Сибола гори

39. Басиа

— Здрасти, тате! — рече от екрана Яцек. Гласът на момчето почти вибрираше от страх и изтощение.

— Здравей, сине — отвърна Басиа почти едновременно със записа. Яцек започна да разказва за червеите убийци, за светкавиците и за това какво е да живеят в руини на чуждоземци, като от време на време произнасяше по някоя успокоителна дума, в която Басиа разпознаваше намесата на Лусия. Той обясни подробно — пак под нейна диктовка — защо смята, че накрая всичко ще се оправи. Басиа гледаше записа на разговора със сина си за трети път. Когато свърши, той превключи на записа от разговора с Лусия и го изгледа за десети път.

Обмисляше дали да помоли Алекс да им се обади отново, за да запише нов разговор, но после реши, че ще е твърде егоистично от негова страна, и потисна импулса.

Яцек изглеждаше мръсен, изцапан с кал, уморен. Описа с ужас и отвращение отровните червеи. Постоянните гръмотевични бури и дъждът бяха невероятно екзотични за дете, израсло в ледени тунели и корабни хангари, преди да пристигне на Ил. Нито веднъж не каза, че иска баща му да се върне, но това се усещаше в тона на гласа. Басиа от своя страна не би желал нищо повече на този свят от това да държи сина си за ръката и да му повтаря колко е безценен за него.

Когато дойде редът ѝ, Лусия не изглеждаше толкова изплашена, колкото изтощена. Усмивките ѝ към него бяха формални. Говореше за общи неща, най-вече защото нямаше какво толкова да му каже.

Само видеоразговорите с Фелсия му донасяха покой. Тя бе единственият член на семейството, чиито чувства не бе излъгал. Тя бе поискала да замине за университета и той бе успял да потисне страховете и желанията си и да я пусне. Това беше малка победа.

Досега.

Защото сега единственото, което виждаше, бе цъкащият часовник на Алекс, показващ времето, което остава, докато тя изгори в небето над Ил.

Симулацията и таймерът на тази ужасна програма вървяха на монитора зад него. Опитваше се да не го поглежда. Когато се налагаше да използва мониторите на мостика, той прелиташе през помещението, без да извръща глава. Стараеше се да забрави, че изобщо го има.

Но не успяваше.

Докато гледаше за четвърти път последния си разговор с Фелсия, той усещаше почти физически отброяващия времето таймер зад гърба му. Сякаш там имаше някого, втренчил очи в него. Играта сега бе колко дълго ще издържи, без да поглежда нататък. И дали ще успее да се разсее толкова дълго, че да го забрави.

На екрана Фелсия му разказваше как се е научила да сменя въздушни филтри на поясен транспортен кораб. Това бе едно от нещата, които не можеше по времето, когато „Барбапикола“ бе техен дом. Грациозните ѝ пръсти демонстрираха някаква сложна операция, необходима за успешното завършване на процеса. Правеше го да изглежда като нещо съвсем лесно. Забавно и интересно. А той бе неин баща. Знаеше, че тя е изплашена.

Цък-цък-цък, отброяваше часовникът зад него.

Той завъртя вентилационния отвор на пулта така, че да духа в лицето му. Приключи със записите и отдели малко време да подреди файловете и данните. След това реши да ги филтрира по дата и название и отново ги реорганизира.

Цък-цък-цък, горещо като слънце в задушен следобед. Изгарящо, без да гори.

Той отвори файла, в който Алекс бе описал належащите ремонти, и прегледа списъка. Вече беше отбелязал тези, които са му по силите. Прегледа отново останалите, опитвайки се да реши при кои от тях също може да помогне. Нищо не му хрумна. Какво пък, естествено, след като преглеждаше списъка за пети път.

Цък-цък-цък.

Басиа се обърна. Първото, което забеляза, бе, че симулираната орбита изглежда различна. Промяната бе толкова малка, че вероятно нямаше да ѝ обърне внимание, ако ярките, омразни линии не описваха края на любимата му дъщеря и не бяха оставили огнени следи в ума му. Нямаше съмнение, че са различни. По някаква причина му отне повече време да забележи и промяната в таймера.

Там имаше с три дни по-малко.

Последния път, когато погледна часовника, само преди няколко часа, дните бяха малко над осем. Сега бяха под пет.

— Часовникът е повреден — произнесе той към празното помещение.

Алекс беше в пилотската и се занимаваше с нещо там от доста време. Басиа откачи ремъка и установи, че трябва да положи усилия, за да се овладее. Той се оттласна към стълбичката и полетя нагоре.

Алекс бе извел на монитора сложна графика. Работеше над нея с внимателни докосвания на екрана и не спираше да си мърмори под нос.

— Таймерът е повреден — обяви Басиа. Ако не беше задъхан от бързане, вероятно щеше да го изкрещи.

— Хм? — Алекс мръдна с ръка и графиката се изпълни с цифри.

— Часовникът… орбиталният таймер — е повреден!

— Точно над това работя сега — отвърна Алекс. — Не е повреден.

— Слезе под пет дена!

— Аха. — Алекс спря работа и завъртя креслото си към Басиа. — Щях да ти кажа за това.

Басиа усети, че силите го напускат. Ако имаше гравитация, щеше да се свлече на пода сякаш краката му са гумени.

— Значи е верен?

— Напълно. — Пилотът отново смени графиката на екрана. — Но това не е нещо неочаквано. Първоначалните изчисления за акумулаторите им подлежаха на промяна.

— Не разбирам — завъртя глава Басиа. Стомахът му се свиваше болезнено. Ако си беше направил труда да хапне нещо през последните два дни, сега щеше да го повърне.

— Първото изчисление се базираше на орбиталната дистанция, корабната маса и очаквания живот на акумулаторите минус консумацията. — Докато говореше, Алекс сочеше различни пунктове на графиката. Сякаш това обясняваше всичко. — Снижаването на орбитата не е нещо, за което човек се притеснява, докато реакторът работи. Ако си дадем труда, бихме могли да излезем на орбита, която е почти вечна, но „Барб“ се занимаваше с онази совалка, която слиза и се качва напълнена с руда, и затова бе доста ниско. За да спести по малко при всеки полет. И, прощавай за израза, този кораб е летяща кутия с лайна. По-тежък е, отколкото трябва да бъде, и акумулаторите му се изтощават бързо. Ето откъде и новите данни.

Басиа се премести до креслото на пилота, загледан в омразните цифри на екрана.

— Тя изгуби три дни — изохка той с гробовен глас, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Три дни!

— Не, тя не е имала тези дни поначало — възрази Алекс. Думите му бяха сурови и груби, ала лицето му бе тъжно и съчувствено. — Не съм забравил обещанието си. Ако „Барб“ тръгне да пада, твоето момиченце ще е на борда на нашия кораб, когато това стане.

— Благодаря ти — кимна Басиа.

— Още сега ще се свържа с капитана. Ще изработим план. Само ми дай малко време. Можеш ли да го направиш?

„Пет дни — мислеше си Басиа. — Мога да ти дам цели пет дни.“

— Да — рече вместо това.

— Чудесно. — Алекс го погледна, подсказвайки му, че чака да излезе. Басиа обаче стоеше и пилотът сви рамене и се наведе над пулта. — Капитан Алекс тук. Обадете се.

— Тук Холдън — чу се след няколко секунди познатият глас.

— Пуснах през програмата данните, както ми каза. Определено първо ще изгубим „Барб“.

— Колко е зле? — попита капитанът. Картината беше размазана. Трябваше да минат няколко секунди, преди Басиа да се досети, че долу вали.

— По-малко от пет дни, преди да започне да дращи атмосферата.

— По дяволите — изруга Холдън и замълча. За известно време се възцари тишина. — Как е „Роси“?

— О, ние сме добре. Изключил съм почти всичко, освен светлините и въздуха. Имаме от какво да пестим.

— Може ли да помогнем?

— Като например — Алекс направи пауза — да ги изтеглим на буксир?

— Нещо такова. Какво можем да направим?

— Шефе — отвърна Алекс, — не е невъзможно да се свържат два кораба, ала ако го правиш на ниска орбита, задачата няма да е от лесните. Аз съм само един пилот. Щеше да е по-добре, ако тук бе инженерът, за да направи изчисления.

— Да бе, като че ли може — изсумтя Холдън. Беше ядосан. Това бе добре. Гневът е нещо хубаво. Басиа намери за успокояваща мисълта, че и някой друг освен него е притеснен от ситуацията.

— Някакви шансове да се случи? — попита Алекс.

— Ще трябва да говоря отново с Мъртри — въздъхна Холдън. — Ще ти се обадя скоро. Край на връзката.

Алекс поклати глава и стисна устни.

— Няма да стане с разговори — досети се Басиа. — Нали?

— Не виждам как — съгласи се Алекс.

— Което означава, че шансът ни да ги издърпаме е близък до нула. Само двама сме. Ти и аз. Това е.

— Трима сме — поправи го Алекс и потупа пулта. — Не забравяй. Имаме „Роси“.

Басиа кимна, изчака да премине поредния спазъм на стомаха му и се опита да намери поне малко покой за душата си.

— Какво мога да направя аз?

— Това е ЛВБ скафандър — говореше Алекс, докато сочеше екипировката в шкафчето. Намираха се на палубата на шлюза, където, освен самия шлюз, имаше само шкафчета и складови помещения. В това конкретно шкафче бе поставено нещо, което приличаше на гумено тяло с доста приставки.

— ЛВБ?

— Да. Лека вакуумна броня. Сега ще те напъхаме вътре с достатъчно въздух да можеш да дишаш и почти без да изпускаш топлинни емисии при нормални обстоятелства. — Алекс извади гумирания скафандър и го остави да се поклаща пред шкафчето, за да може Басиа да го огледа. — Самохерметизира се в случай на поява на пробойна, има животоподдържащи сензори и датчици за нараняване, както и интегрирана аптечка. — Той измъкна един червен метален нагръдник. — Това ще те предпази от огнестрелни рани, в случай че някой реши да те превърне в мишена.

Докато Алекс вадеше всеки елемент и му го показваше, обяснявайки функцията му, Басиа се стараеше да се съсредоточи и да запомни думите му. Беше носил вакуумни скафандри по време на работа през целия си зрял живот. Познаваше добре формата и устройството им. Но бронята и технологията, превръщащи ги в оръжия за война, бяха извън неговия опит. Със сигурност разни неща, които Алекс наричаше „автоматизиран ИФФ за проследяване на противника, подавано на лицевия дисплей“ звучаха впечатляващо и много полезно, но Басиа нямаше идея за какво служат. Ето защо кимаше и си придаваше замислен вид, докато Алекс въртеше пред него шлема, а накрая му го подаде.

— Някога стрелял ли си с оръжие? — попита, след като приключи с описанието на скафандъра.

— Никога — призна Басиа. За миг пред очите му се мярна сцената с нападението на хората от РЛЕ. Ужасните огнестрелни рани по телата им. Изненаданите им лица, докато умираха. Очакваше отново да започне да му се гади, както тогава, но се чувстваше странно спокоен. — Веднъж съм държал. Но не натиснах спусъка.

— Това — посочи Алекс, стиснал масивен черен пистолет — е 7,5 мм полуавтоматичен пистолет. Двайсет и пет патрона в пълнителя. Стандартно въоръжение в марсианския флот. Осигурен срещу случайна употреба, така че ще те пратя с него.

— Ако изобщо вляза.

— Разбира се — усмихна се Алекс. — Тук нямаме стрелбище, за да се упражняваш, но можеш да го изпробваш празен, за да привикнеш с усещането. Честно казано, ако стигнеш там и се наложи да го използваш, за да се върнеш, спукана ти е работата.

— Тогава защо да го нося?

— Защото хората вършат нещата, които искаш от тях, когато насочиш оръжие.

— Ами нека да е празен тогава. — Басиа взе пистолета, за да изпробва тежестта му.

— Ако настояваш — съгласи се Алекс.

— Не. Покажи ми какво се прави. А после ще го заредим.

„За Фелсия. За нея мога да го направя.“

— Добре. — Алекс се зае с това.

Холдън се обади след няколко часа. Когато заговори, гласът му бе напрегнат, гневен.

— Тук Холдън. Мъртри отказва да се огъне и на сантиметър, неговата мамица. Приберете Наоми. Край.

— Еее — проточи Алекс и думата се превърна във въздишка. — Това е. Мисля, че вече официално не сме посредници.

Басиа кимна със стиснат юмрук и тялото му леко се завъртя. Алекс бе настоял да се научи да разглобява и сглобява пистолета. Басиа нямаше представа защо това е толкова важно, но въпреки това го изпълни.

— Сега какво? — попита той.

— Да се заемем с подготовката. Ще прегледам още веднъж чертежите на „Израел“. Не забравяй, това са само предварителни схеми, по време на експлоатация разположението на кораба търпи промени. Ще трябва да подготвиш резервни пунктове за проникване и напускане, в случай че някой е изолирал коридорите, които решиш да използваш.

— Имам добра памет — промърмори Басиа. Прозвуча като хвалба, но беше истина. Беше израсъл в коридори и проходи. Чувството му за ориентация бе отлично.

— Това ще помогне. После ще те облечем в скафандъра и аз ще те пусна навън. — Алекс замълча за малко. — Има един въпрос, който не сме обсъждали. Разполагам с достатъчно енергиен запас, за да те докарам дотам. И да подсигуря никой да не ти попречи. Но не мога да те вкарам вътре.

Басиа го изненада, като се разсмя.

— Нещо смешно? — повдигна вежди Алекс.

— Смешното е, че се притесняваш за единствената част от плана, в която действително ще знам какво да правя — отвърна Басиа. — Аз съм лицензиран вакуумен заварчик трети клас. Аз заварявам в космоса. Опитай се да ми намериш кораб, в който не мога да си пробия път. Само се опитай.

— Ами много добре. — Алекс се пресегна и го потупа леко по рамото. — Да се захващаме за работа.

Басиа се отдалечаваше бавно от „Росинант“. Вместо опростен вакуумен скафандър и въздушни бутилки той носеше марсианска олекотена бойна броня, истинско произведение на военното изкуство. Не крачеше по корпуса с магнитни обувки, а правеше половин километрови подскоци върху реактивна струя от сгъстен азот. Под краката му се въртеше Ил, гневен сив свят, обгърнат с облаци и озаряван постоянно от светкавици. Лусия и Яцек бяха долу, под това бушуващо атмосферно одеяло. Но той не можеше да им помогне с нищо. Затова ще помогне на едничкия човек, на когото може. Ще спаси Наоми от кораба на РЛЕ и тя ще спаси дъщеря му. Имаше доста пробойни в тази логика, за които той избягваше да мисли.

Басиа се приближаваше плавно към масивния обект от сив метал в мрака. „Едуард Израел“. Врагът.

— Добре ли си там? — попита Алекс по радиовръзката. Малките говорители на шлема придаваха тенекиено звучене на гласа му. Отзад се чуваше постоянно свистене.

— Добре съм. Всички индикатори в зелено. — Алекс му бе показал как да прелиства индикаторите на дисплея и Басиа ги проверяваше стриктно на всеки няколко минути.

— Сега ще започна да настоявам гневно за освобождаването на Наоми — продължи Алекс. — Ще прехвана „Израел“ с целеуказващ лазер и ще окъпя със заглушаващи сигнали и радиошум външните им датчици. Ще се постарая всичките им очи — или поне тези, които са останали — да са втренчени в „Роси“. Ще ти осигуря една-две минути, преди да осъзнаят, че си пробиваш път вътре.

— Не ми изглежда много — отбеляза Басиа.

— Режи бързо. Край на връзката.

Алекс го бе уверил, че „Росинант“ разполага с предостатъчен енергиен запас. Че лазерните атаки и радиошумът няма да изчерпят резервите им. Но Басиа бе започнал да гледа на енергийния им запас като на скъпоценен и незаменим ресурс. Нещо, което не бе очаквал да прави в ерата на изобилната термоядрена енергия. Това придаваше на всяко действие усещането за необратимост. За липса на възможност за корекции. Никакво „следващия път ще го направим както трябва“.

Той провери курса си към сервизния шлюз в средната част на „Израел“, остана удовлетворен, извади горелката и я стисна толкова силно, че ръката го заболя.

Корабът нарастваше бързо и скоро запречи напълно гледката в тази посока. Люкът на въздушния шлюз се промени от едва забележима блещукаща точка до квадрат, голям колкото палеца му, и накрая до врата с нормални размери. Предварително програмираната реактивна раница изпускаше малки облачета, докато нанасяше последни корекции в курса, и той се закова само на метър от целта.

Горелката в ръката му оживя и озари корпуса със синкавия си пламък.

— Ето ме, идвам — рече Басиа на Наоми и хората от РЛЕ, които я охраняваха, както и на своето малко момиче на няколко хиляди километра от него, на борда на умиращия кораб.

„Идвам.“