Шпага с рубини

МИШЕЛ ЗА-ЕДИН-ГРОШ

Да пукна, ако знам какво да сторя! Да взема да отида до абатството — не е далеч. Може. Падретата от приюта ще ми отделят един ъгъл на сламениците и ще ме нагостят с паница варен грах. Само че за тая милост ще ме вдигнат на бдението посред нощ и ще трябва да мръзна на плочника в баптистерията и да слушам псалмите им. А защо стоят боси? Това никога не съм могъл да проумея. Иначе са хора като хора — има между тях добри люде, а има и подлеци, за които дори паницата грах е много да им се даде.

Значи — абатството. Може, ама не ми се ходи там. Тази вечер не искам, искам да прескоча до таверната на Големия Жан. И съвсем справедливо ще е да изпия кана вино и да хапна нещичко по-различно от недоварения грах на падретата. По причина че доста се потрудих днес следобеда. Пък и сполука имах. Не бях ходил на кея за баржи цяла неделя, последния път яко ме наложиха там. Но глад — какво да правя, отидох. Въртях се около лодкарите, мъкнах вързопи и бурета — проклети да са! — почна да се мръква и удариха камбаните на Сен Жермен. И нищо няма, можеш ли да прибереш нещо от носач или колар? Те си връзват кесиите с въженца за поясите. И тъкмо вече се отчаях, гледам — иде един в сукнен камизол, сух такъв, като върлина, и занесен, не от тукашните. Огюст лодкарят вече му се кланя — месир това, месир онова. Тичам и аз, викам на Огюст да си гледа продънената баржа, стана свадата, а на мен това ми и трябваше. Защото, нека господ ми прости, но от дете имам остро око и веднага мога да видя у кого се намира някое излишно екю и къде е скрито това екю, а после е нужна само ловкост. Така е, всяка работа, дори и презряна да е, трябва да се върши с умение. Даже ще добавя, че когато някому кесията е измъкната хитро, то и той, като забележи липсата, ако е умен, ще извика: „Какво майсторство, господи, простено да му е!“ Но повечето люде не са толкова умни, пък и милост нямат.

И какво да му мисля, те краката сами ме носят към таверната. Това ще е. Само дето толкова късно стана. И тъмно, тази уличка на кожарите винаги е такава тъмна! Има едно площадче по-горе със статуя на Мадоната. Зидовете наоколо го затулват и който не го познава, има да се блъска под сводовете и да проклина. За големия Жан може да се мине и покрай катедралата, но през площадчето е по-пряко.

И тая луна! Свети, ала от нея като че по-тъмно става! Не ми харесва нещо, господи, не ми харесва! Защо оттук се помъкнах! Само да изляза веднъж, само…

О! Боже милостиви, кой е там? Бягай, Мишел! Не, не може, отзад има още някой! Господи, с ножове са!

На плочите долу! Милост, милост! Идват!

Кои са? Пощадете ме, за бога! Нищо нямам!

О-о! О-о! Ритна ме лошо. В коляното…

Този е Якоб Котката. Господи, защо минах оттук, защо! Другият е Уго от Вилньов… Свърши се, Мишел, свърши се! Милрст!

Пребъркват ме. Кесията, ще я намерят… Да я намерят, само да ме оставят! О-о, не ме бийте!

Нещо има, ослушват се. Уго ме държи, но… Оглежда се.

А, там. Иззад ъгъла излиза някой. Помогни, господи, смили се над мен!

Кой е този? Висок, с пелерина, не му виждам лицето. Носи нещо в ръка. Сандъче.

— Ей, вие там! — чувам. — Какво става?

Какво става, боже мили, не вижда ли?

— Я се махай! — Това е Якоб. О, дали ще си иде, дали ще ме остави на тези? Не, не си отива.

— Хайде! — казва. — Приберете ножовете и си вървето по живо, по здраво! Аз ще почакам!

Той е луд? Те ще го убият! А след това и мен!

— Така ли? — ръмжи Уго. — А пък ние искаме да видим какво има в сандъчето! Много сме любопитни, месир!

Ще го убият, двама са. После и мен. Защо се набърка този! Можеха да ме пуснат, а сега…

Какво става? Той вади шпага! Не може да бъде!

Казва нещо. Спуска се. Котката! Господи, набоде Котката в ръката!

Бяга! А-а, Котката бяга! Изтърва ножа.

И Уго скача. Бяга! По дяволите, наистина бяга! Трополят надолу… Изчезнаха.

Свърши се. Господи, отмина ме… И този път ме отмина!

Сега да лежа мирно, че не зная… Той приближава. Бута ме с върха на шпагата.

— Я стани! — чувам. — Как ти е името?

Надигам се. Бавно, пък и коляното ме боли, дяволското!

— Мишел — отговарям. — Мишел За-един-грош.

Той се навежда, виждам отблизо лицето му под баретата.

— Що за прякор е това? И от какво се препитаваш — казва — ти, Мишел За-един-грош?

Гледам го добре. Очите му — едни такива, големи и черни. Не, лъжа няма да мине, ще се сети за истината. Ще му покажа така, с ръка, от какво се препитавам. Показвам му.

А той се ухилва.

— Я стани ти, Мишел За-един-грош, и тръгвай пред мен!

А, това не ми харесва. Но шпагата… държи си я.

— Защо — питам, — месир, да дойда с вас, нищо лошо не съм сторил!

Не съм, ама съм. А кесията под ризата? Доста меден дребосък има в нея. В какво се забърках само, дявол да ме вземе!

А той продължава да се подсмива.

— Аз, Мишел — казва, — имам нужда от слуга и ти ще ми бъдеш слуга! Хайде тръгвай, докато не съм се разсърдил!

Виж ти! Е, господи мой, какъв слуга може да излезе от мен, друг занаят си имам аз! Но от този отърваване няма, ясно е, не си поплюва! Как ги разгони ония!

Да стана все пак. Иначе да бъдеш слуга на смел господар не е лошо. Лошо е, когато служиш на страхлив, защото страхливият е и подъл, така е.

Тръгвам аз поради тази причина пред него. И куцам, лошо ме е ритнал Котката!

— Месир — питам, — а вие не се ли страхувате, че аз…

Показвам му пак така с ръка. Дали не се бои, че ще приложа майсторството си в дома му?

— Аз ли? — вика. — Че то ти трябва да се страхуваш, а не аз! Защото хвана ли те в кражба, ще те набуча на шпагата си като пиле на шиш!

Лоша работа значи. Вървим и мълчим.

Минаваме покрай Сент Естел към Латинския. Жива душа няма никъде, само ние двамата. Мисля си — и луд може да е, но какво да правя? Ще потърпя, пък после ще видим.

Стигаме. Както виждам, не е от богатите домове. Дори съвсем не е.

Отваря той, отмества резето и ме бута да влизам.

Влизам. Това ли бил домът му? Две стаички наел за плата. Вътре — легло със сламеник, столове, от простите, и една дълга маса. На масата — боже милостиви! — череп. А до черепа виждам съдинки всякакви, и сушени треви има, и стари книги. И едно лоениче пращи и свети.

Влизаме ние, а изпод масата, гледам, се надига едно куче. Какъв пес, майко мила! Целият черен, само очите му зелени. И голяям! Не обичам такива кучета. Ако рече, ще ти прегризе гърлото докато мигнеш!

— Сервус, Луцифер! — вика му господарят. — Скучаеш ли?

Не е чиста тази работа. И господарят странен, и кучето му — и то. Ако сам лукавият е в кучето, тогава господарят кой е.

Стоя аз, вкаменил съм се. Кучето идва, идва… Гледа ме със зелените си очи. И ми говори! Кълна се, чувам го.

— Глупак си ти, Мишел! Да не мислиш, че не знам какво криеш под ризата си?

Не може да бъде, не може! Или е магия? Страх ме е, господи, краката си не чувствувам вече, ще падна!

Отива си. Подуши ме само, сега си отива под масата. А господарят казва:

— Значи можеш да ми бъдеш слуга, Мишел! Щом Луцифер те прие — можеш!

Да пукне този Луцифер, сатана проклет!

А господарят вече разбутва съдинките по масата, слага парче просеник, кана вино и две глинени чаши, отрязва малко сушено месо и ме кани:

— Сядай да вечеряме, Мишел! След голям страх идва голям глад!

Сядам. Но така, че да не гледам черепа, защото черепи не мога да гледам. Чупя си от просеника по малко, както подобава на слуга. Ям. Все пак трябва да го питам.

— Ще позволите ли, месир…

— Боргаручи — отвръща той. — Теодоро Боргаручи.

— Ще ми позволите ли да узная — казвам — с какво пък вие се препитавате?

Той се взира в мен и отговаря:

— Не „със“, а „от“, Мишел! Препитавам се от хорски болести и глупости! Лекар съм.

Значи лекар. Затова си носи сандъчето.

— Да знаеш — казва, — че съм учил при най-великите лекари на тялото и душата. Но какво да ти ги изреждам, нищо няма да проумееш!

Виждали сме ги. Но и ние не сме от най-простите.

— Ще простите, месир — казвам, — но и аз не съм съвсем загубен, нищо, че занаятът ми не е от уважаваните!

Той се хили.

— Ако позволите — казвам, — и аз съм учил нещичко. При нашия клисар в Арас съм бил. Да пиша, наистина, не умея, но да чета малко мога. А колцина в днешно време разбират от четмо?

— Тогава защо — пита той — не си останал при вашия клисар? Все друго щеше да е, нямаше да скиташ и да поглеждаш в чуждите кесии!

— Не можех — отговарям. — Не можех, господарю!

— Как така да не можеш?

— Ами така — казвам, — това нещо си е в мен! Ръцете ми в един миг стават като чужди, сами посягат! Аз не искам, но те посягат! Затова и клисарят ме изпъди!

Той нещо говори за тъмната човешка натура, но не го разбирам много. И после пита:

— А защо ти е такъв прякорът, За-един-грош?

— Сам кралят — отговарям — ми го даде! Крал Шарл, лека му пръст, обесиха го!

Месир Теодоро се пули насреща ми и казва да не дрънкам глупости, какъв крал, негово величество си е жив и здрав в Лувъра и кой е помислил да го беси, освен може би хугенотите. А аз виждам, че той нищо не знае за нашите обичаи.

— Той беше нашият крал — казвам, — на крадците и просяците парижки и никой не може да краде, без да е посветен и без да плаща десетинка от придобитото. А за да го посветят, трябва, когато го извикат на сборището в нощта на Света Катерина, нашата покровителка, да покаже умението си! Така го и показах, прибрах от самия крал един грош, докато ме разпитваше! А той рече: „Ръка имаш златна, Мишел, но за един грош ти служи!“ Тъй ме посвети крал Шарл, упокой душата му, господи, защото нашите крале носят имената на истинските крале!

— Как така? — пита месир Теодоро.

— Ами така! В Лувъра си седи негово величество Шарл, девети от рода си, а нас ни наставлява пак Шарл, само че просешки! Вие не знаехте ли, месир?

А месир почва да се смее, и много се смее, дори Луцифер, в ада да се продъни, и той започва да ръмжи.

Седя аз, отхапвам от просеника и се старая да не гледам черепа. Не го гледам, но той все ме гледа. И кълна се, започва да ме побива страх. Що за човек е месир? Наистина, къде съм попаднал, господи?

А месир Теодоро, както се смее, се вторачва в мен.

— Ти какво си мислиш — казва, — къде си попаднал, а? Че ти приличам не на лекар, а на магьосник?

Той чете мисли, боже милостиви!

— Че аз съм си магьосник — вика — и ние с теб сме чудесна компания! Един крадец и един магьосник!

А нозете ми съвсем се разтреперват.

— За бога — шепна, — месир, по-тихо!

За треперене си е работата, защото тая страна е на дългите уши и езици!

Месир Теодоро — все едно че нищо.

— Не се плаши! — казва. — В това време, когато всички са се хванали гуша за гуша и си режат главите за правата вяра, никой не се занимава с нас, магьосниците!

И ме гледа. А очите му — страшни.

— Я ми кажи — пита, — ти католик ли си, или от хугенотите?

— Е… — мънкам аз — все едно, месир…

— Така значи — подсмива се той, — ние с теб сме си от една вяра! Дето ни е все едно!

И изведнъж пак става зъл. И вика:

— Чуй ме добре, Мишел За-един-грош! Аз, Теодоро Боргаручи, вярвам само в един бог, в бога на отмъстителите! И в една велика истина — че злото трябва да бъде наказано! Но не е дошло още моето време!

Лошо. Силен и добър човек, а ето на, не е в разума си.

— Яж де! — бута ме той. — Ще питаш кога ще дойде това мое време?

После тихо ми шепне. А лицето му — бяло.

— Когато стана богат, Мишел! Толкова богат, че да мога да отворя прозореца и да хвърля навън шепа екю, без да се замисля!

Седя си аз, но скритом почвам да се кръстя. Не че много вярвам, но все пак. А той:

— Молѝ се! Душичката ти виждам аз на тебе! Искаш господ да ти прости, че ставаш слуга на магьосник и богохулник! А? Така ли е?

Какво да му отговарям?

— Мишел! — вика. — Да знаеш, че няма прошка! Нито на този, нито на онзи свят. Никому и за нищо не трябва да се прощава!

Я гледай Луцифер! Измъква се изпод масата, пристъпва до вратата, изправя се и бутва резето. Дръпва с лапа вратата като човек, тя се отваря. Отвън, гледаме, стои по риза един — стопанинът навярно. Дебел такъв, нисък, оченцата му като стъклени. Пули се, подлецът, после се кланя.

— Аз — казва, — месир, чух, че някой говори, и реших да видя дали нещо не ви трябва!

— Трябва ми! — вика месир. — Моят Луцифер много иска да си поприказва с теб! Защо не влезеш, миличък?

Онзи сякаш вятърът го издуха.

А Луцифер, сатана проклет, натиска с лапа вратата, помества резето и като че нищо не е било, се връща под масата.

Онемял съм. Само преглъщам, нямам сили да помръдна.

Месир Теодоро пак ме бута.

— Е — казва, — не можеш още всичко да знаеш, Мишел! И какво, тебе май лошо те боли коляното?

Вярно е. Още там на площадчето почувствувах — зле ме ритна оня душегубец и все повече ме боли. Пък и не ми се иска да куцам, какво е това — куц слуга?

Навежда се месир над коляното ми и изведнъж гледам — сякаш се стъписва. Толкова ли е зле? После вдига ръце и ги доближава до крака ми. Напрегнат седи такъв, като че прехвърля наум заклинания. И сигурно са заклинания, защото усещам — болката намалява. И все по-намалява, докато изчезва съвсем. Но дали няма пак да изскочи, проклетата?

А той взема билки от масата, стрива ги, смесва ги с мас и ме превързва. После казва:

— Да спим сега, Мишел, че болните утре ще чакат! А смъртта не обича да чака, драги мой, никак не обича!

Ставам аз и си мисля…