Сибола гори

32. Хейвлок

След като изгубиха радиовръзка с Мъртри, Хейвлок се опита да поспи. Трябваше да спи. Нищо друго не можеше да направи. Поне засега. Докато не приключи всичко долу. Той се поклащаше в безтегловността на креслото си, пристегнат с ремъци към натъпканите с гел възглавници, и се опитваше да нареди на съзнанието си да потъне в сън. Но умът му отказваше да си почива. Дали долу има останали живи? Ами ако планетата изригне и помете „Израел“? Не трябва ли да накара Маруик да изведе „Израел“ на по-висока орбита? И ако „Барбапикола“ се опита да направи същото… тогава какво? Не бива да им позволява да напускат сегашната орбита с пълен с литиева руда трюм.

Той затвори за кой ли път очи, но ги отвори почти веднага. След три часа се отказа, разкопча ремъците и отиде в гимнастическия салон. Атрофиралите му от полета мускули стенеха при всяко по-голямо натоварване. Докато тренираше на един от уредите, извика на екрана образа на планетата. Контурите на Нова Тера бяха променени до неузнаваемост. Цялата планета се бе превърнала в сива равнина, облаци закриваха онова, което се случваше долу. След като изкара пълния цикъл упражнения, той се изкъпа, облече чиста униформа и отиде в офиса. Компютърът бе препълнен със запитвания от различни новинарски служби за събитията на планетата. За някои от тях се съмняваше, че са истински. Прехвърли ги към корпоративния център на Луната. Нека те им отговорят, ако държат. В този момент той знаеше колкото тях.

Провери за връзка с планетата, но сигналът все още не можеше да си пробие път. Провери отново. И отново. Сивата планета мълчеше.

— Нещо ново? — попита арестантката.

— Нищо — процеди Хейвлок. След миг добави: — Съжалявам.

— Аз също — рече тя. — Те ще се справят.

— Надявам се.

— Добре ли сте?

Хейвлок я погледна. За един арестуван саботьор, прекарал няколко дни в килия, тя изглеждаше доста спокойна. Сякаш дори се забавляваше. Той откри, че ѝ се усмихва.

— Освен че съм под стрес.

— Ами да. Съжалявам за това.

— Вината не е ваша — посочи той. — Не вие предизвикахте всичко това.

— Че има ли някой, който да го е предизвикал? — попита тя и в този момент някой се покашля зад гърба на Хейвлок. Главният инженер бе дошъл в офиса. На десния си ръкав имаше лента с военни обозначения.

— Здравейте, началник — поздрави той и се придърпа в помещението. — Чудех се дали ще може да поговорим. Насаме, за предпочитане.

— Пуснете преградата, щом държите — вметна Наоми. — И през нея чувам всичко.

Хейвлок разкопча ремъците и се оттласна към вратата.

— Ей сега се връщам — подхвърли той през рамо.

— Ще те чакам у дома — засмя се Наоми.

Столовата бе изненадващо пуста между смените. Главният инженер си взе чаша кафе, донесе още една и за Хейвлок. Двамата останаха да се реят близо до масата. Навици от времето на гравитацията.

— Ами… ние си поговорихме за това, което стана — поде главен инженер Коенен.

— Така е, и без това няма с какво друго да занимаваме умовете си.

— Смятате ли, че причината може да е… естествена?

— Бих заложил почти на сто процента, че не е — отвърна Хейвлок и се засмя мрачно. — Но, разбира се, това зависи от дефиницията ви за естествени причини. Има ли нещо, което да ви безпокои?

— Не бих искал да прозвучи параноично. Но като че ли изборът на момент бе доста подходящ. Вие, аз и момчетата залавяме човек от екипа на посредника на ООН да извършва престъпление. Хвърляме кучката в ареста. И веднага след това се случва това ужасно природно бедствие, което премества фокуса на вниманието от нея.

Хейвлок отпи от кафето.

— И какво си мислите? Че е било устроено?

— Тези колонисти са тук отпреди нас. Не знаем какво може да са открили и да държат в тайна от нас. А Холдън е работил за СВП. Работил е за онзи шибаняк Фред Джонсън, нали така? По дяволите, говорят, че спял с тази поясна, която докарахме тук. Той не е лоялен към Земята. Нали той отиде на станция Медина, когато там се разпореждаха някакви странни чуждоземни създания? И се върна жив и здрав. За разлика от марсианските командоси, които го последваха. Много е странна цялата тази история, нали?

— Странна в какъв смисъл?

Очите на главния инженер светнаха и той се наклони напред в опит да скъси разстоянието между двамата. Още един жест от света на гравитацията. През следващия половин час той описа още десетина подобни необясними случки. Един от космопехотинците бе умрял от емболия по време на ускорителен режим, тъкмо преди да бъде интервюиран от свой братовчед, работещ за новинарска компания. Друг напуснал служба и отказвал да разговаря за случилото се. Носели се слухове за секретен доклад, в който се предполагало — но се предполагало с голяма степен на сигурност, — че Джеймс Холдън е бил убит на станцията и че това е негов двойник. Би могло да е съвсем реално, като се има предвид какви неща върши протомолекулата с човешкото тяло. Само че този доклад никога не стигнал до обществеността и хората, които са го чели, били подложени на дискредитираща кампания.

Хейвлок посръбваше от кафето и слушаше, кимаше и понякога задаваше въпроси — обикновено за източниците на информация, на които се позоваваше главният инженер. Когато приключиха, Хейвлок обеща да провери информацията и се върна обратно в офиса. На екрана планетата все така бе скрита зад облаци.

— Всичко наред ли е? — попита Наоми.

— Чудесно — въздъхна той и добави след миг: — Изплашени хора, опитващи се да си обяснят събитията с намесата на чужди сили.

Тя се засмя.

— Аха. И аз правя същото.

— Така ли? Как?

— Гриза си ноктите и се моля — рече тя. — Но най-вече се моля.

— Религиозна ли сте?

— Не.

— А дали вие двамата с Холдън не сте тайни агенти на извънземните, взривили планетата като част от поясен конспиративен замисъл, за да отвлечете вниманието на медиите?

Този път Наоми се разсмя от все сърце.

— О, това ли било? Съжалявам.

Хейвлок също се засмя, макар да се чувстваше гузен, че го прави. Коенен беше от неговите. Наоми Нагата бе саботьор и враг. И все пак беше смешно, а и имаше за какво да си говорят.

— Не е чак толкова зле. Теориите за конспирации се появяват, когато хората започват да си мислят, че вселената е прекалено хаотична. Абсурдна. Ако това е заговор, поне има някой, който да дърпа конците.

— Поясните.

— Този път те, да.

— Смятат ли да нахлуят тук и да ме изхвърлят през шлюза?

— Нищо такова — завъртя глава Хейвлок. — Те са добри момчета.

— Добри момчета, които мислят, че аз съм унищожила планета.

— Не, че извънземният двойник на вашия приятел го е направил, за да отвлече вниманието от вас. Не се безпокойте. Вие сте в безопасност. Никой не вярва наистина, че сте маша на протомолекулата. Просто са изплашени.

Наоми се умълча. Беше притиснала с пръсти решетката и си тананикаше тихо. Това не бе мелодията, която Хейвлок познаваше. Той отново провери за съобщения. Още няколко запитвания за коментар. Бележка от един от членовете на охраната, че поясните на „Израел“ са започнали да сядат отделно в столовата и се упражняват заедно в салона. Сторило се подозрително на човека, пратил доклада. Хейвлок си помисли за фургони, заемащи кръгова позиция срещу нападащи индианци. Ще трябва да измисли нещо по въпроса. Ако изобщо му хрумне някоя идея. Радиосигналът все още не можеше да пробие плътните облаци. Анализът на инфрачервените изображения сочеше, че селището долу е било изтрито от лицето на земята. Той се зае да преглежда научните съобщения от Земята. Според първоначалните доклади най-вероятно ставаше въпрос за претоварен термоядрен реактор. След като току-що бе изслушал теорията, че Джеймс Холдън всъщност е нещо друго, приело облика му, беше малко скептичен към подобни идеи.

Когато шест часа по-късно ръчният му терминал светна със запитване от Мъртри, Хейвлок усети, че от раменете му пада огромна тежест. Той прие връзката и на екранчето се появи мътното изображение на шефа на охраната. Образът подскачаше и премигваше, но звукът бе добър въпреки статичния шум.

— Хейвлок, радвам се да те видя. Как са нещата при вас?

— Нямаме оплаквания, сър. Всъщност, чакахме ви да ни потърсите. Отгоре изглеждаше, че през вас преминава ужасна буря.

— Броят на жертвите е минимален — каза Мъртри. — Неколцина колонисти, които не успяха да стигнат навреме убежището, а придошлата вода докара със себе си някакви червеи, които могат да те убият, ако ги докоснеш с гола ръка. Покрай тях загубихме още един. Нашите хора са добре. Лагера го няма.

— Нашия или техния?

— И нашия, и техния. Тук долу всички започваме от нулата.

— Съжалявам да го чуя.

— Защо?

Хейвлок премигна. Усмивката му бе леко нервна.

— Защото току-що изгубихме всичко.

— Не сме изгубили толкова, колкото те — изтъкна Мъртри. — Което си е малка победа. Ще трябва да натоварите на совалката припаси и медикаменти и да ни я пратите долу. Храна. Вода за пиене. Топли дрехи. Но без сглобяеми къщи. Или ако има, сложете от временните, колкото да изкарат седмица.

— Сигурен ли сте? Мога да накарам да изработят портативни заслони, които…

— Не. Никакви постоянни постройки, докато не останат само нашите хора. Освен това ще ви пратим колонисти. Провери дали можете да приемете на борда стотина души. Не е необходимо да разполагат с всички удобства, освен това трябва да бъдат под наш контрол.

— Сър, ще товарим колонисти на „Израел“?

— Махаме ги от планетата и поемаме грижата за тях — поясни Мъртри с усмивка. — Негово светейшество папа Холдън смята, че ме е принудил да се съглася с това. Този човек е умен колкото умряла котка.

Хейвлок изведнъж осъзна, че преградата към килията на Наоми не е спусната и жената чува всяка дума от разговора. Опита се да помисли как да промени темата, без Мъртри да заподозре, че е нарушил правилата.

— Има ли някакъв проблем, Хейвлок?

— Просто си мислех къде да ги сложим, сър — отвърна той. — Ще намерим някакво решение.

— Браво, човече. Ако изиграем картите си правилно, ще разкараме всички колонисти от планетата. Дори да не успеем, ще им бъде ужасно трудно да докажат, че разполагат с жизнеспособно селище. — Мъртри се засмя. — За последните шест часа напреднахме в решаването на кризата много повече, отколкото през цялото време преди това.

Наоми почука с кокалчета по решетките, достатъчно тихо, за да не може микрофонът на ръчния терминал да улови звуците. Беше повдигнала въпросително вежди, но не заговори. Хейвлок се опита да кимне едва забележимо.

— Ами посредническият екип? — попита той. — Холдън и хората му?

— Холдън и Бъртън са невредими. Бъртън за малко не си изгуби главата, когато тръгна да търси изчезналите колонисти, но оцеля. — Мъртри повдигна рамене. — Не можеш да получиш всички хубави неща.

Хейвлок трепна, представил си как биха прозвучали думите на Мъртри в ушите на страничен наблюдател.

— Добре, ще се постараем да натоварим припасите и да пратим совалката по-скоро долу.

— Без постоянни сгради.

— Да, сър. Разбирам.

— Когато совалката си тръгне, ще поискам да вземе и част от нашия научен екип. Най-вече тези, които са се сближили твърде много с местните. Ще съставя списък за евакуация.

— А искате ли да… да приготвя другата совалка за нормална служба? — Хейвлок се надяваше, че Мъртри ще се съгласи да разоръжат импровизираната бомба. Но от другата страна последва мълчание. — Сър?

— Ще се наложи, нали? — изсумтя Мъртри. — Какво пък, добре. Но бъдете готови да я върнете към сегашното състояние веднага щом приключи евакуацията. Не ми се ще да отстъпвам от мерките, които предприехме за изравняване на силите.

— Добре, сър. Ще се погрижа.

— Браво, човече.

Връзката бе прекъсната. Хейвлок се зае да съставя списък с необходимите припаси и хората, които ще са му нужни. Измина минута, преди да посмее да погледне към Наоми. Тя изглеждаше сякаш е изяла нещо полуотровно.

— За тоя тип ли работиш?

— Той е шеф на охраната — отвърна Хейвлок.

— Този човек е змия.

— Просто взема нещата навътре — рече Хейвлок. — Не знаеше, че можеш да го чуеш.

— Ако го знаеше, щеше да съска по различен начин — изгледа го тя. След още малко добави: — Да имате на борда селективни апоптозни катализатори?

— Противоракови средства ли? Разбира се, разполагаме със стандартния набор.

— Ще пратиш ли известно количество долу със совалката?

— Мисля, че антибиотиците и питейната вода ще са им по-нужни…

— Холдън ги взема. На Ерос погълна доста голяма доза лъчение. Не е нещо опасно, когато лазаретът ти е подръка, но на всеки няколко месеца си отглежда по едно ново туморче. Освен ако Алекс не реши да свали „Роси“ долу, насред онази супа.

Вероятно трябваше да откаже. Тя беше негов арестант и не биваше да ѝ прави услуги. Но се бе постарала да не привлича внимание, докато разговаряше с Мъртри. Би могла да го изложи, но не го стори.

— Разбира се — съгласи се той. — Не виждам защо не.

— А за онази мъртва котка…

— Да?

— Много хора са подценявали Холдън през изминалите години — продължи Наоми. — И повечето от тях вече не са сред нас.

— Заплаха?

— Предупреждавам те да не правиш грешката, която прави твоят началник. Стана ми симпатичен.

Събирането на припасите се оказа лесно. Всички на борда чакаха с нетърпение възможността да направят нещо. Храна, питейна вода, полифибрени одеяла и медицински средства — включително кутия с противоракови лекарства с името на Холдън, изписано отгоре — препълниха хангара на совалката, така че вратите едва се затвориха. Хейвлок не сваляше поглед от датчиците в очакване облаците да изтънеят достатъчно, за да се покажат бледите светлинки на Първо кацане. Трябваше да мине известно време, преди да си припомни с шок, че тези светлини няма да грейнат отново. Че са изчезнали. Хейвлок не бе слизал на повърхността. Никога не бе виждал с очите си Нова Тера. Но мисълта, че единственото човешко селище долу е било унищожено, не му даваше покой.

— Совалката очаква разрешение за спускане — обади се пилотът по общия канал.

— Тук капитан Маруик. Имате разрешение. Успешно кацане.

Хейвлок наблюдаваше на монитора как соплата на совалката бълват пламъци и малкият кораб се отделя от „Израел“. Ако имаше опасности, те щяха да са от турбуленциите в долните слоеве на атмосферата. Когато слязат сред облаците, помисли си Хейвлок.

Скоро след това совалката се смали до малка светла точка на фона на тъмните облаци. Идващата от борда ѝ информация потвърждаваше, че полетът върви нормално. Турбуленциите се оказаха по-силни, отколкото Хейвлок бе очаквал, но не чак толкова страшни. Но със спускането надолу…

Изведнъж сигналът изчезна. Хейвлок превключи на визуално наблюдение и пред очите му яркият пламък на двигателя на совалката избледня. Остана само облак дим на мястото, където бе възникнал взривът. Шокът от случилото се, ужасът бе като удар в корема. Едва забелязваше трепкащите светлини на „Израел“ и тихото бръмчене на въздушните рециклатори.

— Хейвлок? — повика го арестантката. — Хейвлок, какво става? Да не се обърка нещо? Защо всичко се рестартира?

Той не ѝ обърна внимание, наклонен над екранчето на терминала. Совалката бе мъртва, сипещ се дъжд от пламтящи отломки върху далечната повърхност на Нова Тера. Но на екрана се виждаше нещо. Едва различима линия, преминаваща през дима от отломките до мястото, където бе избухнала. Нещо бе свалило совалката. Първата му мисъл бе за „Барбапикола“. Втората — за „Росинант“. Той извика на екрана орбиталното проследяване, опитвайки се да разбере в кой момент вражеските кораби са предприели действията си, но единственото, което пресичаше линията в момента на взривяването на совалката, бяха дузината луни на Нова Тера…

Устата му бе пресъхнала. Едва сега чу тревожния вой на алармата и осъзна, че се е задействала от известно време. Откакто е избухнала совалката, помисли си той. Така предполагаше. Наоми Нагата викаше нещо от килията, опитваше се да привлече вниманието му, да го накара да ѝ говори. Той повика по приоритетния канал капитан Маруик. В продължение на едни дълги пет секунди капитанът не отговаряше.

— Беше луната — докладва Хейвлок. — Говоря за совалката. Свалиха я с нещо, изстреляно от една от онези луни.

— Видях го — потвърди Маруик.

— Какво, по дяволите, е това? Някакво извънземно оръжие? Да не би планетата да разпъва нещо като отбранителна система?

— Не мога да знам.

— Ще ми трябват всички данни от инцидента. От всички датчици. Искам да ги пратя на Земята и да ги прехвърля долу на Мъртри и хората от научния екип. Нека станат достояние на всички членове на екипажа. Сега се нуждаем от всякаква възможна информация — от всичко, до което можем да се доберем.

— Колкото до мен — рече капитанът, — имам си предостатъчно ядове, но веднага щом мога да отделя време…

— Това не беше молба — прекъсна го Хейвлок.

Когато Маруик заговори отново, гласът му бе хладен.

— Сър, не зная дали сте забелязали, но в момента сме на аварийно захранване.

— Ние… ние какво?

— На аварийно захранване. Акумулатори.

Хейвлок огледа помещението. Все едно го виждаше за пръв път. Бюрото, шкафа с оръжие, килиите. Наоми го наблюдаваше с изражение на зле сдържана тревога.

— То… и по нас ли е стреляло?

— Не, доколкото мога да установя — отвърна капитанът. — Със сигурност няма пробойни по корпуса.

— Тогава какво става?

— Реакторът ни се изключи — съобщи спокойно Маруик. — И изглежда, не иска да се рестартира.