Смарагдовият лебед

12

— О, небеса! Това ли е къщата? — Мама Гертруд се уви по-плътно в шала си и нахлупи дълбоко кадифената шапка със златни пера, които изглеждаха окъсани и жалки под сипещия се дъжд.

— Това е истински дворец! Какво безумие! — промърмори Бертран и почтително отстъпи няколко крачки назад, за да добие по-обща представа за имението на лорд Харткорт. Трупата стоеше от другата страна на улицата. — Никак не ми прилича на бордей.

— Чух, че всички бордеи били оттатък в Саутуорк, от другата страна на реката — обясни Гертруд. — Това не е публичен дом, а господарската къща на изискан джентълмен.

— Но какво ще търси Миранда в дома на аристократ?

— От ясно по-ясно. Важният господин я е отвлякъл, за да се забавлява с нея — изръмжа Джебедия, който обичаше мрачните предсказания. — Ще я държи в дома си, докато й се насити, и ще я изхвърли. — Той потърка студените си ръце и сухата, нацепена повърхност издаде странен шум. — Ако малката наистина е вътре, нищо не можем да направим. Можехме да си спестим пътуването до столицата. Напразни усилия… Казах ви го още от самото начало.

— Стига си дрънкал празни приказки, Джебедия — ядоса се не на шега Люк. — Ако джентълменът държи Миранда против волята й, трябва да предприемем нещо, за да я освободим. Трябва да я спасим.

— И как ще го направиш, приятелче? — Джебедия се загърна в изтънялата си наметка. — Само ако посмееш да погледнеш сърдито лорд Харткорт, той ще те хвърли в зандана и ще има да гниеш там, докато някой се сети да те освободи.

— Наистина ли Миранда е в онази къща? — попита плахо Роби, който едва беше успял да настигне трупата. Кракът го болеше непоносимо, както ставаше винаги в дъждовно време.

— Още не знаем точно, момче. — Раул погледна мрачно към малкото дете. — Коларят каза, че това е домът на семейство Харткорт, значи това е мястото, където ще я намерим, разбира се, ако не сме тръгнали по грешни следи.

— Мъжът в обора в Дувър беше абсолютно сигурен, че лорд Харткорт е отвел Миранда със себе си в Лондон — обясни настойчиво Гертруд. — Нали така ни каза, Люк?

Синът й кимна убедено.

— Собственикът на обора описа лорда като много изискан господин, а момичето с него със сигурност е била нашата Миранда. Каза ми още, че малката се правела на много умна и се месела във всичко. Ясно забелязах, че не я харесваше.

— Сигурно има много хора, които с готовност ще се съгласят с него — ухили се Раул.

— Но той не каза, че изисканият господин я е отвел против волята й — намеси се Джебедия и отново потрепери от студ. — Слушайте, крайно време е да се махнем от тази проклета улица. Дъждът проникна чак до костите ми.

— Прав си, трябва да намерим подслон, преди да затворят градските порти — подкрепи го Бертран. — Съществува голяма вероятност Миранда да е тръгнала доброволно с господина.

Гертруд го изгледа възмутено.

— Чуй какво ще ти кажа, глупако! Миранда никога не би тръгнала доброволно с онзи тип, ако не е замислила някаква хитрост. Нашата Миранда не е леко момиче и никога не би продала добродетелта си. Ако онзи я е отвлякъл, трябва на всяка цена да я измъкнем.

— Точно така, тя е една от нас — подкрепи я Люк с нетипична разгорещеност. — Не можем да я изоставим на съдбата й!

— За това и дума не може да става, момко. — Раул сложи мускулестата си ръка на рамото на Люк и мършавият момък едва не се строполи под тежестта. — Смятам, че днес свършихме добра работа. Намерихме къщата и утре ще дойдем пак, за да съберем сведения. Сега е време да си намерим подслон. Умирам от глад.

Макар и неохотно, Люк се подчини на мнението на мнозинството, малката група се раздвижи и потегли към градската порта, като Раул теглеше ръчната количка с вещите им. Скоро щяха да бият вечерните камбани, които оповестяваха затварянето на градските порти, и ако не искаха да прекарат нощта извън стените, трябваше да побързат.

Роби закуцука мъчително след групата, без да откъсва очи от великолепния господарски дом. Наистина ли Миранда беше там вътре? Тя му липсваше толкова много, че копнежът беше по-силен дори от болката в куцото краче. Припомни си как Миранда масажираше крака му и въздъхна уморено. Когато беше твърде изтощен, за да ходи, тя го слагаше в каручката. Когато нямаха достатъчно за ядене, тя му даваше своята част. Не, че останалите се държаха лошо с него, но те бяха небрежни, не грижовни и мили като Миранда. Понякога, когато изоставаше твърде много, той изпитваше болезнен страх, че ще ги загуби. Не беше убеден, че щяха да положат усилия да го намерят, както правеха сега с изчезналата Миранда. Тя беше много по-важна за тях от едно сакато момче, което струваше повече, отколкото изкарваше.

Когато изведнъж чу гласове в големия двор и шум от бързи стъпки, Роби спря и втренчи очаквателен поглед в голямата порта.

Скоро железните крила се разтвориха и навън излязоха четирима едри мъже, които носеха на раменете си носилка. Въпреки товара си, те се изравниха бързо с Роби и го задминаха. Една женска ръка отметна завеската и изведнъж сърцето на Роби заби по-силно. Той протегна шия, за да види жената в носилката и потръпна от необичайната гледка. Дълго лице с остри черти се подаде навън, сивозелени очи се плъзнаха равнодушно по фигурата на момчето, но явно не го видяха. Много скоро жената се облегна отново на възглавницата и завеската падна.

Роби ускори крачка, за да не загуби трупата. Жената изглеждаше студена и нелюбезна, освен това беше дошла от къщата, където беше затворена Миранда. Дали я беше видяла?

Лейди Мери изобщо не бе забелязала момчето, което куцукаше по улицата, и не обърна внимание на трупата пътуващи артисти, най-едрият от които теглеше количка. Носилката й мина без проблеми през градската порта, защото лакеите носеха кралските ливреи, а лейди Мери беше една от кралските придворни дами. Мястото й беше скромно, но тя имаше подслон и храна, освен това по една нова рокля всяка година — нелоши предимства, като се имаше предвид, че ужасният й чичо беше сложил ръка на богатството й. Той твърдеше, че я е поставил под попечителство, докато се омъжи отново, но лейди Мери не си правеше илюзия, че ще получи добра зестра при предстоящата си женитба.

Ръцете в копринени ръкавици неволно се свиха в юмруци. След като Гарет най-после се върна от дългото си пътуване, никой и нищо не може да й попречи да стане графиня Харткорт. Сватбата беше определена за месец май. Тя щеше да стане жена с висока позиция и влияние в обществото, една от най-богатите жени в Англия. Перспективата можеше да бъде още по-блестяща. Ако подопечната на Гарет сключеше брак с един от най-доверените съветници на френския крал, Гарет със сигурност щеше да спечели още власт и влияние и съпругата му, най-близкият му човек, щеше да я сподели с него.

Имаше толкова обиди, за които трябваше да отмъсти, толкова унижения, толкова пренебрежителни забележки и шепот зад гърба й. Изпълнена със злобна радост, тя си представи как клюкарките щяха да замлъкнат и да й се умилкват, как злобните, презрителни усмивки щяха да се превърнат в ласкателно хилене на покорни просители. Всички щяха да я ухажват, да се борят за благоволението й и тя щеше да избира на кого да направи услуга и на кого не.

Перспективата беше повече от приятна. Въпреки това, незнайно по каква причина, този следобед лейди Мери не изгонваше обичайната тръпнеща радост. Не можеше да каже какво точно я безпокои, но нещо помрачаваше бурната й радост от завръщането на Гарет и успеха на мисията му.

Всеки път, когато се опитваше да открие причината за неловкостта си, тя се сещаше автоматично за Мод. Не, това беше смешно. Тя познаваше Мод вече две години, знаеше, че Гарет не я харесва и не проявяваше разбиране към странните й настроения и непрекъснатото й боледуване. Според нея момичето беше незначителна фигура и щеше да си остане такава даже когато станеше херцогиня Роаси. Мод беше важна единствено като средство към целта, за да осигури издигането на семейството си. Но от вчера у Мод беше настъпила някаква промяна. Очите й бяха големи и сини както обикновено, но в дълбините им святкаха живи искри, бяха изпълнени е нов и необичаен блясък, а пълната уста, по-рано бледа и намръщена, сега се усмихваше и червенееше. Да не говорим за веселата непринуденост, която показваше в общуването си с лорд Харткорт.

Гарет влезе в салона още докато чакаха появата на Мод. Всъщност двамата влязоха заедно и Мери чу отново развеселения смях на момичето, видя усмивката на годеника си, радостния блясък в очите му, който изчезна само миг след като се обърна да поздрави годеницата си.

Мери знаеше, че този блясък не беше за нея. Никога не беше видяла Гарет да се зарадва на идването й, а и не го очакваше. Според нея годеникът й беше длъжен да се отнася към нея с безлична любезност и внимание, да спазва стриктно задълженията си. Това се очакваше от него и след сватбата. Двамата не се женеха от любов, това беше връзка по целесъобразност и от чувство за дълг. Тя щеше да изпълни своя дълг към съпруга си, както и той беше длъжен да изпълни своя дълг към нея. Ако Бог пожелаеше, тя щеше да го дари с наследници, защото това беше част от съпружеския й дълг, но да показва чувствата си — това беше вулгарно и не подобаваше на една дама, беше нещо, от което цялото й същество се отвращаваше.

Защо тогава се безпокоеше, че Гарет изпитва такова внезапно и необичайно удоволствие в компанията на питомката си?

Мери отвори юмруците си, защото ноктите се бяха впили болезнено в дланите й. Тя беше свикнала с хладния, сдържан Гарет, мъж, който се усмихва рядко, който никога не забравяше повелите на разума и обмисляше внимателно всяка своя дума. А сега изведнъж беше захвърлил сдържаността си, бъбреше и се смееше, шегуваше се по недопустим начин с онази млада глупачка. На всичкото отгоре момичето реагираше с обидна липса на почитание и уважение към настойника си, най-висшия авторитет в живота му. Вместо да укори питомката си, Гарет окуражаваше волностите й. Мери не можеше да си обясни тази рязка промяна в поведението на годеника си, знаеше само, че странното му държание беше събудило недоверието и неодобрението й.

Носилката зави към външния двор на Уайтхол. Носачите спряха пред едно отдалечено стълбище, където Мери споделяше студена и неудобна стая с още две дами от свитата на кралицата.

Младата жена слезе и забърза нагоре по стъпалата. Часовникът удари три. Трябваше да направи някои промени в роклята си. Тази вечер нейно величество приемаше в Грийнич и лодката, която трябваше да откара придворните дами от Уайтхол, щеше да тръгне след по-малко от час.

— Е, какво ще кажете? — Миранда се завъртя пред малкото огледало от оловно стъкло, опитвайки се да се види отзад.

— Типична придворна дама от главата до петите — отговори от леглото си Мод, бледа и слаба след сутрешното пускане на кръв. В гласа й имаше необичайна хапливост и Миранда я погледна объркано.

— Толкова ли е лошо? — попита тя.

— Не, ако това е, което искате.

— Защо да не го искам? — попита любопитно Миранда. — Живот в лукс, разкошни дрехи, балове, празнични вечери…

Лицето на Мод изрази недвусмислено презрение.

— Това е празен, безсмислен живот, външен блясък — отговори строго тя.

Миранда приседна предпазливо на крайчеца на леглото и подреди грижливо полите си.

— Хайде, разкажете ми повече за кралския двор. Лейди Имоджин ме засипа с указания как да вървя и как да стоя, как се прави придворен реверанс, с кого да говоря и с кого не, кога ми е позволено да си отворя устата и кога не. Така ме изнерви, че накрая престанах да слушам… А пък графът смята, че ще се справя без затруднения и че не са ми необходими указания — добави със смутена усмивка тя. После вдигна ръце в безпомощен жест. — Толкова ме е страх! Нямам представа какво ме очаква.

Мод се надигна на възглавниците и лицето й се оживи.

— Няма от какво да се страхувате. Всички са глупаци и празноглавци. Никога не забравяйте, че придворните не са в състояние да виждат по-далече от носа си. Ще ви приемат за лейди Мод д’Албар, защото така са им казали, защото изглеждате като мен и носите подходящи дрехи и защото влиятелни хора гарантират за вас. Никой няма да си помисли, че имате достатъчно дързост да осъществите такава измама.

— Измама… Искате да кажете, че като им представя една пътуваща акробатка в ролята на високопоставена дама, графът върши измама? — Очите на Миранда засвяткаха и част от страха й изчезна.

— Точно така. — Мод се усмихна злобно. — Детска игра е да измамиш придворните. Като видите колко са глупави, ще се почувствате напълно свободна.

— Какво ще кажете за кралицата? — попита плахо Миранда. — Не ми казвайте, че и тя е глупава.

Мод поклати глава.

— Не, но никога не би помислила, че някой, камо ли пък лорд Харткорт, ще посмее да стори нещо така… така коварно като да й представи една измамница. Даже ако не ви хареса, даже ако направите някаква малка грешка, никой няма да заподозре измамата.

— Ако тя ме отблъсне, графът ще се разочарова от мен — промълви замислено Миранда.

— Най-добре е да си мълчите. Направете хубав реверанс, изобразете на лицето си най-голямото възможно покорство и почакайте, докато ви освободи.

Всичко звучеше толкова просто… прекалено просто.

— Погледнете ме, моля ви, и ми кажете дали реверансът ми е добър. Лейди Имоджин ме накара да се упражнявам цял следобед и ме доведе дотам, че вече не помня кой реверанс за кого е предназначен. Дано се справя поне с реверанса пред кралицата.

Миранда се изправи, отстъпи няколко крачки назад, издаде крачето си напред и се сниши в грациозен реверанс. Смарагдовите поли се драпираха около нея в ароматен облак.

Мод огледа критично позата й.

— Трябва да сведете поглед, да подържите главата си наклонена, после да се изправите съвсем бавно, като едновременно с това вдигнете глава.

Миранда изпълни указанието.

— Достатъчно дълбок ли беше реверансът? Хубаво ли се поклоних? Ако се бях навела само още един сантиметър, щях да си седна на дупето.

Мод се изкиска весело.

— Това ще бъде сензация. В присъствие на кралицата никои няма право да сяда без покана, а ако тя все пак ви разреши да седнете, трябва веднага да скочите, когато тя стане.

— Това изглежда логично.

— Да, но никога не се случва. Чух, че кралицата обича да се шегува с посланиците и придворните, като ги оставя с часове на крака, защото самата тя не обича да седи. Обикновено стои изправена до писалището си или се разхожда напред-назад, докато хората около нея изпопадат от умора. Казват, че много обичала да подлага мъжете на такива изпитания — ухили се злобно Мод.

— Доколкото разбирам, иска да докаже, че във всяко отношение е по-силна и по-сръчна от мъжете.

Миранда неволно си припомни мама Гертруд и изпита болка. Тя беше центърът на трупата. Тя вземаше решенията, поддържаше доброто настроение, управляваше финансите. Раул беше много по-силен от нея, но й се подчиняваше с готовност. Къде ли бяха сега приятелите й? Дали мислеха за нея? Дали се тревожеха?

— Защо изведнъж станахте тъжна? — попита изненадано Мод. Миранда поклати глава.

— Краката ме болят. Нямам представа как ще издържа цяла вечер. — Тя се погледна отново в огледалото. — Вижда ли се колко е къса косата ми?

Тя попипа предната част на богато избродираната, обсипана с бисери шапчица, която беше нахлупена на челото и разкриваше съвсем малка част от сресаната назад коса. От задната страна беше прикрепен бледозелен воал, който се спускаше на богати вълни по гърба.

— Нищо не се вижда — отговори след кратък оглед Мод. — Не бива да изглеждате така тъжна — помоли тихо тя. — Казвам ви, усетих тъгата ви. Имам чувството, че самата аз се натъжих.

Миранда я погледна безпомощно и побърза да смени темата, която я объркваше.

— Сигурна ли сте, че не желаете да отидете на кралския прием? Сигурно ще ви бъде много неприятно да лежите тук сама, докато другите слушат музика, танцуват и се наслаждават на изискани ястия.

— Нали си имам молитвеник и броеница — отговори решително Мод. — С Берта сме решили да четем молитви. Освен това… — В очите й блесна искра. — Мога ли да ви имам доверие… да, разбира се, че мога. Когато всички излязат, ще дойде отец Дамян, за да чуе изповедта ми и да прочете месата.

— Какви… какви… — Миранда потърси подходящите думи, но не й хрумна нищо. Въпреки невероятните прилики помежду им, въпреки странните мигове на вътрешно съгласие, през които мислеха и чувстваха едно и също, тя не можеше да проумее как Мод можеше да изпитва радост и удовлетворение от перспективата да изповяда греховете си и да се разкае.

— Докато последваш Божия вик, ще живееш в мрак и духовна слепота — обяви Берта с тон, в който имаше недвусмислено задоволство. Старата жена вдигна поглед от бродерията си и в очите й блесна вътрешно убеждение, което граничеше с фанатизъм.

— Но нашата света майка те чака. Ти трябва да отвориш сърцето си, дете, да се пожертваш пред олтара й и да помолиш мадоната за милост.

Миранда се съмняваше, че притежава достатъчно покорство, за да помоли някого за милост, но реши, че е по-мъдро да си държи езика зад зъбите.

— Ще пазите ли Чип, докато ме няма? Дали отец Дамян ще има нещо против присъствието му?

— Не, разбира се, че не, той обича всички Божии творения — отговори Мод и помилва нежно маймунката, която се беше разположила до главата й със старата оранжева рокля на Миранда и изглеждаше много тъжна. Бедният Чип усещаше, че пак ще го оставят сам.

Часовникът удари три и Миранда се скова. Нервността й се усили.

— Май е време да слизам.

— Само не забравяйте чие скъпоценно име трябва да защитавате — напомни й Мод. — Не правете нищо, което аз не бих направила. — Тя погледна слисано двойничката си, защото осъзна, че за първи път в живота си се беше пошегувала с някого.

Миранда се наведе и целуна Чип, който помилва бузата й и тъжно избърбори нещо неразбрано.

— Не се измъчвай, миличък — опита се да го успокои Миранда. — Мод ще се грижи добре за теб.

— Да, разбира се. Чип, виж какво съм ти приготвила. — Мод извади под възглавницата си малко вързопче. — Захаросани сливи и бадемови бонбони.

Чип забрави за момент мъката си, протегна ръка и избра най-големия бонбон от дланта на Мод. Миранда се усмихна и побърза да изчезне.

Мод втренчи поглед в затворената врата. Изведнъж стаята стана потискащо празна и тиха. Скоро щеше да дойде отец Дамян и макар че само преди минути се радваше на посещението му, изведнъж почувства досада. Небето зад прозореца беше сиво и мрачно и тя се почувства още по-нещастна. След малко обаче тръсна глава и се опита да се овладее, внушавайки се, че това са само последствията от кръвопускането.

Миранда застана на горната площадка на стълбището, което водеше към голямата зала, и усмивката й угасна. Камериерките, които й облякоха великолепната рокля, казаха, че трябва да се яви в три часа. Сърцето й биеше до пръсване. Тя изтри овлажнелите си длани в полата, отвори ветрилото си и започна да си вее, за да охлади пламналите си бузи. После стисна здраво зъби, прогони уплахата и бавно заслиза по стълбите, сложила ръка на излъскания дървен парапет, гладък и хладен под дланта й.

В подножието на стълбата стояха трима души, които като по команда обърнаха глави и втренчиха погледи в Миранда.

В първия момент Гарет беше толкова слисан, че забрави кой идваше насреща му. Това със сигурност беше Мод. Не можеше да бъде друго момиче. Имоджин изсвири тихо през зъби и се взря невярващо във величествената фигура на „скитницата“. Лорд Дюфорт видя само успеха на тоалета, избран от него.

— Вие изглеждате великолепно, мила — проговори сърдечно той и въодушевено плесна с ръце. — Не е ли възхитителна, Харткорт? Намерихме съвършения тоалет!

— Наистина е съвършен — съгласи се с глух глас Гарет. Това беше Миранда, не Мод. Цветът на лицето беше свеж и не подхождаше на вечно болната Мод, движенията бяха гъвкави и силни. Сутринта се беше насладил на възбуждащия контраст между дама и скитница, обединени в една и съща личност. А сега скитницата беше изчезнала и остана само дамата, съвършена имитация на придворна красавица. По някаква незнайна причина той установи, че именно абсолютното съвършенство на измамата не му хареса.

Миранда спря на три стъпала от края на стълбата. Лорд Харткорт носеше къса сребърна наметка, подплатена с пауновосиня коприна. Жакетът също беше сребърен, обшит с тюркоази, късият панталон от тъмносиня дамаска обгръщаше силните бедра и подчертаваше яките прасци, обути в сребристи чорапи. Тесният му кръст беше пристегнат с широк кожен колан, обсипан с бисери, ръката му почиваше върху скъпоценната дръжка на меча.

Бузите на Миранда пламнаха, в гърдите й нахлу възхищение. Плахостта й изчезна, изместена от същите хаотични чувства, които я бяха обзели в гостилницата в Рочестър, докато наблюдаваше как той се облича и сменя ризата си и най-простите движения я възбуждаха.

Тя вдигна глава, за да срещне погледа му, и прочете шока на прозрението в кафявите очи. Навлажни внезапно пресъхналите си устни с върха на езика и притисна колене, за да спре треперенето на краката си.

— Харесвам ли ви, милорд? — Тя знаеше, че въпросът й е много повече от тези прости думи.

— Промяната е наистина учудваща — отговори Гарет, като внимателно подбираше думите си. — Прав ли съм, сестро?

— Да, така е — отговори Имоджин. — Поздравявам те, братко. Когато за първи път видях момичето, не открих в него тази съвършена имитация на Мод.

Гарет протегна подканващо ръка, Миранда сложи десницата си в неговата и слезе по стъпалата. Гривната със змията блещукаше на китката й и Гарет я обърна, за да види лебеда.

— Чувствате ли се малко по-добре с нея?

— Велики Боже, защо да не се чувства добре с гривната? — извика сърдито Имоджин. — Това е рядко бижу.

— Гривната не ми е приятна — отговори решително Миранда. — Харесвам само лебеда. — Тя прокара връхчето на пръста си по опашката му.

— Какво щастие, че поне част от гривната намира одобрението ти — отзова се саркастично Имоджин. — Приемам, че си виждала много такива накити и си експерт в тази област, щом си така критична към качеството.

Миранда се изчерви смутено и Гарет побърза да й помогне:

— Хайде да тръгваме. До Грийнич имаме почти час и не бива да губим време.

Докато всички се настаниха в лодката, Миранда не каза нито дума. Придружаваха ги двама лакеи и две от прислужничките на Имоджин. Дамата зае място на един от двата стола на кърмата, камериерките подредиха полите й, наметнаха я и се оттеглиха към носа.

— Седни при мен, Гарет. — Имоджин посочи с властен жест втория стол.

— Мисля, че моята питомка има още въпроси към мен и трябва да ги изясним на четири очи — отговори спокойно брат й. — Ще седнем на пейката в средата на лодката. Майлс, заеми място до съпругата си.

Майлс не изглеждаше особено щастлив от това подреждане, но побърза да седне, като първо провери с критичен поглед дебелите дъски, преди да постави върху тях краката си, обути в червени кожени обувки.

— Моля те да внимаващ къде стъпваш, мила моя. Мисля, че точно под стола ти има мокро място, а козята кожа много бързо става на петна.

Имоджин погледна надолу и смръщи нос.

— Ей, вие там… млади човече, елате и избършете дъските — заповяда тя на един от слугите, който се втурна към нея с парче платно и се подхлъзна на дъските, преди да се отпусне на колене и да избърше водните пръски.

По нареждане на графа Миранда седна на широката пейка в средата на лодката. Пейката беше добре подплатена и над нея беше опънат балдахин, макар че вече не валеше и слънцето се опитваше да си пробие път през облаците. Черно-жълтите флагове с герба на семейство Харткорт се вееха на кърмата и носа на лодката. Четиримата лодкари също носеха черно-жълти ливреи. С помощта на дългите си канджи те насочиха лодката към средата на реката и я пуснаха по течението.

— Скоро ли ще пристигне годеникът на Мод? — попита Миранда, когато лорд Харткорт седна до нея и бутна меча си настрана.

— Мисля, че да. Имаше намерение да тръгне от Франция малко след мен.

Миранда си играеше замислено с гривната.

— Кралицата одобрява ли тази връзка?

— Разбира се.

— Дали наистина ще повярват, че съм Мод? — Въпреки уверенията на двойничката си, тя искаше да го чуе още веднъж от устата на графа.

— Нямат причина да помислят нещо друго — отговори спокойно той и макар и непряко потвърди заключенията на Мод. — Братовчедка ми не е излизала пред двора. Днес следобед вие ще изпълните ролята на дебютантка вместо нея.

— Кралицата ще пожелае ли да разговаря с мен?

— Тя ще ви говори, макар че е твърде възможно просто да ви кимне и да ви освободи. Вие не бива да говорите. В двора се смята за неприлично, когато едно младо момиче се включи в разговора. Ще направите придворен реверанс, ще държите главата си сведена и ще говорите само когато някой ви зададе конкретен въпрос. Ще отговаряте кратко, с прости думи.

Мод беше казала същото, но Миранда не можеше да победи безпокойството си.

— Ще останете ли до мен, милорд?

Той я погледна втренчено.

— Лейди Имоджин ще ви придружава.

— Мисля, че имам нужда да бъдете до мен, милорд. За да съм спокойна… и за да ми казвате какво да правя, когато съм несигурна.

— Няма да бъдете несигурна — възрази той и се усмихна окуражително. — Ще установите, че знаете много точно какво трябва да правите. Само помнете, че не бива да ми говорите на малко име.

Защо беше глух за страховете й? Защо беше така убеден, че ще й е лесно да се справи?

— Искате да кажете, че не бива да ви наричам Гарет? — попита с подчертана небрежност тя.

В първия момент Гарет я погледна слисано, после явно се разсърди, но накрая устните му се изкривиха в усмивка.

— Туш, светулчице. Ще остана плътно да вас като ваша сянка.

Миранда го погледна и кимна доволно.

Беше малко преди пет, когато лодката стигна до кея пред двореца в Грийнич. Дълга опашка от лодки чакаха да разтоварят пасажерите си и многобройните лодкари, които си оспорваха добрите места пред каменните стъпала, извикваха високо имената на господарите си, за да потвърдят правото си на предимство.

Гарет, който не се разтревожи особено от предстоящото чакане, застана на носа и обходи множеството с внимателен поглед, за да открие познати лица, най-вече хора, които бяха виждали Мод и можеха да заподозрат нещо нередно при вида на Миранда. Хората, които бяха виждали Мод, бяха твърде малко и никой, освен членовете на домакинството, не я познаваше отблизо, така че от тази страна не се очакваха трудности. Въпреки това пулсът му се ускори.

— Това е възмутително — обади се зад него Имоджин. — Кой е пред нас? Ние имаме предимство пред всички други!

— Не и пред херцог Съфолк, мадам.

— А ей там е негова светлост Арундел — допълни Майлс. Имоджин се отпусна отново на стола си, но Миранда скочи от мястото си с такава енергия, че лодката се разклати. Тя събра полите си и решително се запъти към носа, за да застане до лорд Харткорт.

— Веднага седни, момиче! — заповяда ядосано Имоджин. — Седни и чакай, докато дойде време да слезем на сушата. Крайно неприлично е да се изправиш и да зяпаш наоколо.

Миранда се поколеба, ядосана от тона, с който й говореше дамата. Толкова просто беше да я помоли да седне отново на мястото си, но лейди Имоджин явно не знаеше що е молба.

— Елате — подкани я успокоително Гарет. — И двамата ще седнем и ще почакаме, докато ни дойде редът. Иначе само ще пречим на лодкарите да си вършат работата.

Миранда не виждаше как би могла да пречи другиму да си върши работата, но прие компромиса. Отдавна беше разбрала, че графът предпочиташе да избягва преките сблъсъци със сестра си.

— Страхливец — прошепна тя и в гласа й звънна смях.

— Предпазливостта е най-доброто нещо на този свят, светулчице — отбеляза Гарет със спокойния, сух тон, който винаги я развеселяваше. Той сложи ръка на гърба й и я побутна към пейката.

Миранда усети топлината на ръката му през тънката коприна и потръпна. Косъмчетата на тила й настръхнаха, по гърба й сякаш се посипаха горещи искри. Обзе я странно чувство, което граничеше със страх, по вените й потече топлина. Без да съзнава какво прави, тя обърна глава и го погледна право в очите.

Гарет срещна погледа й и изпита смущение. Изразът в сините очи беше винаги открит и честен и всеки, който пожелаеше, можеше да го разчете без усилия. И сега беше същото. Като прочете неприкритото желание в очите й, той пое остро въздух. Чувствено желание, примесено с объркване и страх. Невинно желание, което проникна до дъното на душата му. Миранда явно не знаеше какво изпитва.

За съжаление той знаеше и рязко отпусна ръката си. Миранда седна на пейката, напълно объркана и замаяна, опитвайки се да овладее лудото биене на сърцето си, горещата възбуда, която пулсираше в кръвта й. Чувствата й бяха толкова объркани, предизвикаха такъв бунт в сърцето й, че тя не знаеше дали трябва да плаче или да се смее.

Лодкарите едва бяха успели да завържат лодката за кея, когато Миранда скочи от мястото си. Без да обърне внимание на протегнатата за помощ ръка на лодкаря, тя скочи леко на брега и изведнъж чу как идващата след нея Имоджин изсъска нещо неразбрано.

Първа грешка! Трябваше да се съсредоточи, трябваше да забрави объркването си и през цялото време да мисли къде се намира и чия роля изпълнява. Тя изпъна гръб, приглади полите си и с подчертано спокойни движения отвори ветрилото си, за да се огледа незабелязано. Дано никой не беше забелязал грешката й.

Гарет скочи от лодката и я настигна.

— Отстъпете настрана. Сестра ми и съпругът й трябва да минат пред вас. В момента те имат предимство.

Миранда се сви в края на пътеката и Имоджин мина напред под ръка със съпруга си, без да я удостои с поглед.

„Щом се омъжи за Анри Френски, това изоставено, забравено дете ще има предимство пред всички, освен пред кралицата на Англия.“ Гарет погледна Миранда и отбеляза с възхищение гъвкавите й движения, елегантната стойка, естественото, почти арогантно самочувствие в позата на главата, спокойния поглед и енергичната линия около устата.

Двамата тръгнаха нагоре по пътеката, настлана с червени тухли и обградена от висок, грижливо подрязан жив плет. Макар че все още беше светло, момчета с горящи факли се бяха наредили на известно разстояние едно от друго и осветяваха потопената в тъмни сенки пътека. Семейство Харткорт вървеше тържествено след лакея, който оповестяваше присъствието им и пристигането в палата с гръмки викове:

— Направете място за лорд Харткорт, лорд и лейди Дюфорт и лейди Мод д’Албар!

Миранда съзнаваше напълно какъв голям интерес предизвика споменаването на името й сред останалите придворни в дългата процесия към палата. Към нея се устремиха множество любопитни погледи, разнесе се приглушен шепот. Тя усети нов прилив на сценична треска, дланите й овлажняха, сърцето заби ускорено.

Пътеката излезе между живите плетове и се вля в широко, посипано с чакъл площадче пред просторна тераса. Терасата беше препълнена с придворни и шумните разговори заглушаваха усилията на музикантите, наредени на малката естрада, да забавляват присъстващите.

Имоджин крачеше напред с гордо вдигната глава, а съпругът й буквално подскачаше, за да върви в крак с нея — като малка лодка редом е фрегата, опънала всички платна, помисли си развеселено Миранда. Но сега не беше време за непочтени мисли, защото множеството заплашваше да ги погълне. Тримата й спътници поздравяваха присъстващите и отговаряха на поздравите им, издърпваха я напред и я представяха. Миранда правеше реверанси, измърморваше няколко учтиви думи, стараеше се да остане незабелязана, да се държи като скромно, добродетелно момиче, но не съумяваше да задържи главата си сведена. Беше смаяна от нездравите лица, разкошните тоалети, маниерните движения и безсилието на повечето от присъстващите. Когато лорд Харткорт се отдели от групата, сърцето й подскочи уплашено.

Тя понечи да го последва, направи една крачка след него, но Майлс сложи ръка на рамото й и я задържа. Тя го погледна уплашено и той се приведе към ухото й:

— Останете при нас, мила. Гарет ще се върне само след минута. Трябва да отиде при кралския интендант, за да му съобщи, че сме пристигнали. — Той се поклони учтиво пред един от минаващите и му представи братовчедката на съпругата си, младата потомка на лорд Харткорт, за да даде възможност на Миранда да се върне отново към ролята си.

Имоджин не можеше да се оправи от смайването си. Момичето беше грижливо избрано за тази важна роля, но тя никога не беше очаквала, че ще я изпълнява толкова естествено и без усилия. Явно скитницата се чувстваше много по-спокойна и непринудена в доброто общество в сравнение с Мод, която гледаше мрачно, въздишаше и реагираше с неразбираемо мърморене на всички опити за разговор. Планът на брат й беше наистина великолепен. Възхищението й от него се усилваше с всяка секунда.

Миранда тъкмо беше започнала да се отпуска, когато двама джентълмени разбутаха навалицата и се насочиха право към тях. Тя позна моментално двамата мъже от Рочестър и изстина. Тогава не я бяха видели, но лорд Харткорт бе казал, че познавали истинската Мод много по-добре от всички останали. Пулсът й се ускори. Как да реагира на появата им? Тя не знаеше дори имената им.

— Лейди Дюфорт. — Кип Роситър направи дълбок поклон. — Милорд.

Брайън, който изглеждаше още по-грамаден в богато избродирания лавандуловосин жакет и яркочервения панталон, също се поклони учтиво.

— Сър Кристофър, сър Брайън. — Имоджин отговори на поклоните със скован реверанс и в гордия й тон пролича ясно неодобрение. Според нея двамата мъже бяха вулгарни, а приятелството им с Гарет недостойно.

— Лейди Мод. — Кип се поклони в посока към Миранда. — Никога не бях ви виждал в двора, милейди.

— И бих казал, че много съжаляваме за това. — Брайън се поклони дълбоко, залюля се и Миранда усети кисел дъх на бира. — Може би ще ми позволите да добавя, че е жестоко да лишавате придворното общество от такава прекрасна млада дама. — Той се ухили широко, взе ръката й и я поднесе към устните си. — Мисля, че е крайно време да се скарам с лорд Харткорт. Как е допуснал едно толкова прекрасно цвете да цъфти на тъмно?

Миранда стисна здраво зъби, защото много й се искаше да се изсмее. Тя направи реверанс и смутено сведе очи, за да скрие веселите искри в тях. Най-после знаеше имената им.

— За съжаление братовчедка ми боледуваше често — обясни с леден глас Имоджин.

Кип Роситър погледна пронизващо младото момиче и отбеляза с известна острота в гласа:

— Лейди Мод, извънредно много се радвам да видя, че сте се възстановили от страданията си.

— Благодаря ви, сър — отговори тихо Миранда. Изразът в очите му и тонът на гласа я смутиха. Той я зяпаше, сякаш се опитваше да я сравни със спомените си.

— Трябва да ви направя комплимент за цветущия вид на братовчедка ви, милейди — обърна се Кип към Имоджин. — Тя буквално сияе от здраве. Мога само да похваля нежните ви грижи.

Имоджин направи опит да се усмихне.

— Моля да ни извините, господа. Имаме аудиенция при кралицата и очакваме да ни повика. Ах, ето го и брат ми.

— Кип… Брайън… желая ви добър ден. — Гарет поздрави старите си приятели с безгрижна усмивка. Не се страхуваше от тях, защото беше уверен, че в Рочестър не бяха видели Миранда.

— Тъкмо поздравявахме лейди Дюфорт за доброто здраве на питомката ви, милорд — изгърмя Брайън и дяволите удари стария си приятел по рамото. — Такова сладко момиче… такова прекрасно същество…

— Не смущавай бедната девойка — укори го шеговито Гарет.

— Не, ти по-скоро я караш да се смее — отбеляза Кип, който продължаваше да наблюдава внимателно Миранда. — И според мен е напълно права. Нито една разумна млада дама не би удостоила с внимание такива преувеличени забележки, Брайън. Не е ли така, лейди Мод?

Въпросът му принуди Миранда да вдигне глава.

— В действителност да, сър, така мисля — проговори задавено тя, дълбокият й мелодичен глас трепереше от трудно сдържан смях.

Погледът на Кип стана още по-остър. Той беше запомнил питомката на приятеля си като тиха девойка със слаб, немощен гласец. Никога преди това сериозното й, унило лице не се беше осветявало от усмивка.

— Лорд Харткорт, нейно величество кани вас и лейди Мод д’Албар при себе си. — Кралският интендант, величествен е кръстосаните на гърдите му златни вериги, с черен служебен жезъл и яркочервен, обшит със сребро костюм, излезе от множеството.

— Извинете ни. — Гарет кимна любезно на приятелите си. — Да вървим, момичето ми. — Той предложи ръката си на Миранда.

— Нейно величество не покани ли и лорд и лейди Дюфорт?

— Не, мадам — отговори с поклон интендантът.

Имоджин стисна устни, измърмори нещо неразбрано и се обърна рязко, за да продължи разходката си на терасата. Майлс отстъпи крачка назад и огледа за последен път тоалета на Миранда. Остана доволен едва когато намести огромната яка и вдигна леко ръкавите.

— Готова сте, мила. Уверен съм, че дори кралицата няма да намери какво да разкритикува. — Той се усмихна, помилва бузата й и забърза да настигне жена си.

— Наистина ли мисли, че кралицата ще потърси някакви недостатъци в мен? — попита с треперещ глас Миранда.

— Дори да е така, няма да открие нищо — отговори окуражително Гарет и стисна ръката й.

— Толкова ме е страх — прошепна отчаяно тя. — Преди няколко дни се премятах по площадите, за да забавлявам простия народ, а сега имам аудиенция при английската кралица!

— Опитайте се да забавлявате Елизабет, без да се премятате, и аз ви уверявам, че всичко ще бъде наред.

Добре познатият шеговит тон й помогна да си възвърне спокойствието. Миранда опъна рамене и погледна право пред себе си. Двамата минаха с достойнство покрай дългата опашка придворни, които ги изпращаха със завистливи погледи, докато интендантът им освобождаваше пътя с помощта на служебния си жезъл. Аудиенциите при нейно величество бяха много желани и тълпите, които напираха към приемната, се стараеха с всички средства да привлекат вниманието на интенданта. Ала изисканият джентълмен не поглеждаше нито наляво, нито надясно.