Сибола гори

Интерлюдия Следователят

… то се пресяга и пресяга, и пресяга, и пресяга…

Сто и тринайсет пъти в секундата то се пресяга и нещата, които открива, не са сигналът, който ще му позволи да спре, но те са средства и то ги изследва, без да знае, че ги изследва. Като вода, намираща без мисъл пътя през легло от камъчета, то се пресяга. Ако може да помести нещо, мести го, ако може да отвори нещо — отваря го. Каквото може да затвори — затваря го. Изниква огромна мрежа, древна и мъртва, и то се пресяга към нея. Тези части от него, който могат да мислят, се опитват да си обяснят случващото се. Частици от него сънуват мумифицирано тяло с изсъхнало сърце, помпащо прах през вкаменени вени.

Не всичко реагира, но то се пресяга, притиска, движи. И някои неща се помръдват. Пробуждат се древни артефакти или остават безразлични. Нито един от тях не е това, което то търси. Нито пък някога ще бъде. То експериментира, без да осъзнава, че го прави, и пред него се оформя ландшафт. Не е материален, а логически — едно нещо се свързва с друго и с трето. То построява модел и го добавя към модела, който вече има, и не знае, че го е направило. То се пресяга. Сто и тринайсет пъти в секундата, то се пресяга.

Нещо, което преди е работило, престава. То се пресяга и това, което преди е отвръщало, сега не го прави. Нещо изгаря или се разваля, опитва се да се задейства, но се поврежда. Част от картата е потъмняла, умира и то се пресяга към смълчаната смърт. Част от него изпитва отчаяние, но то не го осъзнава и се пресяга. Част от него иска да изпищи, да умре, да повърне през уста, която си представя, че се е превърнала в нещо друго през годините. То няма опит с тези неща, макар части от него да имат. То се пресяга.

И се дърпа назад.

То не осъзнава, че се дърпа назад, но веднъж на всеки седемдесет милиона опита то докосва нещо, което няма да докосне отново. То не осъзнава, че е се дръпнало, защото няма съзнание за нищо, но провалите растат. Оформя се пусто пространство, празнота. Кухина. Божичко, минава мисъл през главата на старица, сега пък това.

Картата не е материална, но има очертания. Тя е модел на част от вселената. Става по-детайлна, по-точна. Някои неща оживяват и умират. Някои никога не отговарят. Някои се превръщат в инструменти и то ги използва, за да се пресяга, но не и нататък.

Празнотата също придобива определение. С всяка провалена връзка, с всяко дръпване назад, границите ѝ се очертават по-ясно. То се мъчи да открие смисъл във формата на нищото, която го определя. Умствени структури, които никога не умират, водят борба вътре в него. То е киста. То е негативен космос. Табу. То е въпрос, който не бива да бъде задаван. То не осъзнава, че мисли тези неща. Не осъзнава, че пространството съществува, че когато се пресяга към това място, то умира.

Не е необходимо да е наясно с този проблем. То разполага с инструмент за целта. Нещо, което намира това, което липсва. Инструмент за задаване на въпроси, които не бива да бъдат задавани. За да се стига твърде далече. Следователят огледа кистата, сянката, пространството, където няма никого.

Това там ли? Следователят мисли. Да, там, откъдето идвам, му казват улика.