ЖАН-ПИЕР МАТИОЛИ

Ето това е, най-после! Снощи най-после шансът ми проработи! Нямало било хора, белязани от съдбата. А аз веднага почувствувах онзи, щом застана до мен! Почувствувах, че ще започна да печеля, че зарът ще върви! Четири златни само отведнъж, с трите кръста! После малко загубих, но като започна!

Яд ме е само, че и братовчедите Жералди спечелиха. Искаше ми се те да загубят, а не този отнесен доктор. Много се пазеха те, бяха вън от големите удари.

Господи, какви хора ходят по земята! Дойде на масата, развърза кесията си и я изсипа! Така ли се прави? Че можеш да имаш пари — можеш. И никой не те пита как си ги спечелил. Но да изсипеш двадесет екю! Вижте ме, господа! Имам, а?

Право да си кажа, хвана ме яд, като видях тази купчина на масата. Какво си мисли той, че ще започнем да му се кланяме — заповядайте, месир дотторе? Ами. Там, пред заровете, всички сме равни.

Я поне пред себе си не се преструвай! Равни. Онзи доктор е натъпкан с пари, губеше и окото му не мигаше. Фортуна била жена и не трябвало да й се вярва! А аз за едно екю съм готов… е, какво съм готов? Никак не сме равни и в това е бедата! Той е с карета и слуги, а аз прося всяко су от баща си! Разтрепервам се, само като си помисля!

И колко ли е богат? Наивен и богат. Щял да влага парите си в манифактурата на баща ми. Че моят миличък татко ще го изгризе като печено пиле и ще хвърли кокалите през прозореца. Той си има деветдесет и девет начина да го обере, и то така, че този смешен доктор да не смее да се оплаче някому! Триста екю, боже мой! Аз с триста екю бих могъл въобще да плюя на всичко и сам да стъпя на краката си! Но какво пък, трябва и от снощното да съм доволен! Спечелих дванадесет екю, кога съм очаквал такова нещо! Десетте ще отида и ще хвърля на милия си баща да ми даде по̀лицата. Две ще запазя за довечера. Ще падне смях, ако онзи доктор пак се появи.

Впрочем интересен е. И защо все ми се струва, че някъде съм го виждал? Тези тъмни очи, като трескави, бледото лице. Но къде мога да съм го виждал? Пък и толкова хора си приличат!

А и много особени ръце има, с дълги тънки пръсти. Ха! Не му помогнаха дългите пръсти, всичко загуби.

Не, особен е този доктор. И така, когато стоеше до мен, ме обземаше едно смущение. От други не се смущавам, а от него. Но е глупаво. Просто защото видях, че е богат, затова. Мон Дьо, богат е! Отвори кесията и пред всички ни…

Но сега стига за него! Трябва да се приготвя и да се явя пред достопочтения си баща и обичния си брат. Кесията е тук, вътре ли са парите? Вътре са. Да, две екю настрани, за довечера, останалите десет… Право казано, жал ми е за тях, можеше да попритисна стария, той щеше да ги плати. Къде ще отиде? А аз — горд. Плюе светът на твоята гордост, драги! Гордост без пари? Че ти си само смешен, Жан-Пиер Матиоли! Кой си ти? Синът, и то — малкият син. Нали чу снощи? „Дали не е ваш роднина уважаваният месир Матиоли?“

Разсмива ме. От кого е уважаван? От беднячките, които си бодат очите в манифактурата му? Че той ги купува от съдилищата на краля и те му работят за един сух просеник! Всеки знае как се прави и как го прави моят уважаван баща. Някоя беззащитна вдовица, двама свидетели, съдията на негово величество не взема много — и присъдата е готова. Или каторга, или на просеник и вода в манифактурата. И целуват ръцете на месир Матиоли, защото той е благодетел. А пък аз съм син на уважавания месир и всяко су, което съм имал, е негово. И дрехите на гърба ми, и обувките, дори батистената кърпичка — всичко. Той е подлец, а аз какво съм? Мразя го. Но съм същият. Дори сигурно съм по-лош, защото разбирам какъв негодник е, а не съм събрал сили да го напусна.

Да го напусна? Къде ще отида, какво мога? Ха! Жан-Пиер Матиоли иска да пречисти душата си и тръгва заедно с бедняците по кейовете! Или се продава като наемен солдат за една храна и два талера годишно. Подъл съм, не ми стига смелост да го сторя. Пък и никой не избира родителите си, нали? Добро извинение, няма що.

Да вървя. По стълбите, през вътрешния двор. В кантората са, както винаги. Морис слугата е вън, нека съобщи за мен.

— Добър ден, татко!

Никак не изглежда добър денят. Бернар, този мазник, не вдига очи от сметките. А моят уважаван баща едва-едва отговаря. Няма да се дразня, няма. Любезно, колкото мога. Сега ще видя лицата им.

— Вчера не успяхме да довършим нашия разговор, татко!

Ами, не сме успели! Но така е добре.

— И затова сега си позволявам да го подновя. Стана дума за една жалка по̀лица, която искам да уредя, ако нямате нищо против!

Мълчат, но как загледаха! Бернар остави проклетите си сметки. Време беше.

Сега — кесията. Не много бързо, така. Едно, две и още две и още… десет.

— Ще ги преброите ли, татко? Десет бяха, цали?

Старият се държи. Мускул не мръдва по лицето му. А умира от любопитство, сигурен съм.

Чакам небрежно. Един поглед наоколо. Бернар се е съвзел, захванал се е да чисти перото си. Старият размисля. Страшно му се иска да попита, но няма да го стори, познавам го.

Бръква в бюрото си и бавно ми подава по̀лицата. И не посяга към парите. Сега — само с върха на пръстите да я взема — тази омерзителна хартийка. На парчета — и на пода! Морис ще ги събере.

— Е, мисля, че приключихме нашия разговор, татко!

— Не сме.

Така ли? Какво е намислил?

— Слушам ви, татко.

Иска да каже нещо, на устните му е. Някое назидание, разбира се. Или ще ми предложи да работя в манифактурата, както толкова пъти ми е предлагал.

Не. Опира се на бюрото и мълчи. Не желае пред Бернар, а му е неудобно да го отпрати. Преценява. Какво толкова? Дали съм ги спечелил на зарове, или съм ги взел на заем — тези десет екю. Не е в тях работата.

— …После.

Разбира се, „после“. Ще чака отново да закъсам. Знае, че сега нищо няма да приема от него.

— Както обичате, татко! Моите почитания!

Един поклон и тръгвам. Ще каже ли все пак нещо? Не, няма.

Загрузка...