Шесторката от Кеймбридж

38

Близо два дни продължи пътуването на Гадис от Барселона до Виена. Първият етап бе осъществен със спален вагон до Фрибур в Швейцария. От там той взе обикновен пътнически влак за кратката отсечка до Цюрих, преди да хване трети влак, преминаващ по северните склонове на Алпите, с който за девет часа стигна до крайната си цел. Първата нощ се наспа прекрасно на тясното — и практически непосилно за джоба му — легло в спалния вагон, а през последния етап от пътуването прочете „Архангел“ от кора до кора, като се подкрепяше със сандвичи от вагон-ресторанта и с черно кафе, което с всяка следваща чаша сякаш ставаше все по-противно на вкус. Приблизително през час той сменяше мястото си във влака, за да се убеди, че никой не го следи; в редките случаи, когато спираха на гари, нарамваше сака си, слизаше на перона, отправяше се към изхода, после рязко се връщаше и отново се качваше на влака.

Доколкото Гадис можеше да прецени, отпътуването му от Испания бе минало незабелязано. Бяха му нужни три часа, за да се добере от апартамента на Наташа, който напусна привечер, до Естасио Сантс, като за това време смени няколко таксита, влака и автобуса, кръстосвайки целия град надлъж и шир по най-невероятни маршрути, за да се отърве от евентуални преследвачи. Преди тръгването се погрижи да остави обичайния си телефон, зареден докрай и поставен на тих режим, под един шкаф в дневната на апартамента. Надяваше се, че по сигнала на телефона копоите от ГУКС щяха да си мислят, че е все още в апартамента. Купи си нов мобилен телефон от „Корте Инглес“ — големия универсален магазин на Пласа де Каталуня — и постави в него SIM картата от Тотнъм Корт Роуд.

Ако трябваше да бъде докрай честен със себе си, в тази история имаше нещо доста грозно. Той използваше Мин като прикритие, като нищо неподозиращ атрибут в една игра на надлъгване. Тя беше вече на пет, все още трогателно невинна и все пак, докато си играеха на люлките близо до апартамента на Наташа или усещаше малката й длан в своята в трепкащия полумрак на празния киносалон, той се презираше, че бе допуснал амбицията на всяка цена да отмъсти за Шарлот и да разгадае мистерията от Дрезден да надделее над бащинския му дълг да се грижи за благото на детето си. Нима това бе вярно? Нима в упорството си, в отчаяната си жажда за успех той бе готов да лиши Мин от баща?! Преследвайки Уилкинсън, Гадис действително излагаше на риск живота си. Както и да извърташе, истината беше тази. Но пък, от друга страна, вече бе отишъл твърде далеч, за да спира дотук. Рано или късно руснаците щяха да направят връзката между него и Атила. И тогава щяха да го убият заради нещата, които и бездруго знаеше. При това положение нямаше никакъв смисъл да се вслушва в съветите на Таня.

Разбира се, той все още изпитваше известни колебания. В някои моменти, сред пясъците на Икария например, когато Мин току-що бе излязла от ледената вода и той я завиваше в огромната плажна хавлия, Гадис си казваше, че нищо не може да бъде по-важно за него от това прекрасно, пораснало, заливащо се от смях дете. Времето, което им бе отредено да прекарат заедно за в бъдеще, макар и рядко, беше безкрайно по-скъпоценно за него от всякакви книги за Едуад Крейн. Но в крайна сметка всичко в този живот опираше до пари. Онази вечер в „Селер де ла Рибера“ двамата с Наташа се бяха скарали, когато той й каза, че финансите му са изтънели „като паяжина“. В отговор тя се бе нахвърлила върху него заради „измамните обещания за бъдещето на Мин“ и заради това, че обричал детето на „посредствено образование в третокласно каталунско училище“.

В крайна сметка парите бяха надделели. Без пари, с които да издържа Мин, той би се провалил като родител. Когато скри мобилния си телефон под шкафа в дневната, Гадис се оправда с довода, че не би могъл да напише книгата си, ако МИ6 му душеха по следите. Само преди минути той бе завил Мин в леглото й и я бе целунал за довиждане. След това слезе в кухнята, ръкува се с вечно безпомощния и объркан Ник, целуна Наташа по бузата и излезе отвън да спре такси.

Моментът на излизането му не беше добре подбран. Ако Гадис бе останал само петнайсет минути по-дълго в апартамента, може би щеше да види, че телефонът му звъни и че на дисплея се изписва името на „Джоузефин Уорнър“ от Лондон. Сега Таня се задоволи да му остави гласово съобщение:

Беше трогателно съобщение — колкото откровено, толкова и опасно за кариерата й. Но около случая имаше още новини, за които Таня Акосела не подозираше.

Същия ден следобед с полета на „Бритиш Еъруейс“ от „Хийтроу“ във Виена бе пристигнал високопоставен руски дипломат, заподозрян във връзки с ФСС. Той бе преминал спокойно през паспортната проверка, придружен от Карл Щилке, който по информация на МИ5 бе колега и съратник на Николай Доронин. Името на дипломата се бе появило на компютрите още в мига, когато бе подал паспорта си на контролните власти.

Александър Грек беше в Австрия.