Смарагдовият лебед

1

Дувър, Англия, 1591

Приликата беше наистина необикновена.

Гарет Харткорт си проби път през тълпата, която зяпаше възхитено представлението на трупата пътуващи артисти, издигнали импровизираната си сцена на кея в пристанището на Дувър.

Очите на момичето бяха в същото блестящо небесносиньо, тенът му имаше същия нежен кремав цвят, косата беше в съвсем същия нюанс на наситено тъмнокафяво. Приликата стигаше чак до червеникавите отблясъци, които изглеждаха великолепно под слънчевата светлина. Оттук започваше разликата. Докато тъмната коса на Мод падаше по раменете й на разкошни къдрици, поддържани всеки ден с помощта на нагорещена маша и хартийки, прекрасната коса на акробатката беше късо подстригана, най-вероятно с помощта на някоя купичка за пудинг.

Гарет наблюдаваше с неприкрито удоволствие как крехката фигура изпълнява номерата си върху тясната греда, опъната между два кола на значителна височина от земята. Тя се движеше така умело и гъвкаво по гредата, сякаш стъпваше по твърдата земя, преобръщаше се във въздуха, ходеше на ръце, а накрая направи няколко последователни задни салта, които изтръгнаха от зрителите въодушевени викове.

Фигурата на Мод е също така стройна, помисли си Гарет, но разликата е огромна. Мод беше бледа, тънка и недоразвита. Акробатката, която отново стоеше на ръце и яркооранжевата пола беше паднала на главата й, имаше твърди, мускулести прасци, за приличие скрити под тесни кожени панталони. Ръцете й издържаха без усилие тежестта на тялото. Тя отдели едната си ръка от гредата и махна весело на зрителите, после отново се хвана с две ръце за дървото и се преметна няколко пъти на едната и на другата страна, при което ръцете й сменяха позицията си със светкавична бързина и яркооранжевата пола се развяваше около тялото й. След като сгъни на края на гредата, тя се засили и направи няколко салта във въздуха.

В най-високата точка на салтото тя се преметна назад, завъртя се, стъпи на краката си, изпълни още едно безумно салто със свито тяло и най-после се изправи, за да се поклони на ръкопляскащата публика.

Гарет се смая, когато усети, че се е увлякъл от въодушевлението на тълпата и аплодира възхитено. Лицето на момичето беше зачервено от напрежението, очите му блестяха от радост за успешното представление, на челото бяха избили ситни капчици пот, устните бяха разтегнати в сияеща усмивка. Тя вдигна два пръста към устата си и свирна. Изведнъж от нищото изскочи малка маймунка, облечена в червено жакетче и шапка и веещо се оранжево перо.

Животното свали шапката от главата си и с един скок се озова сред зрителите, като ръмжеше и крякаше непочтително. Гарет хвърли едно сребърно пени в протегнатата шапка и маймунката му благодари с грациозен поклон.

Едно малко момче, може би шест или седемгодишно, се опитваше да привлече вниманието на акробатката върху себе си и махаше трескаво от мястото си в края на сцената. Най-после се надигна и закуцука към нея, при което мъчително влачеше сакатото си краче. Момичето го привлече в прегръдката си и затанцува с него по сцената.

Наистина е учудващо, помисли си Гарет, как тази малка жена заразява достойното за съжаление същество в прегръдката си с прелестта и гъвкавостта си и лицето на момчето пламти от радост. От нея се излъчваше необуздан темперамент, неустоима жизненост и енергия, които се пренасяха върху детето. Най-после тя сложи момчето на ниското столче в ъгъла и гърбавото му телце отново се сви на топка, макар че лицето му продължаваше да се усмихва. Маймунката се върна на сцената и гордо показа шапката си.

Момичето изпразни съдържанието й в кожената кесия, която висеше на кръста му, усмихна се благодарно на множеството и изпрати въздушна целувка. После нахлупи шапката на главата на маймунката и изчезна от сцената с елегантно задно салто.

Приликата е наистина смайваща, направо страшна, помисли отново Гарет. Приличат си по всичко… е, освен по характерите, поправи се той. Не помнеше да е виждал човек, който да притежава толкова малко енергия като Мод. Питомката му прекарваше дните си да лежи на мекия диван до стената, да чете религиозни трактати и да поднася шишенцето с ароматни соли към розовото си носле. Ако някой успееше да я убеди да се раздвижи, тя пристъпваше бавно и страхливо, увита в безброй шалове, снабдена от старата си бавачка с десетина лечебни и тонизиращи средства, които я обгръщаха в ароматен облак. Винаги говореше със слаб гласец, който напомняше на Гарет за тръстикова свирка и караше слушателите да се вслушват със затаен дъх, защото всички имаха чувството, че момичето ще остане без сили още преди да е довършило изречението.

Гарет обаче беше наясно, че въпреки привидната си крехкост, бледата, безцветна външност, братовчедка му притежаваше желязна воля. Младата Мод умееше да извлича полза от пристъпите на мигрена и безбройните си неразположения. Тя знаеше всичко за емоционалния шантаж и без стеснение се ползваше от знанията си. Тя беше достойна противничка на Имоджин… а даже и негова.

На сцената излезе трио музиканти с флейта, обой и лютня и Гарет понечи да си тръгне, когато отново видя момичето. Тя излезе зад сцената и се плъзна безшумно към музикантите, стискайки нещо в малката си десница. Малката маймунка се беше настанила на рамото й и шепнеше в ухото й интересни новини.

Гарет спря и впи поглед в момичето. Дяволитата й физиономия обещаваше нови забавления. Музикантите изсвириха няколко ноти, за да настроят инструментите си, и подеха весела, завладяваща мелодия. Маймуната скочи от рамото на момичето и затанцува по сцената. Зрителите избухнаха в смях и скоро всички затропаха с крака в такт и запляскаха в ритъма на музиката.

Гарет проследи как момичето се промъкна незабелязано пред музикантите, вдигна глава към тях и поднесе нещо към устата си. Трябваше му минута, за да разбере какво прави тя, после се ухили одобрително. Това малко дяволче! Акробатката смучеше лимон и очите й бяха устремени в лицето на флейтиста. Гарет отмести поглед към сакатото хлапе, което продължаваше да седи на столчето си в ъгъла. Очите на детето святкаха развеселено и той разбра, че малката сценка е измислена специално, за да го позабавлява.

Затаил дъх, Гарет чакаше неизбежната развръзка. Флейтистът не издържа, от инструмента се изтръгна протяжен дух и мелодията изведнъж се прекъсна. Явно слюнката му беше пресъхнала. Момчето, което наблюдаваше сцената отблизо, се тресеше от смях.

С внезапен гневен рев флейтистът се хвърли напред и зашлеви силен шамар на момичето. Тя загуби равновесие и падна настрана, но веднага се овладя и с професионална сръчност превърна падането си в преобръщане. Зрителите наградиха умението й с нови ръкопляскания. Явно бяха повярвали, че всичко това е част от представлението. Ала когато момичето се приземи в краката на Гарет и се изправи, в очите му имаше сълзи.

Тя се усмихна разкаяно, потърка пламналото си ухо, а с другата небрежно изтри очите си.

— Бяхте малко бавна — отбеляза развеселено Гарет. Тя поклати глава и го дари с мека усмивка.

— Обикновено съм достатъчно бърза. Исках да разсмея Роби. Знам как да умилостивя Берт, но този път Чип отклони вниманието ми за миг и…

— Чип?

— Маймунката ми. — Тя вдигна два пръста към устата си и изсвири пронизително. Маймуната веднага прекъсна танца си и скочи на рамото й.

Гласът й е наистина необикновен, помисли си Гарет и я разгледа с неприкрит интерес, докато тя стоеше спокойно до него и наблюдаваше критично изпълнението на група жонгльори, които се бяха присъединили към музикантите. Това крехко момиче притежаваше учудващо дълбок глас, с топъл, мелодичен тембър, който възбуждаше. Тя говореше с лек акцент, толкова слаб, че той не успя да го идентифицира.

Изведнъж маймунката на рамото й се раздвижи нервно и заграчи като полудяла. Дългите й костеливи пръсти сочеха към сцената.

— Велики Боже, знаех си, че трябва да изчезна — промърмори момичето, но не се помръдна от мястото си. Иззад сцената излезе грамадна жена, облечена в безформена роба от непоносимо ярко червенокафяво платно, обшита с блестящи червени конци. Главата й почиваше върху плисирана яка, косите бяха скрити под огромна кадифена шапка, вързана с копринени панделки под брадичката и украсена със златни пера, които се развяваха от морския бриз.

— Миранда! — Гласът, който излезе от гръдния кош на това странно същество, подхождаше на грандиозния външен вид. Всъщност това беше рев, гърлен, затормозен от тежък акцент, непоносим за ухото. — Миранда!

— Майчице! — простена момичето и въздъхна страдалчески. Маймунката скочи от рамото й и се втурна към жената, като ръмжеше заплашително. Без да се бави, момичето се скри зад гърба на Гарет и прошепна настойчиво в ухото му:

— Много ви моля, не мърдайте, милорд! Ще ми направите голяма услуга, ако си стоите спокойно, докато мама Гертруд отмине.

Гарет положи всички усилия, за да остане сериозен, но се подчини и не мръдна от мястото си. Изведнъж пое остро въздух, защото усети как едно топло тяло се пъхна под наметката и се притисна до гърба му. Сякаш се бе сдобил с телесна сянка — съвсем мъничка, само лека издатина в гънките на яркочервената наметка, но въпреки това толкова близка и физически доловима, че го побиха тръпки и кожата му. настръхна.

Маймуната скочи пред краката на дебелата жена и се разскача и развика по начин, който не оставяше съмнение в обидните й намерения. Явно беше решила да предизвика дебеланата, за да спаси господарката си. Жената изрева отново и вдигна заплашително юмрук с големината на бут шунка, в който стискаше дебела тояга. Чип разтегна устни и оголи жълтите си зъби в присмехулна гримаса. Искрящите му очи я пронизаха, той изкрещя отново и се метна към тълпата. Ругаейки и размахвайки тоягата си, жената се втурна след него.

Шансовете й да хване маймуната са толкова нищожни, че я правят още по-смешна, помпели си Гарет. Маймуната беше постигнала целта си да примами дебеланата далече от господарката си.

— Много ви благодаря, милорд. — Момичето се измъкна от наметката му и го дари със сияеща усмивка. — В момента наистина нямам желание да се озова в лапите на мама Гертруд. Тя е най-милата и най-добрата жена на света, но е твърдо решена да ме направи съпруга на сина си. Люк е добро момче, но е невероятно тромав и несръчен във всичко, освен в дресурата на Фред. Невъзможно ми е да се омъжа за него, камо ли пък да излизаме на сцената заедно.

— За мен беше удоволствие да ви помогна — промърмори сухо Гарет, който не бе разбрал почти нищо от обясненията й. Все още беше смутен от чувственото безпокойство, което бе изпитал при допира на това лудо момиче до тялото си. Кожата на гърба му все още вибрираше като напрегната струна.

Миранда се огледа търсещо. Зрителите ставаха все по-неспокойни, затова музикантите и жонгльорите приключиха номера си и напуснаха с поклони сцената, за да направят място на простоват на вид млад мъж, облечен в елегантен жакет и придружен от жив малък териер.

— Това са Люк и Фред — обясни Миранда и потупа признателно наметката, която й беше оказала такава услуга. — Дресурата е чудесна, останете да я видите. Фред умее практически всичко. Вижте само как скача през огнените обръчи… Само че бедният Люк няма мозък в главата си. Убедена съм, че небесният господар не ми е отредил да се омъжа за него и да му бъда партньорка.

Гарет погледна празното, безизразно лице на младия мъж и неволно го сравни с блестящите, изпълнени е жива интелигентност очи на момичето. Тази връзка беше наистина невъзможна.

— Крайно време е да намеря Чип. Мама Гертруд няма да го хване и не е чудно да направи някоя глупост. — Момичето се сбогува с весело махване и се скри в навалицата. Гарет проследи движенията на оранжевата пола, която скоро се стопи в далечината.

Все още объркан, той се усмихна на себе си. Хвърли бърз поглед към сцената и сърцето му трепна съчувствено при вида на унилото малко момче, което се взираше жадно след бързо отдалечаващата се Миранда. Детето изглеждаше толкова потиснато и безутешно, сякаш някой го бе оставил сам в тъмното.

Веднага след това жената, която Миранда бе нарекла мама Гертруд, си проби път през тълпата зрители и се върна до сцената; погледът й издаваше недоволство и тя мърмореше нещо не особено прилично под носа си.

— Това проклето момиче… стрелка се насам-натам като светулка. Ей сега беше тук, а вече я няма. И какво толкова не му харесва на Люк, питам аз… — При този мрачен въпрос тя вдигна глава и погледна Гарет право в очите. — Моето момче е добър, прилежен работник. Какво толкова не му харесва? Всяко нормално момиче би си облизало и десетте пръста за такъв мъж.

Тя изгледа сърдито Гарет, сякаш именно той беше отговорен за неблагодарността на Миранда. После вдигна рамене и продължи величествено пътя си, като ругаеше полугласно. Носеше се напред като кафявочервен облак, а огромните й гърди си пробиваха път през навалицата като носа на грамаден кораб.

Люк тъкмо беше привършил номера си и се кланяше пред зрителите. Териерът се вдигна на задните си крака и се разходи по края на сцената, но тълпата вече се разотиваше.

Като видя, че хората си отиват, Гертруд изкриви лице и скочи на сцената с бързина, твърде необичайна за тромавата й външност.

— Ти не прати кучето да обиколи с шапката! — изкрещя ядно тя. — Божичко, Люк, ти наистина си дяволски тъп! Хайде, слез от сцената и се опитай да събереш малко пари, по дяволите! — подкани го тя и замахна с тоягата си. — Не стой така! Защо се кланяш й се хилиш като тъпак, когато хората се разотиват? Ако беше Миранда, щеше да ти даде да се разбереш!

Младият мъж скочи от сцената, свали шапката от главата си и я протегна към разотиващите се зрители. Малкото куче го следваше по петите. За съжаление бе пропуснал подходящия момент и повечето от зрителите не се озоваха на молбите му. Гарет пусна в шапката му цял шилинг и момъкът го зяпна смаяно.

— Благодаря ви, милорд — заекна той. — Приемете сърдечните ми благодарности, милорд.

— Откъде идвате? — попита Гарет и посочи небрежно сцената, която работниците вече разваляха.

— От Франция, милорд. — Люк пристъпваше смутено от крак на крак и поглеждаше нещастно към отиващите си зрители. Явно се разкъсваше между настойчивата потребност да се бори и за последното пени, което можеше да изтръгне от скъперниците, и задължението да отговори на въпросите на изискания джентълмен, който беше дал толкова щедър дар за представлението му. — Смятаме да се прехвърлим в Кале още със следобедния отлив — допълни той.

Граф Харткорт кимна. Явно темата беше приключена и Люк се хвърли към отиващите си зрители. Гарет почака още малко, за да види как върви развалянето на сцената, после се обърна към града, разположен в подножието на стръмните бели скали по продължение на канала.

Самият той беше напуснал Франция едва миналата вечер и на разсъмване беше слязъл на сушата в Дувър след бурно и мъчително пътуване. Беше решил да прекара още една нощ в града и на следващата сутрин да потегли на дълъг път към дома си в Странд, точно под градските стени на Лондон.

Решението му беше плод на неохотата да се озове отново в атмосферата на ожесточени битки, които строгата му сестра водеше с непокорната Мод. В действителност той се бе наслаждавал на бурното пътуване през Ламанша. Хареса му да се пребори със стихиите, да поработи рамо до рамо с отчаяните моряци, които приеха с благодарност помощта на две силни мъжки ръце, подкрепящи усилията им да задържат крехкото корабче над водата. Гарет хранеше подозрението, че моряците се страхуваха много повече от него, но моряците открай време си бяха суеверни и живееха в постоянен страх от мокрия гроб на морското дъно.

Гарет мушна ръка в елека си от сребърносива коприна и полипа малката кадифена торбичка, в която беше гривната, подарък за бъдещата годеница на Анри. Пергаментовата грамота, прибрана в обвивка от восъчна хартия, почиваше на гърдите му. Връхчетата на пръстите му замислено опипаха печата на крал Анри. В момента Анри Наварски беше крал на Франция само по име и по правото на първородството. Френските католици не приемаха на френския трон да седне монарх хугенот, но Анри щеше да съумее да ги подчини на волята си и тогава щеше да разполага с огромна държава, много по-могъща от родната му Навара. Владетелят на Навара беше никой в сравнение с краля на Франция.

Кралският печат на Франция беше път към възвръщането на земите и властта, с които някога се славеше семейство Харткорт.

Този път беше осеян с такова замайващо великолепие и могъщество, че даже Имоджин, жадната за власт сестра на Гарет, не смееше дори да си го представи.

Фино изрязаните устни на лорда се разкривиха в сардонична усмивка. Представи си как ще реагира Имоджин на предложението, което беше скрито на гърдите му, и се ухили още по-широко. След смъртта на Шарлът, Гарет бе посветил цялото си внимание на собствените си дела, защото нямаше нищо друго, което да го изтръгне от летаргията и равнодушието към останалия свят. Тази единствена по рода си щастлива случайност го изтръгна с един замах от мрака, в който живееше, изпълни го с нова енергия и съживи стария политически глад, който някога обогатяваше живота му.

Ала първо трябваше да изтръгне съгласието на потомката си — нещо, което изобщо не беше лесно.

Когато най-после отстъпи пред настояванията на сестра си и замина за Франция, той се надяваше да получи много по-скромно предложение от това, което сега носеше черно на бяло до гърдите си. Предложението му беше отправено към съветника и доверен човек на краля, херцог дьо Роаси, и се отнасяше до женитбата му с Мод, дъщеря на херцог д’Албар и втора братовчедка на херцог Харткорт. Ала събитията взеха неочакван обрат.

Гарет се обърна отново към морето и се загледа към дигата, която пазеше пристанището от високите вълни на канала.

Това беше прекрасно, мирно кътче земя и заслужаваше напълно името си „Райско пристанище“. Беше съвсем различно от трескавата, оглушителна бъркотия в лагера на крал Анри пред портите на Париж…

Гарет пристигна в лагера на Анри в една студена и мокра априлска вечер, под плющящ дъжд, който правеше времето по-скоро зимно, отколкото пролетно. Пътуваше сам, защото знаеше, че без свита няма да привлича вниманието върху себе си. Цялото френско население беше настръхнало. Нежеланият крал Анри обсаждаше столицата, парижани се бореха с глада и упорито отказваха да признаят суверен, който според тях беше еретик и узурпатор.

Фактът, че лорд Харткорт не беше придружен дори от камериер и не носеше видими знаци за ранга и положението си, му създаде трудности с коменданта на лагера. Най-после го пропуснаха да влезе в огромния палатков град и му показаха палатката на краля. Остана в приемната цели два часа, докато офицери, куриери и слуги тичаха навън-навътре, внасяха и отнасяха послания и никой не обръщаше внимание на едрия мъж в тъмна, мокра от дъжда наметка, който се разхождаше нетърпеливо по стъпканата трева в оградения терен и размахваше ръце, за да прогони студа.

Когато най-после го пуснаха при краля, положението не се подобри особено. От петнадесетата си година крал Анри беше войник и сега, вече тридесет и осемгодишен, беше опитен воин, закален в безброй битки, изпълнен с пренебрежение към телесното. Собствената му квартира беше тъмна и студена, отоплявана само от малък железен мангал, леглото му се състоеше от сламеник, хвърлен направо на земята. Той и съветниците му, всички в ботуши и шпори, бяха увити в дебели ездачески наметки.

Кралят поздрави лорд Харткорт с учтива усмивка, но острите тъмни очи бяха пълни с недоверие, а въпросите прями и пронизващи. Преживяното го беше научило да търси предателство зад всяко предложение за дружба. Не беше забравил и никога нямаше да забрави страшната Вартоломеева нощ, когато, само деветнадесетгодишен, се бе оженил за Маргьорит Валоа и неволно беше примамил в капан и причинил смъртта на най-добрите си хора — в същия този град, който скоро щеше да падне гладен и изнемощял в ръцете му.

Ала препоръките на Гарет бяха извън всяко съмнение. Собственият му баща беше редом с Анри при онази злокобна сватба. Херцог д’Албар, бащата на Мод, беше един от най-добрите приятели на Анри и беше загубил в клането съпругата и едната си дъщеря. Убитата съпруга беше родена Харткорт. Затова след късия, но много внимателен разпит граф Харткорт бе приет като приятел и получи покана да прави компания на краля за вечеря. След това щяха да обсъдят предложението му в присъствието на Роаси.

Виното беше кисело, хлябът сух и мухлясал, месото силно подправено, за да се прикрие миризмата на развалено, но изгладнелите парижани сигурно щяха да го приемат като манна небесна. Анри явно не обръщаше внимание на храната, защото ядеше с апетит и пиеше жадно. Когато виното в кожените манерки намаля, големият му, малко безформен нос се зачерви подозрително. Най-после той изтри уста с опакото на ръката, изтърси трошичките от брадата си и поиска да види портрета на лейди Мод. Първо трябвало да прецени дали дамата заслужава да стане съпруга на уважавания му и верен приятел Роаси. При тази забележка Анри се засмя, сякаш беше пуснал добра шега, но думите му бяха абсолютно сериозни.

Гарет му подаде миниатюрата на младата си братовчедка. Портретът беше чудесен и показваше Мод като бледа, изискана красавица с неясна, въздушна крехкост, която по онова време се смяташе за идеал на женска красота. Проницателният поглед на лазурносините очи, които гледаха уморено зрителите от обсипаната с перли рамка, свидетелстваше, че момичето има силен темперамент. Кожата беше почти бяла — с нездрава бледност, както смяташе Гарет. Дългата лебедова шия беше съвършена, а грациозната й форма беше подчертана от тюркоазена огърлица.

Анри държа дълго миниатюрата, гъстите му черни вежди се събраха над очите, челото му се набръчка. След малко хвърли поглед към Роаси и в очите му се четеше искрено смайване.

— Какво има, сир? Нещо не е наред ли? — Роаси се разтревожи не на шега и протегна шия да види портретчето, което кралят продължаваше да държи в ръка.

— Не, не, всичко е наред. Дамата е много красива. — Анри изглеждаше потънал в мислите си, което беше необичайно за него. Мазолестият му пръст почукваше замислено по стъклото на миниатюрата. — Трагично е, че момичето е израснало без майка. Много добре си спомням прекрасната Елена. — Той се обърна към Гарет: — Вие бяхте много близък с братовчедка си, нали?

Гарет кимна мълчаливо. Елена беше няколко години по-голяма от него, но двамата се разбираха много добре и насилствената й смърт го разтърси до дън душа.

Анри задъвка замислено долната си устна, без да отмества поглед от портрета на Мод.

— Без съмнение, това би било безупречна връзка.

— Да, сир, точно така. — В гласа на Роаси се прокрадваше нетърпение. — Семействата д’Албар и Роаси имат отдавнашни взаимоотношения. Разбира се, и семейство Харткорт. — Той се обърна към графа е бърза усмивка.

— Да, разбира се… отлична партия за един Роаси — отвърна тихо Анри. — Но това би било отлична партия и за един крал… какво ще кажете? — Той огледа с дяволита усмивка събраните около масата мъже и лицето му изведнъж стана момчешко. — Вашата братовчедка ми харесва много, лорд Харткорт. Освен това имам спешна нужда от жена протестантка.

В първия момент в палатката се възцари смаяно мълчание. След малко Роаси отговори:

— Но вие си имате съпруга, сир.

Анри избухна в смях.

— Да, католичка. Маргьорит и аз сме добри приятели. От години живеем разделени. Тя си има любовници, аз също не живея като монах. Сигурен съм, че ако я помоля за развод, ще се съгласи. — Той устреми острия си поглед към Гарет. — Мисля, че е най-добре да си съставя лични впечатления за вашата питомка, Харткорт. Ако установя, че е приятна и кротка, каквато изглежда на портрета, Роаси ще трябва да си потърси друга съпруга.

Разбира се, присъстващите повдигнаха възражения. Кралят не можеше просто така да се откаже от обсадата на Париж и да замине за Англия. Всички съветници бяха на това мнение. Ала Анри беше взел решение. Генералите му бяха достатъчно опитни и можеха да продължат обсадата и без него. Нямаше нужда от големи тактически маневри или кървави битки. Градът щеше да се предаде, когато жителите му започнеха да умират от глад. Той описа как ще се измъкне тайно от лагера и ще замине за Англия като френски благородник, поканен в двора на кралица Елизабет. Щом пристигне в Англия, ще отседне в гостоприемния дом на лорд Харткорт и ще се запознае с красивата лейди Мод. Ако се убеди, че двамата си подхождат, ще й отправи официално предложение.

Средновековната гривна във формата на змия е окачен на нея смарагдов лебед беше принадлежала на майката на Мод. Накитът беше единствен по рода си, рядка скъпоценност. Гарет не знаеше как гривната е попаднала в ръцете на краля. Вероятно Франсоа д’Албар беше решил да я подари на своя сюзерен и сега Анри възнамеряваше да я изпрати като подарък на бъдещата си годеница — в знак на добрата си воля да я ухажва.

След това кралят написа предложението, което сега Гарет носеше до гърдите си, и го подпечата с личния си печат. Гарет си представи как Имоджин ще се развика от радост и отново се ухили. Само Бог знаеше как щеше да реагира Мод…

Гарет мина с провлечени крачки под полуразрушената арка на бавно разпадащата се градска стена. Градът беше добре защитен от крепостта на скалите и от трите каменни кули, построени от Хенри VIII, бащата на Елизабет. Бащите на града отдавна се бяха отказали да поддържат градските стени — и без това не можеха да опазят имуществото си при неприятелска канонада откъм морето.

Гарет зави по „Чапъл Стрийт“ и се запъти към гостилница „Адам и Ева“, където си беше запазил легло за идващата нощ и можеше да бъде почти сигурен, че ще го има. Гостилничарите бяха известни с това, че обещаваха на гостите си спокойствие и почивка, а после им натрапваха нежелани квартиранти, и то в късните часове, когато сънените клиенти не бяха в състояние да се съпротивляват.

Гарет се наведе, за да мине под ниската рамка на вратата към кръчмата, когато чу недвусмислен шум от диво преследване по улицата. Той излезе отново на тясната, посипана с боклуци уличка и успя да види префучалата покрай него крехка фигура в яркооранжева рокля. Множеството, което преследваше бегълката и гневно крещеше „Дръжте крадлата!“, щеше да го смачка, ако не се беше спасил с бърз скок към вратата.

Обикновено перспективата да присъства на линч не го безпокоеше ни най-малко. Побоите и убиването с камъни бяха част от живота на простолюдието, което си беше извоювало правото да си разчиства набързо сметките с престъпниците от своята среда. Никой от благородниците не се застъпваше за жертвите. Беше много вероятно момичето да е откраднало. Животът, който водеше, сигурно я беше научил да гледа без уважение на чуждата собственост.

Гарет вдигна рамене и се върна към желанието си да изпие чаша хубава бира и да изпуши лула с ароматен тютюн в кръчмата, но изведнъж спря. Ами ако момичето не е виновно? Ако паднеше в ръцете на преследвачите си, невинността нямаше да я предпази от бруталното правосъдие на тълпата. Никой нямаше да си направи труда да я попита дали е виновна. Даже ако наистина беше откраднала, той не можеше да се примири с мисълта, че ще я изостави на жестоката съдба и ще остане бездеен, докато възбуденото множество я доубие с удари и ритници.

Решен да помогне, Гарет се върна на улицата и закрачи бързо след бушуващата сган. Ако се съдеше по ядните викове, преследвачите не бяха успели да я настигнат.