Шпага с рубини

АЗ, ТЕОДОРО

Я гледай, той се уплаши? Не-е, рано е да свършва!

— Моите поздравления! — казвам. — Мосю Матиоли, тази вечер шансът е ваш! Поздравления!

Събрал е парите. Само кимва.

— Е… — поклащам глава — …нищо друго не ми остава! Сега за мен е въпрос на чест…

Какъв въпрос на чест? Глупости.

— …да ви предложа да играем на всичко. Както вие имахте добрината преди малко!

Той ще припадне. С какви очи ме гледа, като несвестен!

— Но въобще… както желаете! — добавям.

Трябва да приеме. Веднъж той е предложил на всичко. Сега мога аз. И той го знае. Ако откаже, всички ще го гледат с презрение — от тази вечер нататък.

Мълчи. Жълт е като завесите. Захлупил е с длан златото.

Как му се иска да откаже! И как не може!

Наоколо — нито звук, нито дума. Само оттатък, в другия салон се чува нечие неясно бърборене.

— Аз… аз… — шепне той.

— Решението е само ваше! — казвам достойно. И, малко отвисоко. — Въпрос на чест, драги Жан-Пиер! — Като че може да има чест при такава игра!

— Приемам… бога ми, приемам!

Е, това е. Гледайте, гледайте сега и мълчете, месю! Виждал ли е такова нещо този прокълнат дом на Фоан?

Изсипвам остатъка от кесията на масата. Събирам златото и го помествам напред. Жан-Пиер като сомнамбул притиска спечеленото и бавно, бавно го мести по сукното. Не събира двете купчини. Сега играе моето срещу неговото злато.

Вземам чашата, хвърлям в нея заровете и започвам да я разклащам. Дълго, като че ли се колебая. Така трябва. После я захлупвам и я вдигам.

Две змии и луна. Значи — нищо. Заровете така са паднали, че езичетата на змиите сочат луната. Съдбата. Добре реши тази съдба!

Жан-Пиер сграбчва чашата, разклаща я с две ръце. Заровете дрънчат тревожно. Избира мига, като че може да се избира такъв миг, и я обръща. След това веднага я вдига.

Три кръста.

Става ми страшно. Това е знак. Лукавий, ти ги нареди, нали? Нямаше нужда да ми сочиш три кръста на още живи люде!

А Жан-Пиер не вярва на очите си. Прехапал е устни, стои.

— Поздравявам ви! — казвам глухо. — Вие сте изключителен играч, мосю Матиоли!

Няма сили да отговори — дори най-обикновена учтивост.

Протяга длани и събира златото. То се разсипва между пръстите му, той го събира отново. Надвесил се е над него с безумни очи, като че някой се готви да му го изтръгне.

Сега ми остава още много малко, почти нищо. Трябва да почакам да се успокои и да е в състояние да ме чуе. Тогава ще му кажа само няколко думи, не повече.

Търся с поглед някого от лакеите. А, ето един там с поднос. Кимвам му, той пристъпва. Колко леко ходи, като че се носи над пода! Обучен. А, това е онзи, същият… със странните очи. Немигащите. И със затвореното лице. Откъде го е намерил мосю Фоан? Всъщност какво ме интересува?

Вдигам една кристална чаша. Жан-Пиер се колебае дали да ме последва. Няма да ти вземат златото, няма!

Е, взе и той. Ръката му трепери, ще разлее виното.

— За вас — казвам. — За най-добрия играч! Салю!

И изпивам чашата на един дъх. Тръпчиво вино. Като в таверната на Големия Жан. Колко отдавна беше онова тогава! Като че е било в друг живот, не моят.

— Мерси, месир! — най-после проговаря Жан-Пиер.

Изпива я и той на един дъх и я оставя на подноса. Сега ще натъпче златото в кесията си. Натъпква го. Съвзел се е, ръцете му вече не треперят. Добре.

— Радвам се, че се видяхме с вас — казвам. — Защото тези дни ще пътувам, нямаше да имам удоволствието и честта. Но може би във вторник ще се видим пак, макар и не тук…

— Вторник, защо вторник? — свива вежди той. — И защо не тук?

— Смятам да посетя кантората на вашия уважаван баща тогава. Ще внеса при него… всъщност нали говорихме с вас? Ще внеса триста екю. А може би, ако се споразумеем, ще бъдат повече. Петстотин.

Слуша ли ни някой? Наоколо всички са се върнали към масите си, играта е продължила, ние сме един до друг с Жан-Пиер. И въпреки това имам чувството, че ни подслушват. Кой? Онзи лакей? Но той е доста далеч.

Жан-Пиер ме гледа учудено.

— Вие… се споразумяхте с баща ми?

— Мисля, че да.

Покланям се.

— А сега трябва да се оттегля. Довиждане, мосю!

И си тръгвам. Съпровождат ме с погледи. Някои са съжалителни, други — злоради, трети — любопитни. Месир Боргаручи загуби и си отива. Боже мой, колко са слепи понякога хората.

Мишел чака в антрехола. Загръща ме в наметката, вън вали. Побледнял е. Чул е, разбира се, че господарят му е загубил. Тези неща слугите веднага разнасят. Но не може да повярва, не иска да повярва.

— Загубих, Мишел, вярно е! — казвам.

Крачим към изхода, съпровождани от почтителните поклони на лакеите.

— Че тя, съдбата — казвам, — не била твврде скъпа! Знаеш ли, Мишел, не струва дори и петдесет екю!

Мисли си, че съм несвестен от загубата. Нека си мисли.

Излизаме. Над Париж вали тъмен пролетен дъжд. От покривите се стичат ручейчета, пълзят по плочниците, искрят от светлината на борините.

Отстрани се чуват конски копита. Пристига Лука с каретата.

Над Париж вали. Колко съм сам, господи! И как нищо няма значение за мен. Освен моето отмъщение.