Сибола гори

44. Холдън

Холдън отново патрулираше около кулата.

Опита се да изчисли колко часа е изкарал без сън, но умът му отказваше да извършва и най-прости математични изчисления, а трийсет и четири часовото денонощие на Ил затрудняваше още повече задачата. Доста, бе единственият отговор.

Той нареди на аптечката на предпазния костюм да му инжектира нова доза амфетамини и се спря объркан, когато дисплеят го уведоми, че запасът им е изчерпан. Колко ли бе приел досега? Подобно на въпроса откога не бе спал, и този щеше да остане нерешена загадка.

Два червея пълзяха по стената на кулата към малко прозорче. Завесата, окачена на него, бе с няколко малки дупки и Холдън смъкна червеите от стената с лопатката и ги изрита настрани. После изми внимателно токсичната слуз от подметката си в една локва.

Дъждът бе намалял до ръмеж, което беше добре, но температурата продължаваше да спада, което пък беше лошо. Още по-тревожно бе, че нощем върху стените на крепостта се появяваше скреж. Съвсем скоро към неприятните преживявания на оцелелите щеше да се прибави и опасността от измръзване.

Той прехапа болезнено устни и продължи обиколката на кулата.

Чу Мъртри зад себе си, преди да го види. Тих, призрачен глас, който изплува от сивия дъжд и постепенно придоби яснота.

— … незабавни действия. Това е поредната ескалация на обстановката. Ще трябва да обсъдим дали сме действали достатъчно сдържано, когато… — Мъртри млъкна, забелязал приближаващия се Холдън.

— Какво правите тук навън? — попита го Холдън. Мъртри също страдаше от слепота. Беше опасно да се скита наоколо. Земята бе изпъстрена с локви, а нарастващият брой червеи, които си пробиваха път към повърхността, караше Холдън да се чуди дали Ил не е само една голяма топка, натъпкана с отровни слузести гадини.

— Гледам си работата, капитане — отвърна Мъртри, без да поглежда към него.

— С което ми намеквате и аз да правя същото?

— Хубаво, че се разбираме тъй добре.

Двамата мъже постояха известно време един срещу друг. Високо над тях екипажите на двата кораба може би вече си разменяха изстрели. Те бяха врагове и същевременно не бяха. Някъде дълбоко в измъченото си от безсъница съзнание Холдън все още искаше да сключи мир с Мъртри и РЛЕ. Или поне не искаше смъртта на този човек да му тежи на съвестта.

— Опасно е навън — подхвърли той, като се стараеше да говори с тих и спокоен глас.

— Има ли значение вече? — попита Мъртри, стиснал челюст, та думите звучаха като изстрели. Гневът му пробуди слаба надежда у Холдън. Може би Наоми се беше измъкнала. Трябва да поговори с Алекс.

— Не мога да ви позволя да умрете по време на моята смяна — рече Холдън.

— Благодаря за загрижеността.

Беше толкова странно и нелепо да си разменят тези маловажни реплики и да заобикалят важния въпрос. И двамата знаеха какво се случва. Холдън имаше чувството, че играят покер и се преструват, че не могат да видят картите на противника.

— Ако желаете, ще ви помогна да се приберете вътре — предложи той.

— Имам недовършена работа тук — изтъкна Мъртри с бегла усмивка.

— Когато по-късно открием трупа ви, ще кажа на всички, че съм ви предупреждавал.

— Ако умра — каза Мъртри и този път усмивката му бе малко по-искрена, — ще оставя бележка, че вината не е ваша.

Той показа, че разговорът е свършил, като се обърна с гръб и зашепна в ръчния си терминал. Холдън се отдалечи и веднага потърси Алекс.

— Малко съм зает, капитане — бе отговорът на пилота.

— Кажи ми, че си зает със спасяването на Наоми и всичко върви гладко. Тя на кораба ли е?

Настъпи дълга пауза, после Алекс въздъхна пред микрофона.

— За онази част, относно спасяването на Наоми. Пратих Басиа.

Холдън се завъртя и погледна Мъртри. Шефът на охраната все още говореше по ръчния си терминал.

— Пратил си един арестант да спасява друг? Ако не се е получило, нищо чудно в този момент Мъртри да нарежда екзекуцията им.

— Не, не — побърза да го успокои Алекс. — В началото нещата наистина се объркаха, но като съдя по последните радиоразговори, Наоми се справя отлично. Всъщност, май вече е избягала и ще помогне и на Басиа.

Холдън не можа да сдържи смеха си. Мъртри завъртя глава и погледна слепешката към него, изненадан от веселото му настроение.

— Ами много добре. Те къде са сега?

— Всъщност, малко е объркано — отвърна Алекс. — Определено засичам Басиа вън от „Израел“. Но има и други скафандри.

— Не можеш ли… да попиташ?

— О, не. Басиа смени каналите и не остави предишния отворен. Този човек няма особен тактически опит. Надявам се някой от онези там да заговори, за да засека новите честоти.

Холдън погледна към Мъртри, който вероятно използваше връзката, за да координира преследването на Наоми. Помъчи се да овладее внезапния импулс да изтича при него, да го събори на земята, да вземе терминала и да попита какво, по дяволите, става горе.

А после престана да се бори.

Мъртри тъкмо се бе обърнал към него, озадачен от приближаващите се стъпки, когато Холдън дръпна терминала от ръцете му и го събори в калта.

— Остани долу, инак ще те налагам, докато изгубиш съзнание — изръмжа той. След това опря терминала на ухото си и рече: — Кой е на другия край на това нещо?

— Кой, по дяволите, говори? Къде е Мъртри?

— Стоя над него в момента — отвърна Холдън. — Така че, ако сте част от групата, която преследва Наоми Нагата, трябва да спрете.

Мъжът от другата страна каза:

— Връзката е компрометирана, превключваме на две-алфа. — После линията бе прекъсната. Някой явно бе запомнил нещо от тактическите занимания.

— Алекс — повика пилота Холдън. — Прекъснах командния им канал. Иди да прибереш нашите хора.

— Няма проблем, шефе. Ситуацията тук се изясни доста. Скоро ще прибера трима души.

— Кой е третият?

— Ей сега ще разбера. Край на връзката.

Мъртри се надигна на коляно с пъшкане и вдигна глава, загледан в някаква точка над лявото рамо на Холдън.

— Лесно е да си победител, когато противникът ти е сляп.

— Тъкмо това се опитваме да поправим — изтъкна Холдън и хвърли терминала на земята до него. — А след това, ако искаш, ела ме потърси.

— Ще го направя — заяви Мъртри. Той се изправи и пое предпазливо към входа на кулата.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не може да го чува, Холдън отвърна:

— Очаквам този момент с нетърпение. — Беше изненадан, че наистина е така. Мъртри се скри зад ъгъла и той продължи бавно да обикаля кулата.

Слушалката в ухото му изпращя и Еймъс произнесе:

— Капитане? Докторката те търси.

— Лусия или Елви?

— Готината.

— Лусия или Елви?

— Тази, дето не е омъжена за нашия затворник.

— Кажи на Елви, че се връщам след тази обиколка на кулата — отвърна Холдън и прекъсна връзката. Когато след няколко минути сви зад ъгъла и видя входа, там вече го очакваше Елви. Лицето ѝ бе намръщено.

— Не се е получило — подхвърли Холдън.

— Кое?

— С противораковите. Моите таблетки. Не помагат.

— Какво? — повтори Елви. — Защо го казваш? Какво е станало?

— Ами ти си намръщена.

— О, не. Тъкмо си мислех, че свързаните с мембраната протеини в нашите клетки вероятно имат някои общи функционални звена с местния живот, макар че доколкото мога да определя, това са напълно различни протеини. Противораковите лекарства имат сходен ефект върху митотичното делене, въпреки че дори аминокиселинните ни групи изглеждат доста отдалечени. Ще ни трябват десетки години, за да открием къде точно се кръстосват.

— Нямам идея за какво говориш — оплака се Холдън.

— Всъщност се получава — каза Елви и намръщената ѝ гримаса се смени с радостна усмивка. — Клетъчното възпроизводство на микроорганизма се забавя. Колониите се разпадат, а заедно с тях изчезна ефектът на разпръскване на светлина. Вече почти мога да чета, стига буквите да са достатъчно големи.

Холдън почувства прилив на облекчение, който веднага премина в леко замайване. Той се подпря на стената на кулата и си пое бавно въздух, опитвайки се да не изгуби съзнание. На няколко метра по-нататък един червей пълзеше към него. Понечи да го избута настрани с лопатката и изведнъж осъзна, че я е изгубил някъде, а и не може да усеща ръцете си.

— Какво ти е? — разтревожи се Елви и протегна ръце, търсейки го пипнешком. — Дишането ти е някак странно.

— Май губя съзнание — промърмори Холдън между две дълги вдишвания. — След колко време другите ще могат да виждат?

— Трябва да те вкараме вътре — каза Елви, прехвърли ръката му през раменете си и го поведе към входа. — Мисля, че не си мигвал от около четири дни.

— Няма нищо. Още се държа. Та колко време остава?

Елви спря и го прегърна с другата ръка през кръста. Той почувства облекчение и едновременно леко разочарование, че твърде бързо сексуалното напрежение бе изчезнало от техните взаимоотношения. Ала беше прекалено изтощен, за да попита на какво може да се дължи промяната. За щастие, тя заговори първа.

— Не съм сигурна. Мъртвите организми не променят светлината както живите. До голяма степен загубата на зрение се дължи на това, не на механична пречка. Още известно време ще носим в себе си останките им, но…

— Означава ли това, че ще е скоро?

Елви го вкара през вратата и го отведе при купчина завивки. Помогна му да легне по гръб.

— Да, мисля, че скоро. Няколко часа, надявам се. Най-късно след ден.

— Откъде знаеше, че тук има завивки?

— Преди три дни направихме тук нещо като кът за спане. — Елви се усмихна и го потупа по бузата. — Но ти се инатеше да го използваш.

— Благодаря ти.

— Имаме и малка палатка, ако искаш да се усамотиш — добави тя и взе нещо в близост до краката му. Тънкото парче плат се изопна и го покри напълно.

— Благодаря ти — повтори Холдън и склопи очи въпреки желанието си да остане буден. Вече усещаше как сънят завладява крайниците му. — Събуди ме след година. А, и постарай се Мъртри да не ми види сметката междувременно.

— Че защо ще го прави? — попита Елви.

— Ние сме в нещо като война — промълви Холдън и в този момент го заля вълната на безсъзнанието, отнасяйки го в безкрайното пространство.

— Значи — произнесе един глас, — наистина е време да се размърдаме.

— Милър — досети се Холдън, но не отвори очи. — Ако ме събудиш точно сега, кълна се, ще намеря начин да те убия.

— Ти си свърши работата тук — продължи Милър, сякаш не го бе чул. — Сега трябва да дойдеш с мен за онова другото нещо. И не съм сигурен дали изобщо ще имаме време. Така че, събуждай се, сънливко.

Холдън отвори мъчително очи и се озърна. Милър бе вътре в палатката с него, но същевременно бе прекалено голям, за да го побере тясното пространство. Наслагващите се образи пробудиха мъчителна болка в главата му и той затвори очи.

— Къде ще ходим?

— Трябва да хванем влака. Намери задната стаичка с колоната в средата. Която използвате за склад. Ще те чакам там.

— Да знаеш само колко те мразя — изстена Холдън, но не получи отговор. Отвори очи и видя, че Милър е изчезнал. Когато повдигна чергилото на палатката, Елви седеше до нея и го гледаше разтревожено.

— С кого говореше?

— С един призрак от коледното минало — отвърна Холдън и седна. — Къде е Еймъс?

— Прекарва доста време с Уей. Мисля, че двамата са в съседното помещение.

— Помогни ми да стана — помоли Холдън и протегна ръка. Елви го издърпа и той по някакъв начин успя да се изправи, без да падне. — Сърцето ми ще се пръсне. А не бива да го прави, предполагам.

— Изтощен си и си прекалил с амфетамините. Не съм сигурна дали нямаш и халюцинации.

— Ако имам халюцинации, те са за извънземни, които упражняват върху мен телепатичен контрол — оплака се Холдън и направи няколко неуверени крачки през помещението.

— А чуваш ли какво ти казват? — попита Елви, като го подкрепи за лакътя. — Наистина започваш да ме безпокоиш.

Холдън си пое дълбоко въздух. Освободи се от ръката на Елви и произнесе с най-твърдия глас, който успя да възпроизведе:

— Трябва да отида някъде и да изключа отбранителната мрежа, за да могат приятелите ни да не паднат от космоса и да умрат. От теб искам да се съсредоточиш върху проблема със зрението. Благодаря ти за помощта.

Елви продължаваше да го гледа объркано, но Холдън очевидно чакаше тя да последва указанията му, затова се отправи към импровизираната лаборатория в кулата.

В съседното помещение Еймъс и Уей седяха до ниска пластмасова масичка, похапваха хранителни блокчета и пиеха дестилирана вода от стара бутилка за уиски.

— Имаш ли минутка? — попита Холдън и когато механикът кимна, добави: — Насаме.

Уей не каза нищо, но скочи припряно и напусна стаята с протегнати напред ръце, за да не се удари в нещо.

— Какво става, капитане? — попита Еймъс. Той отхапа от блокчето и се намръщи. Имаше вкус на нефт и пипер.

— Върнахме си Наоми — прошепна Холдън, тъй като не знаеше колко се е отдалечила Уей. — Тя е на „Роси“.

— Да, чух — кимна Еймъс. — Чандра ми каза.

— Чандра?

— Уей — уточни Еймъс. — Работи за погрешните хора, но е свястна.

— Хубаво. Но Мъртри е ядосан от случката.

— Ами майната му.

— Освен това — продължи Холдън — се наложи да го бутна в калта и да му отнема ръчния терминал.

— Капитане, престани да ме караш да се влюбвам в теб, и двамата знаем, че няма да ни доведе до никъде.

— Въпросът е — рече Холдън, — че може да се опита да си го изкара на хората тук. Искам да ги наглеждаш вместо мен. Особено Лусия и Елви. Те най-много ни помагаха и нищо чудно да ги накаже за това.

— Не се страхувай от слепия — изтъкна Еймъс. — Дори когато ще го наглежда друг слепец.

— Вижда му се краят и на това. Елви твърди, че лекарствата вършат работа. До часове хората ще прогледнат отново.

— Капитане, това ли е проблемът, който искаш да разреша? — попита Еймъс и сви показалец, сякаш натискаше спусък. — Защото няма да е никак трудно.

— Не. Без повече насилие. Вече оплесках достатъчно нещата, като съборих Мъртри. Ще си платя за това, когато му дойде времето, но ти ще правиш само каквото е необходимо за опазването на хората.

— Добре — сви рамене механикът. — Прието. А ти къде ще ходиш?

Холдън приседна на масичката до него и потърка уморено очи. Тази планета бе една голяма мокра сфера, а ето че очите му непрестанно бяха сухи и го сърбяха.

— Трябва да ида с Милър. Той каза, че има нещо, което може да изключи чуждоземните артефакти, а това ще възвърне на „Роси“ възможността да лети и ще реши повечето ни проблеми.

Еймъс се намръщи. Холдън виждаше по лицето му усилието да формулира нови въпроси и после да се отказва от тях. Накрая се предаде:

— Хубаво де. Аз ще държа под око нещата тук.

— Гледай да си тук, когато се върна, големи човече — рече Холдън и го тупна по рамото.

— Винаги се бия до края — ухили се Еймъс. — Пише го в характеристиката ми.

Холдън изгуби няколко минути, докато открие склада със странната колона в центъра, но когато влезе вътре, там вече го очакваше Милър. Детективът го погледна с изражение, което сякаш казваше „какво те забави толкова“, обърна се и пое към колоната, където изчезна като призрак, минаващ през стена. След няколко секунди колоната се разцепи беззвучно надолу през средата и отдолу се показа стръмна рампа, изчезваща в мрака.

— Това винаги ли го е имало? — попита Холдън. — Защото ако е така и ни беше казал по време на бурята, щяхме да спасим неколцина нещастници.

— Ако беше дошъл да разговаряме, щях да ти го покажа — отвърна Милър. — Но явно си имал други проблеми. А сега слизай. И без това сме закъснели.

Платформата се спускаше около петдесетина метра и завършваше с метална стена. Милър я докосна и въпреки че не се виждаха цепнатини и шевове, стената се разтвори като диафрагма.

— Всички на борда — подкани Милър. — Тръгваме на пътешествие.

Холдън се приведе, за да се пъхне през овалния отвор, и се озова в металически куб със страни от по два метра. Той седна на пода, после се плъзна до стената и бавно се излегна по гръб.

— Това е част от старата система за транспорт на материали — обясняваше Милър, но Холдън вече беше заспал.