Сибола гори

46. Елви

За Елви възстановяването на зрението бе като излизане от мъгла. Зелената пелена, обгръщаща света, в началото оставаше все така тучна. Продължи да упорства достатъчно дълго, за да пробуди у Елви притеснения, че или греши в преценката си, или дълготрайната употреба на противоракови медикаменти е предизвикала други промени в организма на Холдън, каквито не могат да се наблюдават само след няколко приема на лекарствата. Но след това около сенките се появиха контури, малки, добре видими участъци. След още няколко часа можеше да различава отворите на вратите и силуета на машината за биохимични анализи. Когато вече виждаше достатъчно ясно, беше готова да каже на Холдън, че със сигурност са решили проблема, но той бе отишъл да говори с Еймъс и тя съжали, че не го бе сторила по-рано. А и тя самата имаше доста работа за вършене.

Биохимичната машина забави производството на вода и това започна да се превръща в сериозен проблем. Дестилационните филтри се бяха износили, материалът им, в началото пухкав и бял, бе позеленял и бе придобил твърдостта на натрошено стъкло. Но междувременно други членове на научния екип и колонисти също бяха започнали да си възвръщат зрението. След още три-четири часа Елви, Файез и двама техници от миньорската група успяха да изградят улей пред входа на руините, който събираше сипещата се дъждовна вода в съдове със скорост почти три галона на час. Водата имаше вкус на изкуствена мента и дезинфектант, но ставаше за поддържане на основните жизнени функции.

Когато Елви откри Лусия, лекарката изглеждаше почти толкова зле, колкото бе звучал Холдън. Кожата ѝ бе посивяла, бялото на очите ѝ бе толкова розово, та Елви се уплаши да не би да е получила кръвоизлив. Яцек следваше майка си навсякъде, носеше медицинския ѝ скенер и чантата с инструменти. Елви ги завари да преглеждат пациенти. Всички бяха покрити с кал. Отличията между служителите на РЛЕ и колонистите бяха замазани от тази кафеникава, полузасъхнала коричка. Когато Яцек улови погледа ѝ, тя му се усмихна. Момчето се поколеба, сетне кимна срамежливо и също се усмихна.

— Облаците изтъняват — рече Лусия. — Дори видях едно бяло облаче.

— Наистина ли? — попита Елви.

— Все още ми изглеждат зелени, разбира се, но това специално си беше съвсем бяло. — Лусия поклати уморено глава, сякаш да прогони сънливостта. — Справи се отлично. Имам само трима души, на които лечението не действа.

— И защо не се получава при тях? Може би трябва да…

— Това не е наука — прекъсна я Лусия. — А медицина. Процентът на показващите подобрение и без това е доста висок за едно ново и непознато заболяване. Справяме се чудесно. За повече ще трябва да мине време.

— Време — повтори Елви. — Чудно е, че изобщо стигнахме дотук.

— Първо щяхме да загинем от бурята, после от червеите, а сега от глад — през идните няколко седмици.

— Отдалечаваме кризисния момент. Макар и да не печелим, поне засега няма опасност да загубим.

— Но докога ще го правим?

„Никой не знае.“ Думите останаха непроизнесени, но и нямаше нужда. Докато корабите горе водеха враждебни действия и бяха обречени да паднат на планетата, а местната екосфера не можеше да им осигури храна, удължаването на перспективите им с няколко седмици не можеше да се нарече успех. Стресът оказваше своето влияние върху хората, както върху служителите на РЛЕ, така и върху колонистите. Елви отново забелязваше неволното им разделение на племена, сега, когато непосредствената опасност бе отминала. Зачуди се дали ще изчезне, когато им свърши храната.

— Трябва да си починеш — рече тя и в този момент някой положи ръка на рамото ѝ. Уей и Мъртри стояха зад нея. Уей имаше мрачно изражение. Мъртри, от друга страна, се усмихваше по обичайния начин. Той също беше изцапан с кал, но при него това изглеждаше някак естествено. Сякаш беше в обичайната си среда.

— Доктор Окойе — каза Мъртри. — Надявах се да разменим няколко думи насаме.

— Разбира се — съгласи се Елви. Лусия кимна отривисто и се отдалечи. Елви усети разочарование. След всички съвместни усилия в борбата с бурята и слепотата разделението между колонистите и хората от РЛЕ продължаваше да съществува, на милиметри под повърхността. Мъртри все още бе човекът, изгорил къща, пълна с терористи. Съпругът на Лусия бе заговорничил и вероятно подпомагал взривяването на совалката. Би трябвало всичко това да значи много по-малко сега, след преживяното заедно. Но не беше така.

— Бих искал да ми разкажете колкото се може повече за последния си разговор с капитан Холдън — продължи Мъртри. Гласът му звучеше напълно спокойно и разумно. Сякаш бяха на борда на „Израел“ и той я караше да си припомни последния път, когато е използвала изчезнал инструмент.

— Ами, той беше ужасно изморен. Изтощен. Изглежда, това оказваше ефект и върху психиката му.

— Ефект върху психиката, как по-точно? — попита Мъртри.

— Говореше несвързано — обясни Елви. — Шегуваше се за някакви чуждоземци, които го държали под телепатичен контрол, а сетне и за Чарлз Дикенс, който настоявал, че има начин да се изключи защитната мрежа. Опитах се да го накарам да поспи, но…

— Да разбирам ли, че той възнамерява да обезвреди някаква чуждоземна инсталация, действаща в момента на тази планета?

— Да. Искам да кажа — защо не?

— Не му е работа. Каза ли как смята да го направи?

— Не. Но не мисля, че имаше нещо вярно в твърденията му. Всичко това бяха само объркани бълнувания. Почти съм сигурна, че не осъзнаваше и наполовина какво прави.

— Спомена ли, че ще поеме на север?

Елви премигна, намръщи се и поклати глава.

Мъртри извади ръчния си терминал, чукна три пъти на екрана и ѝ го подаде. На екрана имаше карта на единствения континент на Ил с отбелязани две точки. Едната, досети се тя, бе доскорошното местоположение на Първо кацане. Тоест, където бяха сега. Втората бе на около три сантиметра встрани.

— Направих си труда да проследя сигнала на ръчния му терминал — поясни Мъртри. — Макар често да прекъсва, изглежда, Холдън се придвижва на север с приблизителна скорост двеста километра в час. Последното ми се стори много интересно.

Елви му върна терминала.

— Не ми каза нищо за това. Само спомена, че има да върши някаква работа. След това отиде да говори с Еймъс. Честно казано, изненадана съм, че може да управлява кола.

— Той не е с кола — възрази Мъртри. — Имаме само два транспортера, но и двата са тук, пък и единият от тях е без акумулатори.

— Не разбирам — обърка се Елви. — Тогава как…

— Пътува с двеста километра в час? — попита Мъртри. — Това ще е един от многото въпроси, на които бих искал да отговори. Благодаря ви за отделеното време, докторе.

Той кимна, обърна се и се отдалечи към изхода. Елви го изпрати с поглед, намръщи се. Дали Холдън не беше споменал още нещо? Не можеше да се сети. Защо всъщност не попитат Еймъс?

Тя откри едрия мъж отвън, при двата паркирани транспортера. Разглеждаше ги мрачно, скръстил ръце на гърдите. Имаше грозен белег на корема и татуировка на жена на сърцето. Единствената работеща кола се отдалечаваше бавно. Мъртри седеше на кормилото, Уей бе до него. Големите, пълни със силиконов гел колела, издаваха жвакащ звук, докато се въртяха в калта, но колата набираше скорост и подскачаше по неравната местност.

— Да не е имало доставка? — попита Елви.

— Не — поклати глава Еймъс.

— А ще има ли?

— Ако ще има, дано да е наблизо. Защото, ако не успея да поправя втората кола, няма с какво да приберем припасите.

— Ах — въздъхна тя. — Холдън каза ли нещо преди да тръгне?

— Каза — потвърди Еймъс, все още загледан към отдалечаващия се транспортер.

— Ставаше ли дума за заминаване на север?

— Не точно, но знаех, че ще отиде някъде, ако успее да накара Милър да ни върне реакторите.

— Милър? — попита Елви объркано.

— Да, но това е дълга история. Всъщност единственото, което искаше от мен капитанът, бе да се постарая онзи там — Еймъс кимна към колата — да не вземе пак да се държи арогантно и да изтребва хора.

— Тръгнал е след Холдън.

— Хм. Не зная дали това прави работата ми по-лесна или по-трудна.

Едрият мъж повдигна рамене и се върна при втората кола. Останките от няколко акумулатора бяха подредени прилежно върху разпънато платнище. Еймъс приклекна до тях и се зае да ги оглежда.

— Щеше да е много по-лесно, ако „Роси“ ми спусне нови акумулатори — измърмори той.

— И ти ли ще тръгнеш след Холдън?

— Холдън искаше от мен да не позволявам на Мъртри да стори зло някому. Сега той не е тук, а хорицата се справят доста добре. Така че ще е по-добре да тръгна след него, за да се погрижа и там да няма жертви.

Елви кимна и погледна на север. Транспортерът бе малка точка близо до хоризонта, хвърляща след себе си кални пръски. Не можеше да прецени колко бързо се придвижват, но беше сигурна, че скоро ще се скрият зад извивката на планетата.

— Ако поправиш колата, може ли да дойда с теб?

— Не.

— Наистина, нека дойда — настоя Елви и коленичи до него. — Ще ти трябва помощник там. Ако нещо се обърка. Представи си, че пак ослепееш? Или нещо те ужили? Познавам фауната на тази планета по-добре от всеки друг. Мога да ти помогна.

Еймъс вдигна един акумулатор, стисна металната обшивка и извади вътрешната клетка. Електродите бяха покрити с жълтеникава кал.

— Холдън говореше за чуждоземци. За живи, мислещи, общуващи и владеещи телепатичен контрол същества — продължи Елви. — Ако това е истина, мога да разговарям с тях. Да ги документирам.

Еймъс изтри калта от електродите, присви очи и въздъхна. Наведе се и взе следващия акумулатор.

— Всички тук ще умрем — продължи тя с мек, ненатрапчив глас. — Храната ни скоро ще свърши. Докато пътуваш, ще минеш покрай огромно количество растения. Цяла една биосфера. Ще има неща, които дори не можеш да си представиш. Искам да ги видя, преди да умра.

Той отвори следващата клетка. Нямаше кал, но се разнесе остра миризма на разтопена пластмаса. Еймъс я затвори.

— Ще ти трябва електричество, за да подкараш тази кола — изтъкна Елви. — Ако ти кажа откъде да го вземеш, може ли да дойда с теб?

Еймъс извърна глава и я погледна, сякаш я виждаше за първи път. Сетне на лицето му бавно изплува усмивка.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, докторе?

Елви сви рамене.

— Чуждоземната луна или защитната мрежа на планетата свали совалката с ядрения двигател, натоварена с акумулатори и енергоклетки, но пропусна парашута с храна и лекарства. Освен това не стреля по облаци, макар да гъмжат от тукашни микроорганизми, които имат доста сложен състав. Не се интересува от химичната енергия в тях. Можем да поискаме от „Росинант“ да ни спусне материал за химично гориво. Например ацетилен. Горе имате бутилки с ацетилен, нали?

— По дяволите, имам ацетилен и тук. Но тези коли не вървят с огън — посочи Еймъс.

— Не е необходимо — рече Елви. — Биохимичната машина е оборудвана с горивна камера, извършва анализи, като конвертира екзотермални реакции в електричество и после измерва мощността. Камерата не е кой знае колко голяма, но ако я демонтираме и преустроим в по-обемиста горивна камера — да речем с десетсантиметрова повърхност, — вероятно ще можем да уловим достатъчно химична енергия от горенето, за да получим електричен ток, равен по сила на този в акумулаторите. Сигурно ще се наложи да си направим трансформатор, за да нагласим амперите и волтажа, но това няма да е трудно.

Еймъс се почеса по врата и се заклати напред-назад. Беше присвил очи.

— Това нещо сега ли ти хрумна?

Елви сви рамене.

— Нали ще мога да дойда с теб?

Еймъс наведе глава и плю на земята.

— Разбира се — рече той.

— Исках само да знам защо — настоя Файез.

— Защо какво? — поиска уточнение Елви, докато пресичаше главното помещение на руините. Носеше две пълни найлонови торби с прясна вода. Или поне пригодна за пиене. И пакет с протеинови блокчета. Би трябвало да стигне за един човек и за един ден и беше всичко, с което разполагаха в лагера. Освен това си бе намерила кожена чанта с дълъг ремък и я бе преметнала през рамо.

— Защо тръгваш да гониш Холдън? — попита Файез и се отдръпна да направи път на една минаваща наблизо жена.

— Не гоня Холдън! — Елви спря, завъртя се и опря длан на гърдите му. Усещаше ударите на сърцето му. — Знаеш, че не го гоня, нали? Защото това е… казах ти, не.

— Тогава защо? — настоя той.

Организмите, които все още умираха в очите ѝ, придаваха лек зеленикав оттенък на света и го караха да изглежда размазан. Имаше чувството, че вижда лицето му през тънка завеса, която смекчаваше чертите му. Приличаше на медийна звезда в не особено гостоприемна среда, във всеки случай изобилстваща на кал и лишена от душове.

— Защото искам да видя — рече тя. — Нали затова дойдох тук. Затова прекарвах цялото си време във вземане на образци и провеждане на изследвания. Обичам работата си, обичам да виждам и намирам нови неща. Холдън каза, че говори с извънземни и че може би ще успее да изключи защитната система, а това означава, че ще трябва да се заемем с изучаването на тази пустош…

— На това, което е останало от нея — посочи Файез.

— И защото скоро ще умра — добави тя.

Файез извърна глава.

— Всички ще умрем — продължи Елви. — И то много, много скоро. Така че предпочитам да изляза навън и да погледам този изумителен, странен, красив и опустошен свят, вместо да стоя в лагера и всички около мен да си отиват бавно. Правя го от страх, хедонизъм и най-вече защото съм егоист.

— Между нас казано, аз също мисля за себе си по този начин.

— Зная.

Отвън колата на Еймъс ревеше, постоянният пламък на горивната камера бе като синтезатор, блокирал на някой особено неприятен тон по средата на гамата. Еймъс седеше вътре и наблюдаваше приборите. Файез я изпрати до колата и ѝ помогна да се настани. После отстъпи назад и напъха ръце в джобовете си. Не личеше дали в очите му има сълзи.

— Това ли са всичките припаси, докторе? — попита Еймъс.

— Би трябвало да ни стигнат.

— Добре тогава. Следя постоянно сигнала от терминала на капитана. Имаме гориво за около седмица и човекът, когото гоним, ни води с един ден.

— Ще ми се да имах слънчеви очила — оплака се тя. — И една пица.

— Гаден свят, докторе.

— Да тръгваме.

Транспортерът се стрелна напред, за миг гумите забуксуваха в калта, сетне зацепиха и колата отново подскочи. Дъждът ромолеше тихо върху предното стъкло и голямата чистачка отмяташе пръските настрани. Светът пред нея бе една голяма кална равнина. Тя погледна в ръчния терминал на Еймъс. Маршрутът към Джеймс Холдън водеше през горист район, покрай голямо пресноводно езеро и из лабиринт от каньони, възникнали в разрез с всякакви геологични постулати. Щеше да види този свят след сполетялото го бедствие, но все пак щеше да го види. Както и първите опити на природата да се възстанови от стихията.

— Спри — помоли тя. — Моля те, спри. Само за минутка.

— Ако ти се пишка, трябваше да го направиш, преди да тръгнем — изсумтя Еймъс, но въпреки това спря колата. Елви не можеше да чуе шума на електродвигателя, скрит от постоянния рев на ацетиленовия генератор. Отвори вратичката и се надвеси навън. Бяха изминали едва няколкостотин метра. Все още виждаше Файез, макар и като тъмно размазано петно. Видя, че тича към тях, като се оглежда за червеи убийци.

Той доближи колата и я погледна. Сега вече беше сигурна, че очите му са насълзени.

— Шансовете да не се върна са доста големи — рече Елви.

— Зная.

— Време е да тръгваме, докторе — намеси се Еймъс. — Не ми се ще това да се проточва дълго.

— Разбирам — кимна тя. Сведе глава. Сетне внезапно погледна Файез. — Ще се качиш ли?

— Какво да направи? — ахна Еймъс, а в същия миг Файез отвърна:

— Разбира се, че ще се кача.

Елви се присви на седалката и му направи място. Файез се притисна до нея и затвори вратата. Еймъс ги изгледа с вдигнати вежди. Елви му се усмихна и прехвърли ръката на Файез през рамото си.

— Не помня да е имало такава част от сделката, докторе — рече Еймъс.

— Смятай го за сватбено пътешествие — отвърна Елви. Тя усети, че Файез замира, после се притисна към нея.

Еймъс я изгледа продължително, после сви рамене.

— Важното е да сме с попътен вятър.