Шпага с рубини

АЗ, ТЕОДОРО

Магия е. Сигурен съм, че е магия. Там, в таверната помислих, че се разболявам, но виждам, че не е, друго е. Нечовешка дарба, която…

Чакай, Теодоро! Спокойно! Можеш да сгрешиш, а ти знаеш — нямаш право да грешиш. Всяка грешка може да ти е последната!

Така. Как стана точно?

Намерих Мишел. На площадчето зад Сен Сюлпис го намерих и ми струваше една малка разправия с двама негодници. Те нямаше да го пожалят. Разгоних ги, доведох Мишел в къщи. Нахраних го, казах му, че ще ми бъде слуга. Тогава гледам — държеше се за коляното и се мръщеше. Значи лошо го бяха ударили онези двамата, болеше го.

— Покажи — казах — да видя!

И в следния миг разбрах. О, господи, сега не ми се вярва, че е станало!

Беше. Гледах коляното на Мишел и като че вътре в него виждах. То не може да се опише с думи, но мястото на болката виждах — до костта и под нея, дълбоко и ясно. И чувствах, че ако не помогна на Мишел, ще окуцее, бедният!

Стъписах се. И се смутих ужасно, не е срамно да го призная. Помислих, че само така ми се е сторило — ще затворя очи и после това няма да го има.

Но то остана. Гледах и беше същото. Виждах болката в коляното и как тя се разширява и расте.

Без да мисля, протегнах ръце — исках да я спра, трябваше да спра тази болка! Напрегнах се с целия си разум. И като че през пръстите ми мина сила. Сякаш хванах мястото на болката и то започна да се топи в дланите ми. Намаляваше все повече и накрая изчезна съвсем. Свърши.

Държах ръцете си така и не знаех какво да правя с тях. После помислих, че Мишел не трябва да се досети. Станах, съставих смес от билки и овча мас, превързах коляното и пратих Мишел да спи. Нека си мисли, бедният, че от билките му преминава!

А и сега не зная какво да правя. Мишел оттатък спи, а аз седя като несвестен. Да се радвам ли? Или да се страхувам? А може би това ще премине!

С душата си го чувствам — няма да премине, то е у мен, изпълва ръцете ми, всичко, до върха на пръстите! Страшно.

Магия е. Но от какво да се страхувам? Аз нямам какво да губя, всичко съм загубил. И какво може да ми стори магията?

Не съм прав, имам какво да губя. Моите врагове. Господи, запази ги! Запази ги, за да ме дочакат! Хората, които…

Спокойно, Теодоро! Спокойно. А може това да е дар от съдбата или…

Или — от Лукавия. Какво ми е дала съдбата? Само смърт и мъка. Миговете на радост съм платил с години страдания. Каква съдба? Лукавият. Сатаната, той се опитва да ме подмами!

Признай, Теодоро! Поне пред себе си. Дори Лукавият да е, иска ти се да задържиш тази дарба, нали? Съдбата било, или не — какво от това?

Господи, полудявам! Трябва да се помоля, да направя нещо! Аз ли да се моля, и на кого? На Него? Заради страданията, които ми е пращал?

Ставам. Пристъпвам край масата. Лоеничето пращи, сигурно маслото му е малко.

А може би има друго обяснение за тази дарба, нещо по-просто! Разбира се, сигурно има. Дори съм чел някъде за нея, как се наричаше? Арс… Арс магистериум санати, така се описва в тайните книги. Изкуството да виждаш болката и да я лекуваш, където и да се намира.

Да проверя. Това е, което трябва да сторя, а не да се лутам в мислите си като несвестен!

Измъквам моя „Трисмегистус“ от скривалището зад огнището и сядам. Като че съм се успокоил малко, а и още повече се успокоявам, докато разлиствам страниците. Мисля, че си спомням къде беше този текст.

Да, ето го! Голям е старецът Парацелз, няма равен!

Арс магистериум санати, умение велико, даващо власт над болката и страданието телесно. Имащият го вижда в тялото човешко и представя му се болката като място по-светло или кърваво обагрено… У Мишел беше кърваво. По-нататък. Някои могат само да виждат и това е по-малката дарба, а други могат с ръце да стопяват болката, но те всички губят от силите си…

Чакай, какво пише? Те всички губят от силите си, защото чуждата болка изсмуква силата им телесна… Губят? Значи малко по малко умират? Умират?

Просто не вярвам на очите си, но там е написано. Чета го още веднъж.

И когато лекуват, те постепенно умират.

Седя и изведнъж ме залива смях. Див, глупешки смях. Дарба, а? От съдбата! Умение, което малцина са получили! Само посветените! И аз — между тях!

Боже милостиви, какъв наивник! Това не е дарба, а вълчи капан! Напълно достоен за мен.

И още една мисъл изплува, бавно и неотвратимо.

Могъщество.

Нечувано могъщество, което трябва да заплатя със смърт.

Сделка, която само Сатаната може да измисли и предложи.

Облакътявам се на масата над книгата и погледът ми сам слиза по страницата. Точно така е, пише го. Арс магистериум санати са владеели седемте най-велики лекари в човешкия род, и то в сговор със Сатаната.

Какво има повече да го мисля? Той подхвърли примамката, време е да се появи сам. И сигурно няма да изглежда зле — има много лица, може да избере някое от по-добрите. С малко издължени, но не грозни очи, с къса брадичка под тъмните скули. В скъпо наметало и с барета, а знае се какво прикрива баретата! Ще седне на столчето, където допреди малко седеше Мишел, ще се усмихне иронично и ще каже:

— Е, драги ми Теодоро! Вече знаеш какво ти предлагам, нали?

Пламъкът на лоеничето трепти, сенките играят по стените. Сън ли е? Не. Усещам масата с лактите си.

А Той вече е тук, Той седи отсреща на столчето и не съм забелязал кога се е появил. Точно такъв е, както подозирах. По тъмното му лице пълзи усмивка, ръцете са с дълги тънки пръсти. Само жустокорът е по-богат — кадифеновиолетов, със сребърни обшивки.

И странно, аз съм ледено спокоен. Той — също. Като че винаги сме се познавали, още от началото на света.

— Е? — казва Той. — Видя.

После поглажда брадичката си и ме поглежда с разко̀сите си очи.

— А каква е цената? — питам. — Душата ми?

Той свива устни.

— Твоята душа? Сигурно ти е много скъпа! Не, можеш да си я задържиш!

— Тогава срещу какво?

Той се вторачва в мен, в зениците му проблясва презрение. Те са големи и черни зеници, аз се оглеждам в тях — съвсем малък.

— Вие, хората — процежда Той, — нищо не разбирате. Страхувате се от болката и смъртта, страхувате се от живота, страхувате се дори от себе си! Нито можете да живеете, нито искате да умрете! И за какво ми е твоята душа?

Седя и чакам. Той кръстосва небрежно краката си, обути в ботфорти, и отново се взира в мен.

— Нищо не искам от теб. Само ти предлагам една последна възможност. Другото условие вече знаеш.

Знам. „И когато лекуват, те постепенно умират.“

Той е прочел мислите ми и кимва. Брадичката му показва фолианта под ръцете ми.

— Това е. Този беше много хитър, досети се.

После размърдва рамене под наметалото.

— Е, тръгвам. Ако поискаш да се откажеш, аз сам ще дойда. Колко е студено тук!

Лоеничето догаря, аз седя и го гледам. Той е там, на столчето, в измамната си плът, която не е негова. Ако протегна ръка, бих могъл да го докосна. Но той само би се изсмял.

Пламъкът трепва и угасва, залива ме тъма. Единствено от малкото прозорче се промъква студен лунен сноп.

Мислех, че е изчезнал и се е стопил в мрака, но Той продължава да седи насреща. Различавам смътно силуета му с баретата.

— А си и много беден! — забелязва Той. Навярно не иска да ме обиди, просто го казва така. Извива ръка — виждам колко е бледа под светлината! — и сипва с шепа масло в лоеничето. После протяга дългия си показалец към фитила. От нокътя му прехвръква искра, ярка синя искра, и пламъкът лумва отново.

— Е, сега вече наистина тръгвам! — казва. Но не помръдва, а се заглежда в мен с любопитство. — Ти като че искаше да ме питаш нещо?

А у мен се е надигнала тъмна, кипяща омраза. Той ме смята за свой, подарява ми нечувана дарба и чака като усойница да протегна ръка! Като знае, че нямам друг избор.

— Приемам — казвам. — Зная защо го правиш. И приемам, проклет да бъдеш! Това достатъчно ли ти е?

Той криво се усмихва.

— Чудесно! Само че и ти не забравяй кому и какво дължиш! Въпреки че много ще ти се иска да забравиш! Салю̀!

И не изчезва изведнъж. Очертанията му постепенно се размътват, избледняват и стават прозрачни. Най-дълго се запазват ръцете му — с тънки, насмешливо изкривени пръсти. После вече го няма.

Разтърсвам глава. Лоеничето си гори като че никога не е угасвало. И фолиантът на Теофраст фон Хохенхайм Парацелз си лежи пред мен на масата, но сега ми е дълбоко опротивял.

Какъв сън! Ако въобще е сън. Имам чувството като че някой друг сънува в този миг, а аз съм само сянка от неговите кошмари.

Той беше там. И ми предложи една последна възможност. С презрение ми беше подхвърлил тази стръв, защото беше сигурен, че ще приема.

А аз трябваше да приема.

Седя, опрян на книгата, люшкан от вълните на отчаянието и злобата. Той знаеше при кого идва! Знаеше, че ще превърна дарбата в проклятие! Че ще използвам най-благородното умение не за милост, а за разплата!

Но иначе не мога. Кръвта вика за отмъщение. Кръвта на жената, която обичах. Кръвта на моите синове. Той беше видял смъртта им! И вижда сега за какво живея — за отмъщението!

Бъди трижди проклет, Сатана! Но да бъде Твоята воля. На злото трябва да се отговори със зло! Мария, Клод и Андре трябва да бъдат отмъстени! Нека се проваля в ада, нека душата ми гори във вечния огън, нека! Убийците и мъчителите ще получат възмездие!

Щял съм да умра. Че аз отдавна съм умрял. И ако още ходя и говоря, ако още ям и пия, то е, защото това презряно тяло ми е нужно. На този свят единствено тези очи и ръце могат да отмъстят за хората, за които живеех! За жената, която обичах, и за синовете ми!

Ръцете? Поглеждам ги. Имам странното чувство, че това вече не са моите ръце. Те са други — страшни и могъщи.

Страхувайте се! Бойте се от мен, змии и скорпиони! Всички вие, които си въобразявате, че отдавна сте пратили душата ми в онзи, по-добрия свят! Които се залъгвате, че тленното ми тяло е изгнило някъде, оковано в някоя продънена галера в Сардиния!

Не, спете си спокойно! Докато в ужас разберете, че злото се връща!

Въплътеното зло с ръце на бог — това съм аз!

Не съм усетил кога съм се изправил. Оглеждам се. Изпод масата ме гледат зелените очи на Луцифер. Той разбира, той всичко знае…

Защо имам чувството, че някой говори? Като че Луцифер?

Глупости! Това е само моят болен разум, нищо друго.

Лоеничето пращи, светлини и сенки бягат по стените. Огън и мрак, живот и смърт.

Огънят — той е моят прокълнат знак. Той е съдбата ми и всеки път прокобява нещастие!

Първият ми спомен е огън. Той и досега се появява в безпаметството на сънищата ми. Пламъци, които ме заобикалят, тежка, задушаваща жар, от която не мога да избягам, защото съм безкрайно малък сред тези пламъци. Болка и ужас, които нямат име, но съм аз. Някой ме вдига, чувам писък, огънят изчезва.

Това беше кошмарът на детството ми и много по-късно разбрах, че кошмарът е бил истина. По-късно, когато вече тичах из алеите на имението Олоне в Лангедок. За мен се грижеше една стара, размъкната готвачка и живеех заедно с нея и сакатия й мъж в пристройката за слугите. Него почти не го помня, но нея — добре, защото имаше много яка ръка. Помня и други слуги — един възрастен мъж, Кристоф, едър и шумен, една девойка — Франсоаз. Помня воловете, които тогава ми изглеждаха огромни, кучетата, от които ме беше страх, гълъбите по алеите, които пък се страхуваха от мен. Какво безгрижно време беше!

Един ден вървях с Франсоаз по алеята зад имението, край храстите рози, покрити с гроздове от тъмночервени цветове, когато чухме тропот на копита. Бяха двама конници. Те ни настигнаха, Франсоаз дълбоко се поклони, като смушка и мен.

— На колене, Тео, господарят!

Коленичих несръчно, гледайки с детско любопитство конниците. Единият беше възрастен мъж с прошарена брада и прозрачни сини очи, в ловен жустокор. Другият беше слугата му — в скромно облекло, спрял коня почтително назад.

Възрастният със сините очи не гледаше Франсоаз. Изпитателният му поглед сякаш ме пронизваше и оценяваше. Но това трая съвсем малко. Той кимна на Франсоаз и шибна коня. Камъчетата от алеята се разпиляха под копитата на конете.

— Господарят! — повтори Франсоаз. — Шевалие Л’Олоне.

И тя, която обикновено доста бърбореше, сега неочаквано замълча.

Дните минаваха, сменяха се лета и зими. Умря мъжът на готвачката и помня как го погребахме. Помня и когато се омъжи Франсоаз — то беше през същата есен, когато ме дадоха да уча при абат Симон в селото. Казаха ми, че го правят по нареждане на господаря.

Бях имал вече доста случаи да видя шевалие Л’Олоне. Той никога не ми бе проговорил — нито една дума, — но винаги ме бе разглеждал внимателно с прозрачните си очи. Боях се от тези очи и не можех да проумея какво точно има в погледа им. Понякога ми се струваше, че просветва стаена ненавист, но защо трябваше един такъв господар да мрази мен, нищожния? Друг път забелязвах, че ме разглежда с особена смес от съжаление и презрение. С нищо не бях заслужил нито едното, нито другото. Но въобще гледах да не се изпречвам много на пътя на шевалие Л’Олоне.

А абат Симон, при когото учех, беше всичко друго, само не и богоугоден каноник. Той, разбира се, препасваше с въже сивото францисканско расо, но под расото се пъчеше корем с достойни размери, а под качулката светеха присмехулни кафяви очи. От нищо не се отказваше абатът — трапезата му беше винаги пълна, обичаше тънкото ленено бельо, а мъжете в селото го мразеха и разказваха безкрайни истории за някакви жени.

Помня абат Симон — и не толкова с упражненията, при които търпеливо изписвах букви по навосъчените плочи или сричах тедеума, без да го разбирам. Помня го с разговорите късно вечер, когато нямаше при него някоя потайна гостенка и когато си пийнеше добре. Това не бяха разговори, защото приказваше само той, аз слушах.

— Ето — казваше, — Теодоро, драги мой, виж ме! На какво ти приличам? Срам те е да отговориш, нали? Нашият ад на земята са нашето тяло и нашите желания! Страдаме, като им се поддаваме, страдаме, като ги отбягваме! Защо е така? Много си малък, за да проумееш!

Не бях вече толкова малък, доста проумявах.

Абат Симон беше оня, който ми каза нещо повече за мен самия. Аз и от по-рано знаех, че съм подхвърлено дете, това бях научил още с първите къшеи просеник в пристройката за слугите. Но никога не съм страдал от подмятанията, пък и те не бяха толкова злобни — около прислугата в едно имение винаги растат и няколко подхвърлени деца. То си е в реда на нещата, особено ако имението е богато.

— Синко! — подхвана една вечер абатът, докато отпиваше от розовото анжуйско вино. — Мисля, че е време да ти разкажа защо си при мен!

— За да уча, отче! — кимнах аз.

— Вярно. Но не знаеш защо само за теб е наредил това шевалие Л’Олоне, а не за някого другиго!

Той замълча, после добави:

— Защото теб е обещал да подари на бога наш, да му служиш истинно до края на дните си!

Учудих се. Никой не ми бе казвал, че ще ме готвят за кюре. И защо точно мен? А абат Симон продължи:

— За да се молиш, синко, цял живот и да изкупиш греховете на родителите си! Не са ти го казвали, защото само трима души го знаят. Ти си дете, намерено в Екс ан’Валанс!

Аз така се удивих и ужасих, че не можех и да продумам. Чувал бях коя е крепостта Екс ан’Валанс — една крепост на отлъчени, разрушена и изгорена до основи, на която и името беше прокълнато.

— Когато преди дванадесет години — каза абатът — падна това гнездо на греха, тогава благородният месир Жан де Калмет от Нарбон донесе на коня си при мен твоя господар, ранен от стрела. И теб с него, синко. Господарят ти влязъл в крепостта с войските на Наварския херцог, бил се храбро със слугите на лукавия и когато изчезнал из пожарищата и месир Де Калмет го намерил по чудо, до него имало едно пеленаче. Взел и двамата. Щом месир Де Калмет ви донесе тук, отслужих литургия за изцеление и господарят ти даде обет. Ако остане жив, да те посвети на бога. Сега знаеш.

Започнах да плача — от мъка и срам. И разбирах вече защо така ме е гледал шевалие Л’Олоне с прозрачните си очи.

— Не плачи, синко! — рече абат Симон. — Имал си дни по волята божия! А ако някога се срещнеш с високоблагородния месир Де Калмет, който сега е кралски нотариус в Нарбон, той сигурно ще може да ти разкаже повече!

Тогава не обърнах много внимание на последните думи на абата, така бях потресен от наученото! Дете на отлъчени, на грешници, презрели бога! Как щях да живея отсега нататък?

Дни и нощи мислех върху това. С цялата си юношеска жар се заклевах да служа на вярата, да се посветя на истинската католическа вяра, да отида като мисионер в далечни страни и ако бог пожелае, да умра за Него. Изповядвах на абат Симон своето решение и той го одобри и благослови. Какви ли мисли са минавали тогава през ума му!

Само подир година обаче трябваше да си спомня за онези думи за нотариуса, казани уж случайно. През пролетта на следващото лято, хиляда петстотин петдесет и трето от рождението на Спасителя, почина моят господар шевалие Л’Олоне. Аз не бях в имението, смъртта го застигнала по време на лов. Прилошало му и за броени минути свършил.

Видях го за последен път, когато го погребваха в семейната гробница. На лицето му беше застинал все този строг израз, но очите с пронизващия поглед бяха вече склопени. Странно, нему дължах живота си, а не чувствувах мъка, че си беше отишъл. Как се укорявах тогава за тази своя безчувственост, колко греховна ми се струваше! Но бях млад, не бях научил още, че душата си знае кога да се радва и кога да тъжи!

Месец подир смъртта пристигна при мен вест: да се явя при кралския нотариус в Нарбон месир Де Калмет. Разтревожих се не на шега: не за хубаво ме вика кралският нотариус! А абат Симон посрещна вестта спокойно.

— Каквото трябва да стане, то ще стане! — рече. — Под странна звезда си роден ти, синко!

В Нарбон чаках цели два дни, докато ме приеме кралският нотариус. На третия ден сутринта пристъпих плахо в кабинета на месир Де Калмет.

Кралският нотариус навярно минаваше петдесетте — възрастен вече мъж с грижливо подстригана бяла брадичка, дантелена яка и уморени тъмни очи. Той стана прав зад писалището си и се опря с десница върху библията

— Коленичете, Теодоро Л’Олоне! — заповяда ми той. — Ще чуете последната воля на вашия покровител, която той в пълно съзнание и с ясен разум изяви пред мен, нотариус на Нарбон!

Коленичих смаян. Никой дотогава не ме бе назовавал с фамилията Л’Олоне!

Месир Де Калмет разгъна един свитък и зачете. Колкото повече четеше, толкова повече се смайвах. Защото завещанието беше всичко друго, само не това, което можех да очаквам. Шевалие Л’Олоне заявяваше, че е променил решението си да бъда свещеник и ме пращаше да уча медицина и философия в Салерно. Беше внесъл в банката на Франкони в Салерно двеста соверена, от които Франкони трябваше да ми изплаща за учение и издръжка по четири соверена всяко новолуние. След това нареждаше да нося фамилията Л’Олоне до края на дните си. И най-накрая имаше нещо, което не разбрах — нареждаше на кралския нотариус да ми предаде всичко, донесено с мен в имението.

Бях като оглушал, толкова неочаквано беше това завещание. И за срам на всичките ми обети да стана свещеник, у мен се надигна дива радост! Не можех да я потисна, тя напираше отвътре, замайваше ме. Щях да бъда лекар, лекар! Боже мой, толкова е била силата на обетите и покаянието ми!

Чух като на сън, че месир Де Калмет ми нареди да се изправя. Какво следваше още? О, да, трябваше да ми предаде онова, което е било донесено с мен в имението. Какво може да е донесено с едно пеленаче?

Не чаках дълго за отговора. Месир Де Калмет пристъпи до тъмния шкаф в дъното на кабинета, отключи една от вратичките му и изтегли отвътре… шпага. После я положи на бюрото.

Не разбирах от оръжие, но в тази шпага погледът ми се закова като омагьосан. Тя беше стара изработка, личеше си по сивото излъскано острие, криещо чудовищна якост. В ефеса бяха вковани десетина едри вишневочервени рубини, които зловещо проблясваха в сумрака на кабинета.

— Шпагата е ваша, Теодоро Л’Олоне! — каза нотариусът. Това прозвуча като заклинание.

Протегнах ръка, докоснах ефеса.

Ако има предмети, които са живи, тази шпага беше жива. Тя потрепна от докосването, почувствувах го. И не посмях да я взема, достраша ме.

Не мислех нищо, просто мълчах и я гледах. Това беше оръжие, минало през годините, за да стигне до мен, а аз нямах сили за него.

— Чия… е? — запитах глухо. — Тя е от Екс ан’Валанс, нали?

Не гледах нотариуса, но долових как той сви устни.

— Значи абат Симон ви е говорил? Добре. Ще ви кажа нещо, понеже вече не ме свързва клетвата към покойния. Не зная чия е шпагата и не зная как е попаднала у шевалие Л’Олоне при щурма на крепостта. Зная само, че прокълнатите от бога се биха до последния си дъх. Водеше ги Петро Булгарели. Чували ли сте това име?

— Не, месир.

— И по-добре. Зла участ имаше шевалие Л’Олоне, лека му пръст! Защото неговата най-малка сестра, Мария й беше името, напусна бащиния си дом и тръгна с прокълнатите. Говореше се, че станала жена на отлъчения Булгарели, но никой не може да бъде сигурен. И аз не съм. Ако е била, значи е загинала в пожара след щурма. Това е всичко, Теодоро Л’Олоне, и нека забравим тези печални събития! Времето ще се погрижи за останалото.

Сякаш сумракът в кабинета се сгъсти над мен. Само рубините на шпагата светеха.

Това е било. Аз съм прокълнатият, не друг! Шевалие Л’Олоне беше отнесъл тайната си в гроба, но този възрастен мъж с уморени очи и дантелена яка я подозираше. Нещо повече — знаеше я. Аз бях син на Мария Л’Олоне и Петро Булгарели, рожба на отстъпничка и еретик. Беше ли ги видял шевалие Л’Олоне преди смъртта им, беше ли чул последните им думи? Това вече никой не можеше да каже. А шпагата беше на Петро Булгарели, моят баща, пренесена през земи и години, дошла до мен като заклинание и проклятие. Тази шпага с кървавите рубини.

Чудно, как изведнъж приех Петро Булгарели за свой баща! Нямаше у мен дори искрица съмнение, още там го приех! И ми стана ясно защо Марк Л’Олоне беше променил решението си. Той все пак не беше посмял, въпреки обета си, да посвети на бога сина на еретици!

Беше избрал за мен друга професия — такава, която служи на хората, но не и такава, която да ги напътствува в божията промисъл. Това беше.

Обърнах се и срещнах погледа на месир Де Калмет. Да. Сега поне помежду ни всичко беше ясно.

— Кога ще разрешите да тръгна за Салерно, месир? — запитах.

— По-добре е по-скоро!

И аз тръгнах.

Колко лесно понякога отива човек към своята съдба!

Вечерта преди заминаването се простих с абат Симон, изпихме по чаша от розовото анжуйско вино.

— Синко — рече той, — ти нямаш нужда от наставления. Защото такива като теб или стават пророци, или умират на колелото за мъчения! Но нека бъдем весели в този последен час!

Никога повече не видях абат Симон. А след месец път бях в Салерно.

Градът ме порази с многогласната глъч по пазарищата, със синия залив, из който плаваха облаците, с голия конус на Везувий в далечината. За университета, който бе във францисканския манастир, се отиваше по стръмна калдъръмена улица. Тежката, обкована с желязо врата, се отваряше всяка сутрин, щом камбаните възвестяваха края на утринната, и се залостваха вечер под звъна за повечерна. А между тези два камбанни звъна се проточваше цял един ден със строго размерени часове. Учехме до умопомрачение, наизустявахме цели глави от каноните на Авицена, смесвахме треви и мазила по Гален, водеха ни в манастирската болница да се грижим за болните.

И така щеше да бъде цели седем години, защото университетът в Салерно се водеше от желязно правило:

„Лекарят трябва да е учил седем години, за да знае, да е навършил двадесет и една, за да е зрял, и да е женен, за да е кротък!“

Което е право, монасите наставници не ни държаха много строго и си затваряха очите за доста неща. Защото Салерно беше буен южняшки град. В него не се знаеше кои са повече — таверните или домовете на търпимостта, а и вълните на стъкленосиния залив честичко изхвърляха по някой удавен.

Годините минаваха, идваше времето, когато щяхме да положим клетвата на Хипократ. Бях изпълнил двете условия — седем години бях учил, двадесет и една навършвах след три месеца. Само не бях женен.

Но хитрите монаси францисканци и за това се грижеха. Те подбираха девойки от добри семейства и под строгия надзор на монахините от „Санта Клара“ устройваха така, че да можем да виждаме момичетата като прислужнички в женската болница. Не беше кой знае колко хитро, защото всекиму беше ясно какво си имат на ум нашите наставници, но иначе приличието стриктно се спазваше.

Така харесах Мария. Тя не беше красива, беше по-скоро мила и доста мълчалива, което за една жена не е без значение. Видяхме се няколко пъти и все повече ми харесваше. У нея имаше особено душевно спокойствие и някак беше мъдра не според годините си. А денят на клетвата наближаваше, не можех да протакам. Като премислих — реших и й предложих да ми стане жена.

Тя, разбира се, го беше очаквала.

— Виж какво, Теодоро — каза, — не искам да те лъжа, че те обичам. То е друго. Но ми харесваш и те уважавам, защото си умен и добър. Ще ти бъда вярна и покорна и ще ти родя синове. Сега знаеш и ако желаеш, можеш да ме поискаш от родителите ми!

Оженихме се подир две седмици, подир месец изрекох свещените думи на Хипократ и целунах ръка на нашия ректор, подир два месеца с Мария бяхме на път към Лангедок.

Какво щастливо време беше! Наистина беше щастливо, защото рядко поглеждах към шпагата с рубините, а споменът за абат Симон и месир Де Калмет беше избледнял като стар, изтрит от годините свитък. Мислех си понякога каква случайност е, че майка ми и жена ми имат едно име, но всъщност името Мария не е рядко. А и знае ли човек кое е случайност в живота и кое — не?

Настанихме се в Клермон л’Еро — едно градче до Монпелие, после — в Монтобер, там се роди Клод, след три лета се преместихме в Тулуза. Наехме си дом, окачих лекарския знак — три сребърни кръга — пред вратата, малко по малко започнах да се замогвам, роди се Андре. Хората ме приемаха с уважение, пък и аз, изглежда, не бях учил напразно, стараех се да помагам. След още четири лета купих собствен дом и смятах, че в Тулуза ще мине животът ми. Както Мария беше обещала, роди ми синове, беше вярна и покорна и мисля, че с годините ме обикна.

Проклет да бъде денят, в който прекрачихме градските порти на Тулуза! Човек наистина не знае кое е добро и кое е лошо в дните му, защото, когато мислиш, че си щастлив, злата съдба може вече да те е посочила с костеливия си пръст!

Тя ме беше посочила вече. Една нощ на вратата ми похлопа ранен мъж, който губеше сили и се свлече в ръцете ми. Рамото му беше разкъсано от тежък удар с пика, той нямаше да издържи много. Не го питах кой е и откъде е, досещах се. При Каркасон войската на Наварския крал беше обкръжила еретици албигойци и малцина се бяха спасили. Мъжът беше млад, като сега го помня, със светли доверчиви очи и бледо от болката лице. Как се беше промъкнал в Тулуза — не знам, но беше пазарен ден и навярно го бяха пренесли с някоя от каруците. Толкова млад беше! Не можех и не исках да го върна.

Промих раната, дадох му лауданум, за да превъзмогне страданието. И се питах какво да правя по-нататък.

Нямаше нужда да се питам. На разсъмване той умря. А само след час по вратата на дома ми заудряха с алебардите си стражите от мерията. Някой ме беше издал на Инквизицията.

По-нататък всичко стана като на сън, като в кошмар, от който се опитваш да се събудиш, но само затъваш още по-дълбоко. Нямаше нощ и ден. В задушния мрак на килията чувах единствено стъпките на пазачите си, през тънките пролуки под вратата проблясваше пушливата светлина на борините. Извеждаха ме на разпит, връщаха ме. Все едно и също: „Кой го доведе?“, „Кои са другите?“ Бях убит от мъка и тревога, не знаех какво става с Мария и децата. Разкайвах се и се унижавах — какъв срам, като си го спомням! — и молех отците инквизитори за снизхождение. Надявах се, че ще ме разберат. Все пак бях давал клетва пред бога и пред хората да помагам на страдащите. Лекарят не може да е убиец и предател, така вярвах.

Какъв наивник! Ерес? Тях не ги интересуваше кому се кланят еретиците — на бога или на сатаната. Трябваше да има жертви, за да се боят всички, които не виждаха света с техните очи.

Изведоха ме на съда. Дори не ми дадоха да кажа нещо, присъдата беше вече написана. Изправиха ме с вериги на ръцете да я чуя.

„…и понеже е упорит, неразкаял се грешник, слуга на еретици и враг на нашата света майка църквата, ние, за да се смири, покае и спаси душата си, го осъждаме на каторга до края на дните му, за да пребъде вовеки славата на Отца и Сина, и Светия Дух! Амин.“

Те все пак се бяха побояли, подлеците! Дострашало ги беше да ме отлъчат и да ме пратят на кладата! Моята смърт можеше да предизвика съчувствие, да развълнува Тулуза! Затова — каторга. Да умра забравен и отчаян, отритнат от всички!

Вече нямаше събуждане от кошмара. Не ми дадоха да видя Мария и синовете си — за тях аз трябваше да бъда вече мъртъв. Още там, в съда, ме оковаха и с нажежено клеймо изгориха на рамото ми буквите на позора. Но не ми разкъсаха ноздрите с клещи както на другите каторжници, не зная защо ме пропуснаха. Може би някой беше подхвърлил нещичко на палачите.

После — ужасният керван от каторжници до Марсилия, галерата с дивите надзиратели, Сардиния. Не можех да оживея, не трябваше да оживея. В нажежените кариери, където блясъкът на мрамора ослепява очите, в безкрайните нощи във вонящите землянки единственото желание е да свършиш със себе си, за да изтриеш мислите за миналото. Адът на земята. Аз не зная друг ад освен мъката по миналото. И мнозина не издържаха, свършваха. Не копаехме гробове в спечената от жар земя. Изнасяхме мъртвите по-далеч и ги затрупвахме с късове мрамор. Мраморни гробници за каторжници!

Никой не броеше седмиците и месеците. Идваха галери, товарехме ги под ударите на камшиците. Понякога докарваха нови каторжници, а ние — тъпи и оскотели — ги посрещахме със злобен присмех. Нека видят какви сме, ще станат като нас — изранени от бичовете, и полуслепи от острия прах, животни, загубили всичко човешко!

Освобождението дойде една нощ, и то — по игра на съдбата — от други хора зверове. Бербери пирати нападнаха каторгата. Те си бяха направили добре сметката — лесно да натоварят роби на корабите си. Солдатите, които ни пазеха, ценяха повече кожите си, отколкото нас. Плюха си на петите заедно с надзирателите още щом чуха дивите викове на берберите. В ужаса и врявата аз, макар и окован, успях да се измъкна, като се търкалях по склона. После се повлякох по каменистите хълмове без път и посока.

Оживях по чудо. Денем се криех из пещерите, нощем ходех. Берберите отплаваха. Бяха натоварили на корабите си по-здравите каторжници, останалите бяха изклали. Но това разбрах после, когато срещнах още двама бегълци като мен. Счупихме с камъни веригите си и тръгнахме. Хранехме се с каквото попадне — най-вече с диви смокини, — изгаряхме от жажда, но вървяхме. Една нощ падна дъжд и това беше спасението ни.

Подир седмица стигнахме до пусто рибарско селце, оплячкосано от берберите. В него бяха останали само няколко старци и умиращи деца. Докъде бях стигнал — не трепна нищо у мен, не се събуди жалост. Каква лъжа е, че страданието пречиствало!

Събрахме малко храна от опустелите колиби, намерихме една лодка с гребла, помолихме се на бога, който отдавна ни беше изоставил, и потеглихме.

Плавахме нощем, все на север. Подир две седмици излязохме на италианския бряг. Единият от нас, Жозеф, не издържа изтощителния път и умря. Ние, останалите двама, също щяхме да загинем, ако не ни бяха прибрали рибари. Те се взираха в нас като в привидения — за първи път виждаха да се спасяват каторжници.

А у мен вече гореше надеждата. Щях да опитам, макар след месец-два, да се приближа до Тулуза, да пратя знак на Мария.

Аз наистина се върнах в Тулуза. Брадясал, състарен, никой не можеше да ме познае. И не бях вече докторът по медицина и философия Теодоро Л’Олоне, а пътуващият по панаирите знахар Теодоро Боргаручи. Слагах пиявици, лекувах циреи с мазила, продавах билки за незарастващи рани.

Върнах се. Влязох с пъстрата панаирна тълпа през градските порти, минах стария мост над Гарона, пристъпих със свито сърце към дома си. Щях ли да заваря Мария и синовете си? Бях готов на всичко — нека се беше омъжила повторно, нека ме беше забравила, само да бяха живи!

По-добре да бях загинал още там, в мраморните кариери! Завих зад ъгъла и се вкамених от ужас. От моя дом стърчаха само изгорели стени, зидове и камъни, обрасли с бурени. Нямаше го моят дом. Нищо нямаше, единствено тези опушени греди, по които се стрелкаха гущери.

Ако имах подръка нож, сигурно бих свършил със себе си още там. Стоях без мисъл и чувство, човешкият дух има свои граници на издръжливост.

Сигурно съм се върнал на панаира, сигурно някак съм преживял до вечерта — не помня, тези часове са изтрити от разума ми. А когато луната се показа над покривите, като омагьосан отново отидох пред изгорения си дом. Не се страхувах, че ще ме видят и разпознаят, беше ми все едно.

Влязох в буренака, докосвах обгорените греди и не бях вече от този свят, а от миналото. Разговарях с Мария, слушах бърборенето на Андре, милвах Клод. И сякаш чувах как ми отговарят.

Наистина чувах глас, една ръка ме разтърси. До мен бяха изникнали от тъмнината две сенки, двама мъже.

— Престани! Престани, за бога! — казваше единият. — И ела!

Кои бяха те? Какво искаха от мен?

Издърпаха ме встрани, после ме поведоха покрай зидовете. Аз не се съпротивлявах. Слязохме покрай Гарона в бодливите храсталаци на брега.

— Върви! Не се страхувай! — шепнеха ми от време на време.

Не се боях, беше ми безразлично.

Пълзяхме в някакъв отвор, после слязохме по разбити стъпала. Двамата спряха за малко, запалиха с огниво едно лоениче.

Бях чувал за катакомбите под Тулуза, но не вярвах, че ги има. А това бяха те — лабиринт, в който никой от стражите не би дръзнал да влезе. От стените се стичаше вода, на места газехме до колене.

Вървяхме дълго, докато видяхме друга светлина. Беше малка зала, издълбана в скалите. Покрай сводовете стояха грубо сковани пейки, в дъното имаше маса, покрита с кожи. Зад нея се изправи висок възрастен мъж със сухо лице и тежък поглед. Дългата му посивяла коса се спускаше по рамената.

— Чакахме те, братко! — рече той глухо. — Знаехме, че ще се върнеш!

Мълчах. Защо ме бяха довели тук? Значи и в Тулуза се криеха еретици албигойци! Но аз не бях от тях и вече от никого нищо не търсех. Бях сам, в този миг осъзнах колко съм сам.

Мъжът ме гледаше с оловния си поглед.

— Не ни вярваш! — каза той, без да отмества очи. — Виновни сме пред теб, братко! Не можахме да спасим никого от твоите!

Той знаеше какво беше станало с Мария и децата? Нямах сили да го запитам, не исках да научавам истината.

Научих я, той не ми я спести. По сухото каменно лице не помръдна и мускул, докато разказваше.

Вечерта, след като била произнесена моята присъда, пристигнали стражи от мерията. Водел ги коморият им. Извели Мария и децата от дома и го подпалили от четири страни. Трибуналът на Инквизицията постановявал семейството на еретика Теодоро Л’Олоне да бъде изгонено от Тулуза и никой да не дръзне да им даде подслон и храна. Обричали ги на вярна смърт заради мен.

Сухият и равен глас на мъжа стигаше до мен като от много, много далеч. Мария не издържала. Издебнала един миг и се хвърлила в горящата къща с несвестни викове. Никой не се опитал да я извади оттам. Синовете ми били отведени от комория и оттогава никой не бил чувал нищо за тях.

Той не каза повече за децата, но аз знаех. Невръстните деца на еретиците биваха продавани в някоя мина. В тесните галерии, където не можеха да влизат мъже, пускаха деца с привързани към тях кошници — да събират късове сребърна или оловна руда. Децата живееха по три-четири месеца, не повече.

Жена ми и синовете ми бяха загинали. Заради мен.

Пред очите ми се спусна черна завеса.

Когато се свестих, лежах на една от пейките. Възрастният поднасяше до устните ми глинено канче с гъста тъмнозелена напитка.

Пих и като че ужасът започна да избледнява. Не мислех вече за Мария и децата като за мъртви — сякаш бяха до мен, сякаш можех да разговарям с тях. От питието беше.

Огледах се. На постланата с кожи маса се бяха появили — неизвестно откъде — моята шпага, една сребърна гривна и обгорен медальон. Познах гривната — тя беше на Мария, а медальонът беше на Клод, бяхме му го подарили за рождения ден.

— Това е всичко — каза възрастният с каменния поглед. — Всичко, което после успяхме да извадим от дома ти.

Той кимна и добави:

— Не ми отговаряй, ако не искаш. Но все пак те питам — откъде имаш шпагата на Петро Булгарели?

Събрах сили и се вдигнах от пейката. Сграбчих шпагата с една ръка, с другата — гривната и медальона.

— Той е мой баща — казах.

Онзи не се учуди. Само присви очи.

— Така се говореше, че имал син, който изчезнал.

Обърнах се и се взрях в него.

— Кажи ми кой ме предаде? Ако знаеш!

— Знам — гримаса сгърчи пергаментовото му лице. — Вико Матиоли.

— Матиоли, търговецът на гоблени?

Трудно беше да повярвам. Този Матиоли почти не ме познаваше. Но защо не? Падретата умееха да се отплащат. И опрощаваха подлостта. Нещо повече. Подлостта в името на църквата беше висша добродетел.

— Сигурен ли си?

— Да. Той случайно е видял нашия ранен брат, когато е влизал при теб.

Отчаянието все още забулваше съзнанието ми, но към него започна да се примесва омраза. Един подлец беше отишъл и с чиста съвест беше пратил на смърт и мен, и семейството ми. Когато никой не го е принуждавал. Когато просто е можел да замълчи, както всички мълчаха в тези страшни години!

Стиснах по-здраво ефеса, защото пръстите не ме слушаха, и подпъхнах шпагата под колана си.

— А кой беше коморият, който изгори дома ми и отведе децата ми?

— Него всички го видяха, братко. Капорал дьо Белон.

За миг се мярна в паметта ми. Беше едър, с кръгла глава и малко тромава походка. Смееше се гръмко и простовато. Този човек беше продал децата ми. Също с чиста съвест.

Помислих малко.

— В Тулуза ли е абат Лувуа, инквизиторът, който ме осъди?

— Замина. Всички заминаха. Чувахме, че Матиоли е в Париж. Другите не знаем къде са.

Прибрах под ризата си гривната и медальона. Студеният метал сякаш пареше кожата. Все още бях слаб, но слабостта преминаваше, заместваше я огнена ненавист. Това бяха тримата, които бяха прегазили живота ми и бяха убили Мария и синовете ми. Бяха ме пратили на смърт и заспиваха спокойно, дори ме бяха забравили съвсем. Защо да помнят такива мъртъвци като мен?

Но аз бях жив. Аз идвах от ада и омразата ми беше адска. Нямах нищо, затова имах всичко. Имах вече и цел на дните си — разплатата. И време имах — цял живот.

— Аз тръгвам — казах. — Не мога да остана с вас. Но преди това искам да зная: ти виждал ли си баща ми Петро Булгарели?

Сивата коса на мъжа трепна по рамената.

— Не само съм го виждал. Аз се бих заедно с него, до него. Той беше истинен и храбър мъж като мъжете от рода си. А неговият род е отдалеч. Чувал ли си за земите край Хеброс?

— Малко — казах.

— Оттам е. Когато страната им била завладяна от пълчищатата на чуждо племе, родът минал във венецианските, после — в генуезките земи и у нас. Тяхна е истинната наша вяра — че човек живее, за да противостои на Лукавия във всичките му образи. Сега знаеш.

— Знам — казах. — Сбогом!

Когато излизах навън, разсъмваше. Дори не завих към града, който изплуваше в утринния здрач, а поех към Париж.

Колко години минаха оттогава? Две? Не са останали с нищо в паметта ми. Защото всеки ден е като другите. Ходя, говоря, лекувам бедняците от Латинския квартал. И кроя планове.

Впрочем имаше и различни дни — когато намирах един след друг тримата подлеци. Намерих ги. Виченцо Матиоли сега има манифактура за гоблени и кантора на площад „Бюси“. Забогатял е, печели, дава тайно пари под лихва. Има двама синове. Единият е като баща си — подъл и скъперник. Другият е пройдоха и разсипник, живее от комар и измами.

Намерих и Дьо Белон. Той се е издигнал, капитан е на личната стража на херцог Дьо Гиз. Още не мога да се добера близо до него. Както и до абат Лувуа, той е викарий на Парижкия епископ. Това е официалният му канонически сан. А всъщност държи нишките на всички доносници и съгледвачи на Инквизицията.

Това са те, тримата. Обикалям отдалеч около тях, мисля, изплитам брънките на своята разплата.

Така е през деня. Нощем е друго. Нощем при мен идват често Мария и моите невръстни синове. Те не са сенки, живи са, най-живи са при пълнолуние. Мария сяда на канапето, бродира, Клод и Андре се въртят в краката й. Приказваме си. Аз й разказвам при кого съм бил, с кого съм се срещал и кому съм помогнал. Повече говоря аз, тя малко. Какво е имало в дома, къде са били децата. И не е тъжна, усмихва се.

— Знаеш ли — каза ми тя една нощ, като остави шева на коленете си и ме загледа. — Аз все пак много съм те обичала, щом можах да се хвърля в огъня! Бях ти обещала, че ще те уважавам и ще ти бъда вярна, помниш ли, но сигурно съм сгрешила, сигурно много съм те обичала! Ти мислил ли си за това?

— Мислил съм — отвърнах. — Но защо остави синовете ни?

Тя дълго мълча. После каза:

— Аз съм слаба жена, Теодоро! А така беше по-добре и за тях, те не страдаха много!

Така си говорим. А когато небето над оловните покриви на Сен Лоран започне да изсивява, тя става и си тръгва с децата.

А сега? Се-га?

Сега съм могъщ. Зная, Лукавият ми подхвърли тази страшна дарба, за да изпълня отмъщението си. Той разбираше защо ми я дава. Надсмива се над целия човешки род, иска доброто да служи на злото. Но нима справедливите убийства са зло? И кой ще отсъди това? Аз, единствен аз съм мерило за добро и зло!

Вече няма връщане назад.

Бъди благословен, Сатана! Приех!