Джейн ФийдърСмарагдовият лебед

ПРОЛОГ

Париж, 24 август 1572

В полунощ камбаната заби тревога. Улиците, дотогава празни и тихи, изведнъж се изпълниха с хора, които носеха бели кръстове на шапките си. В началото те се събираха безшумно, сякаш изпълнени с почтителна плахост пред начинанието, което ги бе извело от домовете им посред нощ, въоръжени с мечове, ножове и аркебузи.

Мъжете се подредиха в колона и тръгнаха бавно по тесните улички. Стъпките им кънтяха по калдъръма, който заобикаляше мрачната, заплашителна цитадела на Лувъра. Само преди седмица дворецът беше ярко осветен, от тесните, защитени с решетки прозорци звучеше музика, по улиците на града се блъскаха множество пияни празнуващи, стекли се в столицата по случай сватбата на сестрата на френския крал Шарл, Маргьорит, с хугенотския крал Анри Наварски. Сватба, която имаше за цел да обедини католическите и протестантските партии във Франция.

Ала в тази Вартоломеева нощ сключеният брак послужи единствено като примамка за хилядите хугеноти, които бяха пристигнали в Париж в подкрепа на младия си крал. Беше взето решение те да бъдат избити до крак.

Докато камбаната за тревога продължаваше да бие, събралите се мъже маршируваха по улиците и чукаха на всички врати, на които беше окачен бял кръст. Обитателите на къщата излизаха навън и се присъединяваха към тях и огромната армия убийци нарастваше с всяка минута — като грамадна вълна, която се търкаляше със засилващ се шум към вилите и служебните резиденции на протестантските водачи.

Първите изстрели, първите проблясъци на яркочервени пламъци, първите диви, протяжни викове бяха стартов сигнал за клането. Тълпата изведнъж се превърна в хилядоглава хидра, масите се втурнаха по улиците, за да разбиват вратите на къщите, където нямаше бял кръст, да изхвърлят обитателите им през прозорците и балконите, а насъбралата се пред къщата тълпа да ги разкъсва на парченца.

Въздухът натежа от отвратителната миризма на кръв и барут; нощното небе се освети от призрачно червено сияние, защото все повече къщи горяха, а масите, които се носеха по улиците, палеха все нови и нови катранени факли и трепкащите им пламъци осветяваха жадните за кръв лица. Триумфалният рев на ордата, която гонеше една полугола и окървавена бегълка, приличаше на кошмарните пронизителни писъци на адските чудовища.

Трепереща, останала без дъх, младата жена се сви в ъгъла на една гадно миришеща уличка, която водеше към реката. Сърцето й биеше така силно, че всяко поемане на дъх й причиняваше безумна болка. Босите й крака кървяха, изпорязани от острите камъни на калдъръма. Тънката риза лепнеше на гърба, мокра от пот. Косата и висеше разбъркана около бледото, белязано от смъртен страх лице. Тя притискаше към гърдите си две бебета, по едно във всяка ръка, личицата им бяха притиснати към гърдите, за да не се чува плачът им.

Младата жена огледа отчаяно уличката и скоро видя първите трепкащи факли на преследвачите си. Гласовете на сганта се издигаха към небето и се смесваха в пронизващ триумфален вой. Мъже и жени тичаха в безредие към реката. От гърлото на бегълката се изтръгна мъчително хълцане. Тя се раздвижи отново и хукна като подгонена сърна към реката, като притискаше към гърдите си двете бебета, които й натежаваха с всяка крачка.

Тя чуваше стъпките на преследвачите зад гърба си, оглушителен тропот на подковани ботуши, който застрашително наближаваше. Всяко поемане на дъх беше мъчение и бавно и неизбежно в сърцето й се разпростря чувството за примирение и безнадеждност, което прогони паническия страх. Нямаше къде да избяга. Не можеше да тича по-бързо, дори и заради бебетата. А тълпата зад нея растеше и растеше, подсилена от много хора, които се бяха присъединили към лова за чисто удоволствие.

С последен отчаян писък младата жена се обърна и застана лице в лице с мъчителите си, като с все сила притискаше бебетата към гърдите си. Едно от момиченцата риташе и се опитваше да вдигне глава. Другото беше тихо и спокойно както винаги. Макар и само на десет месеца, двете близначки бяха съвършено различни.

Майката остана неподвижна, поемайки тежко дъх, като подгонена от ловци сърна, и зачака възбуденото множество да я обгради от всички страни. Очите на ловците святкаха, лицата им бяха пълни с омраза, зъбите бяха оголени в злобни усмивки, в погледите светеше жажда за убийство. Мечовете и ножовете им бяха окървавени, дрехите на червени петна. Вече бяха толкова близо, че тя вдъхваше киселия мирис на пот и гнило, примесен с дива омраза.

— Отречи се… отречи се… — Пронизващи, треперещи от омраза гласове се надигнаха в нестроен хор. Думите се сипеха върху нея като студен дъжд. Тълпата се събираше все по-плътно около нея, потните човешки тела я притискаха, лицата им бяха съвсем близо до нейното. Подигравателните думи, които обещаваха спасение, бяха лъжовни. Дълбоко в себе си бегълката знаеше, че спасението ще й бъде отказано. Убийците нямаха интерес да я видят католичка, те искаха кръв.

— Отречи се… отречи се…

— Да, да, ще го направя — изпъшка тя и се отпусна на колене. — Но ви умолявам да пощадите бебетата ми… моля ви, аз ще се отрека и заради тях. Ще кажа молитвата. — Без да се бави, тя произнесе латинските думи на веруюто, вдигнала поглед към небето, за да не вижда грозните лица на хората, които щяха да я убият.

Острието на дългия нож, вече познало хугенотска кръв, се стрелна към гърлото й още преди да бе стигнала до края на молитвата. Последните й думи заглъхнаха в предсмъртно хъркане, от гърлото й бликна кръв. Линията, по която беше минал ножът, след секунди зейна в огромна дупка. Младата жена падна по лице на камъните. Жалният писък на едното бебе прониза внезапната тишина.

— Към Лувъра… към Лувъра! — Грозен вик се издигна към покривите на града, тълпата се обърна като един човек и хукна към центъра на града, разпръсната като стадо стреснати, блеещи овце. — Към Лувъра… към Лувъра!

Черната река влачеше лениво водите си. Кръвта на умиращата бавно се съсирваше. Нещо се раздвижи под нея. Едно от бебетата размахваше ръце и крака и най-после успя да се освободи от тежестта на майчиното тяло и да се измъкне от задушаващата го топлина. С целеустременост, необичайна за едно толкова малко същество, момиченцето запълзя към улицата, стремейки се да се измъкне от страшната миризма на кръв.

Минаха повече от десет минути, докато Франсоа намери жена си. Той изскочи от уличката и побелялото му лице блесна на лунната светлина.

— Елена! — пошепна ужасено той и се отпусна на колене до мъртвата. Прегърна безжизненото й тяло и от гърлото му се изтръгна измъчен вик, който разтресе тишината. След малко откри бебето, което го гледаше с почти празни очи. Нежната розова устичка беше изкривена в жален плач, личицето беше омазано от кръвта на майката.

— Велики Боже, имай милост — прошепна стреснато бащата и вдигна детето си от земята, докато с другата ръка продължаваше да притиска мъртвата към гърдите си. После се огледа и погледът му беше обезумял от болка и страх. Къде беше другата му дъщеря? За Бога, къде беше изчезнала? Дали кръвожадната тълпа я бе набучила на някой нож, както бяха направили с много безпомощни дечица по улиците на Париж? Ако да, къде беше тялото й? Дали го бяха взели със себе си?

Изведнъж зад гърба му прозвучаха стъпки и той обърна рязко глава, като продължаваше да притиска бебето и мъртвата към гърдите си. Верните му сподвижници изскочиха от уличката и се втурнаха към него, задъхани и треперещи, едва успели да се измъкнат от клането.

Един от мъжете протегна ръце и взе бебето от ръката на херцога. Франсоа не се възпротиви, защото това му позволи да обгърне с две ръце мъртвата си съпруга и да я притисне още по-силно до гърдите си. Безмълвното му отчаяние късаше сърцата на присъстващите.

— Милорд, трябва веднага да се махнем оттук — зашепна настойчиво мъжът с бебето. — Онези може да се върнат. Ако побързаме, ще намерим убежище в Шатле.

Франсоа отпусна мъртвата в скута си и нагласи главата й на коляното си. После внимателно затвори изцъклените очи и вдигна ръката й. Златна гривна, обкована с перли и оформена като виеща се змия, украсяваше стройната китка. На крехката златна верижка висеше изкусно изработен лебед, покрит със смарагди. Сълзите му намокриха фигурата на птицата. Херцогът откопча гривната, годежен подарък на Елена, и я скри под жакета си. После отново притисна мъртвата към гърдите си и се надигна мъчително, олюлявайки се под тежестта на товара си.

Малкото момиче пищеше жално, със слабо гласче. Явно беше гладно и се страхуваше. Едрият мъж го скри под наметката си и тръгна бързо след херцога, който тичаше към тъмната паст на уличката, за да се отдалечи по-бързо от реката.

Загрузка...