Смарагдовият лебед

2

Миранда тичаше по улицата, страхливо грачещият Чип се бе вкопчил в рамото й и трепереше с цялото си тяло. С отчаян скок младото момиче се хвърли в тясната дупка между две къщи. Процепът беше толкова тесен, че въпреки крехкото си тяло тя трябваше да застане на една страна, заклещена между двете стени, едва поемайки си дъх. Ако се съдеше по вонята на отходен канал, дупката се използваше за изхвърляне на боклуци и човешки отпадъци и при гадната миризма, която се издигаше към носа й, не й беше чак толкова трудно да не диша.

Чип си бъбреше отчаяно и стискаше шията й с мършавите си ръчички, телцето му се тресеше от страх. Тя помилва успокоително главата му и прокле наум страстта му към блестящите предмети. Знаеше, че Чип не е имал намерение да открадне гребена на жената, но никой не й бе дал възможност да обясни какво се бе случило в действителност.

Чип, възхитен от блещукането на сребърния гребен под слънчевите лъчи, скочи на рамото на жената и предизвика у нея дива паника. Маймуната се постара да успокои непознатата с оживено бъбрене и се опита да измъкне сребърния гребен от изкусната й фризура. Намерението му беше да разгледа по-отблизо блещукащото украшение, нищо повече, но как да обясни това на истеричната буржоазка, която изведнъж усети костеливи пръсти да се ровят в косата й, сякаш претърсваха за въшки?

Миранда се хвърли да вземе маймуната и раздразнителното множество веднага си направи заключението, че животното е неин съучастник. Миранда, която имаше зад гърба си дълъг професионален живот и бе събрала горчив опит с бързо променящите се настроения на тълпата, бързо реши, че не е нужно да проявява фалшиво геройство, а е най-добре да бяга. Градската сган веднага хукна подире й като побесняла глутница.

Слава Богу, скривалището й остана незабелязано. Дивата орда профуча на сантиметри от нея. Чип затрепери още по-силно и зашепна нещо в ухото й.

— Спокойно, не говори. — Миранда го притисна до гърдите си и зачака шумът от стъпки да отзвучи в далечината. След малко подаде глава от тесния процеп.

— Съмнявам се, че ще се откажат толкова бързо.

Младото момиче потръпна като от удар и вдигна глава. Към нея крачеше джентълменът с червена копринена наметка, с когото беше разговаряла на кея. Тогава не бе обърнала внимание на външността му, беше забелязала само изисканото облекло, което издаваше благороден произход. Сега го огледа много по-внимателно. Сребърносив, богато избродиран жакет, кадифени панталони до коленете на черни и златни шарки, чорапи със златни конци и копринена наметка — явно джентълменът беше много богат. На пръстите му святкаха скъпи пръстени, токите на обувките му бяха сребърни. Къдравата черна коса беше късо отрязана, лицето гладко избръснато, в противоречие с модата.

Лениви черни очи под тежки ресници я наблюдаваха развеселено. Чувствената, фино изрязана уста беше обтегната в широка усмивка, която разкриваше здрави бели зъби.

Миранда се улови, че отговаря на усмивката му, и се изчерви.

— Ние не сме откраднали нищо, милорд — промълви тихо тя. — Работата е там, че Чип не може да устои, когато види блестящ предмет. Непременно държи да го вземе в ръцете си и все не успявам да му обясня, че това не е редно.

— Аха. — Гарет кимна с разбиране. — Приемам, че нападнатата личност не е проявила разбиране и се е възпротивила на желанието му да я разгледа отблизо.

— Точно така — засмя се Миранда. — Такава глупава жена. Разпищя се, като че я бяха потопили във врящо масло. На всичкото отгоре скъпоценният й гребен беше украсен с фалшиви камъчета.

Гарет изпита неволно съчувствие към непознатата истеричка.

— Мога да си представя, че дамата не е свикнала да се разхожда с маймуни по раменете — отбеляза строго той.

— Възможно е, сър, но Чип е абсолютно чист и много добродушен. Никога не би й сторил зло.

— Може би да, но обектът на вниманието му не е можел да знае това. — В очите му отново светна весела искра.

Миранда се изкиска. В компанията на този весел и доброжелателен джентълмен страхът й изчезна.

— Исках да си взема Чип, но изведнъж всички се нахвърлиха върху мен и реших, че е по-умно да избягам, вместо да се опитам да им обясня. Те решиха, че съм виновна, и хукнаха да ме гонят.

— Без съмнение, бягството ви е събудило това впечатление — съгласи се Гарет. — Но съм длъжен да отбележа, че при така създалите се обстоятелства не сте имали друг избор.

— Прав сте, точно така беше. — Изведнъж усмивката на Миранда угасна. Тя наклони глава и се вслуша страхливо в засилващите се викове от края на уличката. Явно преследвачите й се връщаха.

— Бързо, да се махнем оттук — извика Гарет и улови ръката й. — С тази оранжева рокля се виждате отдалеч.

Миранда се поколеба. Инстинктът я съветваше да побегне, за да има преднина пред бързо приближаващото се множество. Ала когато усети топлите, здрави пръсти, които се сключиха около китката й и я потеглиха напред, тя не се възпротиви. В следващата секунда вече бягаше редом с непознатия джентълмен и се стараеше да не изостава от бързите му, равномерни стъпки, която я водеха към „Адам и Ева“.

— Защо се занимавате с мен, милорд? — Тя се изправи пред него и по погледна любопитно.

Гарет не отговори. Въпросът беше добър, но той нямаше отговор за него. Работата беше там, че у малката акробатка имаше нещо безкрайно привлекателно, нещо беззащитно и в същото време неукротимо, което го трогваше. Сърцето не му позволяваше да я остави в ръцете на тълпата, макар да знаеше, че тя е свикнала да избягва опасностите по улиците.

— Влезте тук. — Той сложи ръце на гърба й и я бутна през тясната врата в сумрачната гостилница. Кожата й се усещаше топла и приятна под тънкия плат на роклята, а когато погледна надолу към малката й глава, видя колко бяла беше кожата на мястото, където тъмната червенокафява коса се разделяше на път. Без да съзнава какво прави, той помилва с един пръст гладкото теме. Момичето потръпна и вдигна уплашен поглед към него. Той се покашля и заговори рязко:

— Дръжте здраво маймуната. Страх ме е, че тук има цял куп блестящи предмети.

Миранда се запита дали пък беглото докосване не беше само плод на въображението й. После огледа критично мрачното помещение.

— Тук няма почти нищо, което би могло да събуди любопитството му. Толкова е прашно. Даже калаените канчета са мътни и нащърбени.

— Може би сте права, но въпреки това го дръжте здраво.

— Милорд Харткорт. — Гостилничарят излезе през една врата в другия край на тесния коридор и се запъти към госта си, като бършеше ръце в престилката си. Малките му очи блестяха. — Лично отидох в обора и ви наех кон, какъвто поръчахте. Ей, какво е това? Веднага изхвърли мръсното животно навън, малка уличнице! — С треперещ от възмущение пръст той показа Чип, който се беше възстановил от преживения ужас, отново се бе настанил на рамото на Миранда и оглеждаше обстановката с будни, любопитни очи.

— По-кротко, Молтън! Момичето е с мен, а маймуната няма да ви причини вреди. — Гарет огледа кръчмата. — Донесете ми една лула и чаша бира. О, донесете и една бира за момичето.

— Не мога да разбера защо хората изпитват такъв страх от една малка маймунка — промърмори Миранда и пристъпи към малкия прозорец, изкопан дълбоко в бяло боядисаната стена, за да види какво става на улицата. Тя изтърка мръсното стъкло с ръкава си, докато разчисти достатъчно място, за да потърси преследвачите си.

Гарет пое дългата глинена лула от ръцете на гостилничаря, провери дали е добре напълнена, взе и запалената восъчна свещ и я поднесе към главичката на лулата. Ароматен син дим се издигна на кръгчета към опушения таван и лицето на лорда изрази блаженство. Миранда го наблюдаваше със смръщено носле.

— Никога не съм виждала някой да пуши лула. Във Франция пушенето не е популярно.

— Значи французите не знаят от какво се лишават — отговори Гарет, вдигна чашата си и й кимна да вземе своята. Миранда се подчини и отпи голяма глътка.

— Не мисля, че миризмата ми харесва — отбеляза критично тя. — Пушекът затруднява дишането. Явно и Чип не го харесва. — Тя посочи маймунката, която се бе свила в най-отдалечения ъгъл на кръчмата и притискаше мършавата си ръка към носа.

— Ще ми простите, но не виждам защо е нужно да се съобразявам с предпочитанията и отвращенията на една маймуна — отвърна графът и отново дръпна от лулата си.

Миранда прехапа долната си устна.

— Нямах намерение да бъда неучтива, милорд.

Мъжът кимна утвърдително с глава и в кафявите му очи отново блесна весела искра. Миранда се почувства успокоена и отпи още една глътка бира. Една сега усети, че след дългото бягство по улиците на града устата й беше пресъхнала. Отново вдигна чашата към устата си и скритом разгледа спасителя си. В него имаше нещо успокояващо, небрежно, самоуверено, което не само я утешаваше, но и правеше силно впечатление. Този човек й вдъхваше чувство за сигурност и защитеност.

Как го бе нарекъл гостилничарят? А, да, милорд Харткорт.

— Искам да ви благодаря за всичко, което сторихте за мен, милорд Харткорт — осмели се да каже тя. — Все пак ние с вас изобщо не се познаваме.

— Странно е, но постепенно добивам чувството, че ви познавам много добре — отговори той и добави сухо: — Все едно искам ли го или не.

Миранда притисна носле към издрасканото стъкло и се опита да се убеди, че е смешно да се чувства засегната, даже забележката му наистина да бе прозвучала подигравателно. Той беше влязъл в живота й за съвсем кратко време и щеше да изчезне също така бързо.

Уличката пред кръчмата беше тиха и пуста.

— Мисля, че вече мога да изляза навън. Не искам да ви досаждам с присъствието си, милорд.

Гарет я погледна изненадано.

— Ако сте сигурна, че не ви заплашва опасност — отговори той. — Но ви уверявам, че можете да останете тук с мен толкова дълго, колкото искате.

— Благодаря ви, но е по-добра да си вървя. — Тя се обърна към вратата. — Още веднъж ви благодаря за всички услуги, които ми направихте, милорд.

Тя се сбогува с рязък поклон и излезе от кръчмата. Маймуната скочи веднага на рамото й, обърна се към Гарет и направи неприличен жест с ръка, като през цялото време грачеше войнствено.

Неблагодарно зверче, помисли си Гарет и отново дръпна от лулата си. Учудващата прилика между Мод и това момиче. не преставаше да занимава духа му. Казваха, че всеки човек си има някъде двойник, но според него тази идея беше напълно абсурдна. До тази сутрин…

— Кога желаете да вечеряте, милорд? — попита Молтън, който отново бе влязъл в кръчмата.

— След един час. — Гарет изпи бирата и допуши лулата си. — Първо ще отида в обора, за да видя коня, който сте ми наели. Освен това ми трябва легло за тази нощ. Готов съм да платя за привилегията да имам стая и легло само за себе си. Надявам се, че можете да ми ги осигурите.

— О, да, милорд. Имам чудесна стаичка над пералнята, много подходяща за едно лице. — Молтън се поклони така дълбоко, че челото му едва не се удари в коленете. — Но ще се наложи да платите една крона, милорд. Леглото е широко и спокойно мога да настаня в него трима души, без да се блъскат.

Гарет го изгледа с високо вдигнати вежди.

— Но нали само преди минута казахте, че стаята е точно за едно лице?

— За едно лице е най-добрият подслон, милорд — отговори с достойнство Молтън. — Но мястото е достатъчно за трима.

— Аха, разбирам. Най-после проумях как стоят нещата. — Гарет взе от тезгяха ръкавиците си, обшити със скъпоценни камъни. — Тогава ви моля да отнесете багажа ми в стаята над пералнята. Сега излизам и щом се върна, ще вечерям. — Той излезе на двора, без да погледне усърдно кимащия и кланящ се Молтън, който спря да се кланя едва след като графът изчезна от очите му.

Конят, нает за него, се оказа мършав и кокалест, но Гарет беше уверен, че ще измине без особени проблеми седемдесетте мили до Лондон, стига да го щади, пък и той не бързаше особено. Знаеше, че Имоджин е на тръни, а Майлс напразно обикаля цялата къща в търсене на скривалище, за да избяга от непрестанно сипещия се дъжд от обвинения и оплаквания. Като си помислеше какво го чака вкъщи, ушите му забучаваха. Сестра му умееше да изнервя хората, а бедният й съпруг не смееше да й се противопоставя. Тъй че в Лондон не го очакваше нищо приятно.

Не за първи път Гарет се запита защо беше предоставил на сестра си отговорността за домакинството си. След страшната катастрофа с Шарлът, объркан и потиснат от тайното си чувство за вина, той не съзнаваше какво става около него, а Имоджин беше ненадмината майсторка в това да улавя всички възможни благоприятни случаи, особено когато ставаше въпрос за брат й. Преди да е осъзнал какво му се готви, тя и цялото й домакинство — включително невероятно досадната и неприятна Мод — се бяха настанили в къщата му в Странд. Според Имоджин свещената й мисия беше да утешава брат си в тъгата му и да води домакинството му. И сега, след цели пет години, тя беше още там.

Имоджин беше трудна, темпераментна жена и единствената й, всепоглъщаща страст беше благото на брат й. След смъртта на майката тя се бе заела с възпитанието на десетгодишния тогава Гарет, задача, която според нея щеше да продължи до края на живота й. Тя беше дванадесет години по-голяма от него и го засипваше със знаци на сестринска любов, която не бе намерила друг отдушник… Така беше и до днес. Нещастният й съпруг се задоволяваше с трохите. Гарет се съпротивляваше упорито срещу властната сестрина обич, но сърцето не му позволяваше да нарани Имоджин умишлено. О, да, той познаваше грешките й: безмерното честолюбие, стремежа на всяка цена да опази честта и името на семейство Харткорт, амбициите й да види брат си на върха на обществената стълбица, горещия темперамент, избухливостта, безогледността към слугите и към всички останали хора по света, екстравагантностите й. Въпреки това той не смееше да я изключи от живота си, макар че много му се искаше да го стори.

В стремежа си да осигури щастието и благополучието на брат си, Имоджин му намери съвършената съпруга, която трябваше да заеме мястото на Шарлът. Лейди Мери Абърнати, вдовица без деца, около тридесетгодишна. Наистина безупречен избор. Безупречна дама. Тя никога няма да направи грешките на Шарлът, заяви твърдо Имоджин. Тя знае отлично какви са задачите на лейди Харткорт и никога, никога не би занемарила задълженията си.

Гарет се усмихна саркастично. Наистина беше невъзможно да си представи, че лейди Мери би могла да занемари задълженията си, независимо в коя област. За разлика от Шарлът, която изобщо не се интересуваше от дълга си. Ала Шарлът, макар и небрежна, кипеше от живот, докато Мери беше бледа и безжизнена като алабастрова статуя. Първата беше причинила на Гарет тъга, безброй вреди и чувство за вина. Мери със сигурност нямаше да го отведе до замайващите върхове на блаженството; от друга страна обаче, тя никога нямаше да го запрати в пропастта на дълбокото отчаяние и мъчителното унижение. Един мъж имаше само веднъж в живота си шанса да намери голямото щастие и той го бе проиграл; затова приемаше, че сега трябва да се задоволи с мир и покой.

Без да иска, Гарет направи гримаса. Незнайно по каква причина това му се случваше всеки път, когато се опитваше да си внуши нещо в тази посока. В близките месеци надали щеше да живее сред домашен мир и спокойствие… Тази надежда беше напразна, защото Имоджин щеше да се заеме с предстоящата женитба на Мод с присъщата й енергия.

Гарет беше официалният настойник на Мод от момента, когато баща й почина и я изпратиха при най-близките й роднини в Англия. Но Имоджин носеше отговорността за момичето още от самото начало и доскоро Гарет почти не забелязваше съществуването на бледата, болнава сянка, която се бе свряла в един ъгъл на дома му. Ала след като Имоджин взе решение за бъдещето на Мод, Гарет се видя принуден да отдели известно време, за да проучи характера на питомката си — и остана смаян от съчетанието между хронична болнавост и дива упоритост. Беше сигурен, че Мод няма да приеме с готовност бъдещето, което й бяха отредили.

Гарет излезе от обора и се запъти бавно към кея, за да се наслади на мекия августовски следобед. Намерението му беше да подсили апетита си с хубава порция свеж морски въздух. Чайките кръжаха с весели крясъци над гладката повърхност на водата, а белите крайбрежни скали бяха станали розови под лъчите на залязващото слънце. Сцената беше мирна и заразяваше със спокойствието си. В този момент Гарет забеляза яркооранжево петно на дигата и изпита странно чувство на обреченост — или тъмно предчувствие? По гърба му пролазиха студени тръпки.

Маймунката седеше редом с господарката си на стената и се взираше замислено в ръцете си. Миранда се беше загледала към пристанището, люлееше крака и дървените й чехли се удряха ритмично в камъните. Малкото кораби в пристанището се поклащаха на котвените си въжета. Гарет забеляза, че приливът е настъпил. От трупата артисти нямаше и следа.

— Защо имам впечатлението, че днес обстоятелствата са се наговорили да действат срещу вас? — попита той и пристъпи към момичето. Миранда го погледна унило.

— Знаех си, че трябваше да си остана цял ден в леглото. Знаех го още като видях бръмбара.

— Какъв бръмбар?

— В каната за мляко — отговори сериозно Миранда. — Плуваше отчаяно, за да си спаси живота. Това означава нещастие.

— Не знаех… — промърмори Гарет и се облегна на стената до нея. — Значи са заминали без вас? — осведоми се съчувствено той.

Миранда кимна угрижено.

— Знаех, че искаха да се възползват от прилива, но когато стана тази работа с Чип, загубих представа за времето. — Погледът й отново се устреми към водата.

Гарет също погледна към пристанището и дълго мълча. Усещаше близостта на момичето и искаше да й се наслади, без да говори.

— Какво ще правите сега? — попита най-сетне той.

— Ще чакам следващия пощенски кораб за Кале — отвърна тихо тя. — Глупавото е, че дадох на Берт всички пари, които събрах тази сутрин, така че нямам нито пени. Ще се наложи да спечеля малко пари, за да си платя пътуването, но как да го направя по улиците на града, след като тази сутрин ме гониха като престъпница?

Гарет закова поглед в хоризонта, в бавно залязващото слънце. Едва сега разбра, че чувството, което го бе завладяло преди малко, не бе лошо предчувствие, а възбуда — внезапен прилив на възбуда, която човек усеща при вземане на напълно неочаквано решение.

— Ще се заинтересувате ли от едно предложение? — попита с подчертана небрежност той.

Миранда вдигна глава към него и в сините й очи светна недоверие. Ала Гарет продължаваше да я гледа спокойно и невъзмутимо, устните му бяха изкривени в лек намек за усмивка.

— Какво предложение?

— Вечеряхте ли вече?

— Как да го направя? — отвърна остро тя. — Казах ви, че нямам пукната пара. — На разсъмване беше закусила, но това беше толкова отдавна… Тъй като трупата трябваше да даде още едно представление, преди да се прехвърли през Ламанша със следващия прилив, бяха изоставили обяда и сега стомахът й къркореше от глад. Като си помислеше, че няма никакви средства и покрив над главата си, нощта с празен стомах явно беше неизбежна.

— Бихте ли вечеряли с мен? — попита спокойно Гарет.

— Какво трябва да ви дам срещу това? — Устните й пресъхнаха и тя ги навлажни с връхчето на езика си. В очите й имаше страх, гласът звучеше нервно, цялото й същество очакваше отговора му.

Гарет виждаше, че тя съзнава колко трагично е положението й. Виждаше и готовността й да приеме предложението, но колебанието и недоверието й му казаха най-много за нея. Макар че живееше по улиците, или може би точно заради това, тя не искаше да зависи от произвола на един непознат. Явно не желаеше да продава тялото си като уличница и му го бе показала веднага, в случай че той го поиска като заплащане срещу вечерята.

— Смятам да ви направя сериозно предложение и желая да го изслушате, докато вечеряме. Това е всичко. — Гарет се усмихна, като се надяваше изразът на лицето му да я успокои; после се обърна настрана, за да й даде възможност да обмисли предложението му, и тръгна бавно към града.

Миранда се поколеба само няколко секунди, после скочи от стената. Здравият разум й подсказваше, че добрата вечеря само ще подобри положението й, а инстинктът я съветваше да му се довери. Чип скочи на рамото й и тя тръгна бързо след графа към „Адам и Ева“.