Сибола гори

49. Хейвлок

Хейвлок крачеше по корпуса на „Росинант“, магнитните подметки залепваха за обшивката, сетне се повдигаха отново. Вдясно от него слънцето сияеше по-ярко от разпалена горелка. Вляво огромната, забулена в облаци извивка на Нова Тера изпълваше личния му небосклон. Горните слоеве на атмосферата не се различаваха добре, дори ако сведеше поглед — газовете бяха твърде разредени, за да се виждат с невъоръжено око. Огромната сивкава извивка на планетата се простираше пред и зад кораба. Изглеждаше близо. Невероятно близо. Твърде близо. Вече почти си представяше ужасяващото триене, разкъсващо скафандъра, кораба и нажежаващо метала. Високо над него проблясваше гневното светило на една от луните, тъмночервено на фона на белите звезди. Обувките му прихващаха корпуса, задържаха го и продължаваха.

— Как изглеждат нещата отвън? — попита в ухото му Наоми.

— Както трябваше да се очаква. Но ми се ще тази планета да не опираше в носа ми. Непрестанно ми се струва, че ме предизвиква на бой.

— Да, аз си мислех същото.

Късообхватното оръдие бе с единична масивна цев, монтирана върху въртяща се поставка, изработено от метал, гладък като огледало. Отворът в единия му край бе малък и черен и Хейвлок би могъл да го закрие с показалец. Титаниевите куршуми, които изстрелваше, бяха достатъчно дребни, за да ги държи върху дланта си, но магазинът можеше да ги подава със скорост от стотици в секунда. Това беше машина с нечовешка сила и ефективност, създадена да реагира по-бързо от човешкия мозък и с достатъчно мощ да унищожи всичко, заплашило кораба.

Лишена от захранване обаче, ставаше само да се прикрие зад нея.

Той се просна по корем върху основата и се закотви само с върховете на обувките. Смъкна пушката от гърба си, синхронизира я с визьора на дисплея и върху него изникнаха няколко нови звезди. Червени за доброволците, зелени за другите неща, които дърпаха със себе си. Под него се поклащаше „Росинант“, хоризонтът на кораба се местеше при всеки изстрел на електромагнитното оръдие. Пет-шест синкави дири се спускаха от отбранителните луни горе, бележейки пътя на снаряда от оръдието с мигновената съкрушителна сила на светкавици. Той се премести с няколко сантиметра, за да коригира движението на кораба, намери отново целите си и включи радиостанцията на общ канал.

— Господа — произнесе. — Мисля, че това е нещо, което наистина не бива да правим.

Забеляза реакцията им. Телата им застинаха, главите се завъртяха, опитвайки се да го открият. Никой не се обади на този канал. Даде увеличение на визьора. Лицевите им стъкла бяха затъмнени заради слънцето и ги превръщаха в анонимни тела. Но той ги познаваше всичките.

— Честно, защо? Защо го правите? Корабът под нас и всички на борда му ще умрат. Опитваме се всячески да отложим този момент, а вие също сте направили изчисленията, нали? Разполагате със същите числа, с които и ние. Нищо няма да спечелите от акцията си. Безсмислена проява на злина. Кому е нужна тя?

Една от точките трепна. Вероятно главният инженер крещеше по честотата, на която поддържаха връзка. Хейвлок премести поглед към друга точка. Ъгълът, под който наблюдаваше, затрудняваше преценката му за това, което вижда. Приличаше на газов контейнер с оплетени в двата края кабели и платки. Предположи, че е импровизирана ракета. Щеше да е безполезна, ако оръдието, зад което се прикриваше, все още функционираше. Зачуди се дали инженерите знаят за повредената близка защита на „Роси“, или само предполагат. А може би перспективата за скорошна смърт и омразата им към поясните ги бе докарала до състояние, в което рискът да бъдат убити, за да не позволят „Барбапикола“ да спечели още малко време, им се струваше маловажен. Каквато и да бе истината, беше много разочароваща.

— Уолтърс? Така ли би искал да си отидеш от този свят? Не ги слушай поне за малко. Наистина, изключи радиото. Няма защо да прибързваме. Смяташ ли, че постъпваш правилно?

Сега вече те бяха осезаемо по-близо. Не ускоряваха ход, но и не забавяха. Визьорът на Хейвлок направи изчисленията. Щяха да достигнат „Роси“ или „Барб“, или буксирното въже между тях след около двайсет минути.

— Момчета, мисля, че е време да забавите — продължи Хейвлок. — Все още сте мои колеги и не бих искал да пострада никой от вас.

Радиото оживя. Гласът на главния инженер бе прегракнал от гняв и съжаление.

— Не се опитвай да ни разиграваш тия номера, копеле продажно. Късообхватните оръдия на твоите нови приятели заминаха. Проверихме, преди да тръгнем. Да не мислиш, че сме глупаци? Имаме заповед да върнем теб и онази поясна кучка на „Израел“ и да натикаме и двама ви в ареста.

— Заповеди?

— Направо от Мъртри.

Играта беше повече от ясна. РЛЕ бе готова да защитава собствеността си до последната минута. Завещанието на Мъртри ще е да не се отстъпва и един сантиметър. Нито на планетата, нито в космоса, нито в абстрактното правно бойно поле. Никъде.

Беше време, не много отдавна, когато Хейвлок би се възхитил на подобна политика. Но сега му се струваше странна и жалка.

— Добре — рече той. — Прав си. Оръдията са повредени, но не сте помислили за останалото. Аз съм извън кораба. Въоръжен съм. Имам интегрирана с визьора пушка, която може да уцели всеки от вас още сега. Вие не разполагате с прикритие. Причината да сте още живи е, защото сте моите хора и не искам да пострадате.

Той ги наблюдаваше за реакция. Беше по-малка, отколкото се надяваше. „Роси“ подскочи отново. Снарядът от оръдието и атакуващите стрели от енергия от луните. Хейвлок прехвана наново целите. Изведнъж на визьора се появи тревожен сигнал. Четири от целите се движеха. Бързо. Четири от газовите контейнери набираха скорост и зад тях се виждаха мънички облаци, изхвърлени от двигателите им и превърнали се в леден прах.

— Приближават ракети — прошепна Алекс в ухото му и Хейвлок вдигна пушката. Една от ракетите определено летеше встрани от курса по безпомощна спирала, която щеше да я отведе към повърхността на планетата. Той се прицели в следващата и проби дупки в двата края на контейнера. Импровизираната ракета изпусна нова реактивна струя в напразен опит да компенсира изменението в курса, но бликащите от отворите газове бързо я дестабилизираха. Тя се отклони встрани и започна да се обръща. Хейвлок насочи внимание към последните две цели. Нямаше да му стигне времето и за двете, но успя да вкара два проектила в тази, която се бе насочила право към тях.

Последният газов контейнер удари корпуса на „Роси“ на осем метра вдясно от Хейвлок и светът побеля. Нещо го тласна, той усети болка, радиото продължаваше да му говори, но някак отдалече. Тялото му изглеждаше свръхуголемено, сякаш се бе раздуло, за да изпълни вселената, или вселената се бе смалила, за да се побере в кожата му. Ръцете му бяха някъде много далече. Някой крещеше името му.

— Тук съм — отвърна той, но му се струваше, че чува собствения си глас на запис. Болката продължаваше да нараства. На дисплея блещукаха червени медицински предупреждения, левият му крак бе замръзнал и неподвижен. Звездите се въртяха около него, Нова Тера се приближи отдолу и профуча покрай главата му. За момент изгуби от поглед „Росинант“ и „Барбапикола“. Може би бяха изчезнали. Зърна прелитащия „Израел“, но далече вдясно, толкова малък, че лесно можеше да го помисли за дребно, мъгливо съзвездие. Визьорът избълва ново предупреждение и той усети забиващата се в десния му крак игла. Студена тръпка премина по цялото му тяло, но умът му сякаш се проясни.

— Хейвлок? — повика го Алекс.

— Тук съм — отвърна той. — Не съм умрял. Но мисля, че бях изхвърлен от кораба. Струва ми се, че се отдалечавам.

— Можеш ли да се стабилизираш?

— Не мисля. Имам повреди в скафандъра. Освен това, изглежда, съм ударен с осколки в левия крак и хълбока. Може би губя кръв.

— Разхерметизация? Хейвлок! Губиш ли въздух?

Добър въпрос, но отново му призляваше. От въртенето започна да му се гади. Ако повърне в шлема, нещата ще тръгнат от лошо към по-лошо, и то с драстична скорост. Той затвори очи и започна да диша бавно, докато вестибуларният му апарат се успокои. Сетне ги отвори наново. Дори след това се стараеше да не отклонява поглед от показанията на дисплея.

— Нямам декомпресия. Мога да дишам.

Чу въздишката на Наоми. Звучеше като облекчение. Почувства се поласкан. Червените точки на доброволците се въртяха в периферията на полезрението му. Не можеше да определи дали се приближават, или са спрели. Нещо ярко се случваше в атмосферата. Оръдието бе стреляло отново. Планетата се издигна под него и изчезна зад главата му.

— Дръж се, човече — обади се Басиа. — Излизам.

— Не бързай — спря го Хейвлок. — Онези типове от „Израел“ имат още от техните импровизирани ракети. Имат и оръжие. Остани вътре.

— Късно е — заяви Басиа. — Вече задействах цикъла на шлюза. Искам само да… брей, колко е ярко!

Хейвлок се извърна наляво и най-сетне откри „Росинант“. Експлозията не го бе изхвърлила толкова далече, колкото смяташе, но вече се рееше свободно. С всеки дъх разстоянието до кораба се увеличаваше. Запита се дали ако оцелее достатъчно дълго, може да надживее кораба. Едва ли щеше да му стигне въздухът. Импровизираната ракета бе оставила светла диря върху корпуса на „Роси“, но явно не бе успяла да го пробие. Як малък кораб.

— Ха — продължи Басиа. — Ами те стрелят по мен.

— Върни се в кораба — извика Хейвлок.

— Ей сега. След минутка. Я да видя къде си… Ах! Ето те!

Котвата го удари по лявата ръка, гелът бликна навън и се втвърди в почти същата секунда. При първото дръпване той усети силна болка в десния крак. Но посоката на изтегляне бе такава, че безконтролното му въртене бързо бе овладяно. Червените точки на доброволците бяха толкова близо. Съществуваше реална опасност да уцелят Басиа. А все още им оставаха осем импровизирани ракети.

„Росинант“ подскочи. Снарядът остави светеща диря през горните слоеве на атмосферата. Нима бяха изминали само пет минути? Или бе пропуснал няколко изстрела? Или пък ги бе видял и забравил.

— Не ме тегли твърде бързо — предупреди Хейвлок. — После ще ти трябва доста голяма сила, за да ме спреш. Може да те съборя.

„Или да се блъсна в корпуса“ — помисли си, но не го каза.

— Бил съм повече време в безтегловност, отколкото в гравитация — отвърна Басиа с развеселен глас. — Не ми давай съвети.

Бавно въртящият се „Росинант“ се приближаваше, но заради собственото му премятане на Хейвлок му се струваше, че той и корабът се намират в два различни свята. Басиа беше тъмно петно на сивия керамично-метален фон. Дисплеят на Хейвлок го информира бодро, че кръвното му налягане е стабилизирано. Не знаеше, че е било нестабилно. Микроманеврените двигатели на скафандъра не работеха, но Басиа скочи да го пресрещне, преди да достигне корпуса, обгърна го в мечешка прегръдка и включи своите двигатели, за да забави сближаването му с кораба.

— Трябваше да останеш вътре — изпъшка Хейвлок, когато най-сетне лявата му магнитна подметка се залепи за корпуса.

— Тъкмо щях да ти кажа същото — каза Басиа. — Колко шрапнела си поел?

Хейвлок погледна ранения си крак за първи път. Скафандърът бе изпъстрен с петна от втвърден изолатор, дупките бяха поне десетина.

— Навярно всичките.

— Засичам бързо движещи се цели — съобщи Алекс.

Хейвлок се завъртя и вдигна пушката, готов да открие огън по ракетите, преди да ги достигнат, или да загине, докато го прави. Трябваха му няколко секунди, за да ги открие. Зелените точки не бяха насочени към тях. Те се спускаха надолу към планетата. Към „Барбапикола“.

— Добре — промърмори той. — Почакай.

— Мисля, че стрелят по вас — обади се Наоми. Хейвлок се опита да пристъпи, но кракът му бе парализиран от болка. Подскачането на „Росинант“ бе разстроило целеуказателя. Дисплеят потвърди прехващането на нова цел и той дръпна спусъка. Една от ракетите експлодира. Басиа се бе привел, опрял ръце и крака на корпуса и бълващ в предавателя потоци от ругатни. Хейвлок се опита да премести магнитните си подметки, но не можеше да ги накара да го слушат. „Роси“ подскочи.

— Екипажът на „Барб“ да се подготви — говореше Алекс. — Първият сблъсък след…

Ново ярко зарево бликна под тях. Хейвлок го почувства, вибрациите се бяха предали по въжето на „Роси“, за да преминат през обувките му. Алекс изстена по радиото.

— Добре — намеси се Наоми. — Това вече е проблем.

Под тях „Барбапикола“ бе започнал да се накланя.

Силата на експлозията бе достатъчна, за да му придаде малко скорост, да го завърти толкова леко, че в първия момент изглеждаше незначително. Почти. Но не съвсем. Мрежата на буксирното въже бе накъсана. Два от низовете все още се държаха, останалите, изглежда, се бяха откачили от скобите или бяха изтръгнати от заварките. Не знаеше със сигурност. Нова Тера изпълваше полезрението му надолу. Внезапно му се зави свят, имаше почти халюцинаторното усещане, че планетата е огромно чудовище, надигащо се от гигантски океан, за да го погълне.

— Алекс — рече Наоми. — Откачи въжето.

— Не! — изкрещя Басиа.

— Не реагира — докладва Алекс. — Изглежда, механизмът за разкачване е повреден.

„Роси“ подскочи и въжето се изопна.

— Прекратете огъня! — извика Басиа. — Спрете стрелбата с оръдието!

— Съжалявам — отвърна Алекс. — Беше на автоматичен режим. Вече го изключих.

— Отивам на „Барб“ — продължи Басиа. — Нося си горелката. Може би ще успея да направя нещо.

— Няма да се получи — възрази Наоми. — Просто го прережи. „Барбапикола“ е на почти десет градуса встрани от стабилната орбита, която държеше. И се премята.

— Няма да се връщам — заяви Басиа. — И няма да го прережа. Трябва да погледна.

— Нали не забравяш, че те стрелят по вас? — попита Наоми.

— Не ме е грижа — озъби се Басиа.

— Аз ще го прикривам — обеща Хейвлок. — Мога да го направя.

— А можеш ли да се движиш?

Хейвлок се консултира с дисплея. Натрошеният му крак бе обездвижен и под натиск, за да не кърви. Един от микродвигателите бе ударен от шрапнел. Въздухът в скафандъра имаше остър, неприятен мирис на топяща се пластмаса. Това едва ли беше добър признак.

— Май че не — отвърна. — Но Басиа може да ме премести, за да имам прикритие. Може би до външния шлюзов люк. Ще остана там и ще стрелям.

— Побързайте, тогава — нареди Наоми. — Все още се приближават и скоро ще стигнат на дистанция, откъдето ще могат да ви уцелват.

Хейвлок изключи магнитните си подметки и се обърна към поясния.

— Хайде. Време е да го направим.

Басиа го улови за ръката и започна да го тегли през ударената страна на кораба. Неравностите и разкъсаната обшивка по местата, където бяха попаднали осколките от совалката, бяха навсякъде, а сега към тях се бе присъединил и белегът от импровизираната ракета. Тънък бял облак се издигаше на мястото, където бликаше газ. Времето сякаш прескочи напред и изведнъж той се озова до люка. Беше отворен, очакваше го. Червените точки показваха, че доброволците са на десетина минути от тук. „Барб“ бе над него в този момент, а още по-нататък — планетата. Сега вече не беше надигащо се чудовище, готово да го погълне, а огромно, скрито от облаци небе, заплашващо да се стовари и да го смаже.

— Как се справяш? — попита Басиа. — Ще можеш ли да го направиш?

— Жив съм — отвърна Хейвлок и изведнъж осъзна колко мимолетно е това понятие. — Ще се справя. Малко ми се вие свят, но кръвното ми е стабилно.

— Добре тогава. Скоро се връщам. Не позволявай на тия кучи синове да объркат още нещата.

— Ще се постарая — обеща Хейвлок, но Басиа вече се бе изстрелял покрай въжето. Хейвлок провери пушката и дисплея. Все още трябваше да се нагласи към въртенето на „Роси“, но по-лесно намираше малките червени точки.

— Добре, момчета — заговори в микрофона. — Вече казахте каквото имахте да кажете. А сега да върнем нещата назад. Не искам никой да пострада. — Думите му прозвучаха нереално. Като поема от друг век. Молитва за спиране на войната. Никой от тях нямаше представа колко много усилия трябва да полага службата за сигурност, за да държи нещата под контрол, да позволи на всички участници в една криза да обмислят случващото се. Заплахата от насилие е само едно от многото средства и целта е да не се позволи влошаване на ситуацията. Ако изобщо това е възможно. Хрумна му, че всъщност Мъртри е доста слаб в последната част.

Визьорният дисплей маркира един бързо движещ се обект. Куршум или бавен метеор. От този ъгъл по-вероятно куршум. Още един летеше на траектория, пресечна на Басиа. Щеше да го подмине, но не отдалече.

— Ами добре тогава — каза Хейвлок и вдигна пушката.

— Броя до десет и ако някой продължава да лети насам, ще пробия дупка в него. Ще се опитам само да повредя скафандъра, но не мога да обещая.

Червените точки не промениха посоката.

Странно. Беше изминал целия дълъг път, бе се изправял срещу опасности. Падаше със сантиметри към планетата и се бореше за още няколко минути или часове живот. А това, което го тревожеше в момента, бе, че ще трябва да застреля някого.