Сибола гори

15. Хейвлок

Постепенно Нова Тера приемаше облика на познато място. Единственият голям континент на планетата и дългата върволица от острови се изнизваха под „Едуард Израел“ на всеки осемдесет и осем минути, като орбиталният период и въртенето на планетата си съдействаха, за да покажат леко изменен образ всеки път, когато Хейвлок поглеждаше. Очертанията на континента и островите пробуждаха у него названия, които едва ли щяха да съвпаднат някога с официалните. Най-големият южен остров беше Голям Манхатън, защото контурите му напомняха на североамериканския остров. Островите Кучешка глава бяха разпръснати насред гигантския океан и му приличаха на муцунката на коли. Това, което наричаше Плато на червеите, бе всъщност огромна мрежа от реки на континента, всяка една по-дълга от Амазонка и Нил. На север беше Полумесечният град, всъщност лабиринт от извънземни постройки и руини, наподобяващи изрисувана в комикс луна.

Малко по-нататък, върху кафеникавата равнина, беше черната точка на Първо кацане, като избързала пъпка от начеващ обрив. Изглеждаше толкова мъничка, когато корабът прелиташе над нея нощем — единственият източник на светлина. Долу имаше толкова много неща, причудливи места и екосистеми, които им предстоеше да открият, много повече, отколкото някога е имало на Земята. Толкова по-странно бе, че хората се биеха помежду си и умираха насред тази неизучена пустош. Ала някак си беше неизбежно.

Мъртри вдигна глава на екрана, заслушан в доклада на Хейвлок. Гравитацията бе променила израза на лицето му, придърпвайки надолу бузите и очите. Всъщност, караше го да изглежда по-добре. Някои хора просто бяха създадени за гравитационния кладенец.

— Имахме инцидент с Пиърс и Джилет.

— Тези двамата не бяха ли морски биолози?

— Джилет е такъв. Пиърс е специалист по почвите. Нищо повече от домашна свада, но показва, че напрежението расте. Тези хора са дошли тук да работят, а ги държим на орбита. Оглеждат повърхността със сензори, хвърлят по някоя високоатмосферна сонда, но това е като да пробутваш на освирепял от глад бисквита, докато от кухнята се носи аромат на печено месо. Започват да се пропукват по шевовете.

— Изглежда напълно обяснимо — каза Мъртри.

— А и не понасят нулевата гравитация. Тъпчат се от сутрин до вечер с лекарства против повръщане. Изненадан съм, че не са пуснали тези гадости и по водопровода.

Мъртри се усмихваше нехайно. Хейвлок искаше да му подхвърли идеята за втора колония. Може би някъде в умерения пояс, на брега на река. Така хората от експедицията ще се захванат за работа, а проблемът със заселниците ще се реши от само себе си, без някой да пострада. Думите се въртяха на езика му, но все не намираше сили да ги произнесе. Вече знаеше какви ще са аргументите срещу тях. Туморът се лекува, докато е малък, преди да се е разпространил. Дори чуваше гласа на своя шеф. Хейвлок размърда пръсти и кокалчетата му изпукаха.

— Совалката? — попита Мъртри.

Хейвлок погледна през рамо, макар да знаеше, че е сам в помещението. Когато заговори, гласът му бе по-нисък.

— Имах някои затруднения, защото това означава да забавим темпа на доставка на припаси, но се разбрахме. Реших да напълня хангара със свръхтвърди керамични плочи, които ще играят ролята на шрапнели, и да поставя няколко сандъка с експлозиви за геоложки проучвания, но не разполагам с нищо достатъчно мощно да предизвика верижна реакция в реактора. Нито има такава програма. Честно казано, малко е страшно да се качваш на борда, като знаеш, че може да гръмне.

— А управлението?

— Всички стандартни системи за контрол са деактивирани. Вие и аз можем да летим на нея. Всеки друг все едно ще говори на тухла.

— Браво, човече.

— Капитан Маруик е крайно недоволен от нашия проект.

— Ще свикне — отвърна Мъртри. — По-добре да я имаме готова, отколкото да се чудим какво да правим, когато ни потрябва.

— Да не забравяме и корабния двигател — продължи Хейвлок. — Ако завъртим задника на „Израел“ към „Барбапикола“ и го запалим, ще ги издухаме.

— При подходяща дистанция можем да се справим и с „Росинант“ — кимна Мъртри. — Само че същото важи и за тях, а те имат ракети. Не, достатъчно е да сме готови за всякакви неприятности. Което ме отвежда и при въпроса. Имам решение за един от твоите проблеми.

— Сър?

— За тези скучаещи учени. Изгубихме доста хора от охраната, а се намираме в крайно враждебно обкръжение. Ще се наложи да се заемеш с тренировки.

— Имате предвид да ги наема на работа в отдела за сигурност?

— Нищо официално — рече Мъртри. — Но ще е добре да имаме десетина души, които са запознати с нашето оборудване и оръжията, и са преминали начална подготовка, макар и при ниска гравитация.

Хейвлок кимна.

— Милиция, с други думи.

— Вече се погрижих на всички да е ясно, че ние държим властта тук долу. Холдън се мисли за някакъв шибан Соломон. Нямам нищо против да го оставя в заблуждение засега, но като му дойде времето, ще трябва да обуем подкованите ботуши, за да стъпим по-здраво на земята. Или на „Барбапикола“. Ще се радвам да не се стига дотам, но имам нужда от резервен план. Ще можеш ли да го направиш?

— Трябва да проверя в разпоредбите — отвърна Хейвлок. — Почти съм сигурен, че ще е в разрез с корпоративната политика. Началството е доста докачливо на тема отговорности.

— Пратиха ни на задника на света, в сърцето на нищото, и ще оставят банда нагли фермери да ни избиват? — изсумтя Мъртри навъсено. — Хич не ме интересува какво си мислят. Не е необходимо да го правим официално. Измисли някакъв клуб. Приятели, споделящи интереса си към тактически бойни действия при ниска гравитация. Направи им пистолети за пейнтбол. Просто се постарай да са готови.

— В случай, че ни потрябват.

— Именно. — Мъртри го дари с увиснала гравитационна усмивка. — В случай, че ни потрябват.

По принцип Хейвлок можеше да прекарва по-голямата част от времето в канцеларията на отдела, пристегнат в креслото на Мъртри, и да използва неговия пулт. Вместо това обаче предпочиташе собственото си място при ареста. Казваше си, че е защото системата е нагласена по неговите предпочитания, че там вече е въвел всички обезопасителни кодове, но знаеше, че има и друго. Мъртри имаше способността да доминира пространството около себе си дори когато не е там и Хейвлок нямаше да се чувства удобно. Така че, когато приключи втората смяна, шефът на инженерната работна група дойде при него в станцията за вътрешна сигурност.

Главен инженер Матю Коенен беше нисък и набит мъж с побеляла коса и родилно петно на шията, което така и не си бе направил труда да премахне. Той влетя в канцеларията на Хейвлок скръстил ръце и присвил крака като разгневен балетист.

— Благодаря ви, че наминахте — рече Хейвлок вместо поздрав.

— Някакви неприятности? — попита троснато Коенен.

— Не. — Хейвлок говореше с рязък глас, както обикновено правеше, когато бе дежурен. — Исках да ви помоля да съберем група. Десетина души, с които да тренираме тактически упражнения.

Главният инженер смръщи вежди и линиите около устата му се задълбочиха. Хейвлок го гледаше от високо. Беше прекарал твърде много години като ченге на твърде много поясни станции, за да се плаши от намръщени изражения.

— Групови тактически упражнения?

— Да, при нулева гравитация — потвърди Хейвлок. — Със снаряжение за борба с безредици. Колкото да поддържаме във форма умовете и телата им.

Коенен повдигна брадичка, втренчил поглед в Хейвлок. Беше жест, нетипичен за поясните.

— За военни действия ли говорим? Да не очакваме нещо?

Хейвлок сви рамене.

— Това е само за всеки случай.

— Добре, тогава. Мога да събера още единайсет души. Кога ни искате?

— Колко време ще отнеме?

Коенен почука с пръст ръчния терминал.

— Мога да ги повикам още сега.

Хейвлок се усмихна.

— Ще се срещнем в хангара на совалката в седем часа. Аз ще се погрижа за снаряжението. Ще тренираме по един час всеки ден.

— Ще го вкарам в графика.

Те си кимнаха, главният инженер опря крак на входа на една от килиите и се приготви да се оттласне към изхода. Хейвлок усети смътно безпокойство, сякаш бе забравил нещо. Нещо важно.

Когато изплува, той вдигна ръка.

— Момент!

Мъжът извърна главна. Вече се беше завъртял в пространството и умът на Хейвлок трябваше да прещрака, за да възприеме новата му позиция, да определи отново кое е горе и кое долу. Той затвори очи, усетил, че му призлява.

— Да?

— Когато подбирате групата — произнесе той през стиснати зъби. — Без поясни.

За първи път Коенен се усмихна.

— Без майтап? — попита.

Като временно заемащ поста началник на сигурността от него се очакваше да се храни в офицерската столова. Един от дребните жестове, които осигуряваха на кораба усещане за йерархия, за следване на правила и норми. От това, разбира се, имаше и директна полза. Опашките бяха по-къси, на стенния екран обикновено показваха нещо интересно. В момента висш чиновник от ООН с неудобен на вид сив костюм бе опрял длани върху широко стъклено бюро. Операторът показваше лицето му отблизо, за да може да се разпознава на ръчен терминал, но върху стенния екран се виждаха дори порите и бръчиците.

— Ние сме в началото на нова златна ера — говореше чиновникът. — И мащабите ѝ са невъобразими. Всичко, което сме правили от първите каменни сечива до куполите на Ганимед, по същество се базира на ресурсите на една планета. Да, нуждата от минерали и редки полезни изкопаеми ни откара на Марс и Луната. И на Пояса. Нуждата от инфраструктура създаде системата на Юпитер и тя далеч надхвърля предварителните ни представи. Но сега пред нас се разкрива възможност за разширяване, която е в много степени по-голяма от всяка предишна.

Хейвлок отлепи фолиевия капак на своята порция. Месото и чушките бяха пригодени за консумация в безтегловност — твърди късчета от протеини и зеленчуци, които нямаше да се разпаднат във въздуха, ала се топяха и имаха приятен вкус в устата. Не бяха по-удобни от тубичките с паста, но пък беше толкова приятно да се яде твърда храна. Той хвърли първото кубче в устата си и усети как се разтваря в слюнка. Камерата от Земята показваше млада жена със сериозно изражение.

— Но създателите на протомолекулата — говореше тя, — онази раса, която някога я е пратила на Феба?

— Изминали са милиарди години, откакто е станало това — заяви костюмираният мъж. — Нито една от сондите ни не откри признаци за високоразвита цивилизация. Натъквахме се само на руини. И все пак възможностите, които се отварят пред нас, са невероятни!

Хейвлок надигна тубичката с вода.

— Тогава каква е уловката? — попита жената.

„Уловката е, че първото, което видяхме, когато стигнахме там, беше тълпа поясни натрапници, настояващи, че мястото им принадлежи, и готови да ни избият, за да го докажат.“ На екрана служителят на ООН разпери ръце.

— В момента при нас са постъпили над четири хиляди молби за права за изследване и експлоатация на тези системи. Трябва да ги разгледаме внимателно, ако не искаме да настъпи хаос. Действията на тези поясни с нищо не ни помагат.

— Проклети поясни — произнесе един глас. Хейвлок се обърна и откри, че зад него е застанал капитан Маруик. Червеникавата му коса бе по-прошарена от времето, когато отлетяха от Земята. Хейвлок кимна.

— Нещо против да ви правя компания, господин Хейвлок?

— Ни най-малко — каза Хейвлок, но едва сдържа изненадата си.

Капитанът се настани до масата и се пристегна с ремък. На стената зад него камерата се пренесе от мъжа с костюма към жената, която го интервюираше. Но Хейвлок не сваляше поглед от капитана.

— Как вървят нещата на повърхността? — попита Маруик, докато отваряше консервата. Произнасяше думите сякаш всичко бе само любезен разговор. При друг случай вероятно щеше да се получи.

— Видели сте докладите.

— Да, докладите. Написани за случай на официално разследване. И все пак съм изненадан, че нашият общ познат Мъртри е успял да наложи волята си въпреки пристигането на посредника.

— Ситуацията го е наложила — отвърна Хейвлок. — Изгубихме много добри хора долу заради въздържаност и търпение.

Маруик започна да си тананика, което би могло да означава всичко. Погледът му бе фиксиран някъде над лявото рамо на Хейвлок.

— Вярно, че за момента ние изглеждаме по-силната страна — поде капитанът. — Дано обаче нашият приятел долу не забравя, че това няма да е вечно.

— Не съм сигурен, че разбирам какво казвате.

— Ами, реално погледнато, аз не съм част от експедиционния отряд, нали? „Израел“ е моето царство. Използвам ранга си, когато се обръщам към службата на Земята, но всъщност не съм нищо повече от шофьор на камион. Ала в някой момент аз ще подкарам този камион обратно през портала, а от другата страна ще ме чакат Фред Джонсън и неговата въоръжена до зъби база. Предпочитам да не мисли за мен като за цел.

Хейвлок дъвчеше бавно, смръщил чело.

— Ние сме тези, които спазваха правилата тук. Дойдохме с научен екип и изолиращ купол. Наехме ги да ни построят площадка за кацане, а те взривиха совалката. Ние сме добрите, те — лошите.

— Хубаво е, когато държиш моралната висина — кимна Маруик. — Но това няма да спре ракета. Няма да промени траекторията на снаряд. Действията на нашия общ приятел долу могат да имат последствия от планетарен мащаб. А между нас има хора, които един ден ще поискат да се върнат у дома. Аз съм от тях.

Маруик отхапа поредния къс и започна да дъвче с мрачно изражение, после кимна, сякаш очакваше Хейвлок да каже нещо.

— Тези малки кубчета помагат на тялото да живее, но не могат да задоволят вкуса, не мислите ли? Бих дал една от топките си за истинска пържола. Е, господин Хейвлок, беше удоволствие да си побъбря с вас. Както винаги.

Хейвлок кимна, но чувствата, бушуващи в гърдите му, бяха смесица от гняв и обида. Той знаеше, че така щеше да се почувства и Мъртри на негово място, ала тази мисъл с нищо не променяше отношението му. Ръчният му терминал изписука. Главен инженер Коенен бе пратил съобщение. Чукна с пръст да го отвори.

Хейвлок огледа изображението. Беше стилизиран силует на мъж, мускулест и безлик, вдигнал над себе си несъразмерно голям юмрук. Тяло на землянин, от което лъхаше заплаха. Хейвлок го разглежда дълго време, преди да отговори: