Шпага с рубини

АЗ, ТЕОДОРО

Не ми е добре, цял ден прекарах в полусън. От време на време като че заспивах, но не помня кога съм бил буден. Затова пък много ясно помня един кошмар — все един и същ! — който ме измъчваше.

Като че съм на брега на морето, на онзи бряг при кариерата в Сардиния. Вечер е, слънцето залязва. Но защо са две слънца? И много странни. Аз разбирам, че са странни, но никак не се учудвам, сякаш винаги е било така. Едното слънце е голямо, оранжево-червено, с мътни ивици — вечер то често е такова. Само че залязва не на запад в морето, както го виждахме ние, каторжниците, а на юг. А от север изгрява друго слънце, дори не знам дали е слънце. Ярко, нетърпимо ярко. И сенките от мраморните скали са някак различни. Остри, късащи очите.

Аз не гледам това слънце, гледам към морето. Там, край брега плава галера. На нея е Мария. Права е, с едната ръка държи Клод, с другата е прегърнала Андре. И никой друг няма на галерата, вълните я отнасят все по-далеч. Чувствувам, че ще си отидат, че ги виждам за последен път. И ме раздира страшна мъка. Втурвам се към морето. Водата започва да ме залива, но влизам. Гърдите, шията, устата. Опитвам се да плувам, но не мога. Тегли ме към дъното каторжническата верига. Потъвам, задушавам се. И в душата ми е само една ужасна мъка, нищо друго.

Повтаряше се, потретяше се — все същото. И друг път съм имал кошмари, но такъв мъчителен — не. Това, че виждам Мария и децата, разбирам — аз ги виждам и наяве, те са винаги с мен. Но какъв беше онзи бряг? Сардиния? Морето беше различно, чувствувах, че е така. И двете слънца, защо?

Тежко ми е. А не мога да си позволя да остана тази вечер, може би тя ще е много важна. Чакат ме. Онези двамата гарвани с нагли очи и ловки ръце. Те ще гледат колко е пълна кесията ми и ще пресмятат наум колко да ме ограбят. И малкото гарванче, Жан-Пиер, и то ще чака. Ще треперят ръцете му, когато ще посяга към чашата със заровете. Забавно, господи, как е забавно! Всеки от нас си мисли, че надиграва другите!

И аз така си мисля, но не съм сигурен. Вече не съм сигурен дали съм прав. Защо трябва да се разплащам с подлеца Матиоли чрез неговия син? Че тогава аз съм същият подлец! Честно и просто е да отида при Матиоли, да измъкна шпагата и да му кажа: „Помниш ли ме? Помниш ли онзи, когото предаде? Аз, Теодоро Булгарели, идвам от ада!“ И бавно да пронижа с острието гърлото му! Така ще бъде честно.

Лукавий, ти ли пося съмнението в душата ми? Ти. Това също е подло! Искаш злото да остане ненаказано, нали?

Ти затова ме надари и с магията. Онзи, който раздава живот, не може да убива.

Може, Лукавий! Нека съдбата отсъди. Нека тя хвърли своя зар! Нека злото само изяде себе си, като змията — своята опашка! Това ще е правдата.

Надигам се от дивана. Трябва да вървя.

— Мишел!