Шесторката от Кеймбридж

44

Гадис върна слушалката на място. Наближаваше два сутринта. Той стоеше на пуста улица в непознат град, издирван от австрийската полиция, преследван от руските тайни служби, оставен на милостта на една британска шпионка, която дълго време го бе лъгала за собствената си самоличност. Сам се беше докарал дотам; имаше чувството, че от месеци е беглец. Опита се да си припомни какво бе правил преди година по същото време, и се сети, че беше в Испания, в едно крайбрежно селце на час северно от Барселона, и учеше Мин да плува. Опита се да се усмихне на спомена, но това не помогна с нищо на обтегнатите му нерви.

А сега накъде? Отдалечавайки се от телефонната кабина, Гадис сви в една пресечка и закрачи напосоки, като се заричаше, че този път няма право на провал. Нито пък на самосъжаление и паника. Този път играта беше на живот и смърт и той беше твърдо решен да оцелее, каквото и да му струваше това. Самото заключение не изискваше кой знае какъв кураж. Той просто нямаше избор.

Заваля дъжд. Покрай него премина такси. Гадис го спря и каза на шофьора да го откара до Международния конгресен център на северния бряг на Дунава. Съжали, че още първия път не даде адреса на тази виенска забележителност, в която се помещаваха ООН и Международната агенция по атомна енергия. Пътуването щеше да отнеме поне петнайсетина минути — достатъчно време, за да претегли възможностите, които му се предлагаха, на задната седалка на движеща се кола, далеч от любопитни погледи. Вече знаеше, че руснаците бяха проследили или него, или Уилкинсън до Клайнес Кафе. Знаеше също, че смъртта на Уилкинсън е била предварително планирана. Но защо ли убиецът бе пощадил неговия живот? Дали бе изчакал да отиде до тоалетната, или бе възнамерявал да премахне и двамата, но бе заварил само Уилкинсън в сепарето? Нямаше как да разбере.

Дъждът се усили. Шофьорът намали скоростта, когато наближиха моста над реката, спря за малко на червен светофар, после се качи на моста и пресече Дунава с голяма скорост. На изток на преден план се виждаха закотвени речни кораби, а далеч зад тях — приглушените светлини на Пратера. Той се запита какво ли щеше да направи Таня с информацията, която й бе предал. Дали щеше да каже на Бренан, който със сигурност щеше да й нареди да го остави на произвола на съдбата, или щеше да удържи на обещанието си и да го измъкне някак от Виена? Той си припомни думата, която бе използвала по телефона. Ексфилтрация. Сякаш беше някакъв политически ренегат от времето на Студената война или дисидент, или агент-провокатор, който трябваше тихомълком да бъде прекаран през граница. Как се бе стигнало дотук? За момент се запита дали Таня не преиграваше; беше на косъм да каже на шофьора да обърне колата и да го откара в „Голдене Шпине“. Защо да не можеше просто да си вземе паспорта, да си събере багажа и да хване първия полет, независимо от посоката? Но, разбира се, това би било лудост. Какъвто и следващ ход да предприемеше, каквото и решение да вземеше, би рискувал неимоверно.

Таксито се носеше на североизток по широкото скоростно шосе и след минути спря пред сградата на ООН — един излязъл сякаш от научната фантастика комплекс от фонтани и бетонни алеи, удавени в дъжд. Изведнъж Гадис се изправи пред очевидния въпрос: какво да прави през следващите два часа? Да слезе от колата и да се скита наоколо?

— Има ли наблизо отворен бар? — попита той шофьора. — Нощен клуб или нещо такова?

Най-разумно би било да се шмугне в някое нощно заведение, да си намери закътана маса в някой ъгъл и да изчезне до пет сутринта. Ала шофьорът просто изръмжа и вдигна рамене. Гадис не можа да прецени дали човекът не е разбрал въпроса му, или не знае какво да предложи. Той погледна през прозореца към плющящия дъжд и към часовите пред сградата в техните осветени с неонови тръби караулки. Отсреща през улицата имаше паркирана полицейска кола, в която не се виждаше никой.

— Sprechen Sie English? — попита той, но шофьорът отново изръмжа и вдигна рамене. В държането му имаше нещо детинско. Гадис опита отново: — Ich bin ein Club finden — каза той на сбъркан немски и за по-ясно, почервенял от неудобство, изимитира еротичен танц на задната седалка. — Клуб? Танци? Ist ein Bar?

— Hier? Nein — промърмори шофьорът, потрепвайки нервно по волана.

Гадис се почувства като пълен глупак. Радиото в колата беше включено и той се запита дали местните новинарски станции не бяха надушили за убийството на Уилкинсън. Както му бе казала Таня, беше напълно възможно полицията да разполага с описание на мъж на средна възраст, седял на една маса с жертвата — турист с кестенява коса, висок около метър и осемдесет, облечен с тъмно сако. Гадис щеше да се окаже очевидният заподозрян или в най-добрия случай съучастник. Бе изчезнал секунди след убийството, като предвидливо се бе отдалечил от масата, за да може убиецът да си свърши работата. Той отново повтори, този път настойчиво:

— Бар!

Шофьорът натисна газта и таксито потегли.

— Danke! — каза Гадис от задната седалка.

Таксито направи завой на 180 градуса, като мина на метри от полицейската кола. Изведнъж през дъждовната завеса Гадис забеляза на предната седалка някаква сянка, която помръдна. Вътре имаше човек. Фаровете се запалиха, полицейската кола се отлепи от бордюра и тръгна след тях. Гадис изруга наум лошия си късмет; сега той не се съмняваше, че полицаите ще ги спрат, за да го разпитат. Как щеше да им обясни какво търси в два и четирийсет и пет сутринта пред сградата на ООН? Това беше една от най-охраняваните сгради в Западна Европа, наблюдавана денонощно от полицията и от собствената й охрана. Беше груба грешка, безумие да поиска от шофьора да го докара тъкмо тук. Защо не се бе сетил отначало за нощен бар? Сега някакъв случаен австрийски полицай, някой голобрад новобранец, който цяла нощ си бе въртял палците, чакайки да му мине смяната и да си ходи, щеше да провали цялото му разследване за Едуард Крейн!

— Вие иска нощен бар? — попита през рамо шофьорът, но вниманието на Гадис бе изцяло погълнато от полицейската кола и отначало той не разбра въпроса.

— Какво казахте?

— Казва, вие иска нощен бар?

Гадис се изненада, че онзи говори английски, макар и развален.

— Ja, ja! — отвърна той. Двамата с шофьора бяха вече съюзници, обединени срещу могъществото на австрийската полиция. Таксито излезе на скоростното шосе, пресичащо под прав ъгъл Дунава; патрулката ги следваше на дистанция от двайсетина метра. — Нощен бар gut! — добави Гадис. Той се обърна и погледна назад; чистачките на полицейската кола разсичаха дъжда като самурайски мечове.

— Проблем? — попита шофьорът.

Гадис се обърна и го погледна стреснато.

— Не-не, няма проблем. Kein Problem.

Патрулката ги бе настигнала и се движеше успоредно с тях в съседното платно. Чуваше се свистенето на гумите й по мокрия асфалт. Лицето на полицая не се виждаше в тъмното, но Гадис бе готов да се закълне, че за момент се обърна към тях и огледа вътрешността на таксито. Всеки миг щеше да пусне сирената и да им направи знак да отбият.

Но за огромно негово облекчение патрулката внезапно даде газ и се отдалечи в мрака. Малко по-късно шофьорът на таксито спря пред някакъв нощен клуб в центъра на Виена. Гадис нямаше представа в кой район на града се намираха, но безропотно плати четирийсет евро и благодари на шофьора.

Заведението се оказа идеално за временно скривалище. Гадис се озова в полутъмно подземие, огласяно от глух ритмичен тътен на електронна музика, каквато бе чувал да слушат студентите му в колежа, но така и не можеше да я определи като жанр и произход. Настани се на една отдалечена маса, келнерката му донесе паничка с ядки и халба полска бира, той запали цигара — въпреки забраната всички клиенти на заведението пушеха — и се приготви да прекара следващите два часа, необезпокояван от когото и да било. На дансинга танцуваха хубави момичета, а в полукръг наоколо ги наблюдаваха млади мъже с ленени панталони и изгладени бледосини ризи, очевидно надявайки се тази нощ да им излезе късметът. Всеки от тях приличаше на бъдещ банкер или директор на влиятелна международна институция. По някое време на Гадис му се стори, че забеляза двама от гостите на сватбата, но те не го познаха и си тръгнаха малко след четири.

Към четири и половина, когато и последните посетители бяха изхвърлени на улицата, Гадис се присъедини към групичка пияни студенти, които с мъка се изкачиха по стълбите и поеха, залитайки, в неизвестна посока. На тротоара той се отдели от тях и реши да измине пеша няколко пресечки, докато си намери закътано местенце, където да изчака да стане пет. Дъждът беше спрял и той се заоглежда за банкомат, когато се сети, че с всяка операция незабавно би издал местоположението си, ако враговете му го следяха по кредитните карти. Параноята и първосигналният страх, от които бе успял донякъде да се отърси с отбиването си в бара, отново го обземаха с пълна сила. Слънцето бе изгряло и над пустите улици се носеше синкава мъгла от проливния дъжд. На три пъти Гадис погледна часовника си, но времето се влачеше вбесяващо бавно. Имаше чувството, че стойката, походката, езикът на тялото му, всеки негов жест можеха да се изтълкуват от внимателния наблюдател като признание за вина. Едва ли някой минувач би пропуснал да забележи смахнатия чужденец, който бродеше без цел и посока по улицата, като се обръщаше често, оглеждаше внимателно всяка пресечка, всеки пасаж, всяко пространство между сградите, размахваше нервно ръце и току се почесваше по врата или приглаждаше без нужда косата си. Невъзможно беше да си наложи да се държи нормално.

Най-после, изваждайки последната си цигара, Гадис се отби в някакъв неугледен парк, населяван от улични кучета и неспокойни гълъби, и седна на една пейка да я изпуши. После щеше да включи телефона си и да чака инструкции от Таня. Нямаше паспорт, нямаше чисти дрехи за преобличане, нямаше никакъв друг начин да се свърже с близки, приятели и колеги, освен по този мобилен телефон, който щеше да издаде местоположението му като огън, запален нощем насред полето. Беше напълно изолиран от света.

Над парка се издигаше зловеща бетонна кула, строена през годините на войната за противовъздушната отбрана на Виена, отдавна изоставена, оплескана с неразбираеми графити. Гадис смачка цигарата, извади телефона си и го включи. Самото натискане на копчето беше акт на поражение, сякаш доброволно се оставяше на неизбежността да бъде разкрит и заловен. Докато апаратът издаваше обичайните си звуци при стартиране на програмата, той очакваше едва ли не цяла армия от въоръжени до зъби полицаи с подковани ботуши да го обгради и арестува. Взря се в миниатюрния дисплей. Беше заложник на едно парче пластмаса, което се побираше в дланта му. Сигналът беше силен, и петте чертички на дисплея се виждаха. Но нищо не се случи. Нямаше есемес от Таня. Нямаше пропуснати обаждания. Нищо.

Мина една минута, после втора. Гадис поглеждаше непрекъснато часовника. Колко ли време би могъл да държи телефона си включен? Помисли си, че не е разбрал правилно указанията на Таня и го е включил с час по-рано или по-късно. Дали тя бе имала предвид пет часа австрийско време или лондонско? В другия край на градинката имаше детска площадка; някаква жена правеше сутрешна гимнастика до люлките. На двеста метра по-нататък, полузакрити зад храстите, двама мъже закусваха на предната седалка на паркирана кола. Всеки от тези хора можеше да бъде таен агент, изпратен да го следи, или наемен убиец, натоварен да го ликвидира. Гадис се запита дали, ако всичко завършеше добре, щеше да успее някога да се освободи от параноята си.

Телефонът в ръката му бипна. Гадис го погледна с такова облекчение, сякаш щеше да го разцелува.

— Какво?! — запита се на глас той. Погледна отново дисплея. „Часовник с кукувица. Замаяна мишка.“ Какво ли се опитваше да му каже Таня? Той бе очаквал да получи подробни инструкции, адреса на някоя тайна квартира във Виена, разписанието на влаковете за Прага или Цюрих, но не това. Не и тези пет несвързани думи в пет сутринта.

„Часовник с кукувица.“ Мозъкът му работеше трескаво. Очевидно беше някакво шифровано послание. За да не разкрие пред трети лица мястото на срещата му с МИ6, Таня използваше таен език от думи и понятия, разбираеми само за нея и Гадис, които се основаваха на онова, което вече знаеха един за друг. „Замаяна мишка.“ Какво ли искаше да каже пък с това? Дали щеше да изпрати още нещо? Той изчака трийсетина секунди, но телефонът упорито мълчеше. Знаеше, че е време да го изключи, както и направи. После стана от пейката и решително излезе от парка.

„Часовник с кукувица.“ Това означаваше Швейцария. Дали трябваше да тръгне на запад през Алпите? Или пък така се казваше някое заведение във Виена? Но и да имаше такова, Таня едва ли щеше да го назове по име. Ако прихванеха съобщението й, първо там щяха да го търсят.

Накрая се сети — беше ясно като бял ден. Таня имаше предвид филма „Третият човек“, двамата дори го бяха обсъждали на една вечеря в Лондон. Припомни си знаменитата реч на Орсън Уелс пред Джоузеф Котън в Пратера: „Италия при Борджиите е преживяла трийсет години войни, терор, убийства и кръв, но е дала на света Микеланджело, Леонардо да Винчи и Ренесанса. Докато швейцарците, след петстотин години братска любов, мир и демокрация, са създали — какво? Часовникът с кукувица“.

Гадис се ухили, възхитен от нейната самонадеяност. Тя си служеше с цитати от най-прочутия филм, заснет някога във Виена, за да му каже да отиде при Виенското колело.