Шпага с рубини

АЗ, ТЕОДОРО

Добре. Мисля, че започна добре. Този мръсник почувства, че имам пари. Дадох му да подуши златото, а за такива като него това е най-важното. Сега сигурно седи и мисли дали се готвя да го измамя, какъв човек съм, кои са ми приятелите в двора! Паяк. Отровен паяк, скрит в мрежата си.

Триста екю. Ха, той не знае що му готвя! Ще се опита да увърта, да ми предлага ниска лихва, ще го блазня алчната надежда да спечели повече, още повече! А тогава аз ще му кажа: петстотин. Как ще опули очи! Почакай, паяк мръсен, ще те измъкна от мрежата ти!

А после?

После — така, както съм го замислил. Няма да бъда аз, който ще те накаже, не-е! Аз само ще дам път на злото, то само̀ ще избере своята жертва. Злото в твоите синове. И ще видя какви синове си отгледал ти, който предаде и продаде моите синове!

Така. Ти ще започнеш предпазливо да разпитваш за мен, знам. А аз също тъй предпазливо ще се опитам да се срещна с твоя син Жан-Пиер. О, нищо особено. Само бегло запознанство, само няколко думи. Имал съм чест да разговарям с вашия баща по някои въпроси, които… О, дребни неща, нищо особено, мосю!

Дребни неща между един богат лекар, приближен на двора, и един богат търговец?

А богатият лекар ще започне да пилее. Още там, пред очите на всички, в съмнителния дом на мосю Фоан. Какво му е съмнителното? Нищо. Разиграват пари и обират глупаците като Жан-Пиер. Сега ти предстои и ти да бъдеш глупак, драги ми Теодоро! Само дано съдбата малко помогне! Ти, Жан-Пиер, не си видял как се печелят пари, но ще видиш как се пилеят!

След това? Имам една седмица. Достатъчно време, предостатъчно даже! На съдбата много не й трябва. Когато е за зло, тя бърза.

Стига съм мислил! Трябва да стана, да се приготвя за вечерта.

Какъв залез! Слънцето се е скрило вече зад хълмовете на Версай, градът е потънал в скинкав полумрак. Тук-там само се движат светлинки, чува се далечен тропот на копита. А високо горе, над камбанариите, разкъсаните облаци са като кървави. Не е красиво, мъчително е. Не обичам такива залези, обхваща ме страшно чувство. Сякаш някой друг, не аз, преди много години също така е стоял, гледал е същия залез. И сега го гледа с моите очи. Но тогава той е мислил за нещо важно, за нещо, което е трябвало да се случи, но го е забравил.

Глупости! Живеем само един живот и той е тук, сега. Не вчера, не утре! Аз зная какво искам и съвсем не съм го забравил!

Звъня със звънчето. Нищо. Никой не се появява.

— Мишел!

Кой го знае къде е. Овърта се около Жермен и все изчезва, когато ми трябва. Ще взема да го оженя за нея, та да миряса. Тя си няма зестра, бедна е, и той сигурно затова се двоуми, хитрецът. Но ако дам зестра на Жермен…

— Мишел! Дяволе проклети!

— Идвам, господарю!

Показва се на вратата и веднага започва да се оправдава. Какво има? Бил долу, опитвал се да отпрати някакви болни. Но те не искали да си отидат. Налягали по стъпалата, ще ме чакат.

Това винаги ме измъчва. Боже мой, не мога да помогна на всички, нямам сили.

Да, нямам сили. Старецът Парацелз се оказа прав, откъде е знаел? След всяко лечение аз самият съм като болен, отмалявам. Трябват ми ден-два да се съвзема и пак не съм същият. Чувствам го.

— Господарю…

— Какво?

Мишел смотолевя нещо, гледа встрани.

— По-високо! И ела по-близо!

Като че и слухът ми е отслабнал за тези две години. Променям се. Старея по-бързо, това е истината.

— Господарю, там долу… има едно момиче. Донесло е братчето си. Седи и трепери, съвсем е…

— Не мога сега. Излизаме. Кажи и на Лука да се приготви!

Мълчи и се кланя. Какъв ли подлец изглеждам в неговите очи, да не помогна на едно дете! Но не мога, после ще ми трябват часове да дойда на себе си. Той тръгва да излиза.

— Чакай! — спирам го. — Кажи й… да почака. Докато се върнем. Тогава!

Той поклаща глава.

— Както наредите, господарю. Но мисля, че няма да издържи много. Мога ли да потърся Лука?

По лицето му — нищо. Само почтителност. Няма да издържи, а аз колко ще издържа?

— Иди! Иди и я доведи!

Като че го каза някой друг, сякаш излезе против волята ми. Но не мога вече да върна думите.

Той изчезва, а аз се отпускам в креслото. Сега ми остава само едно — да се опитам да не отделям много усилия, за да не проваля онова, което съм замислил за тази вечер. Но как ли ще стане?

Мишел я води вече. Та тя е съвсем малка! Мръсно, окъсано момиче, носи на ръце също така мръсно дете, завито в някакви не негови дрехи. Страх я да пристъпи, Мишел я побутва.

Полага детето на килима пред мен и коленичи.

— Развий го!

Момченце, може би към три години. Хубаво момченце, само много мръсно. И е зле наистина. Лицето е посивяло и се е смалило, дишането не се чува. Мишел е прав, то не би могло да изкара много. И колко прилича на моя Андре!

Аз съм луд, навсякъде виждам децата си. Сега Андре би бил много по-голям!

Приближавам, протягам ръце. Там, смъртта е в гърдите му. И като че е късно и за мен. Напрягам се. Чувствам как от пръстите… Не, няма да те пусна, няма да отстъпя! Сега!

Трепна. Онова в гърдите трепти… И намалява. Съпротивлява се, смъртта се бори! Още малко, още…

Отстъпи. Свива се. Сега ръцете са по-близо.

Това е, свърши се. И този път.

Момченцето отваря очи. Какви големи сини очи!

А сестра му е на колене. Гледа ме… със страх ме гледа. И започва да се кръсти. Неистово, като в припадък. Без да откъсва поглед от мен.

Не ми е за първи път, и други го правят. Аз съм Чудото, светецът.

Крачка назад, присядам в креслото. Доволен съм… но от какво повече? От това, че изгоних смъртта, или от това, че се кръстят пред мен като пред бог? Сатана, ти пак ми се присмиваш!

— Иди си! — шепна.

Тя завива братчето си бързо, Мишел непохватно й помага. После я вдига от килима и я повежда. На вратата тя се обръща и се покланя ниско, до земята.

— Дай й… от билките! — казвам. Чудото трябва да има маска, иначе… Падретата не търпят чудеса. Ако не са техни.

Излизат. А на мен ми е зле. Вие ми се свят, не мога да седя. Контурите на предметите наоколо се размазват, застиват за миг, пак затрептяват… Трябва да полегна малко.

Да се повдигна, да стигна до дивана…

…Колко съм спал?

Събуждам се изведнъж, като че някой срязва съня ми. Стъмнило се е, разноцветният стъклопис на прозореца проблясва на лунната светлина. А аз лежа на дивана. Мишел е влизал, завил ме е с една наметка.

Като че сънувах нещо. Не беше сън, по-скоро слушах как някои разговаряха. И то беше за мен. Думи, много особени думи, които не разбирах, но беше за мен. Както…

Да. Както в онази вечер — тогава, в таверната на Големия Жан. Полудявам, разбира се. Но не бързо и не веднага. Ще имам време — и за Матиоли, и за другите… А те дали спят спокойно? И какво сънуват?

Избутвам наметалото встрани и се надигам. Още съм слаб, дявол да ме вземе! Не трябваше да се съгласявам за това дете, много тежко беше — смъртта жестоко се бореше. Но пък какви сини очи! Лукавий, ти добре си знаеш работата.

Изправям се, прекосявам салона в полумрака.

— Мишел!

Този път е бърз. Пристига почти веднага, носи свещник със запалени свещи. Наоколо замирисва на горен восък. Не обичам тази миризма — на покойник.

Обличам се и препасвам шпагата. Чудно, самият й вид винаги ме ободрява, дава ми сили. И колко много червени цветове имат рубините! Малиновочервен, кадифен, кървавочервен, искрящ тъмен пурпурночервен… Тя е жива, тази шпага, още тогава го почувствувах — при нотариуса. Ако предметите могат да се въплъщават в духове — в нея са въплътени. Не само на Петро Булгарели, моя баща, а и на хората, които са я носили преди него. Аз съм последният от тях, няма вече на кого да предам шпагата с рубини. Ще се разплатя с моите мъчители и това ще е краят.

А такава ли е правдата на този свят? На злото със зло?

Такава е. Злото затова е силно, защото всички се боят от него. А пък то се бои от такива, за които нищо няма цена в живота, и самият живот дори.

Наметалото. Слизам по стълбата. Мишел също е облечен, чака ме пред каретата.

— Рю Дез’Огюстен — казвам. Лука кимва. И потегляме.

Нощен Париж е друг, това е град на сенките. От подземията са изпълзели призраци — сакати уроди, куци и безръки, крадци и несвестни, които се смеят с празни очи. Каретата, по-скоро — бичът на Лука ги плаши и ги прогонва към зидовете. Там се спотайват и чакат жертви.

Сводовете остават зад нас, излизаме на „Рю Дез’Огюстен“. Тук домовете са заможни, стават все по-богати, с мраморни стъпала, арки със статуи и обковани в мед врати. На поставките над вратите запалени борини пръскат искри и пушлива светлина. Встрани бавно се разхождат и си подвикват нощни стражи.

Онзи дом там, пред който има вече две карети. Той е заведението на съпрузите Фоан.

Лука придърпва юздите, спира. Слизам, Мишел върви важно зад мен. Слугата на входа се отдръпва и се кланя, предупреден е за доктор Боргаручи. Подхвърлям наметалото си на Мишел, който чинно застава встрани. Любопитно ми е, как ли изглежда този дом отвътре?

Домът прилича на стопанина мосю Фоан, който ме посреща. Също така богат на вид, също така добродушно надменен. Тук златото няма значение, това говори всичко — от изискания стенопис и скъпите цветя, до брилянтния пръстен на мосю Фоан. Ще видим, мосю, ще видим дали няма значение!

В първия салон са гостите и мосю Фоан ме представи на съпругата си. Красива, млада, с тънки черти, точно като фреска от стенописите. Няколко думи само, поднасят италианско вино.

— А оттатък младите се забавляват — подхвърля мосю Фоан и кимва към съседния салон. — Ако желаете…

Желая. Аз затова съм дошъл, не за да се любувам на богатството му, а за да погледна откъде идва това богатство. И за да потърся… да потърся някого.

Във втория салон играят и едва-едва ме удостояват с няколко бегли погледа. Три овални маси, постлани с тежко вишневочервено сукно. Около тях има прави мъже и няколко жени, които седят в креслата и бъбрят.

Мъжете играят. Слагат поред зарове в дълги порцеланови чаши, разклащат ги и изсипват заровете върху сукното. Пред всеки тъмнее купчинка. Тъмнее не е най-точно да се каже — в купчинките има монети. Сребърни талери и соверени, златни екю и полуекю, мяркат се и италиански дукати. До всяка маса стои в ливрея по един от икономите на мосю Фоан. Неговата дума е дума закон и строго се спазва. Той определя размяната, той следи зорко чашата да се разклаща по правилата.

Покланям се бегло и аз, мосю Фоан ме повежда към една от масите. Това е тази маса, към която желая да ме отведе. Защото там играе Жан-Пиер Матиоли.

Интересен момък. Не бих казал, че е хубав, такава женствена красота у мъж не ми се нрави. Елегантен, с бял колосан нагръдник. Тъмни очи. Неспокойни, както и ръцете му.

Купчинката пред него е малка. Има основание да е неспокоен.

— Извинете ме, мосю — казвам. — Боргаручи, доктор Теодоро Боргаручи. Ще ми позволите ли да опитам щастието си?

Те са още двама освен Матиоли. Представяме се. Тънки, леко високомерни погледи. Някакъв пришелец, макар и възпитан.

Вадя кесията си и скромно я изсипвам пред себе си. Погледите от високомерни изведнъж се превръщат в учудени, после отново се скриват зад клепките. Те са опитни играчи, тези двамата. А Жан-Пиер Матиоли е овцата за стригане. Сега и аз ще споделя неговата участ, и мен ще ме острижат.

Новият по правило играе пръв. Побутвам две златни екю напред. Приемат. Матиоли се колебае, много е. После се решава и той.

Разклащам заровете в чашата. Захлупвам я върху сукното и я вдигам. Нищо особено, един кръст и две луни. Губя, разбира се. Печели Матиоли. Лицето му просветва.

Играта продължава, аз се усмихвам небержно и през усмивка наблюдавам също така небрежно онези двамата. Те са просто измамници, страшно опитни в ръцете. Да видим какво ще решат за моите двадесет златни екю. Дали ще ги приберат всичките, или ще оставят едно и за овчицата Матиоли?

Хитри са. Дванадесет печели Жан-Пиер, осемте те си ги разделят. Владеят занаята си до съвършенство. Защо да не му дадат тези дванадесет? Утре той ще дойде и ще ги проиграе с тях, трябва да има надежда. А в играта със зарове най-подлото е надеждата.

Жан-Пиер цъфти, онези двамата въобще не се поглеждат, те малко се съмняват в мен — откъде пък се изсипа този доктор? А аз съм равнодушен и благосклонен като същински Крез.

— Така е — казвам, — месю! Фортуна е жена и не трябва да й се вярва.

А междувременно, понеже съм застанал до Жан-Пиер, разменям и няколко думи с него.

— Извинете — подхващам — моето нескромно любопитство! Дали не е ваш роднина уважаваният месир Матиоли, който произвежда чудесни гоблени?

— Роднина ми е — усмихва се криво Жан-Пиер. — Баща.

Моето възклицание е съвсем непринудено.

— О! Каква случайност! Знаете ли, аз днес се видях с вашия баща! Имах… е, имам някои предложения към него.

Той е зает със заровете, но ме поглежда с учудване. Какви предложения може да има доктор Боргаручи към търговеца Виченцо Матиоли?

— Да не би… — казва — баща ми нещо… да не е здрав?

Махвам с ръка.

— Баща ви, доколкото виждам, е в превъзходно здраве! Не. Аз просто… — Тук се бавя, едно добре премерено колебание. — Но понеже сте негов син, мога да ви кажа! Предлагам да вложа известна сума в манифактурата.

Жан-Пиер захлупва чашата и я вдига. Два кръста и слънце. Печели. А моите думи са събудили любопитството му.

— Позволете… Защо точно при баща ми?

Очаквах такъв въпрос. И не само от него.

— Сметка, мосю Матиоли, сметка! Човек трябва да влага парите си в преуспяваща търговия! Гоблени сега се търсят! Имам… някои сведения…

И едва-едва поглеждам към тавана, където витае една достатъчно гола, но много срамежлива Афродита.

Като че разбира намека. Във всеки случай разбира, че имам връзки с доста високопоставени афродити.

Хвърля пак. Нищо, губи. Питам се дали сега любопитството му ще надделее. Млад и неопитен е, надделява.

— Интересно — казва, — не очаквах точно от вас! И в какъв… размер предлагате съдружие?

Сега пък хвърлям аз. Губя.

— Нищо особено — вдигам рамене. — Триста златни. Като начало.

Той затаява дъх. Не ме поглежда, преструва се, че реди монетите пред себе си.

А аз продължавам наивно да се усмихвам.

— Вече се уговорхиме с вашия баща — казвам. — До една седмица… Като че трябва да залагаме?

Залагаме и пак губя. Онези двмата вече са решили, че трябва да пристъпят към плътното ми остригване.

Разрешавам им. За половин час кесията ми се изпразва. Алчни са и не могат да се сдържат.

— Е, месю! — покланям се аз. — Благодаря ви за честта и удоволствието! Надявам се на един реванш… утре или вдругиден! Моите почитания!

И те се надяват, разбира се. Такъв богат наивник не се среща често!

Следва ред и от други поклони и сбогувания. Излизам в антрехола, Мишел ми помага за наметалото. От другата страна се е изправил като струна един от лакеите на мосю Фоан. Не го видях на идване, сигурно е от тези, които сменя.

Тръгваме си. На лицето на Мишел е написано колко е недоволен. Не знае какво съм загубил, но е сигурен, че съм загубил! А пък аз не мога да се удържа.

— Слушай! — подхвърлям му. — Драги ми Мишел, защо си толкова печален? Съдбата си има своя цена. Искам да видя колко струва, не може ли?

Мълчи, не ме разбира. А пък аз на излизане, без да искам, поглеждам онзи лакей. Много странни очи има, немигащи. Приличат ми на нечии очи.

Но на чии?