Сибола гори

36. Хейвлок

Въздушните рециклатори на „Едуард Израел“ не се интересуваха откъде се взема енергията. Ядрен реактор или акумулатор, за тях бе все едно. Хейвлок бе преследван от натрапчивото усещане, че въздухът се е променил, станал е по-топъл и по-тежък, вече не толкова пригоден да поддържа живот. Все по-ясно осъзнаваше, че се намира в огромна метална кутия. Беше прекарал целия си зрял живот в подобна среда и този факт бе станал незабележим за него, също както жителите на Земята не мислят за това, че се намират върху космически обект, задържани към него единствено благодарение на постоянното му въртене и скрити от смъртоносната слънчева радиация само от разстоянието и въздуха. Едно от онези неща, за които не се сещаш, докато не ти ги отнемат.

Мониторът му бе разделен между капитан Маруик отляво, намръщен, с разчорлена коса, и шефа на инженерния екип от неговата собствена бойна дружинка.

— Успях да сведа загубите до минимум, така че разполагаме с два, може би три дена — говореше инженерът. Лицето му бе зачервено, долната му челюст — щръкнала напред.

— На теория — обади се Маруик, — това е един стар кораб. Но тук теоретичните постановки невинаги се потвърждават от практиката.

— Имаме добра представа в какво състояние е мрежата — изтъкна Коенен. — Не се уповаваме на предположения. Разполагаме с точни цифри.

— Само дето и тези цифри са предположения, нали? — подсмихна се Маруик.

— Господа — намеси се Хейвлок и в гласа му се долови интонация, която би използвал Мъртри. — Мисля, че схванах основното.

— Може да е мъртъв, но все още е моят кораб — подчерта Маруик.

— Мъртъв? — повдигна вежди главният инженер. — Ние ще сме мъртви, ако не…

— Спрете веднага — повиши тон Хейвлок. — И двамата. Престанете. Разбрах тезите ви и приемам гледните ви точки. Няма да започнем никакви преустройства по кораба, докато не пратим долу припасите. Капитане, може ли да получа разрешение инженерната група да огледа всички системи и връзки?

— Само да огледа? — присви очи Маруик. — Ако се погрижите лично за това. Защото крачката между гледането и до пипането, уж за да провериш, е много малка.

Хейвлок кимна, сякаш това бе очакваното разрешение.

— Главен инженер, съберете групата. Само оглед и нищо повече. Докладвайте ми, когато извършите спускането.

— Да, сър — отвърна главният инженер. Гласът му бе студен и малко по-силен от нужното. Като на някой, който така си представя, че разговарят военните. Връзката отдясно бе прекъсната и капитан Маруик зае целия екран.

— Този човек е тъпак.

— Изплашен е и се опитва да си върне контрола върху… върху всичко, което смята, че трябва да е под негов контрол.

— Той е тъпак и е забравил, че играта на пейнтбол няма да го превърне в някакъв шибан адмирал Нелсън.

— Аз ще му държа поводите — обеща Хейвлок.

„Поне още десет дни, а после няма да има значение.“

Маруик кимна и също прекъсна връзката. Хейвлок си пое бавно дъх и го изпусна през носа. Върна се на пощенската кутия. Имаше поне трийсет нови съобщения за времето, през което бе разговарял с капитана и главния инженер. Всичките бяха от дома. От Слънцето. Запитвания за интервю, коментари на хора, които не познаваше. Серджо Моралес от „Независле нюз“. Аманда Фарук от „Първи отговор“. Майон Дейл от Централната информация на СВП. Дори Насър Максуел от „Прогнози и анализи“. Познати лица от времето, когато си беше у дома и следеше какво става в Слънчевата система. Вниманието на човечеството сега бе съсредоточено върху Нова Тера. Върху него.

Не му харесваше, нито имаше полза от това.

Прегледа набързо останалите съобщения и прати същия формален отговор, който бе използвал предишния път: „В момента сме погълнати изцяло от ситуацията на Нова Тера. Моля, изпращайте вашите въпроси на Патриша Верписке-Слоун в отдела за връзки с обществеността на «Роял Лиценз Енерджи»“. Дрън-дрън-дрън. Вероятно скоро ще го скастрят за това. Може би не трябваше да казва нищо за положението на Нова Тера.

— Добре ли си? — попита го Наоми от килията.

— Чудесно.

— Питам, защото ми прави впечатление, че много въздишаш.

— Така ли?

— Пет пъти за последната минута. Преди да спре реакторът, беше по веднъж на всеки две минути. Средно.

Хейвлок се усмихна.

— Търсиш си хоби.

— О, всъщност не.

Той прегледа плана за спускане на припаси. Можеха да започнат най-рано след осем часа. Ако Мъртри и останалите имаха нужда от нещо, чието изготвяне щеше да отнеме повече време, ще трябва да чакат. Той се зае със списъка. Храна. Вода за пиене. Ацетилен и кислород за ремонтната група. Провери общото тегло. Не искаше да пропусне нищо, което би било от полза долу, но усилията им щяха да са напразни, ако парашутът се скъса и багажът се разпилее.

— Когато се върнем, ще си се прочул — отбеляза Наоми.

— Хм?

— Сега ти си лицето на тази история. На всичко, което се случва тук. Ще показват по всички канали съобщението, което пусна.

— Това съобщение е стерилно и лишено от каквато и да било информация — отвърна Хейвлок. — Използвах го вместо „без коментар“.

— Няма значение за тях. Може дори да не използват твоите думи, а само да покажат лицето ти, докато говориш.

— Е, това е страхотно — промърмори Хейвлок, докато преглеждаше съдържанието на припасите. Резервни батерии за осветление. Дано не предизвикат интерес в планетарната защита. Опита се да си припомни дали има нещо друго, което да съдържа енергозаряд. Не беше свикнал да мисли по този начин.

— И ние бяхме така навремето — говореше Наоми. — Е, поне той. Още преди Ерос.

— Какво бяхте?

— Бяхме лицето на новината. Като си припомня сега, мисля, че виждам добре кога се случи. А след това стана човекът, който стреля по Марс. И после Ерос.

— Вярно — кимна Хейвлок. — Сигурно има и хора, които не са чували за Джеймс Холдън и „Росинант“, но това ще са само тези, които никога не гледат новини. Той май добре понасяше славата.

— О, господин Хейвлок, сарказъм ли долавям в гласа ви?

Той превключи на чертежите на пакетите. Бяха изработени от компютърна програма в шест различни конфигурации в зависимост от плътността, аеродинамиката и дори разпределението на теглото. Преглеждаше бавно прототипите и се опитваше да си представи какво може да се случи с тях, докато се носят през горните слоеве на атмосферата, с техните свирепи ветрове.

— Исках само да кажа, че това, изглежда, не го притесняваше — обясни той.

— Честно казано, мисля, че дори не го забелязваше — каза Наоми.

— Хайде де. Твърдиш, че не се е надул? Поне мъничко?

— Не се е надул, дори мъничко — увери го Наоми. — Познавам немалко хора, които биха го сторили. Но не и Джим.

— Вие двамата сте страхотна двойка, а?

— Аха.

— Ако питаш мен, е късметлия, само че не трябваше да се захваща с тая шибана планета. — Хейвлок най-сетне се спря на една от конфигурациите. — Колкото до мен, най-вероятно ще съм лицето на една дълга и бавна смърт на всички в системата.

Той се прехвърли на списъка със задачи. Имаше доста дълга опашка. Глождеше го чувството, че пропуска нещо, но му трябваха няколко секунди да си спомни какво. Върна се на инвентара и добави малка кутия с противоракови медикаменти. За Джеймс Холдън.

— Колко добре познаваше Милър? — попита го Наоми. — Бяхте ли близки?

— Бяхме партньори — отвърна Хейвлок. — На няколко пъти ми е спасявал задника, когато го закъсвах. Или когато бях твърде глупав. Церера, преди СВП да вземе властта, не беше добро място за жител на Земята.

— Някога изглеждал ли ти е… да речем, странен?

— Той беше ченге на Церера — каза Хейвлок. — Там всички бяхме странни. Готова ли си за дневната разходка?

Тя сплете пръсти върху решетките.

— По това време на деня? Не е ли раничко?

— Нашата компания държи арестантите да бъдат третирани хуманно и в съответствие с корпоративната политика и международния закон — подчерта той, прибягвайки до познатите заучени фрази. Беше се превърнало в нещо като споделена шега, смешка, защото това беше смешно, но и защото бе познато.

— Не ти ли се струва безсмислено? — попита тя. — След като и без това всички ще умрем.

— Вярно е — кимна Хейвлок и усети, че гърдите го стягат. — Но само с това разполагаме. Друго не ми остава.

Той разкопча ремъците, премести се до едно шкафче и извади отвътре метална гривна. Хвърли я на Наоми, тя се пресегна през решетките и я улови. Нагласи я на левия си глезен и щракна двата края. Гривната изпусна тихо свистене и на екранчето ѝ блесна зелена индикаторна лампа. Хейвлок провери ръчния си терминал. Отвори килията, Наоми се измъкна навън и се протегна. Хартиеният ѝ комбинезон шумолеше при всяко движение.

— Е, тръгваме ли? — попита Хейвлок.

— Цял ден го чакам с нетърпение.

Гимнастическият салон бе по-пълен от обичайното. Страхът и несигурността подтикваха хората да се натоварват физически. Хейвлок не знаеше дали е от стремеж към действие, или към изтощение, или пък заради желанието да са заедно, да забравят факта, че се носят около почти безлюдна планета и най-близката помощ е на една година път. Или пък беше заради ендорфините — понякога те вършеха чудеса. Той отведе Наоми при тренажора със съпротивителен гел и после се зае да вдига тежести.

Хората при другите уреди се стараеха да не ги поглеждат. Лицата на повечето бяха безизразни, но някои изглеждаха ядосани. Тези последните гледаха предимно към нея, но неколцина поясни стрелкаха и него с гневни погледи. Хейвлок се преструваше, че не ги забелязва, докато работеше с големите мускулни групи. Ала беше готов при някое бързо и неочаквано движение да извади оръжието. Сега най-важната му работа бе да опази живота ѝ. А едва след това да поддържа реда на кораба — докато всички изгорят в горните слоеве на атмосферата.

Кожата му се покри с пот, ситни капчици, които се събираха и се превръщаха в локвички. Ако се упражнява достатъчно дълго, ще се озове в пашкул от собствени изпарения. Той спря между две поредици от упражнения, за да си изтрие лицето, а после и това на Наоми. Тя кимна в знак на благодарност.

Когато приключиха, отвори тренажора с гел и я пусна да излезе. Един от атмосферните техници — поясен с руса коса и голям нос на име Орсън Калк — се приближи, за да ползва тренажора.

Подхвърли ѝ нещо на поясен диалект и Наоми се разсмя.

— Хайде — подкани я Хейвлок. — Да вървим.

Поясният се настани в кухината на тренажора, а Наоми се изстреля към изхода и коридора. През целия обратен път Хейвлок поглеждаше през рамо. Не се чувстваше спокоен, докато не я прибра в килията и не включи екранировката. Облече чиста униформа и после се заслуша в тихото шумолене, докато тя също се преобличаше зад преградата. Права беше. Тези екраниращи прегради не струваха нищо. Погледна пощата. Общо петдесет и пет съобщения и нито едно от тях важно за него. Прати им готовия отговор.

Затвори очи и се опита да си представи, че ще остане така, докато заспи. Мониторът изписука. Мъртри бе на линия. Той прие повикването.

Мъжът на екрана бе човекът, когото Хейвлок познаваше, и същевременно не бе той. Никога досега не бе виждал лицето на Мъртри толкова подпухнало и същевременно измършавяло. Човекът долу очевидно напрягаше очи и трябваше да минат няколко секунди, преди да осъзнае, че Мъртри изпитва затруднение да го вижда.

— Там ли си, Хейвлок?

— Да, сър. Как върви долу, сър?

— Можеше да е по-добре — отвърна Мъртри. — Чакам доклад за подготовката на спускането на припаси.

— Ох. Напредваме добре. Ще приключим с пакетирането и ще започнем спускането след около… шест часа.

— Добре.

— Не получавате ли съобщения от охранителните групи, сър? Да пусна ли диагностика на програмата?

— Получавам ги, но не мога да ги чета — изръмжа Мъртри. Въпреки това изглеждаше спокоен и уравновесен. — Започнете ли пускането, искам да се свърши една друга работа, преди следващата серия.

— Разбира се.

— Трябва да вдигнем тук долу полупостоянен заслон. Достатъчно опростен, за да може да го сглобим дори да не виждаме добре. И издръжлив, за да изкара… примерно две до четири години, предполагам. Виж какво може да направите. Ако нямате подходяща конструкция на борда, прегледай базите данни от Земята, но не бих искал да нарушавате разписанието за спускане. Не зная колко още ще разполагаме с дееспособни хора тук.

— Какви трябва да са размерите?

— Няма значение. Важното е да се вдига лесно и да е издръжлив.

Хейвлок смръщи вежди. Шумоленето зад преградата на килията бе престанало. Не знаеше дали Наоми не ги подслушва. Вероятно да. Не че това имаше значение.

— Трябва ли да търся нещо функционално?

Мъртри поклати глава. Погледна за миг камерата и се извърна настрани.

— Ако няма оцелели от тази експедиция, бих искал да оставя за следващата малка база, нещо, на което в РЛЕ да разчитат.

— Забиваме флага ли, сър?

— По-скоро градим резервна позиция. Ще можеш ли да се справиш?

— Мога.

— Браво, човече. Ще държим връзка.

— Нещо друго да ви е нужно долу?

— Не — отвърна Мъртри. — Има много неща, които бих искал, но заслонът е най-важното от тях. Вдигнем ли го, ще приберем останалото вътре.

Връзката бе прекъсната. Хейвлок взе да си подсвирква тихо. После премахна преградата към килията.

— Здрасти — рече на Наоми.

— Твоят шеф ще вдига укрепление, достатъчно яко, за да издържи, докато пристигне следващата група глупаци, тръгнали да дирят смъртта си. Не мога да реша дали този тип е пълен нихилист, или вторият най-отявлен идеалист, когото съм срещала някога.

— Може би по малко от двете.

— Може би — съгласи се Наоми. — Ти добре ли си?

— Аз ли? Чудесно.

— Сигурен ли си? Защото корабът, на който се намираш, губи височина, а човекът, на когото гледаш като на баща, ти каза, че се готви да умира.

— Не гледам на него като на баща.

— Да бе.

— Той има план. Сигурен съм, че има план.

— Планът му е, че всички ние ще умрем — посочи Наоми.

При нулева гравитация сълзите не капеха, а полепваха върху очите и оставаха там. Той вдигна ръкав и ги изтри, ала не успя и се наложи да разтърси глава. Отне му около минута да възстанови пресекливото си дишане.

— Е, ти сигурно доста си се забавлявала — рече огорчено.

— Не — отрече тя. — Но ако имаш чиста кърпичка, би ми послужила. Тази униформа не попива добре влагата.

Той я погледна и видя, че нейните очи също са влажни. Поколеба се, разкопча ремъка, взе една хартиена кърпичка и ѝ я подаде. Наоми притисна кърпичката към очите си и изчака водата да попие в меката повърхност.

— Изплашен съм до смърт — призна Хейвлок.

— Аз също.

— Не искам да умра.

— И аз не искам.

— На Мъртри не му пука.

— Така е — кимна Наоми. — Не му пука.

Още думи се надигаха в гърлото му, задушаваха го. За един кратък миг бе почти сигурен, че ще се разплаче. Беше твърде уморен. Твърде дълго бе работил под стрес. Ставаше емоционално лабилен. Сантиментален. Буцата на гърлото му не искаше да изчезне.

— Мисля — произнесе той, като се бореше с всеки звук, — че не случих с подходящия договор.

— Следващия път ще знаеш по-добре.

Тя пъхна пръсти през решетката и той ги притисна между своите. Известно време двамата останаха да се поклащат така във въздуха — арестантката и нейният тъмничар, поясният и землянинът, служителят на корпорацията и саботьорът. Нищо от досегашното вече нямаше същото значение.