Сибола гори

7. Холдън

„Трябваше да има фанфари“ — помисли си Холдън.

Преминаването през Пръстена, в друга звездна система, на половин галактика от Земята, би трябвало да е драматичен момент. Тромпети, вой на сирени, напрегнати лица, втренчени в мониторите. Но вместо това нищо. Никакъв осезаем признак, че „Росинант“ е изминал петдесет хиляди светлинни години през космоса. Само зловещият мрак на вътрешността на Пръстена бе заменен от непознатото звездно небе на далечната система. Вместо усещане за чудо — рутина. Пространственият тунел би трябвало да е кипяща вихрушка от светлина и енергия, а не само голям пръстен от метал с различни звезди от другата страна.

Той сдържа импулса да включи общата аларма само за да добави напрежение към момента.

Новото слънце бе бледожълта точка, не много различно от земното, когато се наблюдава от Пръстена, малко отвъд орбитата на Уран. Имаше пет скалисти вътрешни планети, един масивен газов гигант и няколко планети джуджета на отсрещния край. Четвъртата планета от слънцето беше Ил. Нова Тера. Четвърто Берингово проучване. Лиценз номер 24771912-Ф23 на РЛЕ. Наречи го както искаш.

Всички тези названия бяха твърде семпли за това, което обозначаваха. Първият дом на човечеството на чужда звезда. Хората непрестанно откриваха начини да превръщат изумителни събития в ежедневие. След още няколко десетилетия, когато всички планети бъдат изучени и колонизирани, Пръстенът ще е само междинна станция. Никой няма да си спомня какво е било.

— Брей — възкликна Наоми, вторачи ококорени очи в образа на планетата. Холдън усети прилив на привързаност към нея.

— И аз си мислех нещо подобно — призна той. — Радвам се, че не съм единственият. — Той включи връзката с пилотската.

— Ой? — обади се Алекс.

— Колко бързо можеш да ни закараш там?

— Достатъчно, ако изтърпите някои неудобства.

— Дай газ тогава, защото времето ни е ограничено.

— Ако минем на максимална тяга, ще бъдем на повърхността след седемдесет и три дни.

— Седемдесет и три — повтори Холдън.

— Нека са седемдесет и две цяло и осем.

— Космосът — въздъхна Холдън — е твърде голям, мама му стара.

Пет часа по-късно започнаха да пристигат съобщенията. Холдън накара Алекс да намали до 0,3 g, за да вечерят, и пусна първия запис, докато помагаше на Еймъс да приготви паста.

На екрана се появи възрастен мъж с мургаво лице и посивели коси. Имаше хлътналото лице и големия череп на поясен и лек намек за церерски акцент.

— Капитан Холдън — поде той в началото на записа. — Фред Джонсън ни уведоми, че идвате, и исках да ви благодаря за помощта. Името ми е Касим Андрада, аз съм капитан на независимия товарен кораб „Барбапикола“. Позволете да ви запозная с положението.

— Би било добре — измърмори Еймъс, докато изсипваше спагетите в цедката. Холдън му подаде купичката с доматен сос и той се зае да ги бърка, като поглеждаше към екрана.

— Преди около четири месеца колонията най-сетне започна добива на литий. Вече качихме на борда няколкостотин тона сурова руда. При нивото на чистота, което отчитаме след рафинирането, би трябвало да се получат десетки тонове литий. Ще бъде достатъчно, за да се закупят снаряжение, лекарства, почва, семена и всичко, от което се нужда една истинска колония.

Наоми влезе в камбуза, почуквайки нервно ръчния си терминал.

— Ухае чудесно и аз… — Тя спря, забелязала, че записът е пуснат.

— „Едуард Израел“ — продължи Андрада — заяви, че няма да ни позволят да напуснем орбита, докато не бъде проведен арбитражът. Позицията на „Роял Лиценз“ е, че те притежават този литий, докато някой не заяви друго. Една от първите ви задачи ще бъде да накарате „Израел“ да вдигне блокадата и да ни разреши да откараме рудата до рафинерията на Палада, където купувачите ни вече чакат нетърпеливо.

— Брей — възкликна Еймъс, разсипвайки спагетите в чиниите. — Това ли е нашата задача?

Холдън натисна копчето за пауза.

— Прозвуча като заповед, а?

— Той е от СВП — посочи Наоми. — Смята, че си тук като маша на Фред.

— Заради този тип още сега получих стомашни спазми — оплака се Холдън. — Ще догледам след ядене остатъка от записа.

На следващия ден го чакаха пет нови записа. Капитанът на „Едуард Израел“, възрастен землянин на име Маруик с пламтящо червена коса и британски акцент, настоя Холдън да потвърди лиценза на РЛЕ, като повреди двигателите на „Барбапикола“, в случай че се опита да напусне системата. Фред му пращаше поздрави и напомняше, че Авасарала заплашва да го разпъне на кръст, ако провали мисията. Три различни нови организации настояваха за интервю, включително и лична молба от Моника Стюарт за предаване на живо веднага щом се върне.

Милър ги следеше над рамото му, докато се появи Наоми, след което детективът изчезна в облак от синкави искри.

— Мисля, че Моника те харесва — подхвърли ухилено Наоми и се изтегна на двойното противоускорително кресло, което използваха за легло. — След дванайсет минути Алекс ще превключи на максимално ускорение и ми се ще да умра.

— Моника ще флиртува и с гущер, ако това ще ѝ осигури добро интервю. Кажи на Алекс да задържи още половин час, за да пратя отговорите и да си приготвя пистолета.

Наоми се надигна със стенание.

— Ще направя кафе, а ти си търси патроните.

— Не си тръгвай. — Той се пресегна към нея. — Не искам да записвам в присъствието на Милър.

— Той е само в главата ти — промърмори Наоми, но все пак седна. — Няма да излезе на записа.

— Смяташ ли, че това ме кара да се чувствам по-спокоен? Наистина?

Наоми пропълзя в леглото и се сгуши в него. Той дръпна един кичур от косата ѝ и тя въздъхна.

— Обичам дългите полети, но когато ги няма тия убийствени натоварвания — призна тя. — Да си лежим, да си четем, да слушаме музика. Ужасно е, че си толкова известен.

— Но пък е причината да сме богати сега.

— Можем да продадем кораба и да си намерим работа на някой от пръстените на Сатурн…

Холдън мълчеше, играейки си с косата ѝ. Това не беше сериозно предложение. И двамата знаеха, че не могат да се върнат към предишния си живот. Той и Наоми на един ледовлекач, от който никой във вселената не се интересува — освен ако не закъснее с доставката. Анонимни хора, водещи анонимно съществуване. На кого ще му е нужна такава служба, след като вече има хиляди светове, изобилстващи от вода и въздух?

— Ще се справиш ли без мен долу? — попита Наоми.

Поясните заселници от Ганимед бяха прекарали месеци на „Барбапикола“ в подготовка за кацането на Ил. Упражнения за заздравяване на мускулите и костите, подсилване на растежа с хормони, за да издържат телата им в гравитация, малко по-силна от тази на Земята. Наоми нямаше нито време, нито желание да променя физиологията си заради тази работа. Холдън ѝ бе заявил, че трябва да е готова да се върне с него на Земята, когато тук приключат. Разговорът обаче остана недовършен, тема, която засега болезнено избягваха.

— Не, няма — заяви той. — Но имам ли избор?

— Еймъс ще се грижи за теб.

— Страхотно — рече Холдън. — Долу ме чака вероятно най-сериозната криза в две слънчеви системи и вместо да водя със себе си мъдър съветник, вземам човек, който най-вероятно ще се забърка в някой бой в бара.

— Може пък да ти е полезен точно с това — рече тя и плъзна пръсти по гърдите му. — Нали не си спрял да вземаш лекарствата против рак?

— Всеки ден. — „И до края на живота си.“ Но не го добави.

— Нека техният доктор те прегледа, след като кацнете.

— Добре.

— Те те използват — добави тя, сякаш вече не го бяха обсъдили.

— Зная.

— Наясно са, че всичко ще се обърка. Каквото и да решите, все ще има някой недоволен или разгневен. Затова пращат теб. Ти си жертвеният агнец. Наеха те, защото няма да скриеш нищо, но тъкмо затова лесно могат да те обвинят в каквото им е удобно.

— Ако мислех, че е неизбежно, нямаше да приема работата — отвърна Холдън. — И си давам сметка защо са избрали мен. Не е защото съм най-квалифицираният. Но не съм и идиотът, за който ме смятат. Мисля, че научих някои номера.

Наоми вдигна ръка и дръпна косата му на темето. Преди да успее да изохка, тя му показа няколко кичура. Бяха посивели.

— Дърто псе — рече.

Полетът до Ил бе много по-изтощителен от дългите периоди на полет под тяга в открития космос. Всеки път, когато „Росинант“ снижаваше ускорението до поносими размери за хранене или поддръжка, Холдън получаваше десетки съобщения, които трябваше да прегледа и на които да отговори. Капитанът на „Едуард Израел“ настояваше с нарастваща упоритост Холдън да отправи заплахи към капитана на „Барбапикола“. Заселниците и техните колеги и сънародници на „Барбапикола“ искаха от него да бъде вдигната блокадата. И двете страни се обвиняваха една друга за ескалирането на конфликта, макар че според Холдън фактът, че досега само заселниците бяха пролели кръв, отслабваше позициите им.

Аргументът им обаче, че само продажбата на литий може да превърне колонията им в жизнеспособна и че блокадата на орбитата ще предизвика глад, изглеждаше напълно основателен. РЛЕ продължаваше да настоява, че щом разполага с лиценз от ООН, рудодобивните права и товарът с литий на орбита им принадлежат.

— Има хиляди светове за изследване, а ние продължаваме да се караме за ресурси — промърмори Холдън, след като прочете едно особено дълго и гневно писмо от правния съветник на РЛЕ, който се намираше на „Израел“.

Алекс, който се бе надвесил над съседния монитор, промърмори:

— Какво пък, предполагам, че литият е нещо като хубаво наследство. Никой не може да изкара от него повече, отколкото вече има.

— Не чу ли онази част за хилядите нови светове?

— Може би на някои от тях има повече литий, а може би не. Но на този определено има. Хората са смятали, че златото е нещо, за което си заслужава да се бият, а тази фъшкия долу е продукт на всяка свръхнова, което означава, че почти всяка планета около G2 звезда ще има залежи. Звездите изгарят лития с бързината, с която го създават. Цялата налична руда е възникнала при Големия взрив, а такива не се срещат често. Ето ти истински дефицит, приятелче.

Холдън въздъхна и насочи един от вентилаторите към лицето си. Хладният полъх го накара да настръхне. На кораба не беше топло. Горещината идваше от стреса.

— Ние сме невероятно късогледи.

— Само аз и ти ли? — попита Алекс, без да го поглежда.

— Цяла една нова граница се разтвори пред нас. Имаме възможност да създадем ново общество, с неизброими богатства зад всяка порта. Но решаваме, че на този свят има съкровище, и вместо да си поделим проклетата галактика, ще се бием за трохите от него.

Алекс кимна, но не отговори.

— Знаеш ли, боя се, че докато слезем долу, ще сме впримчени толкова силно в това противопоставяне, че няма да можем да го разрешим — въздъхна отново Холдън.

— Ама ти наистина ли вярваш, че можем да им помогнем? — ухили се Алекс.

— Наистина. Ще сляза в инженерния, ако ти потрябвам.

— Един час до тяга — подвикна зад гърба му Алекс.

Холдън изрита с крак дръжката на люка и той се повдигна със свистене. Спусна се по стълбата покрай жилищния отсек и се озова в машинното, където Еймъс разглобяваше някакъв сложен механизъм на една от пейките. Холдън му кимна и бутна с крак последния люк към реакторното. Еймъс го погледна въпросително, но капитанът поклати глава и механикът се върна към прекъснатата работа.

Когато люкът зад него се затвори, реакторът се озари от синкаво сияние. Холдън се спусна по стълбата до палубата и се облегна на стената.

— Здрасти — поздрави Милър и се приближи иззад реактора, сякаш бе чакал от другата страна появата на капитана.

— Трябва да поговорим — каза Холдън.

— Това е моя реплика. — Детективът го дари с познатата печална усмивка.

— Правим това, което ти искаш. Прехвърлихме се през Пръстена в една от другите системи. Предполагам, че ще ме накараш да сляза на планетата, за да можеш да се огледаш там.

Милър кимна, но не отговори. „Колко от това, което казвам, вече му е известно? Колко предвидим е мозъчният модел, който са ми създали?“ Холдън реши, че подобни размишления са сигурен път към лудницата.

— Искам да знам две неща — заяви той, — инак това пътуване ще свърши дотук.

— Добре. — Милър вдигна длани в поясния начин за потвърждение.

— Първо, как успяваш да ме следваш навсякъде? Появи се на този кораб след Ганимед и оттогава те срещах навсякъде. Да не съм заразен? Така ли оставаш в мен? Минах през два портала, без да се отърва от теб, така че или си в главата ми, или си общогалакгически феномен. Кое от тях?

— Хм — изсумтя Милър, свали шапката си и се почеса по късата коса. — Грешиш и за двете. Първият отговор е, че аз живея тук. По време на инцидента на Ганимед, което е доста тъпо название за случилото се, между другото, протомолекулата постави „разклонение“ на този кораб.

— Чакай. На „Роси“ има материал от протомолекулата? — Холдън усети надигащата се паника. Ако Милър бе искал да му причини неприятности, то вече го бе направил.

— Аха — потвърди Милър с повдигане на рамене, сякаш това не беше нищо особено. — Имаше посетител, нали помниш?

— Имаш предвид онова човекоподобно чудовище — предположи Холдън, — което едва не уби мен и Еймъс? И което изпепелихме в пламъка на соплата?

— Да, за него става дума. Честно казано, този тип не се придържаше съвсем точно към програмата. Но поне изпълни тази част, която му нареждаше да остави малко материал на кораба. Не много, нито нещо, което би нарекъл органична култура. Само колкото да се поддържа връзката между Пръстеновата станция и твоя кораб.

— Заразили сте „Роси“. — Холдън продължаваше да се бори с надигащите се в него страх и гняв.

— Не зная дали бих използвал точно тази дума, но добре. Щом настояваш. Благодарение на него мога да те следвам. Какъв беше вторият въпрос? — попита намръщено Милър.

— Не съм сигурен, че сме приключили с първия — озъби се Холдън.

— Ти си в безопасност. Имаме нужда от теб.

— А когато нямате?

— Тогава никой няма да е в безопасност — отвърна Милър и сините му очи блеснаха зловещо. — Така че престани да се вманиачаваш. Другият въпрос?

Холдън седна на пода. Опасяваше се да зададе въпроса защо Милър е в главата му, тъй като се ужасяваше от обяснението, че той е заразен. Фактът, че не е, но има материал на кораба, му носеше едновременно облекчение и нови страхове.

— Какво ще открием долу на Ил? Какво търсиш там?

— Същото както винаги. Кой го е направил — обясни Милър. — В края на краищата някой е убил цивилизацията, която е построила всичко това.

— И как ще разберем дали сме го намерили?

— Ах — ухили се широко Милър. Наведе се напред, Холдън подуши във въздуха мирис на кисело и мед, но осъзнаваше, че съществува само в осезанията му. — Ще разберем.