Шпага с рубини

АЗ, ТЕОДОРО

Каретата трополи по улиците, люлее се. Би трябвало да поспя малко, да събера сили, но не мога — вътре в мен всичко се е свило като топка.

Зад прозорчетата на каретата се люлеят домове, сводове на църкви, зидове. Показва се за миг реката, цялата кървава от залеза, и веднага изчезва. Някъде бият камбани, навярно от абатството „Сен Виктор“, и звънът им се чува все по-силно.

А улиците са необичайно пусти, не може да не се забележи. Слуховете ще излязат верни — Чумата се промъква в Париж. Никой не говори много за нея, знае се, че когато се говори много за една болест, тя наистина идва. А и онези от мерията веднага са готови да обесят в Монфокон двама-трима бедняци. Така, за назидание. Нека парижани се страхуват от чумата, но повече да се страхуват от палача мосю Кабош!

Пристигаме. Стражите още отдалеч бързат да разтворят високите железни врати. Колелата скърцат по пясъка.

Баронесата този път ме посреща само с един от лакеите, няма го майордомът. Усмивката й е скована, бледа, пръстите й стискат малка батистена кърпичка. Подавам на лакея наметалото и баретата си, избирам един миг, когато тя ме повежда към широката мраморна стълба, и забавям крачките си.

— Мадам, има ли сега някой при вашия син?

— Да, абат Грегоар. Защо, месир дотторе?

— Можете ли… да го помолите да ме остави сам със сина ви?

Тя ме поглежда изненадана.

— Да… защо? Ще го помоля, разбира се!

Учудена е, неприятно й е, но ще го извърши. А за кюрето, надявам се, ще е още по-неприятно.

Изчаквам я долу няколко минути, докато тя се появи пак на стълбата и ми кимне. Сега мога да се кача.

Юрбен лежи както вчера, блед и неподвижен. Присядам на леглото, хващам ръчичките му. Колко са тънки!

Събирам мислите си, всичко в мен е напрегнато. Само за него, само за него… Моята воля трябва да проникне в разума на това дете, да изгони оттам страха!

— Юрбен! — шепна. — Чуй ме добре!

Чува ме, чувствувам го. Още е неподвижен, но по ръчичките преминава тръпка.

— Сега ще станеш, Юрбен! Стани!

Аз съм в разума му, моята воля е в разума му, полека го придърпвам с ръце.

Тръпката се повтаря, потретя, все по-силно. Още малко, още!

Юрбен се надига от леглото. Бавно, несигурно. Крачетата му опират пода. Изправя се. Още го държа, усещам как приема от моята сила. Имам… имам пълна власт над него!

— Ходи, Юрбен! Ходи!

И го пускам. Той се олюлява… олюлява…

— Ходи!

Пристъпва. Малки, сковани крачки като на сомнамбул. Върви! Ръцете протегнати напред, но върви! Аз съм в разума му, като че пристъпвам аз, не той.

— Юрбен, ти обичаш коне!

Това е заповед. Той обича коне.

— Повтаряй след мен! „Конете няма да ми сторят нищо лошо!“

Глухо гласче, сякаш не е негово.

— Конете… няма… да ми сторят нищо лошо!

— Чудесно! Събуди се, Юрбен! Събуди се!

Той ходи и отваря очи. Черни блестящи зеници. Ще падне!

Спускам се, но в ушите ми прокънтява вик. Баронесата! Тя ме е изпреварила! Втурнала се е и е прегърнала момчето. Плаче и говори нещо несвързано. А аз се отпускам на близката табуретка.

— Той е вече здрав, мадам!

Тя го прегръща и целува, по страните й текат сълзи.

А аз изведнъж долавям, че някой ме наблюдава. Спотаил се е някъде и се взира със злоба в мен. Къде е… къде? Откъде извира най-силно злобата?

Бавно се обръщам, плъзвам поглед по стената. Защо тази стена? Там няма нищо, само една картина. Благородници на лов. Мъже в ловни жустокори, слуги, кучета. Току-що са убили глиган.

Там е, в картината. Оттам идва омразата, чувствувам я по кожата си.

Да… разбрах. Едно от очите! То не е нарисувано, живо е!

Зад леката дървена стена стои някой. И няма защо да се чудя кой е! Абат Грегоар.

Значи ти, Доминик Лувуа, Парижки викарий, много скоро ще научиш за мен!

Това е, което ми трябваше.