Шпага с рубини

АЗ, ТЕОДОРО

Ще отида. Не веднага, но днес. Ето го случаят! Значи думите, които между другото изпуснах пред бъбривата мадам Годел, са свършили работа. Стигнали са до ба-ронесата. Само не съм сигурен… не, никак не съм сигурен дали ще успея да излекувам сина й!

Така както чух, синът на баронесата паднал срещу карета с изпуснати коне. Не го прегазили, минали на косъм от него, но оттогава малкият лежи безчувствен, като мъртъв. Не говори и не чува. Уплахата така е заседнала в разума му, че никой не е в състояние да я изгони оттам.

А аз трябва да излекувам момчето, това е единственият начин да се приближа до херцог Дьо Гиз. Баронесата е близка на херцога.

Дьо Гиз не ме интересува, други ми трябват на мен. Капитанът на личната му стража — Жофруа дьо Белон. И изповедникът му — абат Доминик Лувуа. Те двамата, никой друг! Капитанът, който принуди Мария да тръгне към пламъците, и инквизиторът, който ме осъди в името божие!

Питам се мъчи ли ги съвестта им тях двамата за нещо? Не, те се смятат прави, насилието винаги смята себе си за справедливо! И винаги крещи за справедливост, когато — боже опази! — срещне сила вместо покорство.

Ако излекувам момчето, това ми осигурява достъп до херцога. И заедно с това ми осигурява ненавистта на абат Доминик, надявам се и тъпата омраза на капитан Дьо Белон. Приближените обичат да са малко, за да е голяма трапезата! А тук и някакъв Боргаручи се пъха!

Омразата често може да е лукава, но винаги е късогледа. Затова прави грешки. Да видим, да видим… Абат Доминик Лувуа, много ми се иска да ме намразиш! За капитана съм сигурен.

Сега трябва да обядвам, после — да отпочина, да събера сили! Никога не съм лекувал подобна болест.

— Мишел! Обядът!

Богато имение. Дори по-богато, отколкото си го представях. Отвън, зад зида, човек не може да види добре парка със старите кленове и зимната резиденция на баронесата — Пале Д’Евремон. До портала има караулно помещение с цяла десятка от стражи. Добре се е погрижил херцог Дьо Гиз за своята близка!

Разтичаха се да отворят за моята карета, предупредени са. При друг случай не биха ме пуснали да мина покрай портала. Някой си доктор Боргаручи! Но сега дори вдигат пиките си за поздрав. Така е, синьор дотторе може да е нежелан, но е уважаван гост!

На входа на дома — двама лакеи. Други са, няма го онзи нахалник.

Мрамор, кристал, завеси от брокат. Майордомът ме води през антрехола, спира и се кланя. Насреща е баронесата.

Красива е, господи, колко е красива! Сега е ясно защо има такова влияние, а е само баронеса! Руса, с топли кафяви очи, прозрачна нежна кожа, тънки черти.

— Месир Теодоро Боргаручи, доктор по медицина и философия!

Това е майордомът.

Кланям се. В кафявите очи има любопитство. И надежда.

— Очаквах ви, месир дотторе!

Мелодичен глас. Всяко движение е премерено, заучено. Но нищо, тя е ослепително хубава. Свикнала е да й се възхищават и дори сега, в нещастието, пак го изисква с поглед. Добре, баронесо, възхищавам се, не ми е много трудно!

Повежда ме по стълбата към горния етаж и тихо разказва онова, което вече зная от мадам Годел. Момчето е минало покрай смъртта и оттогава е като жив мъртвец. Никой от придворните лекари не е успял да стори каквото и да било. Сега покрай леглото му са в непрекъснато бдение и четат молитви абат Грегоар и абат Жозеф, лично изпратени от негово преосвещенство Парижкия викарий.

Това е шанс — да попадна направо на съгледвачите на викария. Знае къде да ги праща негово високопреосвещенство!

Спалнята е полутъмна, със спуснати завеси. Само пред една от стените под голямата икона е запален свещник. Момчето е в леглото. Седнал до главата му, един монах бъбре псалм и се кръсти.

Приближаваме бавно.

— Юрбен! — шепне баронесата.

Юрбен е зле, веднага личи. Сивкава бледност е покрила лицето му, то е като малка маска. Тънките ръчички са отгоре, върху завивката. Неподвижни.

Придърпвам една табуретка и сядам до леглото. Няма да бързам, взирам се дълго в личицето. После протягам ръка и докосвам малките пръсти. Хладни. Животът едва-едва трепти в тях.

Баронесата е застинала зад мен, цялата е слух и упование.

— Юрбен! — казвам. — Чуваш ли ме? Чуй ме, Юрбен!

Нищо няма по лицето, не мръдва и мускулче. Събирам волята си. Трябва да стигна до разума на момчето!

— Юрбен! Ако ме чуваш, мигни два пъти!

Някой ми пречи, долавям чужда воля. Абатът! Но аз съм по-силен!

— Юрбен! Премигнѝ! Заповядвам ти!

Чуждата воля се оттегля, вторачил съм се в клепките на момчето. Трябва да мръднат! Трябва!

Трепнаха! Слабо, но се забеляза. Веднъж… два пъти. Чу!

— Господи! — въздъхва зад мен майката. — Господи!

— Юрбен! — викам силно. — Чуй добре! Утре вечер съм тук! Ще дойда и ще те излекувам!

Пламъкът на свещите се люшка от вика ми. Абатът в изумление се кръсти.

Изправям се и тръгвам. Малко съм замаян от усилието, но вървя. Чувствувам как зад мен пълзи онази, чуждата воля.

Излизам от спалнята. Спирам, трябва да си поема дъх. А баронесата ме изпреварва. Какво прави тя… господи! Коленичила е, пръстите вплетени едни в други. Моли се!

— Месир, обещайте ми! Само той ми е, месир! Обещайте ми, че ще го излекувате!

— Станете! — шепна. — Ще ви го върна, обещавам!

Тя избухва в плач и бавно се изправя. А аз вървя като насън — слизам по стълбата, излизам вън, качвам се в каретата…

— У дома, Лука! — И се отпускам на седалката.

Мишел ме гледа изумен. Какво има толкова?

Ще вдигна момчето, кълна се. И дори не толкова заради плана си, а повече заради майката. Каква правда е, божия и човешка, една майка да загуби сина си? Кой е онзи жесток бог, който може да го поиска? Господи, ти ли си?