Сибола гори

5. Басиа

— Исус плаче, Басиа, дете мое — говореше Куп. — Ние печелим. Нима ще се правиш на сестрица, ако играта загрубее?

Останалите го гледаха очаквателно. Скоти и Пит, но също Дорис и Катрин. Ибрахим и Задие. Басиа скръсти ръце.

— Ако разберат кой е убил техния губернатор… — поде, но Куп размаха ръце, сякаш гонеше мухи.

— Няма. Щом не са го направили досега, ще си остане само една случайност. Не помня кой го е направил. Ти помниш ли, Задие?

Задие поклати глава.

— Аз ли? Ту — промърмори тя с типичния жаргон на поясна. Каквато беше преди. Куп я посочи с пръст, сякаш доказваше нещо.

— На мен също не ми се нрави каквото стана — обади се Пит. — Но ако не го бяхме направили, сега те щяха да са тук с пълната си мощ, а не само с някакви останки. Холдън щеше да дойде в техния куполен град и какво щяхме да правим тогава?

— Именно — закима Куп. — Искахме да ги забавим и това направихме. Въпросът е как да се възползваме от спечеленото време.

— Да ги избием всичките и да хвърлим труповете им в шахтите — подхвърли Лорис с усмивка, която показваше, че се шегува.

— Мислех си да видим сметката на предавателя им — предложи Ибрахим. — Всички сигнали минават през ретранслатора в техническия павилион. Ако нещо се случи с него, ще бъдат изолирани от света като всички нас.

— Това ще повлияе ли и на ръчните им терминали? — попита Куп.

— Може би — сви рамене Ибрахим. — Със сигурност ще ги ограничи на повърхността.

— Заслужава си да се обмисли — завъртя глава Куп.

Руините, където се срещаха, бяха на час път пеша от градчето. Високи кули от странен, подобен на кост материал стърчаха от земята, подпрени една на друга по начин, който изглеждаше причудлив, ако не ги погледнеш под определен ъгъл, и тогава ще видиш симетрията. По-ниските постройки бяха със заоблени краища, вълнисти като гръбнака на заровено животно или машина с неясно предназначение.

Тих ветрец полъхваше сред руините със звук на тръстикова флейта, свиреща в далечината. Нещо бе живяло тук някога, но отдавна си бе отишло и сега костите му бяха скривалище за Басиа и заговорниците. Внезапно го споходи образ от научнопопулярен филм, показващ скарида, обитаваща скелета на кит.

— Имам един въпрос — рече той. — Каква е нашата цел? Добре, ще ги лишим от комуникации. Какво печелим от това?

— Ще им е по-трудно да вземат надмощие — изтъкна Лорис. — Четох лиценза както и всички останали. Има доста общи приказки за научни изследвания и прочее, но нека да бъдем откровени. РЛЕ са тук заради печалбата. Ако успеем да ги убедим, че няма да получат нищо…

— Това няма значение — прекъсна я Ибрахим. — Трябва да предявим нашите претенции към планетата. Печалбата и загубата идват след това.

— Не съм съгласна, Брам — възрази Лорис. — Ако погледнеш историята на колониализма, правните аспекти и претенциите за название са неизменно постфактум. Това, което виждаш, е…

— Това, което аз виждам — намеси се Куп, — е времето преди наблюдателят на СВП/ООН да пристигне тук и да промени играта. Басиа? Смяташ ли да се намесиш?

Басиа размърда пръсти и кокалчетата му изпукаха.

— Когато дойде наблюдателят, той трябва да види, че РЛЕ действа хаотично и неорганизирано, а ние разполагаме с достатъчно количество рафиниран литий, готов за пазара.

— Ето това трябва да постигнем — потвърди Куп със зла усмивка.

След срещата те се разотидоха по двойки, за да не привличат внимание. Първо Пит и Ибрахим, заедно, защото бяха любовници. После Скоти, пуфтящ с лулата си. След това трябваше да са Задие и Куп, както обикновено. Но не и днес. Днес Куп даде знак на Задие да върви напред. Тя направи жест с ръка, съответстващ на кимване, физически идиом на поясните, когато трябва да общуват в скафандри, и се отдалечи, а издълженото ѝ тяло придаваше на походката ѝ едновременно несръчен и грациозен вид. Като жираф.

— Много ти се струпа на теб напоследък — подхвърли Куп.

Басиа сви рамене.

— Началото беше лошо. Това е всичко.

— По-рано ти беше един от тях. Не се съпротивлявай.

— Няма — отвърна огорчено Басиа.

Двамата бяха прекарали повече от година на кораба край Ганимед. Бяха спорили, най-вече относно изселването им към новите планети, към които водеха пръстените. Басиа познаваше Куп. Знаеше, че е воювал в един клон на СВП, който не се бе съгласил на компромиси с вътрешните планети. Разцепеният кръг на Съюза на външните планети бе татуиран малко над лявата му лопатка. Не за първи път Басиа си помисли, че през последните години терминът „външни планети“ бе придобил съвсем друг смисъл.

— Сигурно е трудно — сви вежди Куп. — Особено на големите станции. Церера. Ерос. Ганимед. Там е пълно с вътрешни. Живееш сред тях. Работите заедно. Неусетно започваш да ги харесваш. А после пристигат заповеди и ти завърташ кранчето, а някой умира. Ей такива неща. Компромисите на живота. Нуждите на клетката.

Басиа кимна, но усещаше неприятен вкус в устата.

— Това ли сме ние? Клетка на СВП?

— Съпротивляваме се срещу корпоративната хватка на земляните. Има и по-лоши модели.

— Аха — кимна Басиа. — Схващам тезата ти.

— Наистина? Защото виждам, че събуждаш доста въпроси в доста глави. Караш ги да се чудят дали сме на прав път, или не.

— Това проблем ли е за теб? — тросна се Басиа.

— Проблем е за теб, друже. Защото колкото повече се питаш, толкова повече се питат и те. А както и да се преструваш, ние всички помним кой натисна копчето.

Връщането от подобни срещи винаги навяваше потискащи мисли на Басиа. Навсякъде бе пълно със знаци, които да му напомнят какво бе направила тяхната малка група — клетка. И какво не бе направила. Малката хидрологична лаборатория на брега с геодезичния купол, сондите, наподобяващи миньорски шахти. Къщата на екзобиолозите в края на града. Непознатите лица на площада, униформите с емблемата на РЛЕ.

В полето северно от градчето имаше мач и се вдигаше прахоляк, там заселници, между които и неговият Яцек, играеха с корпоративните. Поне бяха в различни отбори. Засега. Басиа описа дъга и влезе в градчето по пътя, който водеше към шахтите. Ветрецът се усилваше на пориви и вдигаше още прахоляк. Високо в синьото небе триъгълна формация от едри същества, наподобяващи въздушни медузи, изпускаха златисти дири от белите си тела. Лусия разправяше, че всяко едно е голямо колкото кораб, но Басиа някак си не можеше да го повярва. Чудеше се дали някой се е сетил да им даде име.

— Басиа!

— Керъл — кимна той на едрата жена, която закрачи редом с него. Керъл Чиуиуи беше една от първите кандидатури за координатор, след като се приземиха. Умна, умееща да се съсредоточи и да постига резултат, но без да е прекалено настойчива. Почти със сигурност се бе досетила, че той е въвлечен в инцидента с площадката, но това нямаше значение. Някои тайни си остават тайни, защото никой не ги знае. Други — защото никой не ги произнася на глас.

— Събирам група за работа в шахтите. Утре ще тръгнем. Вероятно ще останем пет или шест дни. Идваш ли?

— Проблем ли има?

— Не, и мисля, че трябва да си остане така. Нужна е още руда, преди да пратим кораба.

— Ще е добре да напълним хангарите, докато не е дошъл наблюдателят.

— Мисля, че ще успеем — отвърна с усмивка Керъл. — Радвам се, че участваш. Ще се срещнем в девет на площада.

— Добре — каза Басиа и тя го потупа по рамото, обърна се и забърза по свои задачи. Изминаха двайсет минути, преди да си даде сметка, че всъщност не бе потвърдил съгласието си. Ето защо дадоха на нея да организира тези неща, помисли си той.

Неговата къща бе близо до края на града. Бяха си направили тухли от тукашната почва с помощта на миньорски инструменти и ги изпекоха в пригодена за целта пещ. Щеше да е по-примитивно само ако бяха издълбали пещера и бяха изрисували бизони по стените. Лусия беше на малката веранда и метеше тухлите с метла, сплетена от местни треви, които ухаеха на тор и мента и се превръщаха от черни в златисти, когато ги срежеш.

— Нямаш идея какво изпуска във въздуха това нещо — рече той. Беше малка шега между двамата. По отговора щеше да прецени какво е настроението ѝ. Лакмусов тест за състоянието на техния брак.

— Една трета е канцерогенна, една трета мутагенна и останалото един Господ знае какви ги върши — отговори тя с усмивка. Значи нещата бяха добре. Басиа усети, че топката в стомаха му се отпуска. Целуна я по челото и се шмугна в хладината на къщата.

— Можеш да спреш с това — подхвърли през рамо. — Защото вятърът се усилва.

Лусия направи още няколко безцелни движения, тревата остърга тухлите, после се прибра при него. Според представите им от Ганимед или кораба къщата им бе огромна. Спалня за всяко от децата и една обща за тях двамата. Помещение за готвене. Капитанската каюта на „Барбапикола“ беше по-малка с няколко квадратни метра от техния дом. Беше грубо и примитивно място, но го имаха. Той седна на стола до прозореца и се загледа навън.

— Къде е Фелсия? — попита.

— Излезе.

— Говориш като нея.

— Фелсия е основният ми източник на информация за Фелсия — изтъкна Лусия. Отново се усмихваше. Беше в това добро настроение от седмици. Басиа знаеше, че е нарочно. Ще иска нещо от него и ако е умен, няма да позволи да го манипулират. Ала му се щеше да не е само театър. Тъкмо за това участваше.

— Ако има някой виновен, че е така, не съм аз. Бях много изпълнителен като малък. Има ли нещо, което да става за ядене?

— Има от корабните порциони.

Басиа въздъхна.

— Салата?

— Скоро — каза тя. — Новият разсад върви добре. Стига да не открием нещо странно в него, ще пробваш първите моркови идната седмица.

— Някой ден ще можем да се изхранваме от тукашната почва.

— По-скоро от тази на север. — Лусия сложи ръка на рамото му и се загледа през прозореца. — Защото тук дори местната фауна среща трудности да вирее.

— Север. Юг. За мен Ил е тук.

Тя се обърна и отиде в кухнята. Басиа изпита влечение към нея, спомен за тялото ѝ, когато бяха млади, без деца и пълни със страст през цялото време. Чу тихия пукот и свистенето от отварянето на консерва. Въздухът се изпълни с мирис на готвено с картофи месо. Лусия се върна с две малки чинии.

— Благодаря ти — рече той.

Лусия кимна, седна на своя стол и подгъна крак под себе си. Гравитацията я бе променила. Мускулите на ръцете и раменете ѝ имаха релеф, извивката на гърба, когато сядаше, бе с различен ъгъл. Ил ги променяше по начин, по който не бе предполагал. Басиа взе вилица и започна да се храни.

— Утре отивам в мините — съобщи.

Тя повдигна вежди.

— Защо?

— Поддръжка — обясни той, защото знаеше какво си мисли. — Керъл ме помоли.

— Добре, тогава. — Което означаваше, че е доволна, задето го е поканила Керъл, а не Куп.

За миг го досрамя, сетне се подразни, че е изпитал срам. Неволно стисна устни.

— Наблюдателят идва — продължи Лусия, сякаш зад думите ѝ не се криеше нещо повече. — Джеймс Холдън.

— Чух. Това е добре. Ще имаме известен коз срещу РЛЕ.

— Предполагам.

Басиа помнеше времето, когато се смееха заедно. Когато Лусия се връщаше от болницата на Ганимед и разказваше истории за пациенти и други доктори. Ядяха култивирани пържоли, крехки колкото не може да е крехко нито едно месо от животно, и пиеха бира, ферментирала на някоя от луните. Разговаряха с часове, много след времето за сън. А сега разговорите им бяха предпазливи, сякаш думите имаха стъклени кости. Той побърза да смени темата.

— Странно е, като си помислиш — заговори. — Вероятно никога вече няма да изляза в космоса. Толкова много години, през които трябва да внимаваш, да преценяваш всяка своя стъпка, а сега каквото и да правя, винаги е в атмосферата.

— На мен ли го казваш? Ако знаех, че ще се стигне дотук, щях да стажувам във всички отделения на болницата.

— Какво пък, и сега си най-добрият хирург на човешка ръка на цялата планета.

— Само че най-добрият хирург на ръката прекарва времето си да чете за хранителни разстройства и гинекология — отвърна сухо Лусия. Погледът ѝ бе отвлечен, замислен. — Трябва да поговорим за Фелсия.

Ето че се започва. Към това е водело всичко. Той се поизправи и сведе поглед към земята.

— Какво има да се говори?

— Тя вече приказва за това, което предстои да се случи. С нея.

— Същото, което ще се случи с всички нас.

Лусия пъхна поредната хапка в уста и започна да дъвче бавно. Вятърът отвън се усили и посипа с пясък стъклото. Когато заговори отново, гласът ѝ бе тих, но непреклонен.

— Тя мисли за университета. Мина тестовете и изпита в мрежата. Нуждае се от нашето разрешение, за да попълни формулярите.

— Твърде е млада — възрази Басиа и още докато произнасяше тези думи, се смути. Гърлото му се сви, в него се надигна яд и той побутна чинията настрана.

— Но няма да е по времето, когато стигне там — изтъкна Лусия. — Ако замине с първата пратка руда и се прехвърли на Медина, може да е на Ганимед или Церера след деветнайсет месеца. Най-много двайсет.

— Нужна ни е тук — рече с твърд глас Басиа. За да покаже, че разговорът е приключил. Само че не беше.

— Не съжалявам, че дойдох тук — поде Лусия. — Ти не си ме карал. Въпреки месеците след Ганимед, когато живеехме натъпкани като сардели. Въпреки всички станции, които отказваха да ни приемат. Не съм го забравила. Когато „Мао-Квиковски“ се разпадна, аз бях тази, която помогна на капитан Андрада да подготви документите за конфискуването. Аз превърнах „Барбапикола“ в наш дом.

— Зная.

— Когато гласувахме, моят глас бе с твоя. Може би животът ни на бежанци ни направи толкова диви и смели. Да дойдем тук, да започнем всичко отначало, под чуждо небе. И под една нова звезда. Смятах го за нещо естествено и не съжалявам, че те последвах.

Гласът ѝ постепенно набираше сила. Тъмните ѝ очи святкаха гневно, подканяйки го да се възпротиви. Но той не го направи.

— Нямам нищо против да прекараме остатъка от живота си в добив на литий и отглеждане на моркови — продължи тя. — Ако никога повече не вляза в операционна, не се надвеся над пострадала ръка, значи така ми е писано. Защото аз избрах да бъде така. Яцек и Фелсия не са правили този избор.

— Няма да пратя децата си обратно — заяви Басиа. — Какво ще получат там? Тук ни чака толкова много работа, неща, които да открием, да разберем. Как изобщо може да ти хрумне подобна идея? — Той също повиши глас, но не викаше. Почти.

— Ние избрахме да дойдем тук. Фелсия има свой избор. Можем да ѝ попречим или да ѝ помогнем.

— Да ѝ помогнем да се върне не е никаква помощ — не се предаваше Басиа. — Мястото ѝ е тук. Както на всички нас.

— Там, откъдето идваме…

— Ние идваме оттук. Нищо от предишния ни живот вече няма значение. Сега сме на Ил. И по-скоро бих умрял, отколкото да им позволя да докарат тук оръжията и войните си, техните корпорации и научни проекти. Проклет да съм, ако ми отнемат още едно дете.

— Татко?

Яцек стоеше на вратата. Имаше угрижено изражение. Стискаше футболна топка под мишница.

— Синко — рече Басиа.

В тишината се чуваше само воят на вятъра. Басиа се изправи, взе чинията си, сетне и тази на Лусия. Отнасянето им в рециклатора бе като маслинено клонче, но все отнякъде трябваше да започне. Изпълваше го безсилен гняв, трябваше да върши нещо, за да му даде воля. Катоа, площадката за кацане, угрижените очи на Яцек. Годините, през които скитосваха, за да стигнат до тази малка тухлена къщурка, от която дъщеря му искаше да избяга. Всичко това се примесваше в напиращ гняв, горещ като вътрешността на пещ.

— Случило ли се е нещо? — попита Яцек.

— С майка ти си говорехме.

— Ние не сме оттук — заяви Лусия сякаш Яцек не бе влизал, сякаш разговорът им можеше да продължи и пред него. — Преструваме се, че е така, но не е.

— Ще бъде — отсече Басиа.