Сибола гори

50. Елви

Транспортерът бе пригоден за употреба върху неравен терен и пратен на планета без пътища. Не возеше меко, но беше бърз. Ревът на генератора и бръмченето на моторите създаваха нещо като бял шум, който мозъкът на Елви успя да изключи след няколко часа, оставяйки я в относителна, въображаема тишина. Движеха се през пустош, оставена от преминалата буря. Докъдето им стигаше погледът, се виждаше само полузасъхнала кал, но въпреки това Елви намираше гледката за интересна. Дори за очарователна.

Гора от тънки червени стъбла, нещо между дънери и гигантски гъби, се простираше от двете им страни и твърдите колела оставяха дълбоки дири върху повалените растения. Летящи същества, не по-големи от разперената ѝ ръка, следваха от часове колата, привлечени от шума или от движението. Зачуди се как тези крехки на вид създания са оцелели в общопланетното бедствие. Когато настъпи нощта, в небето като небостъргачи се издигнаха три високи колони от фосфоресциращи точки. Не знаеше дали светулките са организми, подобни на гущерите имитатори, или артефакти като нейните пеперуди. Гигантско животно с размерите на слон, но разделено на сегменти като гъсеница, лежеше мъртво и гниеше върху билото на невисок хълм, от разтворения му търбух стърчеше скелет, а над него се беше събрал малък облак от мършояди. Сребристосинкаво образувание щръкна от локва сива дъждовна вода, прекатури се на една страна и отново се надигна. Можеше да е всичко, но кой знае защо Елви оприличи поведението му на игра. Пляскане в локвите.

Цялата биосфера — или две, а може би дори три — се разпростираше около и над нея, изкусителна и подканяща. Съжали, че не бе могла да види всичко това преди бурята. Сега не ѝ оставаше друго, освен да предполага какво е било по-рано. Успокояваше се с мисълта, че такива неща се случват навсякъде и по всяко време. Бедствието бе неразделна част от живота, елемент от процеса на създаване и унищожение. Това, което бе сполетяло Нова Тера, бе единично и конкретно, ала моделът му можеше да се приложи навсякъде. Дори извънземните, оставили всички тези находки, протомолекулата, пръстените, в края на краищата бяха претърпели своята космическа катастрофа.

Призори тримата си поделиха последните останки от храната. Все още имаха вода за няколко дена, но скоро щеше да дойде гладът и тя предложи да се опитат да разберат дали нещо от местната флора и фауна би могло да става за ядене. Разбира се, съществуваше опасност да умрат. Освен ако Холдън не успее да върне към живот реакторите и да им спуснат припаси от корабите. Висок и стръмен каньон изникна в посоката, в която се движеха, ерозията го бе превърнала в неравни слоеве от плочи, подредени като накъсани страници на книга. Навигационната система на колата изгуби половин час, докато открие заобиколен маршрут.

Когато тя отбеляза какви късметлии са, че не са стигнали някоя планинска верига, Файез се засмя.

— За това първо ще ти трябват тектонични плочи — обясни той. — Тази планета няма планини, а подгъви.

Никой от тях не беше склонен да разговаря, шумът на двигателя не позволяваше да се разменят реплики по друг начин, освен на висок глас, но дори да беше тихо, Елви не смяташе, че Еймъс би проговорил. Той прекара ден и половина настанен в предната част на колата, скръстил нозе и втренчил поглед в хоризонта. Струваше ѝ се, че долавя нарастващо безпокойство на широкото му лице, опасения за Холдън, за корабите над тях, за планетата, но би могла със същия успех да си въобразява. Еймъс имаше такъв тип лице.

На някои места следите от другата кола — на Мъртри и Уей — се отклоняваха от техния маршрут. Понякога дирите се губеха в калната почва или изчезваха напълно, докато пресичаха открити скални участъци. Но неизменно се появяваха, насочени право на север, към пустошта. На светлините от фаровете се мяркаха бледи, жълтеникави, подобни на охлюви същества, премазани от колелетата. Въздухът нощем беше студен, защото се движеха на север, а плътното облачно покритие не пропускаше слънчева топлина до повърхността. Елви дремеше дотолкова, доколкото ѝ позволяваше празният стомах, отпуснала глава в скута на Файез. От време на време си сменяха местата. Сънуваше Земята, беше си поръчала пица и даваше указания на доставчика как по-бързо да я открие. Събуди се, осъзнавайки, че нещо се е променило, но трябваше да мине малко време, преди да разбере какво. Двигателят беше замлъкнал. Тя седна и разтърка очи.

Вторият транспортер стоеше пред тях, осветен от фаровете им, опръскан с кал и одран от едната страна, бе се остъргал в нещо по-твърдо от сплавта, от която бе изработен. Еймъс скочи от седалката и го обиколи два пъти, първия път надзърна вътре, а при втория се огледа в мрака.

— Какво има? — попита тя. — Всичко наред ли е?

— Двигателят им е свършил. — Еймъс се прехвърли в купето. — В осите е проникнала кал и те не са я почистили. Нататък са продължили пеш.

— По-близо ли сме до Холдън?

— О, да. — Еймъс вдигна ръчния си терминал. — Ето тук засякохме последния сигнал. Беше съвсем кратък, но ни даде доста ясна представа за неговата позиция. — На картата имаше две стрелки — едната за тях, втората за капитана. — Ако съм прав, приближаваме края на това пътешествие. И все още сме единствените на колела. Вие двамата най-добре се сместете отзад и наведете глави.

— Защо? — попита Файез.

— В случай, че решат да стрелят по нас — отвърна Еймъс.

— Ами добре. В това има логика — съгласи се Файез, но Еймъс едва ли го чу. Беше запалил двигателя.

Все още беше някъде рано сутринта — онзи дълъг и тягостен период между полунощ и изгрев, — когато приближиха комплекса. В началото беше само бледо сияние в мрака като на ниска звезда. Известно време Елви си мислеше, че вижда пролука в облаците. Но с приближаването стана ясно, че свети нещо друго.

В мрака бе трудно да се различат подробности, но изглежда, комплексът бе в същия органичен стил, в който и руините при Първо кацане, само че с няколко мащаба по-голям. Елви имаше чувството, че се намират в покрайнините на огромен индустриален район на западния европейски бряг, място, където някога нещо, свързано с гигантски мощности, е карало да се усеща силата му, а сега бе оставило след себе само пуста черупка. Когато първите бели снежинки затанцуваха в светлините на фаровете, тя си помисли, че е сипеща се пепел.

— Натам ли отиваме? — попита Елви.

— Мисля, че да — отвърна Еймъс. — От няколко часа не сме прехващали нов сигнал от капитана, а тук е мястото, където го засякохме за последен път. Предполагам, че когато влезеш вътре, сигналът се заглушава.

— Или някой го е изял — подхвърли Файез. — Може просто да го е изял.

— Капитанът е излят от прекалено твърд метал, за да го глътнеш — заяви Еймъс.

Колата продължи напред до последната известна позиция на Холдън. Огромни черни шипове стърчаха от земята, някои от тях се завъртяха, когато минаха наблизо. Снегът се усили и започна да се задържа на земята, да полепва по колата. Но не и по причудливата структура, върху която навярно се топеше. „Топла е“, помисли си Елви и кой знае защо тази мисъл не я изплаши.

Колата мина под арка, висока десет метра, и навлезе във вътрешността на комплекса. Снегът спря. Стените около тях сияеха с мека, лишена от сенки светлина. Въздухът бе по-топъл и миришеше на нещо резливо или кисело, като алкохолни изпарения, но по-силно. Транспортерът щъкаше наляво и надясно, търсейки последните следи от електрическия мирис на Холдън, преди да се откаже и да спре. Еймъс превключи на ръчно управление и пое контрола. Известно време трябваше да следват съвсем тясна алея, но сетне пътят се поразшири. Покривът на странната конструкция се губеше в мрака над тях, дълги тръби, наподобяващи тръбопроводи или може би кръвоносни съдове, излизаха от земята и продължаваха напред и настрани, явно към мястото, където е тупкало функциониращото сърце на това странно място. Колата забави ход. Еймъс взе пушката от таблото и стреля. Ехото се върна бързо.

— По какво стреляш? — попита Елви.

Еймъс сви рамене.

— По нищо конкретно. Просто подавам сигнал. — После сви ръце на фуния пред устата си и извика: — Капитане? Там ли си? Холдън!

— Сигурни ли сме, че е тук? — попита Файез.

— Не — поклати глава Еймъс, но пак извика: — Капитане!

Една фигура пристъпи иззад огромна машина на петдесетина метра пред тях. Имаше формата и размерите на човек и за миг Елви си помисли колко не на място изглежда тук. Еймъс вдигна пушката и я насочи към нея. Фигурата стоеше, разкрачила крака и изпънала рамене, с вдигнати встрани ръце, докато колата я приближаваше. Когато бяха на около десет метра, Еймъс изключи генератора.

— Здрасти — провикна се той, гласът му бе едновременно дружелюбен и неискрен.

— Здравей и на теб — отвърна Уей и повдигна брадичка.

Еймъс скочи от колата, придържайки към тялото си пушката, сякаш бе забравил, че я носи. Елви погледна към Файез, който сви рамене. Тя се плъзна леко на земята, измина няколко крачки и опря длан на предното колело. Гумата беше топла, но бързо изстиваше.

— Какви ги вършите тук? — попита Еймъс.

— Работим — каза Уей и кимна към голямата машина зад тях. — Всичко това принадлежи на РЛЕ. Тук съм, за да се уверя, че никой няма да повреди нещо.

— Имаш предвид капитана.

— Имам предвид който и да било — подчерта Уей. В гласа ѝ се долавяха твърди нотки.

— Ами, ако питаш мен, тук всичко е много грозно.

— Така е.

— Наистина ли трябва да го правим? Защото по мое мнение най-добре ще е аз да прибера Холдън, а ти — Мъртри, и да оставим на нашата докторка да потърси нещо с алкохол в него, та да отпразнуваме срещата.

— Да, това звучи забавно — кимна Уей. — Но аз съм на служба.

Файез се доближи до Елви и скръсти ръце. Беше свил обезпокоено вежди.

— Е, какво всъщност става? — продължи Еймъс. — Предполагам, че Холдън е някъде тук и Мъртри е отишъл да го търси.

— Би могло и да е така.

— Тогава аз ще запаля колата и ще ида…

— Не бива да го правиш, Еймъс. Имам заповед да не пускам никого да влиза. Качвай се и поемай в друга посока, за да си нямаш проблеми. Но навлезеш ли в собственост на РЛЕ, ще трябва да те застрелям.

Еймъс се почеса по темето с лявата ръка. Пушката в дясната изглеждаше някак си по-голяма. Сякаш заплахата от насилие ѝ придаваше тежест и значимост. Елви осъзна, че диша с кратки, бързи движения, и за миг си помисли, че може би се е променил въздухът. Но беше само страх.

— Капитанът е там вътре. Опитва се да включи отново реакторите — посочи Еймъс.

— В такъв случай е навлязъл в частна собственост и ще трябва да си тръгне. — Лицето на Уей омекна за миг и когато продължи, в гласа ѝ се долавяше тъга. Или поне имаше намек за тъга. — Когато дойде времето да си вървиш, има и по-лоши начини, отколкото да умреш на поста си.

Еймъс въздъхна и Елви видя, че раменете му се отпуснаха.

— По твой знак — рече той и вдигна пушката.

Изстрелът дойде зад тях. Еймъс се люшна напред.

— Долу! — извика зад гърба им Мъртри и Елви се преви по-скоро по рефлекс. От едната страна я притискаше Файез, от другата беше гумата. Изстрелът на пушката отекна едновременно с по-слабия от пистолета. Елви се огледа. Уей лежеше на земята, разперила ръце встрани. Еймъс се мъчеше да се подпре на коляно. Беше с гръб, имаше кръв по врата му, но тя не можеше да види откъде блика. Мъртри претича покрай нея, без да спира да стреля с пистолета — два, три, четири пъти. Елви виждаше как бронята на гърба на Еймъс потрепва при всеки изстрел. Мъртри не пропусна нито веднъж. Собственият ѝ писък отекна надалече.

Мъртри заобиколи транспортера и в този миг Еймъс се завъртя с рев и стреля три пъти, а гърмежите разтърсиха въздуха. Мъртри се олюля назад, но не падна. Следващият му изстрел вдигна фонтан кървави пръски от бедрото на Еймъс и едрият мъж рухна. Мъртри свали пистолета и се закашля.

— Доктор Окойе. Доктор Саркис — произнесе той. Бронята над лявото му рамо бе разкъсана. Ако не я беше носил, изстрелът на Еймъс щеше да отнесе сърцето му през гърба. — Трябва да кажа, че съм разочарован от решението ви да дойдете тук. Както и от избора на компания.

Еймъс пъшкаше и дишаше на пресекулки. Мъртри го приближи предпазливо и изрита пушката настрани. Металът издаде стържещ звук при плъзгането си по причудливия хитинов под.

— Вие го застреляхте — каза обвинително Файез.

— Разбира се, че го застрелях. Той заплашваше живота на една от служителките ми. — Мъртри се насочи към Уей и въздъхна. — Съжалявам само, че не успях да спася сержант Уей.

Очите на Елви се напълниха със сълзи. Разтърсиха я ридания. Еймъс вдигна ръка. Палецът и показалецът липсваха, през кръвта се виждаше яркорозова кост. Тя отмести очи.

— За какво говорите? — попита Файез. Гласът му трепереше от възмущение.

— Доктор Саркис? Имате да добавите нещо ли? — Мъртри пъхна нов пълнител в пистолета.

— Вие устроихте всичко това. Вие го устроихте. Оставили сте я там, за да отвлече вниманието на Еймъс, и го застреляхте в гърба. Изобщо не беше както искате да го изкарате — че се е случило нещо и сте дошли да спасите Уей. Вие го направихте!

— Ако господин Бъртън бе изпълнил нарежданията…

— Той се опитваше да ни спаси! — извика Файез. Беше зачервен, когато пристъпи напред, стиснал юмруци. Мъртри вдигна глава и на лицето му се изписа нещо, наподобяващо лек интерес. — Той и Холдън се опитваха да ни спасят! Вас, мен, Елви и всички останали. Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

— Охранявам недвижимата собственост, правата и претенциите на „Роял Лиценз Енерджи“ — изтъкна Мъртри. — Това, което не правя, е, че не тичам в кръг, стиснал оная си работа в ръка, и не хленча как всички сме щели да умрем и затова нищо нямало значение. Когато потегляхме с „Едуард Израел“, всички знаехме, че може и да не се върнем. Това беше риск, който трябваше да поемете, защото само така можехте да си вършите работата. Аз не съм по-различен.

— Заради вас загина Уей! — изкрещя Файез. Елви положи ръка на рамото му, но той се отърси от нея. — Вие сте виновен за смъртта ѝ!

— Нейният ред бе днес, моят ще е по-нататък — отвърна философски Мъртри. — Но има някои неща, които трябва да свърша преди това.

Той провери пистолета и погледна към падналия Еймъс, който му отвърна с поглед, изпълнен с изгаряща омраза. Мъртри доближи пистолета до окървавеното му лице.

„Погледни настрани — рече си Елви. — Не гледай какво ще стане. Извърни глава.“

И тогава Файез халоса Мъртри в носа. Движението му бе толкова бързо, нескопосано и неочаквано, че в началото Елви не беше сигурна дали се е случило. Тя гледаше как очите на Файез се разширяват, докато осъзнаваше какво е сторил, и след това той реши да го повтори. Мъртри отклони пистолета от Еймъс и го насочи към геолога, който се хвърли върху него с вик. Мъртри се олюля назад, но не падна.

— Елви! — извика Файез. — Бягай!

Тя се поколеба. Еймъс се гърчеше на земята, изпод бронята му шуртеше кръв. Зъбите му бяха оголени в свирепа гримаса. Всъщност се усмихваше.

— Бягай! — изкрещя Файез.

Високите сиви стени се издигаха около тях. Блещукаха фалшиви звезди. Тя не можеше да диша. Направи една неуверена крачка. И още една. Имаше усещането, че се движи в гел, че се напъва при всяка крачка. „Това е шок — помисли си тя. — Хората умират от шок, нали?“ В спомените ѝ Файез поклати глава и рече: „О, само си търсиш ново извинение да говориш с Холдън, какво друго?“.

Холдън. Трябваше да го открие. Тя пристъпи отново. А после изведнъж хукна, размахвайки ръце и крака, от гърлото ѝ се изтръгваха тихи животински звуци. Някъде зад нея отекнаха два изстрела на пистолет, сетне и трети. Елви не погледна през рамо. Всичко в нея, всичко, което тя беше, се бе фокусирало само напред, покрай широките тъмни вени на комплекса, нататък, към мястото, където се събираха.

Елви продължаваше да тича.