във връзка с нея.

— И тя успя ли?

Нийм погледна отново към бара.

— Нямам представа. Людмила беше човекът, с когото Еди държеше да поговори, преди да се принуди да мине в нелегалност. Аз само предупредих Шарлот да внимава с нея.

— Защо?

— Третяк е бил убит в Санкт Петербург през 1992-ра.

— Същата година, когато Еди уж се явил при създателя си в „Сейнт Мери“.

— Именно. Това ми се струва твърде голямо съвпадение. Ако Людмила заподозре, че съпругът й е бил убит от КГБ, може да реши да проговори. Което означава, че със сигурност някой я следи. Дори сега. — Нийм го предупреди с примирена усмивка: — Ако решиш да я издириш, Сам, вземи всички необходими предпазни мерки. Само това ще ти кажа. Погрижи се да не я видят, че разговаря с разни любопитни историци.