Смарагдовият лебед

7

— Ще видим как ще й хареса диетата от черен хляб, овесена каша и вода! — Лейди Имоджин крачеше гневно по дългата галерия и роклята от пурпурночервена дамаска с огромен кринолин помиташе всичко по пътя си. За да придаде повече тежест на думите си, тя удряше дланта си с неразтвореното ветрило. Устните й бяха толкова здраво стиснати, че и без това тясната уста беше напълно изчезнала. Очите под грижливо изскубаните вежди бяха корави като малки кафяви камъчета.

— Прощавай, мила, но според мен Мод се наслаждава на ролята на мъченица — осмели се да възрази лорд Дюфорт, скрит на сигурно място зад вратата.

— Глупости! — гласеше ядният отговор. Без да му благодари за усилията, съпругата му пристъпи към него и отвори ветрилото си. — Момичето скоро ще проумее, че е много скучно да стои затворено в стаята си, без огън и без всички вкусни неща, с които е свикнало.

Майлс съвсем не беше убеден в това. Когато трябваше да окаже съпротива, лейди Мод буквално разцъфтяваше. По-точно, той имаше впечатлението, че всички наказателни мерки й се отразяваха извънредно благоприятно и я правеха още по-твърда отпреди. Решителният блясък в бледите сини очи оживяваше болнавото лице.

— Ще я принудя да падне на колене пред мен още преди Гарет да се е върнал — заяви Имоджин. — Но къде, за Бога, е той? — Тя спря под високия прозорец, който гледаше към двора — четириъгълник, покрит с каменна настилка, затворен от двете странични крила на господарската къща и високата, завършваща с остри метални ръбове ограда. Крилата на голямата желязна порта бяха отворени към улицата, по която течеше несекващ поток от ездачи, каруци и карети с железни колела, които трополяха по изсъхналата кал. От реката, която течеше от другата страна на къщата, прозвуча сигнал на товарна лодка и се смеси с бесните викове на коларите.

Имоджин не се интересуваше от движението по улицата. Сърцето й беше пълно със страх. Възможно ли беше да се е случило нещо с Гарет? Дали пък не го бяха нападнали разбойници? Или беше станал жертва на войнишко нападение? Във Франция бушуваше война и по пътищата й царяха хаос и беззаконие.

Ако с Гарет беше станало нещастие, дали тя беше виновна за това? Нали тя го накара да замине за Франция! Той не искаше да пътува, но тя го убеждаваше и настояваше, докато най-после отстъпи. Тя го принуди да вземе решение, защото искаше брат й отново да има цел в живота си, смислена задача, която да изпълни дните му. Искаше най-сетне да го освободи от циничната летаргия, която го бе обзела след смъртта на жена му. Така силно копнееше да види отново стария пламък и острота в очите му, динамиката в движенията, пулсиращото от живот тяло, стремежа към висините — тези толкова скъпи на сърцето й качества, които беше разрушил бракът му с Шарлът.

В годините преди срещата му с Шарлът Имоджин нито за миг не се беше съмнявала, че един ден брат й ще се издигне до върха на славата и могъществото, които заслужаваше мъж с неговата целеустременост, с неговия характер, богатство и произход. Тя го отгледа, без да мисли за себе си. Мислеше само за своя Гарет, за щастието му, за блестящото бъдеще, което го очакваше. Той вземаше активно участие в политическия живот в кралския двор и беше ангажиран с делата на семейство Харткорт във Франция, което страдаше от преследването на хугенотите. Сестра му следеше издигането му с гордост, която беше изцяло лична. Всичко, което правеше след смъртта на майка им, беше насочено единствено към благото и издигането на Гарет, всичките й мисли и планове бяха съсредоточени върху интересите на брат й. Тя познаваше способностите му, знаеше кое място би му подобавало и с всяка фибра на душата и тялото си се бореше за него и за напредването му. Тъкмо когато усилията й започнаха да дават първите си плодове, страшната отрова на женската лудост проникна в сърцето му и заплаши да разруши всичко постигнато досега.

Гарет беше толкова влюбен в красивата си съпруга, толкова омаян от чувствеността й, че стъпка по стъпка се отдалечи от света, който тъкмо беше започнал да завладява. И сестра му беше безпомощна да му попречи. Каквото и да му говореше, каквото и да правеше, то не му въздействаше. Влиянието й се изпари без остатък. Имоджин знаеше колко унизен и нещастен беше гордият й брат, но не разбираше защо той не пожела да се раздели с жената, която го опозори. Никой нямаше да го упрекне, ако я беше затворил в лудницата. Той беше длъжен да се разведе с нея. Вместо това Гарет остана бездеен и чакаше, докато тя бавно, но сигурно го унищожаваше. Зад каменното си лице Имоджин плачеше със сълзи на гняв и дива мъка. Случилото се с Гарет беше незарастваща, мъчителна рана. Непоносимо й беше да наблюдава рухването на човека, когото бе създала със собствените си ръце (тя беше абсолютно убедена в това), стопяването на честолюбието, което трябваше да спаси семейството им.

Даже след смъртта на Шарлът Гарет не си възвърна старата енергия и целеустременост. Започна да се интересува единствено от ленивите, непродуктивни забавления на придворните. Даже заживя още по-самотно отпреди. Душевната мъка на Имоджин не можеше да се опише. Тя вярваше с цялото си сърце, че раните на Гарет ще зараснат, трябва да зараснат, стига само злото да бъде отстранено. Тя направи единственото правилно нещо, за да премахне злото, което бяха сторили на брат й, но напразно.

Майлс наблюдаваше съпругата си, която стоеше с отсъстващ вид до прозореца, и четеше мислите й с опитността на верен съпруг. Отдавна се беше примирил с факта, че Гарет е цялата гордост и привързаност на Имоджин, и много добре знаеше колко разтревожена и неспокойна е жена му след необяснимо дългото отсъствие на брат си. За съжаление страхът и тревогата я караха да върши неща, които правеха живота на хората около нея още по-труден.

Майлс протегна крак и с гордост отбеляза колко добре е изработен корковият ток на обувката му и колко закръглен изглежда тънкият му прасец, обут във великолепен панталон в червено и жълто. После вдигна глава и срещна подигравателния поглед на жена си.

— Изненадан съм, че отказваш да приемеш новата мода на обувки с високи токове, мила — отбеляза колебливо той. — Няколко допълнителни сантиметра ще те направят още по-внушителна.

Лейди Имоджин забрави презрението и го погледна очаквателно. Ако имаше област, в която се доверяваше на инстинкта и знанията на съпруга си, това беше модата.

— Наистина ли мислиш така? — попита недоверчиво тя.

— О, да — отговори убедено той, зарадван, че бе успял да я отклони от мрачните мисли, макар и само за малко. — Чух, че нейно величество си поръчала три чифта… един от кожа, един от розова дамаска и един от синя коприна.

Лейди Имоджин се почеса замислено по врата и дългите й нокти задраскаха по жълтеникавата, подобна на пергамент кожа.

— Тогава ще си поръчам чифт обувки с високи токове, които да подхождат на новата ми черна копринена роба. Тъмночервена кожа, какво ще кажеш?

— Перфектен избор, мадам. — Майлс се поклони. — Очакваме ли гости за вечеря?

— Много добре знаеш, че ще дойдат сестра ти и досадният й съпруг. Както обикновено, той ще се напие, а безмозъчната ти сестра ще дърдори глупости и ще охка, че никой не я разбира.

Мигът на дружелюбно съгласие отмина много бързо.

— Можеш да сложиш сестра ми до каплана — предложи с тиха усмивка Майлс.

— Разбира се. Кой друг би я търпял? — Имоджин се обърна отново към прозореца и се загледа мрачно към улицата.

— О, скъпа Имоджин, колко се радвам да ви заваря вкъщи! Лорд Дюфорт, желая ви добър ден. — В галерията влезе лейди Мери Абърнати, поздрави лорд Дюфорт с реверанс и подложи на лейди Имоджин хладната си буза за целувка. — За съжаление мога да остана само една минута. Кралицата ще прекара нощта в Уайтхол. Сега е при лорд Сесил и имам малко свободно време. Дойдох веднага, за да се осведомя дали имате вести от лорд Харткорт.

Тя погледна загрижено Имоджин.

— Мина много време, откакто годеникът ми замина, и вече започвам да се тревожа…

Имоджин поклати глава.

— Не, все още не знаем нищо за него. — Тя беше избрала лейди Мери Абърнати за съпруга на брат си не само защото младата вдовица имаше безупречен произход и достоен външен вид за спътница в живота на мъж с власт и влияние, но и защото вярваше, че може да й заповядва и с това да бъде сигурна, че нищо няма да разруши сестринското й влияние. Благодарността беше силна мотивация.

Тя потупа ръката на Мери и продължи окуражително:

— Няма смисъл да се тревожите. Трябва само да чакаме и да се молим.

Майлс поглади брадичката си и си каза, че лейди Мери имаше всички основания да се тревожи. Гарет беше последната й надежда за успешен брак. Като бездетна вдовица към края на двадесетте, чийто съпруг беше починал от треска след едногодишен брак, дамата беше повече от отчаяна. Според завещанието имуществото на съпруга й беше станало собственост на младия му брат, нейното собствено имущество беше прибрано от чичо й, който твърдеше, че го е вложил изгодно, за да й даде добра зестра при евентуална втора женитба. Кралицата я взе при себе си и й даде скромната длъжност дворцова камериерка. От смъртта на съпруга й бяха минали няколко години, през които младата вдовица вехнеше и съхнеше в кралския двор и надеждите й за влиятелен ухажор постепенно се изпаряваха. Нито един мъж, търсещ подходяща съпруга, не бе повярвал в уверенията на чичо й, че племенницата му разполага с добра зестра, а вдовица без зестра беше много лоша партия.

Още когато видя за първи път лейди Мери, Имоджин стигна до убеждението, че е намерила съвършената съпруга за Гарет. Той реагира на предложението й с дружелюбна незаинтересованост, но й позволи да извърши всички необходими приготовления. За Майлс беше повече от очевидно, че след катастрофата с Шарлът Гарет никога вече няма да се влюби истински, но шуреят му явно се нуждаеше от съпруга и беше готов да се задоволи с избора на сестра си.

— Надявам се, че след като пристигне в Дувър, лорд Харткорт ще изпрати човек да ни извести за пристигането си. — Гласът на лейди Мери придоби леко плачлив тон, който Майлс често беше чувал и го намираше невероятно изнервящ.

— Вярвам, че ще го направи — отговори с решително кимване Имоджин. — Веднага щом науча нещо, ще ви уведомя. Обещавам.

Лейди Мери я дари с благодарствена усмивка.

— Всяка нощ се моля на небето да ни го върне жив и здрав.

— Всички се молим — отбеляза сухо Имоджин. — Дали кралицата ще ви разреши да вечеряте с нас?

Лицето на Мери се разведри. Много по-добре беше да вечеря у семейство Дюфорт, вместо с придворните дами на кралицата. Повечето от тях бяха по-млади от нея и се интересуваха единствено от дворцовите клюки. Мери не можеше да понася темпераментното бъбрене на младите жени, които гледаха на света с други очи и не познаваха страданието. Имаше и друга група придворни, почтени съпруги с влиятелни мъже или собствено влияние. Мери знаеше, че и двете групи я гледаха с известно съжаление, примесено с презрение.

— Сигурна съм, че ще мога да го уредя — отговори тя. — Благодаря ви за поканата. — След като отново направи реверанс пред лорд Дюфорт и се докосна до бузата на Имоджин с безплътните си устни, лейди Мери излезе навън и забърза към шлюза, където лодката чакаше да я отведе в Уайтхол.

Имоджин закрачи отново през галерията и Майлс сметна, че е дошъл моментът да се оттегли, преди жена му отново да потърси отдушник за нарастващия си гняв. Тъкмо се обърна към вратата, когато пазачът на портата даде сигнал с рога си. Имоджин замръзна на мястото си.

— По всичко изглежда, че молитвите ти са били чути, мила моя — проговори меко Майлс, изтича до прозореца и се загледа към слугите и ратаите, които се стичаха в двора, повикани от сигнала, възвестил завръщането на господаря на дома.

— Това е Харткорт. Благодаря на всевишния за милостта! Гарет се върна! — Имоджин притисна ръце за молитва и на лицето и изгря щастлива усмивка, издаваща безкрайно облекчение. Тя не беше набожна, но в мигове като този изпитваше искрена благодарност към Бога. Само след минута лицето й се промени и Майлс остана смаян от студената пресметливост в очите й.

— Надявам се, че мисията му е била успешна — проговори с глух глас тя, сякаш говореше на себе си. После, много по-енергично: — Трябва веднага да го видя. — Тя се обърна рязко и изскочи от галерията, без да обърне внимание на съпруга си, който също беше решил да поздрави шурея си.

Майлс стигна до заключението, че не може да се конкурира с жена си, и реши да изчака. Върна се до отворения прозорец и огледа бъркотията, която цареше долу. Възседнал едра сива кобила, Гарет тъкмо влизаше в двора. Изглеждаше както винаги, спокоен и отпуснат на седлото и в никакъв случай изтощен и преуморен от дългия път, както би трябвало да се очаква след четиримесечното му отсъствие.

Графът скочи от седлото и в този момент Майлс видя нещо толкова странно, че едва не извика. Любопитен да не пропусне нищо, той се подпря с две ръце на прозореца и се издаде навън. От възглавницата, поставена зад седлото, се плъзна крехка фигура. Момиче с овехтяла оранжева рокля. Само по себе си това беше повече от странно, но в следващия момент долната челюстта на Майлс увисна още повече. Не, очите му не го лъжеха! На рамото на момичето се бе настанила маймунка в червено жакетче и шапка с перо!

— В името на сатаната и всичките му дяволи! — промърмори изумено Майлс и зачака да види какво ще стане по-нататък. Жена му вече беше излязла на двора и бързаше по каменната настилка, протегнала ръце към брат си. Майлс проследи сцената в двора със затаен дъх, изпълнен със странна смесица от страх и радостно очакване. Само след миг Имоджин забеляза спътницата на брат си и веднага отпусна ръце.

Майлс не можа да чуе нищо от онова, което се говореше в двора, видя само как Гарет улови момичето за ръка и го дръпна напред, сякаш искаше да го представи на лейди Имоджин. Дамата се отдръпна отвратено, маймуната скочи от рамото на непознатата и се поклони подигравателно, което накара възхитените зрители да скрият лица в ръцете си, за да не чуят смеха им.

— Веднага махнете оттук това гадно създание! — Имоджин най-после си възвърна дар слово. Тя се обърна със смразяващо лице към ухилените ратаи и усмивките се изпариха от лицата им. — Изнесете го навън! Извийте му врата! Удавете го! Направете нещо!

— Това ли е единственото, което имаш да кажеш на любимия си брат? Надявах се на по-топло посрещане — проговори с иронична усмивка Гарет. Миранда се наведе и прегърна грачещата маймуна. — Животното няма да ти стори зло.

— Милорд, вие не сте наред. Как посмяхте да доведете в къщата ми тази отвратителна твар? — Имоджин усети, че силите я напускат. — Разбира се, скъпи братко, аз съм много щастлива, че най-после се завърнахте у дома, но…

— Чип не е гадна твар — намеси се енергично Миранда. Досега беше мълчала, но дамата наистина прекаляваше.

— Сигурно е целият в бълхи — промърмори Имоджин и потръпна от ужас, без да обръща внимание на възраженията на Миранда. — Гарет, не е особено прилично от твоя страна… Освен това, драги братко, щях да се зарадвам много повече, ако беше изпратил човек от Дувър, за да ни уведоми за пристигането ти. — Докато сипеше обвинения, тя успя да си възвърне самообладанието. Ала когато устреми поглед в Миранда, видя приликата и потрепери като от удар. — Велики Боже! — промърмори смаяно тя и впи поглед в добре познатите черти на момичето. — Това е Мод, от край до край Мод!

— Точно така — отговори развеселено Гарет. — Когато останем насаме, ще ти обясня всичко. Да вървим. — Той се обърна към вратата, бутна Миранда пред себе си и окуражително я потупа по рамото.

— Не искам това животно в къщата си! — В гласа на Имоджин прозвуча истинска истерия. — Тук живеят цивилизовани хора, братко. Умолявам те да помислиш за това!

— Помислил съм за всичко — отговори рязко Гарет и невъзмутимо продължи пътя си към къщата.

Имоджин пребледня, ала веднага се овладя, събра полите си и хукна след брат си.

— По дяволите, Харткорт, това ли ни донесохте от чуждата страна?

Майлс слезе по стълбата с обичайната си грациозна походка. Очите му искряха, сърцето му беше пълно със злобна радост. Един поглед в лицето на жена му беше достатъчен. Имоджин кипеше от гняв!

— Дюфорт. — Гарет поздрави зет си с кратко кимване и влезе с големи крачки в салона вляво от входното антре. Помещението беше облицовано е дърво, имаше високи стъклени врати, от които се откриваше чудна гледка към широката морава и реката, където беше шлюзът на имението.

Застанала в средата на салона, Миранда се оглеждаше страхопочтително. Колко много стъкло! Знаеше, че лорд Харткорт е богат човек, но явно беше невероятно богат, щом можеше да си позволи стъклени врати. Обстановката беше напълно различна от онова, което беше виждала досега. Две от стените бяха заети от огромна библиотека. Безбройните лавици бяха отрупани с книги, десетки, стотици книги с неоценима стойност. Сигурно само манастирските библиотеки притежаваха толкова много томове. Два дебели килима с прекрасни шарки, достатъчно ценни, за да бъдат окачени на стената или да завият с тях най-красивите легла в къщата, бяха захвърлени небрежно върху излъсканите до блясък дъски. Миранда стъпи предпазливо на килима, но побърза да се отмести, защото се беше сетила за прашните си дървени обувки.

— Миранда, представям ви лорд и лейди Дюфорт — проговори церемониално Гарет и я изтръгна от съзерцанието, в което беше потънала. Тя се обърна бързо към него и го погледна виновно.

— Прощавайте, но никога не бях виждала толкова много книги.

— Можете ли да четете и пишете? — попита с интерес Гарет.

— О, да. В трупата ни имаше магьосник, който беше много образован. Той ме научи да чета, но с писането не съм много добре. — Миранда махна унило с ръка и продължи: — Освен това ме научи да правя хороскопи. Ако желаете, ще ви покажа, милорд. И на вас също, мадам — предложи несигурно тя, без да поглежда към Имоджин.

Никой не разбра как е реагирала Имоджин на предложението, защото смаяният вик на Майлс привлече вниманието на всички:

— Всемогъщи Боже! Тя прилича досущ на Мод! — Той пристъпи към Миранда. — Позволявате ли, мила? — Тънките му пръсти уловиха брадичката й и я обърнаха към светлината на прозореца. — Невероятно — прошепна изумено той. — Разбира се, косата е друга. Лицето е много по-здраво и весело. Но всичко останало…

— Съвсем правилно — отвърна с доволно кимване Гарет. — А когато се изкъпе и облече някоя от роклите на Мод, никой няма да разбере, че е друго момиче.

— Какво означава всичко това, Гарет? — попита подозрително Имоджин, която се бореше с противоречивите си чувства — радост от завръщането на дългоочаквания пътник, възбуда при мисълта за вестите, които носеше, отвращение и възмущение заради маймуната и напълно объркване по отношение на момичето.

— Лорд Харткорт желае да заема мястото на лейди Мод. — Миранда реши, че е крайно време да се намеси. — И аз дадох съгласието си.

Обяснението й предизвика смаяно мълчание. Миранда хвърли поглед към лорд Харткорт и видя сардоничните искри в очите му, циничната линия около устата, която й беше толкова неприятна. Усетил изпитателния й поглед, той побърза да се прикрие и веднага промени израза на лицето си. Усмихна й се и й намигна съзаклятнически. В очите му светнаха развеселени пламъчета, сякаш я канеше да сподели веселието му при шока, с който присъстващите реагираха на плана му.

Миранда отговори несигурно на усмивката му. В момента не се чувстваше съучастница, а по-скоро като слаба шахматна фигура.

Гарет посегна към шнура за звънеца, който висеше до вратата.

— Моля те да се погрижиш за Миранда, Имоджин. Искам до вечерта да я превърнеш в истинска лейди.

Имоджин се възстанови бързо от преживения шок и вече не приличаше на кораб, загубил посоката и кръстосваш безпомощно из водите на океана. Тя измери Миранда с преценяващ поглед. Тя не беше сигурна какво точно цели брат й с това момиче, но беше достатъчно умна, за да си премълчи.

— Ще трябва за вечеря да я облечем с някоя от роклите на Мод. Чакаме гости.

— Кои? — Гарет вдигна въпросително вежди, без да забележи паникьосаното изражение на Миранда.

— Е, само сестра ми и нейният съпруг… а, и лейди Мери — отвърна Майлс — Тя обикаля седмици около нас и чака новини от годеника си, Гарет.. Ще бъде очарована да разбере, че си се върнал.

Годеница? Миранда наостри уши. За първи път чуваше за съществуването на такава дама. Тя погледна към лорд Харткорт и отново видя презрителния блясък в очите му, който толкова я притесняваше. Този път обаче не можа да прецени дали презрението беше насочено към самия него или към друг човек. Започваше да се пита дали мъжът, когото познаваше — непринуденият и весел спътник, — е истинският лорд Харткорт и ако не е, дали тя ще може да се справи с предизвикателството.

— Това ще бъде добра възможност да покажем Миранда — обясни спокойно Гарет.

— Но… но… не е ли малко прибързано? — попита уплашено младото момиче. — Едва пристигнахме и аз…

— Сигурен съм, че ще се справите по най-добрия начин — прекъсна я Гарет, когато на вратата се появи лакей. Той стисна ръката й и се усмихна окуражително. — Нали и аз ще бъда там. Всички присъстващи тук ще се стараят да ви помагат и няма да допуснат да изпаднете в затруднено положение. Знам, че няма да имаме проблеми. Всичко ще мине добре.

Защо е толкова уверен? — запита се смаяно Миранда.

— Веднага отнесете гореща вода и ведро за къпане в зелената спалня — заповяда Имоджин. — Ще ми трябват две прислужнички. Ей ти, ела с мен. — Когато лакеят изчезна, тя посегна към ръката на Миранда.

Младото момиче издърпа ръката си, а когато Имоджин посегна отново, отскочи назад.

— За Бога, момиче, прави, каквото ти казват! — извика сърдито Имоджин. — Тръгвай с мен!

Миранда погледна въпросително към лорд Харткорт.

— Трябва ли да й позволя да говори с мен по този начин, милорд?

— Нахално хлапе! — изсъска вбесено Имоджин. — Това е върхът на дързостта…

— Млъкни, сестро! — прекъсна я със спокоен, но властен тон Гарет. — Миранда е тук по своя воля. Тя не е слугиня и няма да позволя никому да се отнася грубо с нея. Щом ще заеме мястото на Мод, всички ще се отнасяме към нея като към член на семейството.

Имоджин смръщи чело; онова, което каза брат й, беше нечувано, но логиката на думите му не можеше да бъде оспорена.

— Няма да търпя присъствието на маймуната в зелената стая — заяви най-после тя, използвайки този претекст като легитимен път да упражни авторитета си.

— Добре, Чип ще остане известно време при мен — реши графът и взе маймуната от ръцете на Миранда въпреки очевидната й неохота. — Ще му поръчам богата вечеря от орехи, ябълки и стафиди — опита се да я успокои той.

Миранда се колебаеше. Имаше чувството, че все още може да излезе от сделката. Но щом се превърнеше в живо копие на лейди Мод д’Албар, вече нямаше връщане назад. Тя срещна спокойния поглед на графа и си даде вътрешен тласък.

— Е, добре, мадам, да свършим тази работа — отсече решително тя и се обърна към вратата.

Имоджин пое шумно въздух и хвърли възмутен поглед към брат си, но Гарет се направи, че не я забелязва. Сестрата стисна ядно устни и побърза да излезе от стаята пред Миранда.

Гарет наля вино в две чаши от муранско стъкло и подаде едната на зетя си.

— Приемам, че мисията ви е минала успешно — отбеляза Майлс, настани се удобно в един стол с богато резбовани рамки и огледа критично дантеления си маншет. — Иначе нямаше да търсите двойничка на Мод.

— Заключението ви издава остър ум, зетко — отговори шеговито Гарет и отпи голяма глътка вино. Очите му не разкриваха почти нищо от онова, което го вълнуваше в момента.

Зелената спалня беше голямо, оскъдно мебелирано помещение в източното крило на господарския дом. Стаята изглеждаше недружелюбна и мрачна с тежките дъбови греди и леглото, вградено в масивен стенен шкаф, закрепен с дебели дъбови дъски. Само прозорецът с красива рамка разкриваше чудесна гледка към реката и до известна степен компенсираше мрачната атмосфера.

Имоджин се стараеше да не забелязва присъствието на Миранда; правеше се, че е заета да надзирава жените, които внесоха медната вана и другите необходими неща. Оплакваше се, че кърпите, с които бяха покрили пода, не са достатъчно дебели и дъските ще се намокрят, караше се на слугините и им крещеше, че не изпълняват нарежданията й достатъчно бързо.

Момичетата едва скриваха любопитството си. Миранда се опита да им се усмихне, но в скритите им погледи се четеше такова неверие, сякаш бяха срещнали същество от друга планета. Все пак те отговориха плахо на усмивката й, но когато господарката се обърна към гостенката, побързаха да се отдръпнат.

— Ти… момиче, как ти е името? Миранда ли беше? Веднага съблечи тези мръсни дрехи — изкомандва Имоджин и огледа доволно пълната вана.

Без да каже нищо, Миранда свали роклята и ризата си и влезе във ваната. Водата беше гореща и ухаеше на розови пъпки и цветове от върбинка, които плуваха по повърхността. Тя се отпусна назад и се усмихна колебливо. Банята в гореща вода беше рядък лукс. Беше свикнала през летните месеци да се къпе редовно, макар и не във вана, а в реките и езерата покрай пътищата на Франция. Познаваше само груб, зърнест сапун, произведен от говежда мас. Сапунът, който сега й подадоха в порцеланова купичка, беше кремавобял, ухаеше на лавандула и се пенеше между ръцете й.

Миранда въздъхна доволно и реши да се наслади докрай на това съвсем ново преживяване. Позволи на момичетата да й измият косата, после изтри тялото си, като се стараеше да не забелязва критичните и пренебрежителни погледи на сестрата на графа.

Имоджин почукваше с пръст по стиснатите си устни и оглеждаше внимателно къпещото се момиче. Какво беше измислил Гарет? Досега не беше казал нищо, но тя беше сигурна, че пътуването му във Франция беше дало своите плодове и това необикновено същество, двойничката на Мод, имаше нещо общо с резултата от пътуването.

Гарет изглеждаше променен. Старата му динамика се бе върнала, което можеше да означава само едно: че е намерил нещо, което го интересува. Очевидно имаше план. И това непознато момиче, което се наслаждаваше на ароматната сапунена пяна, без съмнение беше част от този план. Най-после неуморните усилия, които беше положила, започваха да се изплащат. Брат й отново беше намерил себе си.

Малките кафяви очи на Имоджин се присвиха в тесни цепки, физическата прилика на момичето с Мод беше толкова голяма, че чак я плашеше. Като я облече в подходящи дрехи и я научи да се държи като дама, обществото и дворът щяха да я приемат безусловно. Обличането й не беше проблем, но поведението, маниерите? Откъде беше дошло момичето? Защо Гарет смяташе, че някаква си раздърпана циганка ще се представи успешно като член на високопоставеното семейство д’Албар?

Мократа коса на момичето беше залепнала за добре оформената глава, подчертаваше дългата бяла шия и изваяните черти на лицето — пълната, доста голяма уста, малкия прав нос, фино закръглената брадичка. Имоджин прикова поглед в очите й. Каква интензивна синева, обкръжена от най-дългите и гъсти мигли, които беше виждала някога. А изразът им — упорит, предизвикателен — издаваше такава вътрешна сила, самоувереност и безстрашие, че Имоджин се обезпокои още повече. Това не бяха очи на момиче, което може да бъде лесно манипулирано.

Все пак това бяха очите на Мод. Имоджин много пъти беше виждала точно същия израз в ясносините очи на младата си братовчедка. Израз, който изобличаваше в лъжа болнавата бледност на момичето и страдалческата му физиономия. В това момиче нямаше нищо болнаво. Гладкото лице с кремав тен, освободен от мръсотията и нарушен само от няколко дребни драскотини, имаше здрава розовина, а мускулите на ръцете и краката показваха, че въпреки крехкото си тяло момичето притежаваше учудваща физическа сила.

Дали пък Гарет не се беше заплеснал по момичето? Когато излезе от ваната и посегна към хавлията, прелестите й бяха недвусмислени. Тя не приличаше на Шарлът, ни най-малко, поне що се отнася до външността. За кой ли път Имоджин си припомни Шарлът, обезпокояващото чувствено излъчване, от което винаги я побиваха тръпки.

— Коя си ти? — попита строго тя. — Откъде идваш?

Миранда пое хавлията от ръцете на момичето и се уви от главата до петите. Хавлията беше огромна, дебела и пухкава — още един невероятен лукс.

— Запознах се с графа в Дувър — отговори просто тя. — Принадлежа към трупа пътуващи артисти.

Реакцията на Имоджин беше толкова силна, че Миранда едва не се разсмя. Имоджин преглътна мъчително и всички проследиха движението на глътката под набръчканата кожа на шията. Очите й щяха да изскочат от орбитите и Миранда неволно я оприличи на крякаща пуйка. „Скитница! Гарет е довел в къщата ми скитница! Сигурно е крадла. Може би е извършила и други престъпления. Какво ще правя сега?“

Докато Имоджин зяпаше слисано, Миранда уви главата си с една по-малка кърпа и застана спокойно пред огъня.

Без да каже дума, Имоджин се обърна рязко на токовете си и излезе от стаята. Това момиче беше уличница, сигурно беше проституирало, за да се храни. Гарет виждаше в него нещо, което със сигурност липсваше. Макар че й беше крайно неприятно да го признае, Имоджин не можеше да отрече, че момичето умее да мами хората с външността си. Никой нямаше да познае по лицето й какъв живот е водила преди.

Имоджин отвори вратата към спалнята на Мод с такава сила, че пантите изскърцаха жално, и решително прекрачи прага. Увита в няколко шала, Мод седеше на тапицираната пейка пред празната камина. Беше сама. Заповедта на господарката разрешаваше на Берта да влиза при питомката си само два пъти дневно, вечер и сутрин, за да удовлетворява потребностите й. Въпреки лятната топлина, Мод изглеждаше премръзнала и трепереше; очите бяха обградени от тъмни сенки, устните синкави. Все пак тя посрещна надзирателката си със спокоен, невъзмутим поглед, без да направи опит да стане от мястото си.

— Желая ви добър ден, мадам. — Гласът беше безцветен като лицето, но спокоен и овладян.

Имоджин огледа малкото помещение. Обедът на Мод — купичка овесена каша, парче черен хляб и кана с вода — беше оставен на масата, но младата й братовчедка не беше хапнала нито залък.

Всъщност Имоджин беше дошла в стаята й само за да избере подходящи дрехи за Миранда, но като видя бледото, упорито лице на Мод, гневът й пламна с нова сила. Беше в подходящо настроение за битка. Нямаше да позволи на това твърдоглаво, неблагодарно същество да й се надсмива. Ако Мод направеше онова, което се искаше от нея, замяната й с Миранда ставаше напълно ненужна.

— Лорд Харткорт се завърна от пътуването си — обяви тържествено тя и направи няколко крачки към Мод. — Длъжна си да се явиш на масата за вечеря и да поздравиш любезно настойника си.

— Но разбира се, мадам. В никакъв случай не бих искала да се покажа неучтива към лорд Харткорт — отговори Мод и пръстите й се плъзнаха по ресните на шала.

— Ще се откажеш от тази безсмислена съпротива и ще се подчиниш — продължи Имоджин и застана пред пейката. — Твоят настойник е донесъл предложение за женитба от френския кралски двор и ти ще се покориш на съдбата си.

Мод вдигна глава и Имоджин потрепери от дивия триумфален блясък в очите й.

— Не, мадам, нищо такова няма да се случи. Аз смених вярата си и сега съм покръстена католичка. Нито един хугенот в двора на Анри няма да ме вземе за жена.

Имоджин застина на мястото си; очите й изскочиха от орбитите, долната устна увисна и разкри две черни дупки.

— Ти, проклето хлапе! — Ръката й замахна и с все сила зашлеви Мод през лицето; Мод политна назад, но триумфалният, почти фанатичен блясък в очите й не изчезна.

— Сега съм католичка, мадам — повтори с мрачно задоволство тя. — Отец Дамян ме покръсти и приех светото причастие.

Имоджин отвори уста и нададе гневен вик. Гласът й се извиси до оглушителен рев, който мина през отворената врата и се разнесе из цялата къща. Мод взе шишенцето с ароматни соли от масичката до лакътя си и безмълвно го подаде на братовчедка си. Имоджин я удари по ръката и шишенцето се изтърколи чак в другия ъгъл на стаята.

В салона, който беше точно под тях, Гарет замръзна насред движението и ръката му стисна до болка вдигнатата чаша с вино. Майлс въздъхна жално. И двамата познаваха в подробности шумовете, които придружаваха истеричните пристъпи на лейди Дюфорт.

— Питам се какво я е вбесило този път — промърмори Майлс и заби нос в чашата си.

Гарет остави чашата си на масата и излезе с бързи крачки от салона. Наметката се развяваше на гърба му, докато изкачваше широката стълба, като вземаше по две стъпала наведнъж. Чип остави кошничката с ядки и плодове, която беше завладяла вниманието му след изчезването на Миранда и се втурна след лорда. Когато стигнаха на горния етаж, маймуната спря и внимателно подуши въздуха. После се втурна в противоположна посока, защото инстинктът му подсказваше къде да намери Миранда.