Сибола гори

28. Басиа

Басиа се носеше над света.

На седемнайсет хиляди километра под него Ил се въртеше с главозамайваща скорост. Алекс му бе казал, че „Росинант“ има орбитален период, по-малък от два часа, но Басиа не можеше да го усети. Увиснал в микрогравитацията вън от кораба, той се вслушваше във вътрешното си ухо, според което беше почти неподвижен. Вместо него се въртеше вселената, твърде бързо, като играчка на великанско дете. На всеки час, местейки се от светлина към мрак и после след час отново, слънцето изгряваше зад Ил, завърташе се и се скриваше за кратко. Басиа бе прекарал навън достатъчно време, за да наблюдава три подобни смени, това бе центърът на неговия космос.

Огромният океан на планетата отново тънеше в мрака на нощта. Веригата от острови го пресичаше като черни точки. Един от тях, най-големият, бе очертан от бледа зелена светлина. Фосфоресценция във вълните, разбиващи се в бреговете и скалите му.

На дневната страна доминираше гигантският континент. Югозападната му част бе изцяло заета от пустиня. Първо кацане трябва да беше на север от нея. Денем селището бе твърде малко, за да се различи с просто око. Дори огромните чуждоземни кули, където се бе срещал с Куп, Кейт и останалите, бяха твърде малки, за да ги открие.

— Добре ли си там отвън, партньоре? — попита Алекс по радиото. — Доста време се рееш вече. Онзи люк няма да се поправи сам.

Докато говореше, „Едуард Израел“ премина в дневната светлина на планетата и блесна като яркобяла искра. Беше прекалено далече, за да различи някакви подробности, и същевременно много близо, в орбитални представи. Алекс държеше „Росинант“ на синхронизирана орбита, за да го държи в обсега на оръдието.

— Красиво е — въздъхна Басиа, загледан в планетата долу. — Когато пристигнахме с „Барб“, нямах време да я разглеждам. Но Ил е наистина красива.

— Само че — продължи бавно Алекс, — надявам се, не си забравил за еуфорията, за която говорехме, когато те инструктирах за излизането в космоса?

— Не ми е за първи път — каза Басиа. — Зная какво е да си необяснимо щастлив, а аз се чувствам добре, но нищо повече. Люкът е почти готов. Вземах си кратка почивка.

Хранеха се заедно. Алекс сподели с него видеоколекцията си с криминалета от двайсети век. Тъкмо снощи гледаха поредния трилър. Колекцията беше в стил „ноар“ и Басиа намираше този тип филми за твърде мрачни и песимистични, лишени от радост. След филма водиха дълъг разговор за разликата във вкусовете им. Алекс смяташе, че не бива да се чувства така.

Верен на обещанието на Наоми, Алекс бе съставил списък с ремонти, които Басиа да извърши. Един от тях бе на заклещена механична ръка в торпедния апарат на „Росинант“.

Люкът зееше отворен пред него, проход към вътрешността на боен кораб, широк метър и дълъг осем. Огромна бяла тръба бе закрепена точно под входа. Едно от корабните торпеда. Беше твърде голямо, за да е ракета. По-скоро като малък космически кораб. Не изглеждаше опасно, нищо повече от чудесно изработен, функционален инструмент. Басиа знаеше, че в сърцето му се спотайва бойна глава, която може да превърне всеки космически кораб в разтопена маса от метал и плазма. Трудно беше да го повярваш, като гледаш тези гладки извивки и бялата повърхност, внушаваща усещане за спокойствие и увереност.

Повредената механична ръка бе демонтирана и се рееше в пространството над торпедото в очакване да бъде прибрана вътре. Не без известно усилие Басиа обърна гръб на зашеметяващата гледка на Ил и извади новата ръка от мрежата на гърба си.

— Връщам се на работа — съобщи той на Алекс.

— Прието — отвърна пилотът. — Ще се радвам да успееш с ремонта.

— Мислиш ли, че ще ти трябва? — попита Басиа.

— Не, но искам да съм готов за всякакви възможности. — Алекс се засмя. Смееше се, но беше сериозен.

Басиа се зае да прикачва новата ръка към гнездото и торпедния люк. Не разбираше много от електроника и се безпокоеше, че свързването на новата ръка може да надхвърли познанията му, но се оказа, че всичко се свежда до един кабел, който трябваше да постави в съответния контакт. Бе съвсем обяснимо. При конструирането на бойни кораби винаги се вземаха предвид и възможни поражения. Ремонтите можеше да се извършват във враждебно обстановка. Ето защо всичко бе изработено на готови модули. Той дори се зачуди дали марсианците не са имали поясен в конструкторския отдел.

— „Барбапикола“ е от нашата страна на Ил — съобщи Алекс със същия ленив, сънен глас.

— Можеш ли да ми го покажеш? — Басиа се огледа, но не виждаше нищо, дори бялата искра на „Едуард Израел“.

— Почакай. — Миг по-късно върху лицевото стъкло на Басиа се появи зелена индикаторна точка, която бавно се местеше.

— Точката ли е?

— Ами, по-скоро е там, където е точката. Но е твърде далече, за да го видиш. Само секунда.

Този път на дисплея изникна зелен квадрат, даващ увеличение като телескоп, и далечният кораб нарасна до размерите на палец.

— Това е петдесетократно — обясни Алекс.

— Космосът е прекалено голям — въздъхна Басиа.

— И други са го казвали. При това се намираме на ниска орбита около планетата. Главата ти ще се пръсне, ако се опиташ да си представиш цялостната картина.

— Не се и опитвам.

— Мъдър човек.

„Барбапикола“ приличаше на голям метален контейнер, с широка камбана под мястото на двигателя и множество надстройки, където бе разположен командният център. Беше грозен и едновременно безкрайно функционален. Създаден за вакуум обект, който никога нямаше да познае горещината на атмосферното триене.

Огромните товарни хангари, които заемаха по-голямата част от вътрешното пространство, бяха напълнени с необработена литиева руда, превозена от мините на Ил. Корабът очакваше първа възможност да се отправи към рафинериите на станция Палада. Да размени суровината за храна, лекарства и торове. Неща, от които отчаяно се нуждаеше колонията.

И да откара дъщеря му.

— Можем ли да разговаряме с тях? — попита той.

— А? С „Барб“ ли? Разбира се. Защо?

— Дъщеря ми е там.

— Опалянка — отвърна почти веднага Алекс. Чу се пращене на радиовръзка и след малко отговори глас с плътен, поясен акцент.

— Ке?

— Са буено. Басиа Мъртън, ме. Суке нах Фелсия Мъртън. Донде?

— Са, са — отвърна гласът и в него се долови любопитство и раздразнение. Връзката остана отворена.

Докато чакаше, Басиа довърши монтирането на механичната ръка и я включи. Свърза се с кораба и помоли Алекс да я изпробва, ръката се отвори и затвори няколко пъти без видими затруднения. Двигателчето ѝ работеше гладко, с тихо бръмчене, което се предаваше по корпуса, за да бъде уловено от магнитните подметки на Басиа.

— Татко? — попита един неуверен гласец.

— Бебче, Фелсия, това съм аз, миличка — заговори той, но се сепна и се опита да овладее развълнуваното си пелтечене.

— Татко? — В гласа ѝ изведнъж се долови радост. Същата тази дума, с която го посрещаше, когато се връщаше от работа. Но сега гласът ѝ бе малко по-зрял. Глас на жена, който приятно погали слуха му.

— Аз съм тук горе, близо до теб, миличка.

— На „Барбапикола“? — попита тя объркано.

— Не, имам предвид на орбита. Над Ил. Виждам кораба ти, бебче. Лети наблизо.

— Чакай да намеря монитор. Къде си ти? Мога да те потърся.

— Не, не се безпокой за това. Доста съм далече всъщност. Трябваше да дам увеличение, за да те видя. Нека си поговорим още малко, преди да се скриеш от другата страна на планетата.

— Хубаво — съгласи се тя. — Добре ли се държат с теб?

Басиа се засмя.

— Брат ти ме попита същото. Те са чудесни хора. Най-добрите тъмничари, които е имало някога. Ами ти?

— Тук всички са много мили, но обезпокоени. Изглежда, корабът на РЛЕ няма да ни позволи да заминем.

— Всичко ще бъде наред, миличка. — Басиа потупа с ръка космоса, сякаш тя стоеше пред него. — Холдън работи по въпроса.

— Той те направи свой арестант, татко.

— Направи ми услуга, Фелсия. Той ме спаси. — Басиа осъзна, че е истина, веднага щом произнесе тези думи. Мъртри щеше да го убие. А синът му и Лусия все още бяха долу. — Исках само да ти кажа здрасти. Да не говорим за другото.

— Ами здрасти, татко — каза тя и той отново долови промяната в гласа ѝ.

— Здравей, мъниче — отвърна ѝ с обръщението, което не бе използвал от години.

Тя издаде странен звук и Басиа осъзна, че плаче.

— Татко, никога вече няма да те видя — промълви с дрезгав глас.

Той опита да я успокои, да ѝ вдъхне увереност. Но още бе под впечатлението на разговора с Алекс.

— Може би, мъниче — рече. — И за това съм виновен само аз. Няма да го забравяш, нали? Опитах се да направя това, което смятах за правилно, но обърках всичко и сега трябва да си платя.

— Не ми харесва, като го казваш — изхлипа все още разплаканата Фелсия.

„На мен също, миличка“ — помисли си той, но отвърна:

— Такъв е животът, нали? Такъв е животът. То не променя факта, че те обичам, обичам майка ти и Яцек.

„И Катоа, когото оставих да умре.“

— Казват, че трябва да прекъсваме вече — съобщи Фелсия. Малката зелена точка, която бе дъщеря му, доближаваше бързо хоризонта, отвъд който радиовръзката щеше да се разпадне. Случваше се пред очите му и той гледаше как разстоянието между тях постоянно расте.

— Добре, миличка. Всичко хубаво. Обичам те.

Каквото и да му отговори, беше изгубено, тъй като „Барбапикола“ се плъзна зад Ил и в слушалките остана само статичен шум. Около този нов свят все още нямаше ретранслиращи спътници. Всичко се свеждаше до пряка видимост, както е било в зората на радиосигналите. Басиа се замисли за техния дом, малка паянтова къщурка между два прашни пътя. Може би така и трябваше да бъде.

На седемнайсет хиляди километра под тях светът продължаваше да се върти. А под краката му кораб, способен да прекоси за миг слънчевата система, бръмчеше със спотаена мощ.

Може би все пак не бяха чак толкова примитивни, колкото в деветнайсети век.

— Готов ли си да се прибираш? — попита Алекс, нарушавайки мълчанието.

— След минута — каза Басиа. — Би ли ми посочил къде е Първо кацане?

— Разбира се. Отдалечава се, но все още можеш да го видиш.

На лицевия дисплей изплува нова зелена точка, северно от голямата пустиня. След като знаеше накъде да гледа, Басиа си помисли, че различава добре изкуствения кратер от миньорските изкопи, но може и да си въобразяваше.

Лусия е някъде там, преглежда пациенти и наглежда Яцек. В селището е ден и тя със сигурност е на работа. Басиа се опита да си представи какво може да прави в момента. Изкушението да помоли Алекс да го свърже със селцето бе почти непреодолимо. Но вече беше нахалствал веднъж с молбата да го свържат с Фелсия. И без това в момента той бе източник на болка и страдание за цялото семейство. Така че се зае да прибира инструментите и повредената ръка.

Ако никога не се върне, дали Лусия ще си намери друг? Опита се да си внуши, че е човек, който не би се възпротивил на подобно решение. Че щастието ѝ е по-важно от страховете му да я изгуби. Изпробва тази идея като нова дреха. Сякаш да провери дали му е по мярка. Не му хареса. Виждаше я съвсем ясно, сякаш Алекс ѝ бе дал максимално увеличение върху лицевия дисплей. Трудно му беше да определи дали е така, защото твърде много държи на брака си, или понеже е жертва на собствената си неувереност и егоизъм. Като всичко останало, сполетяло го през последните месеци, и това преживяване бе мрачно и трудно за оценяване.

Ще трябва да се върне с Холдън, вероятно в комплекса на ООН на Луната. СВП ще заяви, че е техен гражданин, но по начало Ганимед бе колония на ООН. Правната страна на въпроса кой гражданин към кое правителство принадлежи все още бе тема на дебати. Имаха достатъчно време, за да го осъдят като поданик на ООН, извършил престъпления срещу компания на ООН, и да го хвърлят за вечни времена в затвора.

Ако не друго, процесът можеше да се влачи години.

Басиа пое бавно назад по корпуса на „Росинант“, влачейки зад себе си мрежата с инструментите и резервните части. Когато стигна кърмата, спря и остави на пакета да го подмине по инерция и да достигне края на въжето. Усети неприятно опъване в ръцете, когато се наложи да убие инерцията.

— Алекс, отвори люка на хангара — помоли той.

— Прието — отзова се Алекс и корабът под краката на Басиа започна да вибрира. Двете масивни врати на товарния отсек се отдръпнаха бавно. Когато стигнаха някъде до средата, той дръпна още веднъж въжето с инструментите, то се завъртя около него и се понесе към разширяващия се отвор. Пусна го и го остави да продължи навътре.

С крайчеца на окото видя ярък изблик на светлина, като проблясване на далечна светкавица на камера. Басиа извърна глава, очаквайки да види някой от двата кораба да излиза на слънчева светлина. Вместо това забеляза разширяващо се петно от бяла светлина над един от големите острови на Ил. Беше достатъчно ярко, за да засенчи зелената фосфоресценция на бреговете, и се уголемяваше бързо.

След секунди тъмната страна на планетата бе осветена, сякаш бе изгряло второ слънце. Останалите острови от веригата хвърляха издължени сенки върху океанската повърхност. Той усети, че сърцето му се разтуптява.

— Алекс? — повика в микрофона.

Океанът около острова се нагъна над извивката на планетата, вдигайки цунами, което вероятно бе високо няколко километра. Но преди Басиа да си даде сметка за огромните сили, впримчени долу, островът изчезна. Скри се заедно с гигантското цунами и близките по-малки острови зад стълб от бял огън, който се издигаше трескаво и заемаше формата на гъба.

Лицевото стъкло на Басиа потъмня драстично като при заварка и той осъзна, че светлината, идеща отдолу, е толкова силна, че би могла да го заслепи. Но дори през потъмнелия филтър продължаваше да различава извисяващия се огнен стълб, изхвърлящ около себе си бяла пара, докато накрая надхвърли пределите на атмосферата и се превърна в сияещи кристали лед, бягащи от гравитацията като дъжд от стъклени парчета, разхвърчали се от пронизан от куршум прозорец.

Подобно на вятър през затревено поле, масивна вълна се понесе във всички посоки през обкръжаващата огнения стълб океанска повърхност. Басиа осъзнаваше, че за да различава тази вълна от мястото си, тя трябва да надхвърля стотици метри. Ала умът му бързо губеше способността да разсъждава логично, завладян от древен и примитивен страх, който го подтикна да изпразни мехура си в контейнера на скафандъра.

Басиа бе израсъл в системата на Юпитер. Неведнъж бе гледал снимки на Йо. Йо бе известна с това, че приютяваше най-гигантските вулкани, познати на човечеството. Огромни гейзери от сяра, които пробиваха атмосферата и запокитваха частици към плазмения тор на Юпитер и далечните пръстени. Заради тях Йо си оставаше негостоприемно място.

Експлозията, която Басиа наблюдаваше от орбита, би накарала тези изригвания да приличат на джуджета. Изглеждаше сякаш половината планета е била изравнена от силата на взрива.

Първо си помисли колко е добре, че колонията е от другата страна на планетата. После, че ударната вълна се носи нататък и дори огромното разстояние няма да я забави особено.

— Исусе Христе! — възкликна Алекс по радиото. — Видя ли това?

— Обади се долу — извика Басиа. Гласът му прозвуча като изплашен хленч. — Трябва да ги предупредиш.

— За какво да ги предупредя? — попита Алекс. Звучеше замаяно.

„Какво би направил, ако планетата, на която стоиш, се опита да те убие?“

Басиа не знаеше.