Шпага с рубини

АЗ, ТЕОДОРО

Започнаха. Абат Лувуа е дал нареждане да ме следят. Вниманието му към моята личност ми прави чест! Но ще си спомните ли, ваше преосвещенство, за онзи ден в Тулуза, когато осъдихте презрения еретик Теодоро Л’Олоне?

Няма да си спомните. Толкова еретици сте осъдили в прослава на нашия Спасител, че имената им отдавна са избледнели в разума ви! И лекарят Теодоро отдавна не е същият… Гледам го в огледалото и аз самият не мога да позная онзи Теодоро! Косите и брадата са посивели, гънки са се вдълбали около устата, челото и страните са с нездрав, пергаментов оттенък. Лукавият си знаеше работата, но не мога да кажа, че ме е измамил. Той ми подари отмъщението. За цената аз се съгласих.

Кучетата на Лувуа са по стъпките ми. Вчера вечерта бях у баронеса Д’Евремон, за да видя сина й. Той оздравява бързо, макар че е още слаб. Но ходи, говори. Не си спомня нищо за болестта си. А тя е вече уплашена от мен, като се старае да не го показва. Така е с всички. Отначало се молят, плачат, не се скъпят за нищо, докато постигнат изцеление чрез мен. А после се стъписват, започват да се боят, мислят за нечистата сила. Разбирам ги добре — чудото плаши. И баронесата е смутена. Благодарна е, но вече иска да се отърве от мен — предлага ми два големи диаманта, семейна скъпоценност. Защо ми са диамантите й? Тя и бездруго постепенно ще ме намрази. Така е устроена човешката природа — намразваме онзи, комуто трябва да сме благодарни. И колкото по-могъщ е човекът, толкова по-бърза и силна е омразата му, защото могъщите се чувствуват унизени от благодарността, която дължат.

Диамантите, разбира се, не взех. Успокоих както можах баронесата, казах й, че повече няма да има нужда от мен — синът й е вече здрав. И си тръгнах, изпратен от майордома — като гост, но не особено знатен…

А когато слязох пред дома си, до каретата приближиха двама мъже. Приближиха, но не много. Познах ги веднага — бяха онези от площадчето в нощта преди две години — Якоб Котката и Уго.

Изтеглих за всеки случай шпагата, но Якоб се поклони и рече:

— Добра вечер, месир! Нашите почитания!

— Почитанията са добро начало — казах. — А после?

— Надяваме се, че не сте злопаметен.

— Не съм — рекох. — После?

Тук Мишел, който се беще скрил зад мен, се развика, че това били долни негодяи и да не съм ги слушал, но аз го блъснах с лакът да мълчи. Тогава напред се изстъпи Уго и се поклони.

— Месир, понеже виждаме, че не се гнусите от бедните и просяците… И излекувахте по-рано едно дете… Не знаехте дори чие е, но го излекувахте…

— Я гледай! — учудих се аз. — В нашия загубен век имало и благодарност? После?

— Искаме да ви предупредим. За вас разпитват.

— Кой?

— Един мръсник, падре Грегоар — рече Якоб. — Но вие само кажете и ние… ще му поговорим! Насаме, тихичко…

— Не-е! — възкликнах. — Не, за бога! Ако искате да ми се отплатите, оставете кюрето на мира!

Те се спогледаха учудени. Якоб приближи още.

— Не го подценявайте, месир! След като той разпитва, обикновено идват други… от стражите на херцога или на епископа. От тях спасение няма! На съвестта на падрето много души лежат. Ние заради вас…

— Не! — казах твърдо. — Какво разпитва?

— Ами кой сте, откъде сте… Правите ли лекове против Черната… Заклинания правите ли? Това.

— Момчета! — рекох. — Ще оставите падрето да си върши работата! А ако на вашите врати похлопа Черната, можете да минете покрай мен! Така, така! Сега си вървете!

Те пак се спогледаха, поклониха се и си тръгнаха.

Вече е ясно. Първо — съгледвачите на негово преосвещенство, после — стражите на херцога, храбро водени от своя коморий. Храбро, защото е срещу беззащитни и невинни люде. И накрая — смърт на кладата или от изтезания в подземията.

Плъхове. Мръсни плъхове! Но както изглежда, в моя капан може да се хване не само плъхът в расо, а и още един — в униформа. Двамата вървят заедно.

Ще платят. Не само за моите, а и за всички страдания, които са причинили, ще платят!

Нощес пак сънувах синовете си. С кошници, привързани на крачетата им, в галерия под земята. Виждах ги под трепкащата светлина на лоениче, виках, но те не ме виждаха и не ме чуваха.

Събудих се разкъсван от мъка и безпомощност, полудявах. После мъката както винаги замръзна в ледена омраза. Щом Ти, господи, всеможещият, си благословил жестоките страдания и смъртта на невинните ми деца, то аз съм прав! Хиляди пъти съм прав да бъда слуга на Лукавия и да накажа Твоите слуги! Нека душата ми гори в ада, готов съм!