Шпага с рубини

МИШЕЛ ЗА-ЕДИН-ГРОШ

Ако има нещо, което да ме учудва в моя господар, то е, че той въобще не цени парите. Разбирам — лесно ги печели, сипят се върху него соверени и екю като златен дъжд, и затова не ги брои, но аз знам що е бедност и ми се свива сърцето.

Знам, какво знам? И досега не мога да проумея как изведнъж започна да забогатява. Беше беден като носачите от баржите по Сена, пък и с тях заедно пиеше по таверните. После взе, че излекува един премазан от греда зидар. Онзи береше душа, кюрето вече беше до главата му, когато пристигнахме с господаря. Месир протегна ръце, виждам го — бледен като стена. И шепне:

— Помогни! Пет деца има нещастникът! Кому ще ги остави?

Минаха минута или две и — чудо! Зидарят се размърда, въздъхна. После отвори очи и загледа наоколо с помътен поглед. Но оживяваше.

А месир се олюля и коленичи. Тези наоколо мислеха, че благодари на бога, но аз бях досами него и разбрах, че беше отпаднал и немощен. Стоя така доста, докато кюрето пееше тедеума с тъничкия си глас, после се вдигна.

И оттогава тръгна мълвата. Имаше още двама-трима, които отърва от гроба, започнаха да го търсят и по-отбрани люде. Отвори ми се работа и на мен — посрещам, изпращам. Викат го при болни, чакат го от съмнало до мръкнало. А той:

— Не мога — казва, — Мишел! Нямам сили за всички!

И как да има? Но колкото повече се дърпа, толкова повече идват и още повече дават. Така е, като похлопа на вратата Онази, никой вече не се скъпи!

Просто умът ми не го побира — какво беше преди две години и какво е сега! Пренесохме се в богат дом, господарят нае слуги, купи коне и карета, облича и храни всички ни от достойно по-достойно.

Само някак много се състари за тия две години. Уморен ми изглежда и измъчен. Как да не е, като и нощем не го оставят на мира?

Говорят за него всякакво. Хвалят го, непрестанно пристигат благородни люде, дори от двора на негово величество идват. Посрещам ги, слушам: „Заповядайте, месир дотторе! Каретата чака, месир дотторе!“ А от слугите им научавам — тайничко приказват помежду си: доктор Боргаручи бил дал обет на Лукавия. Като е дал, защо го търсят? Душата му на нечестивия била заложена. Като е заложена, да не пристъпват прага му, лицемерите! Или е много лесно да славим душата, но и за грешното тяло да се погрижим, нали? Пък месир Теодоро да му мисли!

Не зная, понякога се обърквам, като гледам какво прави. Завчера се връщаме от баронеса Дез’Обри и на ъгъла до Тур де Нел виждаме да седи една жена с момченце. Просякиня, седи на плочника и държи момченцето в скута си. А месир, като съзря тази жена, че като закрещя на нашия Лука, кочияша:

— Спри! Спри веднага, ти казвам!

Какво му стана? Гледа я дълго, после сви устни:

— Дай й половин екю! — ми рече.

Половин екю! Но бръкнах веднага за кесията, защото той не обича да повтаря. Мъчен човек. Мисля си от време на време — душата му е болна на месир, да ми прости господ!

А че има нещо, има. Женен е бил, но не отваря дума за жена си. Само веднъж, една вечер беше, ми рече:

— Напусна ме тя, Мишел! Съвсем без време ме напусна!

Ето какво било.

— Че те, жените, са такива, господарю! — казах. — Не си струва един мъж да им се сърди за това!

А той се разсмя по своя си начин — така, че тръпки ми полазиха по гърба.

Малко говори, почти нищо. Учил в италианските земи, там са го заклели за лекар. После странствувал из Навара и Лангедок, но в тези размирни времена май не се е задържал много на едно място. Докато дошъл в Париж да търси успех и богатство.

Негова си работа. И парите са негови, да ги пилее както иска. Но толкова години живея при него, никога не мога да предвидя какво ще стори.

Вчера ме прати с писмо при месир Виченцо Матиоли, дето има манифактура за гоблени. Кантората му е на площад „Бюси“.

— Ще отидеш — каза — и ще чакаш за отговор!

Отивам. Посрещат ме неуважително, като слуга значи. Предадох писмото и чакам. Че като излезе самият месир Матиоли и като се разкланя!

— Предайте — рече — на вашия уважаван господар, почтения доктор Боргаручи, че ще е чест за мен да посети кантората ми по време, когато му е удобно!

Виж ти! Връщам се. Предавам. Господарят седи, гледа ме с края на очите си, но слуша.

— Ще позволите ли, месир — казвам, — да попитам? Не желаете ли да разуча тук-там за цените, ако ще купувате гоблени от месир Матиоли?

Защото зная, че той в покупките е като дете. Оня паяк Матиоли ще го излъже, и то много.

А господарят сви устни.

— Ще купувам — рече. — Ще се опитам да купя съдбата, само че да видя каква ще е цената й! Сега си иди и утре каретата да е готова!

Че тя си е винаги готова. Каква му е работата на Лука кочияша — да яде мръвки в кухнята и да задиря новата готвачка, това ли? Мислех си да кажа и нещо друго на месир, да го предупредя за този Матиоли. Но ще ме изгони. Той е от тия, дето не искат съвети, и щом си е наумил да купува гоблени, значи ще купува!

Не е на добре. И хубаво правя, че си отделям по нещичко за старини, защото такова богатство при такъв човек не е за дълго. Но не го мамя така, както друг на мое място би го вършил! Искам и аз да си събера семейство, време е. Тя новата готвачка Жермен не изглежда лошо момиче, а на Лука ще му дам да се разбере, защо не си гледа конете…

Боже мой, замислил съм се, а господарят вика! Звънял е със звънчето, но не съм го чул!

— Мишел! Къде си, проклетнико!

— Идвам, месир! — И хуквам по стълбата. Той е отворил вратата на салона горе.

— Къде ходиш! Жермен да ми донесе тъмновишневия жустокор с нагръдниците! И се приготви, излизаме!

— Веднага, месир!

Значи отиваме при Виченцо Матиоли. Дявол да го вземе, защо му са гоблени!

Тичам обратно за Жермен и Лука. Така е при него — когато се развика, трябва да се тича, защото не пести плесниците. Иначе можеш по цял ден да лежиш, той не забелязва.

Лука има късмет, впрегнал е конете. Жермен бърза с нагръдниците, добре ги е огладила. Докато се оправям и приготвям, господарят идва.

Хубав мъж е месир Теодоро. Жустокорът му стои като на истински благородник. Само да не беше толкова изморено лицето му! Просто някак не изглежда според възрастта си, а още е млад!

Качваме се. Той — в каретата отзад, аз — при Лука на капрата. Лука плясва с камшика и потегляме.

Париж си живее като всеки ден, нищо, че времената са несигурни. Жените са наизлезли с кошници на пазар, деца тичат с глъч зад каретата, караул от кралски стражи върви важно по улиците, слънцето блести по шлемовете. Весело е. В ковачниците звънтят чукове, кожарите са извадили миризливите си кожи в коритата пред работилниците. Часовникът на Сен Лоран бие.

Лука обикаля с каретата площад „Бюси“ — нека всички да видят, че идва не кой да е! Спира пред кантората на Матиоли, като високо подвиква на конете.

Скачам бързо, отварям каретата и разгъвам стълбичката. Господарят слиза.

— Ако ми потрябваш — казва, — ще те извикам.

Ясно. Ще го чакам. А междувременно си имам на ум нещо — не е лошо да се поразговоря със слугите. Що за птица е този Матиоли?

Господарят присвива очи. На вратата се е показал самият месир Матиоли, за да го посрещне.